Императорът на света

Глава 6

В сгъстилия се мрак шлепът бе озарен от милиони дребни светлинки. Разноцветни огънчета обхванаха борда на кораба и странните фигурки. Сигурно отстрани керванът беше грандиозно зрелище. „Интересно, дали някой ни наблюдава?“ — запита се Руиз.

Низа склони глава върху рамото му.

— Не мога да повярвам, че това се случва наистина — прошепна тя. — А ти? Сигурен ли си, че не сме болни от треска и всичко около нас не е видение? А ако изведнъж сме се озовали в една от онези приказки за таласъми, които дойката ми разказваше в детството? С такива приказки плашат непослушните деца на Фараон.

— Така ли смяташ?

— Възможно е.

— Ако това е приказка за таласъми, то какво можем да направим?

— Аз винаги съм била послушно момиче — разсмя се Низа. — Почти винаги. Във всеки случай героят е длъжен да намери изход и от най-заплетената ситуация и да не безпокои принцесата с глупави въпроси. Или поне не бива да пита тази, която спасява, какво да правят по-нататък.

Руиз въздъхна:

— Вероятно не съм истински герой.

— О, не — отвърна девойката, докосвайки лицето му. — Ти си забележителен герой.

Тя вдигна глава и устните им се сляха в целувка. Устата на девойката беше мека като сочен плод, пълен с живот и енергия.

Руиз едва сега осъзна, че най-накрая са останали сами. Той я целуна по-настойчиво и почувства как езикът на девойката се плъзна по неговите устни. Дишането му се зачести, а сърцето сякаш беше готово да изскочи от гърдите.

Низа бавно се освободи от прегръдката му. Очите й широко се разтвориха, устните й подпухнаха. Момичето дълго го гледа с неподвижен поглед, а после, без да отмества очи, легна върху седалката.

Руиз още не бе успял да си помисли, че не трябва да се отпуска на непознато място, когато осъзна, че вече не го безпокоят възможните опасности, макар че някаква част от съзнанието му изпадна в ужас от безгрижието му.

С треперещи пръсти той докосна коленете на девойката. Лицето на Низа се смекчи, погледът й се устреми към звездите. Руиз бавно повдигна полата й. Докосването до нежната й кожа му доставяше несравнимо с нищо удоволствие. После той бавно махна превръзката с кинжала и я хвърли на палубата.

Когато ръцете му се вдигнаха по-нагоре, Низа въздъхна дълбоко, а бедрата й се разтвориха широко, за да посрещнат любовника. Руиз се отпусна на колене пред седалките, покривайки със страстни целувки коленете и изящните бедра на девойката. Тя въздъхна пресекливо и се отдаде на лакомите устни на мъжа.

После Низа се изправи на колене, здраво стискайки перилата. Влажните къдрици коса се бяха преплели, главата й бе изпъната назад, тя страстно простенваше в ритъма на тласъците му. Ръцете на мъжа бяха впити в стройните бедра, той се любуваше на заоблените задни части и не можеше да се насити на съвършената красота на разсъблечената фигура.

Движенията на Руиз се ускориха, тя се притисна към него, издавайки хрипливи стонове.

Преди любовниците да достигнат върха на наслаждението си за последен път, Руиз хвърли поглед към лицето на фигурата, издигаща се над тях. В този миг му се стори, че статуята наблюдава съвкуплението им. Като че ли тя се възхищаваше на страстта, пламтяща в телата на младите хора. Видението поразяваше със своята острота. Руиз неволно се подчини на еротичния импулс, изпращан от погледа на загадъчния идол. Той се разтрепери и се постара в още по-голяма степен да се слее с тялото на девойката, с неизразим възторг изливайки в нея жизнените си сокове. Низа се замята, издавайки неразбираеми викове, и обхвана бедрата му, принуждавайки възлюбения да й отдаде всичко, без остатък.

Останаха да лежат безмълвни върху седалката, покрили се с дрехите, за да запазят остатъка от топлината, изтичаща от младите тела. Руиз изцяло се отдаде на възхитителните чувства, които изпитваше, докато бе легнал под звездното небе в прегръдките на най-прекрасната сред жените. Той усещаше с невероятна острота и най-леките движения на нежното й тяло, еластичността на гърдите й, убожданията на малките зърна, пълзящата топлина на мястото, където тя притискаше с бедрата си крака му.

Руиз усещаше нещо ново в страстните им пориви. Изчезнала бе онази сдържаност, която правеше близостта им подобна на случайните връзки. Сега девойката се отдаваше изцяло. Той не знаеше каква е причината за тази промяна.

Когато отново придобиха дар слово, върху разговора им продължаваха да оказват влияние сладостта и мекотата на нощния въздух, красотата на звездите, проблясващи през клоните на дърветата, успокояващото мъркане на моторите.

Низа се облегна на лакът, разсеяно поглаждайки гърдите му.

— Знаеше ли, че жените на Фараон раждат деца само ако пожелаят? Когато приключва месечният им цикъл, те пият отвара от корените на далафрея, а после могат да се наслаждават цял месец, без да се страхуват от последствията. По същия начин ли постъпват жените във вашия свят?

Руиз отговори, без да успее да помисли:

— Те имат други средства. Мъжете също. Но ти можеш да не се безпокоиш. Докато беше в плен, са пришили под кожата ти това нещо.

Той докосна ръката й над китката, където едва се забелязваше подутината на противозачатъчната капсула. Девойката с любопитство опипа лекия оток.

— С това поддържат робите в състояние на стока — каза тъжно Низа.

Руиз се ядоса на липсата си на такт и притисна още по-силно към себе си разстроеното момиче. Тя не се възпротиви.

— Много лесно е да го махнем във всеки един момент, когато пожелаеш.

След кратко мълчание Низа отново се обади:

— Никога не съм те питала, но често съм си мислила за това. Има ли там, в твоя свят, жена, която е в правото си да мечтае за завръщането ти? Или такава, при която ти самият искаш да се върнеш?

— Не — бавно отвърна той. — Признавам си честно, че много бих искал да се върна там, но само ако ти ме последваш.

Това беше чиста истина. Руиз най-накрая престана да се замисля за странните изменения, настъпили в съзнанието му, защото разбра какво се е случило с него.

— Не, не бих искал да съм с друга — повтори той.

И мислено добави: „Дори ако това означава, че завинаги ще остана тук и никога вече няма да видя собствения си дом.“

Низа се притисна още по-силно към любимия си.

Занизаха се дълги минути на покой.

Внезапно в най-приятното състояние между съня и пробуждането нахлу резкият крясък на Молнех:

— Руиз Ау!

Агентът моментално скочи на крака, като при това едва не събори на палубата спящата Низа. Фокусникът отново закрещя, но нотките на паника в гласа му бяха изчезнали, така че предводителят рискува да се забави, за да си намъкне дрехите, преди да поеме към стълбата.

— Почакай ме тук — нареди той на девойката, която още не бе дошла на себе си след краткия сън.

Тя кимна, протягайки ръка към разхвърляните дрехи.

Руиз се спусна на долната палуба, където откри Молнех и Долмаеро. Двамата изумено се блещеха към пода пред себе си.

Насред палубата кой знае откъде се бе появил поднос от неръждаема стомана, върху който бяха наредени множество стъклени съдове. Освен това там имаше два самуна добре опечен хляб, пита кашкавал, кошница, пълна със златисто грозде и зелена порцеланова ваза с три червени цветя. Виждаше се и купчина пластмасови чинии и руло с хартиени салфетки.

— Откъде се взе всичко това? — поинтересува се Руиз.

Долмаеро сви рамене:

— Не знам. Току-що станах и исках малко да се поразтъпча — краката ми са изтръпнали. Преди няколко минути тук нямаше нищо, после изведнъж се появи всичко това. Аз извиках Молнех, а той — теб.

Агентът се обърна към Молнех:

— Какво става с Фломел?

— Завързан е както трябва. Вече дойде на себе си и сега не спира да се оплаква. И главата го боли, и всичко останало, и изобщо по него няма здраво място, той е страшно оскърбен и ужасно гладен.

— Каква неприятност — разсеяно отвърна Руиз.

Той пак огледа внимателно палубата, но не откри никакви процепи или сглобки, подсказващи наличието на таен люк.

В собствения му корем се дочу протестно къркорене — организмът му недвусмислено намекваше за необходимостта да се подкрепи. Вероятно останалите бяха не по-малко гладни. Безопасна ли беше тази храна? Измъкна тапата на едно от шишетата и предпазливо подуши: вино.

— Ето какво ще направим — обърна се той към Молнех. — Отнеси на Фломел вино, хляб, кашкавал и малко грозде. Кажи му, че вече сме яли. Ако попита откъде се е взела храната го излъжи, че съм разбил килер с хранителни продукти.

Молнех кимна.

— А ако той ги изяде и оцелее?

— Тогава ще похапнем и ние.

Тайнствената храна не причини вреда. След като похапнаха, Руиз и Низа се върнаха на горната палуба. Девойката се облегна на перилото и се загледа в близката гора, покрай която преминаваха. Руиз седна до нея и се замисли за странната ситуация, в която се бяха озовали.

Може би тайнственият им благодетел беше някакъв милосърден отшелник? Но едва ли би се намерил отшелник, който ще се съгласи да тръгне на пътешествие с такъв странен кораб. А ако местните жители предоставяха на пътешествениците безплатно пътуване и храна, то защо на шлеповете имаше толкова малко хора?

Може би тези кораби бяха своеобразен капан за непредпазливи скитници? Но в такъв случай огромните разходи очевидно нямаше как да се покрият. Досега бяха уловени само осем, при това пет от тях се бяха оказали съвсем случайно на борда. И все пак именно това обяснение изглеждаше най-логично.

За проверката на тази теория беше достатъчно да се опита да скочи от шлепа на брега. Но щеше да се наложи да почака до сутринта — нощем бе прекалено голяма опасността да се забие в някое дърво.

Естествено, ако се окажеха близо до цивилизовани селища, всички пътешественици би трябвало да се опитат да слязат на брега.

— Спи ли ти се? — попита Низа.

— Малко — отвърна Руиз, откривайки, че наистина очите му се затварят.

— Тогава тази нощ ще спиш ти, а аз ще съм на пост.

Руиз с благодарност потърка буза от прекрасното бедро на момичето.

— Добре — съгласи се той.

За негово най-голямо учудване, агентът наистина потъна в дълбок сън, едва успял да отпусне глава върху коленете на Низа.

Възможно бе и да е сънувал, обаче по стар навик рязко потисна желанието си да си спомни дали е така след пробуждането. Девойката внимателно разтърсваше любимия си за рамото. Той моментално отхвърли странното вцепенение, надигна се и отърси глава. А ако е сънувал най-прекрасния сън в живота си? Никога нямаше да научи истината.

От небето се лееше прохладна сивкава светлина, обичайният спътник на наближаващата зора. Руиз със смайване установи, че е проспал цялата нощ. Изобщо не бе възнамерявал да спи толкова дълго.

Низа непохватно се изправи, разтривайки изтръпналите си крайници.

— Искаше ми се да си починеш както трябва, но току-що те викаше Долмаеро.

— Какво се е случило?

— Май нищо сериозно. Може би отново се е появила храна.

Девойката сладко се протегна, но веднага отново се смръщи от болка.

— Трябваше да прехвърлиш главата ми на седалката. Още не ми се беше случвало да спя върху толкова прекрасна възглавница, но не трябваше да се мъчиш заради моето удобство. Виж, ти съвсем си се схванала.

Низа игриво се разсмя:

— Но нали и ти се беше схванал заради моето удоволствие? На мен също ми се искаше да направя нещо подобно за теб. Вече нямат брой нещата, заради които съм ти задължена.

— И аз съм ти задължен страшно много — отвърна той. И това беше чистата истина.

На палубата наистина се бе появил още един поднос. Върху него имаше чиния, пълна догоре с топли кифлички, бяла купа със синкави варени яйца, съдове с мед и тъмночервено сладко, а също така и огромна кана с някаква пенлива розова напитка.

Долмаеро с тържествен вид бе застанал до подноса. Молнех се облизваше и демонстративно потъркваше вдлъбнатия си корем.

— Една от загадките е разрешена — обяви старейшината.

Той посочи търбуха на една от статуите:

— Ето откъде е храната. Изведнъж се появи отвор и оттам изскочи прът, на който бе закачен подноса. Той се спусна на палубата, а прътът се прибра обратно. После отворът отново се скри.

— Да — отбеляза Молнех. — Сега е ясно „как“, но не се знае „защо“. Ала аз не се оплаквам. Като се има предвид, че сме преследвани бегълци, съвсем не живеем лошо.

— Възможно е — съгласи се Руиз. — Във всеки случай трябва да похапнем, докато кифличките не са изстинали. Фломел добре ли е вързан?

— Разбира се — обидено отвърна Молнех. — Винаги изпълнявам нарежданията ти.

— Тогава да се качим на горната палуба. Оттам се открива чудесна гледка и крясъците на Фломел не се чуват толкова силно.

Кореана изруга и злобно изрита онова, което бе останало от главата на Кроел. Тази необмислена постъпка доведе до появата на отвратително петно върху чистия й екип, което предизвика нов взрив от ругатни. Трюмът на разбитият кораб вонеше на изгоряла изолация. Към това можеше да се добави и отвратителната смрад на морасара, застанал наблизо в напрегната поза.

Мармо се приближи на ремонтираната си въздушна възглавница и огледа дупката в машинния отсек.

— На Руиз му е провървяло — мрачно отбеляза той. — Нима не забелязваш какъв противоестествен късмет има този човек?

— Остави пиратските си суеверия — Кореана изгледа свирепо Мармо. — Плащам ти за полезни съвети и е време да си изработиш поне част от заплатите.

— Права си, както винаги — съгласи се киборгът, но не добави нищо повече.

Кореана направи знак на Фенш да измъкне от флитъра ремонтния робот. Морасарът се зае с отстраняването на останките на Кроел. Когато насекомоподобният воин извади тялото, тя бясно затропа с крак.

— Той ми причини огромни загуби. Трупата от Фараон не струва пукната пара без фокусниците и феникса, освен това не се знае дали корабът ще може да се поправи.

— От друга страна — отбеляза Мармо, — нали ти самата се опита да разбиеш катера в скалата, но Руиз Ау ти попречи.

Господарката хвърли замислен поглед към киборга:

— Благодаря ти, че ми напомни. Страшно съм доволна, че изгубих цял ден, за да те изстъргвам от скалите, че да можеш после да ми даваш толкова полезни съвети.

— Прости ми — понижи тон Мармо.

Тя кимна милостиво:

— Възнамерявам да дам на Фенш един час за оценка на разрушенията. Ако е по силите му да ремонтира кораба, ще ги оставя двамата с брат му тук. После ще откарат катера до пристанището. При всички случаи ще ни потрябва оръжието на борда.

— Бегълците имат само отломомет и няколко ножа.

— Въпреки това. И въобще, огледай кораба добре. Той може да е поставил някакви миникапани. Когато провериш всичко, повикай ме.

По времето, когато малкият отряд бе заситил глада си, слънцето вече бе засияло на небосклона. Гората видимо се беше променила. Появиха се обрасли с храсти полянки, дърветата изглеждаха по-млади от преди.

— Виж — каза Низа. — Това път ли е?

— Май да — отвърна Руиз, изучавайки внимателно мярналия се проблясък.

Пред тях се появи малък пристан. Липсваше пищната украса, но бе изработен от същия розов гранит като предишния.

— Мисля, че дойде време да напуснем шлепа — изрече замислено предводителят. — Пътят е широк, явно се използва често. Възможно е наблизо да има град, а там ще намерим по-удобно превозно средство.

— Всичко е възможно — неуверено провлачи Молнех, потривайки корема си. — Но лично аз не възразявам против тукашните условия.

— Така ли? — Руиз повдигна вежда. — А знаеш ли, че на много светове съществува обичаят на осъдените на смърт да се поднася разкошен обяд?

— Ние на Фараон не постъпваме така — потресено измънка фокусникът.

— Освен това — продължи агентът, — Кореана ще разбере накъде сме се насочили. Тя може да ни догони още до пладне, ако съобрази да прелети по дължината на канала преди да пусне търсачите.

— Тя не е глупачка — мрачно отбеляза Долмаеро.

— Никак даже.

Агентът реши, че тъкмо е дошъл моментът да провери дали ще могат да напуснат шлепа. Той се наведе през перилото, търсейки място, подходящо за провеждането на експеримента.

Обаче пред тях неочаквано се появи още един пристан, изпълнен с тълпа хора. Той бързо се отдръпна назад и съобщи на спътниците си какво е видял. През това време корабът забави ход.

— Какво става? — попита объркано Долмаеро.

— Не знам.

Руиз наистина не знаеше какво да прави.

— Не ми се иска да попадаме в нови неприятности, без докрай да сме се измъкнали от старите. Мисля, че трябва да изчакаме развитието на събитията.

Шлепът се изравни с пристана. Сега бегълците наблюдаваха тълпата отгоре. Като че ли тя бе разделена на две. Едната половина се състоеше от старци, облечени в траурни дрехи. По-малката група бе от млади хора, голотата на които се прикриваше само от парцали от разноцветна коприна. Старците изглеждаха тъжни, затова пък младежта явно отбелязваше някакво радостно събитие.

В самият център на тълпата се намираше двойка млади хора. Юношата и девойката бяха абсолютно голи, ако не се броят цветните ленти в косите им и ярко изрисуваните им тела. На лицата им бяха застинали изражения на щастливо очакване, но Руиз забеляза, че под тази маска се криеха безпокойство и неувереност.

Корабът на бегълците премина покрай пристана, но всички останали шлепове спряха. Юношата и девойката, хванати ръка за ръка, пристъпиха напред и поздравиха тълпата с ръкомахане. Старците ги съпроводиха с погледи, запазвайки каменни лица. Останалите заръкопляскаха и нададоха радостни викове.

Двойката млади хора се скри зад огромните гърди на едната от статуите.

Корабите възобновиха движението си, пристанът постепенно се отдалечаваше. Старците си тръгнаха, но младежите се разположиха по двойки в тревата.

Низа почервеня и се извърна:

— Колко странно. Нима им харесва да се занимават с това пред всички?

Руиз сви рамене:

— Още една загадка.

Зрелището, което току-що наблюдаваха, изпълни агента с най-мрачни предчувствия. Прекалено напомняше за зловещ езически обред. Вероятно бяха попаднали на последователите на някой от многобройните забранени култове, които процъфтяваха на Суук. Някои секти практикуваха доста неприятни ритуали. Трябваше спешно да провери дали ще могат да напуснат шлепа. Руиз се обърна към спътниците си:

— Ще пробвам да скоча. Ако успея, ще ме последвате.

— Фломел е ранен, едва ли има достатъчно сили — намръщи се Молнех.

Предводителят сви рамене:

— Не бива да го оставяме тук. Трябва да го накараме да скочи, без значение по какъв начин.

— Както кажеш.

— Внимавай — каза Низа и се изчерви.

Руиз отведе отряда на долната палуба. Молнех развърза Фломел и го побутна към ръба. Фокусникът се взираше в агента със страх и омраза.

Без да обръща внимание на злобните му погледи, Руиз се приближи към перилата и се приготви за скок.

И в този момент, когато той вече възнамеряваше да скочи, в съзнанието му подобно на камбана прозвуча висок и спокоен глас. Той произнесе само една дума: „НЕ!“.

Руиз не успя да се спре, но все пак леко се забави от изненада. Ето защо ударът от защитното поле на шлепа се оказа не толкова силен, колкото би могъл да бъде.

Все пак агентът изгуби съзнание за момент. После избухнаха жълти огньове. В следващата секунда Фломел се озова върху гърба на обезвредения враг.

— Това е нашият шанс! — закрещя фокусникът. — Помогнете ми да го довърша!

После Руиз осъзна, че вече не чувства върху гърба си тежестта на Фломел. Преобърна се и скочи на крака. Жално скимтейки, илюзионистът се бе превил до коленете на статуята. Долмаеро, с гримаса на болка върху лицето, потриваше натъртения си крак.

Руиз мълниеносно се ориентира в ситуацията, макар че все още му се виеше свят от сблъсъка на главата му със защитното поле на кораба.

Той кимна на Долмаеро:

— Благодаря, старейшино на гилдия. Но за в бъдеще имай предвид, че трябва да се притежават определени навици, дори и за да можеш да сриташ някой подлец.

— Вече го разбрах — Долмаеро предпазливо пробва да стъпи с наранения крак.

— Има ли счупване?

— Май не.

— Това е добре.

Молнех не изглеждаше толкова весел като обикновено. Той мълчаливо стегна повода около шията на Фломел, изправи го на крака и го обърна към нишата до статуята.

— Всичко ли е наред с теб, Руиз? — загрижено попита Низа.

— Горе-долу. Но се страхувам, че пътешествието ни продължава.