Императорът на света

Глава 7

Кореана издигна разузнавателния флитър над склона, оставяйки разбития въздушен кораб под надзора на двамата пилоти. Ленш помаха весело на господарката си и делово изпълзя обратно под повредения катер.

— Е, поуспокои ли се? — поинтересува се Мармо.

— Надявам се, че ще се справят с ремонта за три дни, ако разбира се работят по-бързо от обикновено — отговори с раздразнение Кореана.

— Поне е възможно да се поправи корабът.

— И за това съм благодарна.

Тя насочи флитъра към прохода между планинските върхове и преодоля за няколко минути разстоянието, което Руиз и малкият му отряд бяха изминали за часове.

— Какви са вариантите, по които могат да се развият събитията? — разсъждаваше спокойно киборгът. — Ако бегълците са се добрали до канала, биха могли да се качат на някой шлеп. Но шлеповете се движат доста бавно. Бързи превозни средства могат да се намерят само в Морекупчина, а те няма да стигнат дотам в скоро време, дори и да тръгнат на юг. А ако поемат на север? Е, тогава търсачите ще ги открият дълго преди да се доберат до космодрума Ледени врати.

Жената все още бе намръщена:

— Според теб нещата винаги са много прости…

— А нима не са?

— И на мен по-рано ми се струваше така, но Руиз е хитра змия.

Устните на Кореана се превърнаха в тънка линия, тя замълча за дълго.

След известно време Мармо се обади отново:

— Не ми харесва киселата ти физиономия. Ако не започнеш да се отнасяш по-грижливо с лицето си, скоро ще го изгубиш. А то струва повече от десетина въздушни кораби.

— Имам гаранция за сто години — възрази жената. Но все пак побърза да изобрази изкуствена усмивка и замасажира бузите си с длани. — Наистина ли мислиш, че може да не издържи?

— Не — отвърна киборгът. — Просто се опитвам да ти подобря настроението.

Кореана се разсмя и здраво стиснатите устни най-сетне леко се отпуснаха.

Обаче когато флитърът се добра до пристана, жената отново се намръщи.

— Бегълците са били тук — съобщи тя.

— Пусни напред Мок или търсачите. Това е идеалното място за засада.

— Да, но те са изчезнали, чувствам го.

— Възможно е…

След няколко минути преследвачите вече стояха на пристана, разглеждайки купчината обелки от полеви дажби.

— Интересно, накъде ли са тръгнали? — замислено изрече Кореана, докато насочваше механичните си търсачи. Единият паякообразен робот, оборудван с вграден сензор и мощен автомат, пое на юг, а другият — на север.

— Ако не са успели да се качат на някой шлеп, търсачите ще ги настигнат на няколко мили от пристана.

— Че как, разбира се — изфуча презрително Кореана.

Жената се оказа права. Търсачите скоро се върнаха. Механичните паяци не бяха успели да намерят следи. Господарката вдигна флитъра във въздуха и решително го насочи на юг.

— Дори и на най-бързоходния шлеп ще му трябват няколко дни, за да се добере до Морекупчина. Отначало ще отидем до там на пълна скорост, после бавно ще се върнем, следвайки канала. В краен случай ще се възползваме още веднъж от търсачите.

— Добър план — угоднически кимна Мармо.

Руиз стискаше с длани нажежената от болка глава, докато Низа нежно и внимателно масажираше шията му. Но дори това не можеше да отвлече предводителя от неприятните мисли. Сега бегълците се бяха оказали пленени от неизвестни същества. Не им беше ясна целта на пътешествието, очакваха ги непредсказуеми опасности.

На далечната страна на горната палуба Молнех и Долмаеро полугласно обсъждаха възможните мотиви на похитителите.

— Те са робовладелци, какви други биха могли да бъдат? — мрачно твърдеше старейшината на гилдия. — Струва ми се, че в цялата огромна вселена хората се делят само на роби и робовладелци.

— Робовладелците нямаше да си правят труда да ни хранят тъй разкошно. Кой ще изхарчи толкова пари само за да се чувстват робите му добре? С изключение на теб, но ти си необикновено същество.

Според Руиз Молнех отделяше прекалено внимание на кулинарните аспекти на случващото се.

Долмаеро поклати глава:

— Може би това не е никакъв проблем за тях. Тук често стават неща, за които по-рано съм мислел, че се случват само в приказките. Хората в този свят летят като птици, съживяват мъртвите. А ако се окаже, че тук топлите кифлички и виното са по-евтини, отколкото коравия хляб при нас?

— Всичко е възможно… — скептично провлачи фокусника.

Руиз престана да се вслушва в разговора и прехвърли вниманието си към околността. Гората изглеждаше все по-поддържана — току се мяркаха заравнени пътища, грижливо обработени ниви и скосени ливади. Понякога се появяваха и селища — главно от грубо направени колиби, но на места се срещаха и елегантни ловджийски хижи, а веднъж преминаха покрай замък, построен от неизвестен синкав материал, напомнящ керамични блокове. Той сякаш се състоеше изцяло от кули и назъбени крепостни стени.

— Какво е това? — попита Низа.

— Богаташки дом — отвърна разсеяно Руиз.

„Тук със сигурност ще може да се открадне въздушен кораб“ — помисли си той.

Бодежи на съжаление нараняваха душата му — съзнаваше, че няма полза от тях, но това не ги правеше по-малко болезнени. Скоро Кореана щеше да настигне бегълците — и тогава какво? Дори и охранителното поле да действаше в двете посоки, преследвачите навярно разполагаха с достатъчно мощни оръжия, за да го разрушат. Морасарът със сигурност бе добре екипиран.

Денят се точеше бавно. Скоро на Долмаеро и Молнех им омръзна да спорят. Фокусникът отиде да дебне появата на следващата трапеза. Старейшината стоеше неподвижно, вперил поглед във водата.

Руиз преживяваше неуспеха толкова тежко, че дори не можеше да намери думи на утеха за Низа. Ала девойката не му се сърдеше заради неразговорчивостта му и агентът беше благодарен за това мълчаливо, ненатрапчиво разбиране. Той трескаво търсеше изход от създалата се ситуация. Но в главата му не идваха дори безумни идеи. Нима фантазията му все пак бе пресъхнала? Ето това вече би било наистина ужасно!

Атмосферата неуловимо се измени, във въздуха се усети полъхът на приближаваща се опасност. Отпред се дочу странен звук, подобен на свистене на вятър в дълъг тунел.

— Какво е това? — объркано прошепна Низа.

— Аборигените наричат това място Острието.

— Значи знаеш къде се намираме?

— Мисля, че да.

Сега пътят на корабите минаваше през пустинна и безплодна скалиста местност. Изглеждаше сякаш наближават края на света. Отпред земята отстъпваше мястото си на бледосиньо небе. Каналът се превърна в тясна и дълга пътека от неподвижна вода, която не водеше наникъде и която не бе поддържана от нищо освен от бреговете от монолитен бетон.

Низа се вкопчи в рамото на агента:

— Ще загинем ли?

— Не мисля — опита се да я успокои Руиз. Той бе източил врат с надеждата да зърне какво има отпред, отвъд ръба на пропастта.

Шлеповете вече пълзяха като костенурки. Ето че първият достигна празното пространство. С него не се случи нищо лошо и мъжът почувства, че пръстите на девойката леко се отпуснаха. Корабът пред тях също плуваше по въздуха, преминал ръба на пропастта.

Когато дойде редът на техния шлеп, Руиз вече знаеше какво ще види отпред. Далече долу, при крайбрежната равнина, от океана се издигаха огромни постройки със странни очертания. Приличаха на нещо средно между сплескани небостъргачи и преобърнати планини, по-тесни в основата, отколкото на върха. От това разстояние беше невъзможно да се оценят мащабите на загадъчните здания.

— Какво е това… Нима е възможно да има толкова вода? Това е вода, нали? А тези… от хора ли са построени? — очите на Низа изглеждаха неправдоподобно огромни от смайването.

— Наистина е вода, макар че тя не се пие. Наричаме тукашното селище Морекупчина.

— Бил ли си тук?

— Много пъти.

— Разкажи ми.

Руиз въздъхна:

— Може да се каже, че е град. Или хиляди градове. Тук се раждат пиратите и до тук се добират, за да умрат.

Най-сетне и последният от шлеповете, плуващи пред тях, се плъзна в нищото. Пребледнелият от ужас Молнех, препъвайки се, се изкачи по стълбата. Агентът с удоволствие забеляза, че фокусникът поне е запазил способността си да се движи. Долмаеро здравата се бе вкопчил в перилото, а върху застиналото му лице беше избила обилна пот. Изглежда старейшината на гилдия беше изгубил способност за каквито и да било действия. Вероятно панически се страхуваше от високото.

Поглеждайки назад, Руиз почувства същия страх като своите спътници, макар и да знаеше, че засега нищо не ги заплашва. Отзад скалата от черен базалт се издигаше сякаш от безкрая, а равнината беше толкова далече долу, че напомняше по-скоро за мъглива панорама.

Той хвана за ръка Низа и се обърна към останалите:

— Не се бойте.

— О, разбира се, няма — каза Молнех, предпазливо облягайки се на перилото. Изглежда, способността му да пуска саркастични подмятания се бе върнала.

— Не, наистина — усмихна се предводителят. — Стига да не се лъжа, това устройство се нарича „шлюз“. То ще ни спусне внимателно до равнината и там ще продължим пътешествието си.

— Нали не се шегуваш? — Молнех се бе отпуснал и дори пробва да се усмихне.

В този момент застиналите във въздуха шлепове потрепериха и започнаха да се спускат.

Долмаеро изпищя някак сподавено, а широкото му лице веднага почервеня от срам. Той пусна перилото.

— Прекалено внезапно стана — опита се да обясни той. Сега, когато пътешествениците вече не висяха на такава чудовищна височина, старейшината изглеждаше по-спокоен.

Шлюзът беше изработен от същия сив монолитен бетон като стените на канала. Със спускането на шлепа квадратчето на ясното синьо небе над главите им ставаше все по-малко. Блеснаха светлините на корабите.

Благодарение на това Руиз забеляза, че стените са нашарени с най-разнообразни рисунки. На художниците вероятно им се бе наложило да използват бластери, за да оставят следи върху здравия монолитен бетон. Изображенията бяха разположени главно вертикално, като маниерът на рисуване се променяше в зависимост от скоростта, с която се е движел шлепът. Имаше и много надписи — някои от тях включваха само инициали, имена, дати, но се срещаха и лозунги, послания и обръщения. Голяма част от надписите бяха на непознати езици, но недалеч от дъното на огромната шахта Руиз видя текст, който съумя да прочете: „Надежда всяка оставете, ако не можете да плувате.“. Предводителят се разсмя.

Движението престана. Шлеповете се поклащаха и подскачаха върху неголеми вълни.

— Не знам кое е по-лошото — сподавено изрече Долмаеро. — Да висиш във въздуха или да си жив-погребан.

След минута огромните прегради на шлюза се вдигнаха и корабите изплуваха на слънчева светлина.

Бегълците почувстваха, че се задъхват. Температурата се повиши с петнайсет градуса, въздухът беше наситен с влага.

Руиз усети мириса на морето и си спомни за вонята, която винаги бе прииждала от Морекупчина.

Сега пътешествениците плуваха покрай добре обработвани ниви, редуващи се с блата и тесни лъкатушещи ручейчета. Срещаха се и имения, които поразяваха с разнообразието на архитектурните си стилове. Някои изглеждаха откровено архаични. В нивите, заобикалящи постройките, надзиратели наглеждаха групи от селяни.

Други имения приличаха на кубове от стъкло и бетон, а цялата работа покрай тях се вършеше от роботи.

— Какви са тези неща? — поинтересува се Низа.

— Просто машини.

— А защо не работят на всичките ниви? — учуди се Долмаеро. — Сигурно могат да вършат много повече неща от обикновените роби.

— Разбира се. Но това не са истински ферми, а една игра.

Виждайки смайването на спътниците си, Руиз се опита да обясни:

— В пангалактическите светове голяма част от храната се произвежда в заводи от изкуствени суровини. Тукашните фермери се занимават или с доставка на изискани деликатеси, или просто се развличат.

Старейшината поклати глава:

— Значи богаташите тук си играят на селяни? Много странно.

— Да… Честно казано, те са богати пирати. А това не е съвсем същото като богати хора.

— А какво е това пирати?

— Ти вече си срещал един. Помниш ли Мармо? Той беше пират, но после излезе от занаята и се зае с по-лека работа. Пиратите са крадци, убийци, похитители на хора. Те действат из целия космос.

Долмаеро замислено потри брадичката си:

— Значи те се занимават горе-долу със същото, с което и ти?

Руиз се вкамени.

— Е… Вероятно може да се каже и така — той се почеса по тила. — Но аз върша беззакония и безобразия по заповед на законна организация. Обаче е възможно разликата да е само в това.

— Разбира се, не искам да обидя никого — старейшината изглеждаше доста скептично настроен. Руиз сви рамене и разговорът приключи.

Слънцето печеше безмилостно, на практика беше невъзможно да се диша, поради което бегълците слязоха на долната палуба, където под корема на статуята можеше да се намери поне жалко подобие на сянка.

Кореана ги настигна чак след пладне. Руиз и Низа се любуваха на околния пейзаж. Грамадните здания на Морекупчина бяха надвиснали доста зловещо над главите им. У предводителя се бе зародила надеждата, че групата все пак ще успее да стигне до града.

В този момент покрай тях с бръснещ полет премина разузнавателният флитър на Кореана. Той се обърна рязко, опърляйки бегълците със струя горещ въздух. Руиз успя да види през армираното стъкло черните коси на бившата си господарка.

С рязко движение той изправи Низа на крака и двамата се понесоха към нишата край статуята, където можеха да намерят поне временно укритие. Останалите се бяха мушнали там миг преди тях.

— Страхувам се, че този път загазихме — каза агентът.

Фломел задърпа нашийника си и спря върху Руиз почервенелите си очи.

— Сега ще си получиш заслуженото, човеко от простолюдието — с нескрито злорадство произнесе той.

Кореана се разсмя доволно:

— Прекрасно!

Тя беше забелязала как Руиз Ау и приятелката му се скриха под гениталиите на гротескната статуя, увенчала шлепа.

— Успя ли да ги видиш, Мармо?

— Да. Не знаеш ли на кого са тези шлепове?

— Никога не съм виждала такива. Но какво значение има? Нима същества, които украсяват корабите си със смехотворни чудовища, могат да се окажат опасни? Примитивни диваци.

— Възможно е.

Жената отново се разсмя.

— Трябва да призная, че мястото, където се скри тази двойка, ми изглежда изумително подходящо.

Киборгът издаде неразбираем звук.

— Е, добре — реши Кореана. — Да видим ще бъдат ли достатъчно глупави да се предадат. Ако успеем да си върнем фараонците без бой, загубите няма да са чак толкова големи.

Тя намали скоростта и започна да лети редом с шлепа. После пусна мегафона.

— Руиз Ау! Виждам те, няма смисъл да се криеш. Излизайте с вдигнати ръце и ще забравим за този неприятен епизод.

Усиленият от мегафона глас на Кореана звучеше свежо и звънко.

Предводителят предпазливо надникна от нишата. Флитърът се намираше само на двайсетина метра от десния борд. Ех, ако имаше преносим гранатомет или поне мощен огнемет…

— Хайде, излизайте, де! Признавам си, че малко се поразгорещих. Но всъщност се радвам, че ми попречихте да взривя кораба. Моите хора твърдят, че повредите не са чак толкова големи.

След минута тя продължи увещанията си:

— Съгласна съм, че не трябваше да ви изпращам при геншите. Интелектът ви е прекалено ценна стока, за да се рискува повреждането му чрез странична намеса. Ако се обединим, ще станем забележителен екип. Не ми се доверявате? Това е разбираемо. Но честна дума — искам да се помирим! Фараонците са моя собственост. Руиз, дай ми ги и ще те пусна да си вървиш по пътя. Макар да не губя надежда, че в един прекрасен ден ще постъпиш на работа при мен.

Флитърът поизостана малко. Фломел се усмихваше. Очевидно той се надяваше, че Руиз наистина ще го предостави на Кореана. Предводителят се изкушаваше да постъпи именно по този начин. В края на краищата главният фокусник заслужаваше подобно наказание.

— Какво ще последва? — попита Долмаеро.

— Тя ще продължи с приказките още известно време. После ще започне да стреля. Не мисля, че ще рискува да проникне на борда на непознатия кораб. Просто ще се опита да ни разкъса на парчета от разстояние.

Низа се притисна силно към любимия си и затвори очи.

Фломел ахна:

— Ти не ни пускаш?! Защо? Нима искаш да загинем заедно с теб!

Руиз въздъхна тежко:

— Всички останали, ако пожелаят, могат да се предадат. Но на нас с теб ще ни се наложи да живеем и да умрем заедно. Освен това ние не можем да напуснем шлепа по своя воля.

Молнех потрепери:

— Аз не съм такъв храбрец, че да рискувам да се доверя на милосърдието на Кореана. А ти, старейшино на гилдия?

— Съгласен съм с теб.

Руиз усети как в него се издига вълна на черен гняв към търговката на роби. Не защото тя възнамеряваше да го убие — той и без това не се надяваше да умре, докато спи, — а защото тази жена искаше да отнеме живота, който той би могъл да сподели с Низа. Предводителят притискаше към себе си девойката, опитвайки се да се съсредоточи върху скъпоценните усещания на този миг: допира на тялото й, аромата на косите й, звука на дишането й. С усилие на волята си той изхвърли от ума си мечтите за дългия и прекрасен живот, който би ги очаквал при други обстоятелства…

Кореана отново заговори, но сега гласът й беше изпълнен със злоба:

— Добре. Можеш да оставиш жената при себе си. Нека тя бъде прощалният подарък от мен. Но нали знаеш, че другите трима са моя собственост? Дай ми ги!

След няколко секунди блеснаха с отразената слънчева светлина двете бордови оръдия на флитъра.

— Какво, и на това ли не си съгласен?

Руиз притисна девойката към пода и се опита да я прикрие с тялото си. Снарядите се удариха от защитното поле на шлепа, то избухна в ослепително ярки огньове и ушите на обсадените заглъхнаха от страшния вой.

Атаката бе прекратена. Предводителят усети чрез палубата усилващата се вибрация на двигателите. Ответният залп се изтръгна от десния борд на шлепа и като огнено копие се заби в кораба на Кореана. Катерът бе отхвърлен встрани. Сега той се придвижваше чрез кратки неуверени тласъци, поклащайки се и подскачайки. Силиците му стигнаха за още кратко време, след което безсилно рухна в блатото.

Руиз скочи на крака. Не откъсваше поглед от флитъра и с цялата си душа се надяваше, че ще последва взрив. За съжаление това не се случи.

Скоро поваленият катер остана далеч назад. На шлепа няколко редици доста внушителни отбранителни оръдия издигнаха дулата си нагоре и се скриха под палубата, откъдето се бяха появили. Върху металната обвивка не бяха останали и най-малки следи.

— Дявол да го вземе — смаяно промълви Руиз, все още не смеейки да повярва в неочаквания успех.

— Какво стана? — извика Долмаеро, който заедно с останалите все още лежеше върху палубата.

Предводителят се отпусна тежко до него.

— В безопасност сме. Поне засега. Но Кореана изглежда оцеля.

Слънцето клонеше към залез. Появиха се поредните съдове с храна. Този път Руиз наблюдаваше много внимателно, надявайки се да намери начин за проникване във вътрешността на шлепа. Но нишата, от която се появи подноса, беше прекалено малка, за да се побере човек в нея.

Вече се бе смрачило, когато корабът достигна границата между земите на богатите пирати и града. Над канала се надвеси митническата кула, подобна на огромен брониран паяк, увиснал на гравирани крака-колони.

— А това пък какво е? — изненада се Долмаеро.

— Митница. Тук няма да ни притесняват.

Главатарите на пиратите, които бяха собственици на почти всичко, вкарвано в Морекупчина, слабо се интересуваха от идващите в града: те бяха ценни само със стоките и уменията, които носеха със себе си. Пиратите следяха значително по-бдително опитващите се да излязат от града и изобщо не искаха да дават разрешения за напускане. Кой знае какви ценности можеха да бъдат изнесени по контрабанден път.

Наистина, когато шлепът на бегълците преплува под кулата те видяха малко, покрито с ръжда корабче, което се опитваше да напусне града. То веднага бе принудено да спре на един от пристаните, и скоро членовете на екипажа му стояха един до друг, извърнати към стената, с ръце на тила. Моряците бяха заобиколени от въоръжени охранители, а десетки инспектори с униформа шетаха по борда, размахваха детектори, разбиваха обвивката на различни места.

Както бе предположил Руиз, не спряха шлепа им, въпреки че в галерията, надвиснала над канала, се изсипа цяла тълпа народ. Пиратите си шепнеха нещо, жестикулираха двусмислено, а после всички наведнъж изчезнаха в дълбините на кулата-крепост.

Най-накрая шлепът премина през приливния шлюз и се скри в лабиринта на вътрешните канали на Морекупчина. В потъмняващото небе се издигаха, закривайки го, широките върхове на кулите. Трудно беше човек да си представи по какъв начин се е появило това гигантско гнездо на оси. Основите на някои от зданията явно бяха построени от хора, защото през пласта мръсотия, покриващ всичко в града, проблясваше метал. На други места постройките изглеждаха загадъчен каприз на природата, тъй като се състояха от сякаш безпорядъчни купчини от камъни, глина и полуизгнили стебла на дървета, натрупани върху издигащите се над каналите тераси.

Основите на кулите бяха изпълнени от тунели и проходи. Някои се намираха на равнището на водата, други — малко по-високо. Част от тях бяха оборудвани с устройства, подаващи сигнал, ако вътре проникне някой. Останалите изглеждаха мрачни и неприветливи.

Фараонците се блещеха на всички тези чудеса със зейнали уста. По мръсната вода сновяха раздрънкани джонки с разноцветни платна, галери с приковани към веслата роби и модните в момента продълговати лодки. Стопаните на плавателните съдове включваха цялото многообразие на расите, познати във Вселената. От време на време спътниците на Руиз не можеха да сдържат възклицанията си на смайване. Те не бяха прекарали в робските казарми достатъчно дълго, за да свикнат с вида на жителите на други планети.

Предводителят се постара да запомни пътя, по който пристигнаха в Морекупчина.