Глава 16

— Засега май това е всичко — доложи покритият с детектори Хъксли. Той седеше сред труповете, без да обръща внимание на кръвта, която цапаше бронята му. — Страхувах се, че тук може да има датчици за маса или някаква подобна гадост.

Двойникът се изправи на крака. Очевидно изобщо не се вълнуваше, че едва се е отървал от разрязване на две.

— В много отношения аз съм доста консервативен човек — отбеляза той спокойно.

— Някого да го вълнува това? — изсумтя Олбани. — Може би теб, Руиз?

— Не. Вземи оборудването си и ни отърви от останалите капани.

Руиз хвана края на повода, извади от джоба си катинар и прикова марионетката към преградната стена на платформата.

— Дурбан, помогни ми да изхвърля телата.

Звероподобният погледна командира със сияещи от удоволствие очи. Близна капка кръв от парапета и издаде странен мъркащ звук.

— И намали интензивността на чипа си.

Дурбан се озъби и заръмжа. За секунда на Руиз му се стори, че наемникът ще се нахвърли върху него и пристъпи напред с приготвен за атака нож. За пръв път от много дни насам съзнанието му остана абсолютно свободно, спокойно и ясно. Под неговия поглед дори процепите върху бронята на звероподобния сякаш заблестяха. Руиз вече предвкусваше как ръката му ще се подчини на вибрирането на ножа, който ще пробие ризницата на противника му и със съскане ще влезе в тялото.

Дурбан се озъби още повече и започна да се надига. Атмосферата на насилие като че ли оцвети въздуха с още по-тъмни оттенъци на червеното. Руиз усети как гневът му отстъпва мястото си на мрачна радост.

Внезапно звероподобният застина. Върху лицето му пролича борбата между страха и кръвожадността вътре в него. Накрая той потрепна и наведе поглед, после вдигна ръка и намали сигнала на чипа. Дори без да вижда изражението на очите му, Руиз усещаше, че у наемника се възвръща способността да мисли по човешки.

— Правилно решение — одобри Олбани, отпускайки отломомета, който секунда по-рано сочеше към гърба на Дурбан. — Да се караш с Руиз по принцип е неправилно, а и не е безопасно, макар и да е напълно безобиден на външен вид.

Руиз почувства как собствената му ярост отстъпва, за да бъде заменена от лишено от съдържание снизхождение. Той изключи ножа си и го мушна обратно в калъфа под мишницата му.

— Ако още веднъж настроиш чипа си на максимум, ще го отрежа — обеща той с безизразен глас.

Двамата с Дурбан се заеха да изхвърлят труповете от влака. Звероподобният работеше охотно и прилежно, макар че все още се страхуваше да погледне Руиз в очите. А командирът вече бе забравил за инцидента, потънал в догадки относно това какво ги чака горе.

Диверсантите се движеха в спирала точно над своя тунел. Руиз погледна с бинокъла и видя Чоу, която им махна с ръка и се скри в тъмнината на коридора.

Олбани крачеше по платформата и унищожаваше останалите огнемети и малки инжектори, готови да изстрелят доза парализиращ газ във всяка протоплазма, докоснала сензорните им полета. Той активираше механизмите с помощта на едното от оръжията на охраната, а после ги изпепеляваше със своето. Евфрат беше стиснал под мишницата си лапата на влечугоида.

— Когато стигнем до гарата, възнамерявам да пратя това нещо за обяд на геншите. Може пък някой от тях да се задави смъртоносно.

Руиз се чудеше дали долу живее някакъв представител на човешкия род или достатъчно съобразителен генш, който би доложил за внезапния поток от храна. Но какво би могло да се направи? Влакът неминуемо щеше да спре под общата тежест на неговия екип, мъртвите охранители и пътниците. Той се опита да си представи какво е да се живее на дъното на тази яма и що за човек би могъл да издържи сред такова количество генши. Явно не му достигаше въображение. Подобни хора би трябвало толкова да са се променили, че вече да не могат да се нарекат хора.

Приближи се до угрижено намръщения Хъксли и седна до него.

— Какво има? — попита командирът.

— Не мога да ти кажа точно — отвърна киборгът, почуквайки по дисплеите на приборите и проверявайки свързването на датчиците. — Не получавам очакваните данни. Логично е горе да има същите системи за безопасност, както и във влака, дори по-мощни. А мониторите ми са почти празни. Честно казано, абсолютно нищо не получавам. Или клиентът ни е толкова самоуверен, че не очаква нападение отдолу, или там е монтирано прекалено сложно за мен оборудване.

Руиз се обърна към двойника:

— Какво именно е монтирано там?

Фалшивият Юбере сви рамене:

— И аз имам промени в настроението и своите малки капризи, както и всички хора. Също и слаби места.

— Какво означава това? — поинтересува се Олбани, който току-що беше приключил с операцията по обезвреждането на влака.

Двойникът ги гледаше без никакво изражение на лицето.

— Метафорите и илюзиите — ето това са оръжията на гъвкавия ум.

— Какво означава това? — попита отново техникът. — Руиз, в момента ние на практика сме в безопасност. Само че не искам да се занимавам с „бърканицата“. За да обезвредя тази гадост, ще ми се наложи да похарча голяма част от заряда. Ако не възразяваш, просто ще ни се наложи да гледаме внимателно къде стъпваме.

Бърканицата представляваше своеобразно килимче, простряно по външния периметър на платформата, до парапетите-бръсначи. Ако човек има непредпазливостта да стъпи върху нея, в крака му моментално се впиват десетки остри превити шипове. Дори бронята не е надеждна защита срещу нея. Руиз веднъж бе стъпвал в бърканица и все още си спомняше кошмарните усещания при опитите си да се измъкне — закривените шипове разкъсваха мускулите и сухожилията, а после излизаха от тялото с мокро мляскане.

— Ще внимаваме — кимна той.

Влакът упорито се клатушкаше нагоре по релсите и Руиз замръзна до пулта за управление, готов да вмъкне лакътя на дирма в жлеба на скенера, ако на контролното табло постъпи съответния сигнал. Обаче екранът на комуникатора си оставаше тъмен и нищо не пречеше на по-нататъшното им придвижване.

По-късно Руиз се успокои дотолкова, че си позволи да разгледа стените на пропастта, на това равнище буквално надупчена от коридори. От някои отвори се разнасяха звуци, които свидетелстваха за кипящ живот: отдалечени шумове, случайни проблясъци на светлина, пикантни аромати на извънземна кухня. Бившият агент гадаеше безуспешно що за същества са се настанили тук и до каква дълбочина Морекупчина е заселена от хора. Ако можеше да се вярва на данните на Публий, те все още се намираха далеч от долния край на владенията на Юбере. Предстоеше им да се издигат още доста.

Когато хората се появили на Суук, планетата била населявана от разнообразни нехуманоидни раси. Първоначалните господари на този свят били деградирали почти до първобитно състояние. Останалите попаднали тук сравнително неотдавна: някои в резултат от аварии на големи звездолети, други — по погрешка. Когато хората поели властта над планетата, някои от предишните обитатели се скрили в дълбините на Морекупчина, при самите му корени.

Никой от обитателите на многобройните коридори не излезе да види влака и Руиз заподозря, че дирмите се развличат със стрелба по местните жители. Догадката му се стори още по-правдоподобна, когато забеляза на стените следи от неотдавнашна употреба на енергийно оръжие.

Тъмният таван на ямата се приближаваше все повече и повече и Руиз вече можеше да разгледа малкия купол, построен от късове разтопен камък. Очевидно в незапомнени времена някакво титанично оръжие беше пробило в небостъргача дупка, а после някой беше поправил набързо горните нива. Интересно, колко отдавна ли е било това?

Наближаваше краят на пътя — релсите се губеха зад издадена преградна стена точно при основата на купола. Стената, също както и влака, изглеждаше значително по-нова от останалите съоръжения.

— Нека да се разпръснем — каза Руиз. — Аз ще седна в едното кресло, Хъксли — в другото. Олбани и Дурбан ще седнат на пода. Нашият Юбере — между тях. Не знам какво ни очаква, но каквото и да има там, бъдете готови моментално да напуснете платформата и да се скриете зад нещо непробиваемо. Проверете как ви стои бронята — да няма никакви процепи. Пригответе оръжието, отпуснете мускулите си.

— Добре, мамо — отвърна Олбани.

Командирът не му обърна внимание.

— Колкото може по-малко шум. Хъксли, не откъсвай очи от мониторите, освен ако не се наложи да убиеш някого, в случай че ни атакуват. Ако някой подаде знак на клиента, че лисиците вече са в кокошарника, ние незабавно трябва да научим за това.

— Аз вече открих нещичко — отвърна киборгът. — Наистина, не много. Прилича на изтичане на радиация от огнемет клас „конда“. Ако наистина е така, то някой горе разполага със сериозни оръжия.

Олбани погледна Руиз и демонстративно потрепери:

— Ооо, шефе, работата става интересна — прошепна той. — Кой от нашите познати може да си позволи „конда“?

Руиз поклати глава. Но изведнъж си спомни как грациозно — почти летейки — се движеше морасарът на Кореана, докато стреляше с ледомета.

— На теб не ти ли се е налагало да танцуваш с морасар? — попита той стария си приятел.

Очите на Олбани театрално се опулиха и той замислено опипа тялото си.

— Май още съм жив — значи не.

Хъксли се намръщи:

— Може там да има точно такава твар, но ми се иска да не е така. Морасар с най-нов клас огнемет… Трудно е да се бориш с враг, който може да си позволи такъв разкош. Нека по-добре да се надяваме, че това е просто робот-убиец с нестандартни сензорни устройства, които не мога да засека със своите уреди.

— Четирима добре подготвени хора, ако имат късмет, могат да се справят и с морасар — ободри ги Руиз. — Стига техниката да не ни подведе. Без загуби няма да минем, но има надежда.

— Много благодаря за вдъхновената напътствена реч, Руиз Ау — обади се Олбани. Той продължаваше да се усмихва, но през стъклото на шлема се виждаше, че опитният боец е пребледнял.

Стената се приближаваше бързо. Руиз за последен път провери оръжието. Влакът забави ход и в този момент шлюзът зад тях се затвори. Композицията спря пред платформа, която беше абсолютно празна, ако не се брои някакъв електрокар, очевидно предназначен да вземе пътниците и да ги откара обратно в крепостта. Секундите минаваха, нищо не се случваше и хората започнаха да се надигат от местата си. Руиз започна да се надява, че по някакво чудо са проникнали в цитаделата на Юбере, избягвайки сблъсъка с охраната.

И в този момент от тъмната ниша в далечния край на платформата към тях пристъпи морасар.

В продължение на един безкраен миг, докато насекомоидът осъзнаваше, че се е оказал лице в лице с врагове, а наемниците още не бяха успели да реагират на присъствието му, Руиз забеляза няколко несъществени подробности.

Морасарът беше малко по-нисък от роба на Кореана и шарките върху тялото му не бяха толкова сложни, което свидетелстваше за не толкова знатен произход. Дрехи нямаше, а върху шестокракото тяло проблясваше млад здрав хитин. Руиз не видя никакви киборгизирани оръжия, подобни на онези, които бяха имплантирани в средните крайници на роба на Кореана. Но този морасар не се нуждаеше от такива подобрения. В средните си лапи съществото държеше огромен енергомет със светещи в зелено индикатори на бойната готовност.

В следващия миг настана суматоха. Съществото отскочи встрани и вдигна оръжието. Руиз беше готов за скока на врага и отгатна посоката по положението на енергомета. И получи шанс да оцелее. Скочи от седалката си и в движение засипа противника си със заряди от отломомета. Откатът го хвърли по гръб. По време на падането си успя да запази морасара под прицел и потокът въртящи се, заострени от всички краища парчета желязо покри главата на чудовището. По-голямата част от отломките отскочи от хитиновата броня, без да причини особена вреда, но фасетните очи на насекомоида се превърнаха в отвори с изтичаща от тях жълта слуз.

Извънземният отвори пастта си и изрева. Високият пронизващ вой заглуши грохота на изстрелите. Руиз се приземи непохватно върху платформата и усети как нещо се впива в дясното му рамо. Без да обръща внимание на раната, той продължаваше да стреля, надявайки се, че поне част от заряда ще пробие гърлото или някой друг важен орган на морасара. Дори ослепяло, това същество можеше да стреля доста ефективно, разчитайки на слуха и обонянието си. Руиз се превъртя встрани за в случай, че чудовището стреля към звука от падането, и тъкмо навреме — в същия миг мястото, където току-що бе лежал, се превърна в огнена локва.

Всичко това отне по-малко от секунда, а после огнеметът на Олбани намери главата на морасара и я откъсна, предизвиквайки изригване на зловонен дим. Врагът отстъпи назад с грациозно движение. Вече нямаше какво да контролира манипулациите му, енергометът стреляше непрекъснато, прегаряйки дупки в стената на шлюза. Вратата, от която бе излязъл стражът, се стичаше на ручеи разтопен метал.

Най-накрая Олбани успя да уцели оръжието на морасара и смъртоносния агрегат избухна в облак розови искри. Извънземният хвърли пламтящите отломки и продължи да обикаля по платформата, неуверено пристъпвайки с грамадните си крака и хаотично размахвайки средните си крайници. Дребните му предни лапички постоянно опипваха мястото, където се бе намирала главата, сякаш надявайки се да намерят изгубения орган.

— Коленете! — изкрещя Руиз и концентрира огъня си в долната част на крайниците на чудовището.

Последвалата след това пауза им се стори цяла вечност, макар че изминаха не повече от четири секунди. Морасарът потрепваше конвулсивно в локва зеленикава течност, крайниците му лежаха встрани от тялото, гърдите му бяха изтърбушени на няколко места.

Руиз с усилие се изправи на крака. Рамото го болеше нетърпимо, скоро щеше да стане невъзможно да го движи. Той помръдна ръката си, разбра, че тя все още му се подчинява, но между плешката и рамото му сякаш бе заседнал ръждясал пирон. Бившият агент нареди на походната аптечка да му инжектира обезболяващо и противовъзпалително лекарство. След краткото убождане веднага му олекна.

Олбани вече беше при вратата и гледаше с присвити очи в тъмния коридор.

— Засега никой не е изпаднал в паника — отбеляза той.

Хъксли стоеше на ръба на платформата, изучавайки мониторите на датчиците си.

— При мен засега също е чисто.

Руиз прехвърли поглед върху влака. Фалшивият Юбере все още лежеше по корем, опрян на лактите си, и не проявяваше особен интерес към случващото се. Изглежда не беше засегнат от някой случаен изстрел и Руиз облекчено си отдъхна.

За нещастие Дурбан или се бе подхлъзнал докато скачаше от влака, или бе паднал назад от платформата на станцията, опитвайки се да избегне изстрелите на морасара. Той лежеше върху бърканицата, гледайки нагоре с широко отворени изцъклени очи. От време на време нещастникът потрепваше, а в тялото му се забиваха все нови и нови шипове.

Олбани погледна Руиз:

— А сега — какво?

Руиз прекрачи през умиращия и се качи на платформата на влака. Звероподобният го погледна и агентът осъзна, че пред него е умиращ звяр, чиито живот едва се крепеше в дълбоките кътчета на животинското му съзнание. Всичко човешко, което някога е имало в това същество, беше изгубено завинаги.

Дурбан се опита да вдигне отломомета, все още стиснат в ръката му, но Руиз го изби с крак. Нещастникът закрещя и започна да се гърчи в клещите на бърканицата. Но опитът да се измъкне доведе до забиването на нови шипове в тялото и главата му. Той изпищя и се прегъна, но само за миг, докато командирът се наведе и го простреля милосърдно в сърцето.

Руиз помогна на марионетката да се изправи.

— Да вървим — каза той, докато разкопчаваше повода. — Внимавай с бърканицата.

Двойникът с лекота скочи върху платформата.

— Къде сме? — попита го Руиз.

Марионетката само сви рамене.

— Според мен на върха на моя тръбопровод. Не мислиш ли така?

— Изглежда си прав. Кажи ми, защо държиш тук толкова малко хора? Двама охранители-дирми и един морасар — това е прекалено малко за защитата на толкова ценна тайна.

— Колкото по-малко народ знае за нея, толкова по-спокойно е. А още по-добре е, ако това не са хора, а извънземни, които всъщност не разбират какво се случва.

Руиз внимателно изгледа лъжливия Юбере. Сторило ли му се бе, че с приближаването към целта в гласа и в маниерите на двойника се бе появило нещо странно? Подобни подозрения имаха смисъл — в момента, в който истинският Юбере бъде отстранен, а мястото му се заеме от неговия двойник, Руиз щеше да се превърне в опасен свидетел. Публий със сигурност беше дал на марионетката си твърди указания относно този момент.

Командирът преведе двойника през платформата и връчи повода на Олбани.

— Постой с него за минутка — каза той.

Олбани кимна и намота края на повода около юмрука си, макар вниманието му да бе все така съсредоточено върху тръгващия от платформата коридор.

Руиз се приближи към Хъксли, който обикаляше наоколо, покрит с детекторите си.

— Нищо — доложи киборгът учудено. — Не мога да засека никакви следящи устройства. Чудна работа.

Лицето на наемника наистина изразяваше нещо подобно на суеверен ужас.

— Не се увличай — сряза го Руиз. — Спомни си за защитната мрежа „Клирлайт“, с която, както знаем, Юбере е обградил цялата си крепост.

— Тогава защо все още не сме се натъкнали на нея?

Това беше добър въпрос и бившият агент реши да помисли над него. Но преди това нареди тихо на Хъксли да провери двойника за имплантирано оръжие и средства за комуникация.

— Не се ли доверяваш на нашия работодател? — поинтересува се киборгът.

— Глупав въпрос — уморено отвърна Руиз. — Ти доверяваш ли ми се?

— Честно казано — да — наемникът, изглежда, беше учуден от такова поставяне на въпроса. — Олбани се изказа добре за теб, а освен това аз обикновено улавям тези неща с шестото си чувство. Ние не очакваме да умреш за нас — никакви подобни мелодрами, — но на мен ми се струва че си честен — дотолкова, доколкото може да си позволи човек с подобна професия.

Руиз въздъхна.

След секунда Хъксли се върна.

— Иглен лазер за еднократна употреба в десния показалец и бомба в търбуха.

— Голяма ли?

Хъксли сви рамене:

— Не много… Но ако гръмне, бих предпочел да се намирам на неколкостотин метра.

Руиз се замисли. После се върна на платформата на влака и свали раницата си. После, след като потрака по непромокаемия циферблат на таймера, го закрепи за един от напречните обтегачи. И накрая се избави от най-тежките оръжия: снайпера-газомет и енергомета с пълнителите. Остави в себе си само ножовете, отломомета и пакет леки гранати.

Олбани вдигна вежди и изгледа стария си приятел въпросително.

— Трябва да бъда бърз — обясни Руиз. — Имаме си работа с пъргаво момче.



Малкият отряд тръгна с бърза крачка по коридора. Олбани — петдесет метра напред, после Хъксли с марионетката на повода, а Руиз закриваше шествието.

Командирът се опитваше да се съсредоточи върху настоящия момент, върху оскъдно осветените метални облицовки на стените и пода, върху крачещите пред него съратници. Но не се случваше нищо неочаквано, Хъксли не откриваше никакви поводи за вълнение и мислите на Руиз започнаха да блуждаят. Струваше му се, че е прекарал последните години от живота си, крачейки из празни коридори срещу събития, над които почти няма власт.

Бившият агент си позволи да се поддаде на това настроение, което го заведе в дебрите на философски разсъждения и най-дълбока тъга. И той, и неговите хора му изглеждаха като гробищни червеи, пълзящи по вкаменените жили на мъртъв гигант, в трескави опити да се доберат до парче мърша, което да ги съживи.

В края на краищата му стана толкова смешно, че той се разсмя на глас на претенциозните си фантазии. Хъксли се обърна, недоумявайки какво смешно намира командирът в така създалата се ситуация. Руиз му се усмихна, което ни най-малко не намали озадачеността на киборга.

— Какво става там при вас, Хъксли? — тихо произнесе Руиз в шлемофона.

— Все така никакви следи от „Клирлайт“. Знаеш ли, у мен се оформи една хипотеза. Искаш ли да я споделя?

— И още как.

— Ето какво: в настоящия момент нашият клиент провежда секретна операция. Толкова секретна, че е принуден да я пази в тайна от собствените си главни сили за безопасност. От същата тази корпорация „Извор“, за която ти говореше. А ако войската е генширана, то той скрива случващото се и от техниците и служебния персонал. Пък и обработените войници не са станали по-умни и са напълно способни да изтърсят нещо не на място, както и всеки нормален човек. Във всеки случай той вероятно се опасява от нападение именно отгоре. Затова е напълно вероятно пътят оттук, през дълбините на сградата, да е относително чист.

— Надявам се, че си прав — отговори Руиз без особен ентусиазъм.

Продължаваха да вървят и скоро вниманието на агента отново се разсея. В него нахлуха приятни спомени — лицето на Низа под слънчевата светлина, тялото й в полумрака на шлепа. Когато съобрази с какво се занимава, се почувства зле. Във всеки момент можеха да се сблъскат със смъртоносна опасност и ако се поддадеше на нежните спомени за жената, която обича, можеше никога повече да не я види. Агентът тръсна глава и се опита да се съсредоточи както трябва върху мисълта за собствената уязвимост и че е възможно много скоро и съвсем неочаквано да го убият.

— Стоп — прошепна в комуникатора Олбани. — Ела тук, приятелю.

Руиз преодоля на бегом разделящото ги разстояние.

Олбани беше застанал на колене край тясно мостче, съединяващо участъците от разбития коридор. Навремето небостъргачът очевидно е пропаднал надолу и етажите са се разместили по такъв начин, че едната част на тунела се бе озовала на метър под другата. От другата страна на мостчето се откриваше висока зала, в проходите се виждаха ярки огньове.

— Според мен сме почти при целта — прошепна Олбани.

— Май си прав — съгласи се Руиз. — Да извикаме Хъксли — нека провери дали тук няма някакви капани.

Киборгът огледа внимателно крехкото на вид мостче, после се качи на него и внимателно се изкачи до залата, вадейки сондите си. Руиз и Олбани се скриха в сянката на пукнатината. До тях, спокоен и безразличен, стоеше двойникът.

Изминаха пет минути.

Хъксли се върна. Лицето му под стъклото на шлема беше пребледняло и обляно в пот.

— Точно на другия край на коридора започва действието на „Клирлайт“. Мисля, че ще мога да я заблудя, но за кратко.

Той измъкна навития кабел-програматор и го пъхна в гнездото на бедрената част на бронята на Руиз. После почука с пръсти по информационния дисплей, намръщи се и отново почука.

— В ред е — заяви той. — Не мога да кажа точно колко време програмата ще съумее да заблуждава системата — докато говореше, той включи към бронята и останалите. — И влизайте по-бързо вътре, докато не е сменила кодовете и не ни е оставила така, както майка ни е родила.

— Какво друго успя да видиш? — попита Руиз.

— Минохвъргачки под шлюзовете за безопасност. Според мен всичко там се е превърнало в камък заради дългия престой. Надявам се, че Олбани добре се оправя с взривните вещества — в случай, че марионетката не успее да ни преведе. Към залата водят още няколко коридора, но ако се вярва на навигационното кълбо, за да се доберем до целта е по-добре да минем през шлюза.1

Руиз въздъхна дълбоко и още веднъж си инжектира обезболяващо в рамото, за да гарантира нормалната му работа. После свали повода от фалшивия Юбере.

— Настана твоят час — каза той. — Води ни вътре.

В момента, в който свалиха повода, двойникът сякаш се преобрази, стана по-висок.

— Разбира се — величествено каза той.

Той тръгна към мостика, сякаш вече се намираше в собствените си владения и останалите тръгнаха след него в триъгълник, Хъксли и Олбани зад гърба на двойника, а Руиз — на края на шествието.

Руиз се чувстваше странно уязвим под светлините на ярките лампи в залата. Той си заповяда да не гледа дулото на взривното устройство, което стърчеше над шлюза за безопасност, дори когато двойното дуло се наведе, за да проследи пътя му през залата.

Марионетката не обръщаше никакво внимание на устройството и с величествена крачка се приближаваше към шлюза. Без ни най-малко колебание двойникът приближи окото си към скенера за ретината, а дланта си — към плочката на ключалката.

За огромно облекчение на Руиз бронираните врати на шлюза се разтвориха. Групичката се натъпка вътре, външната врата се затвори, след което се отвори вътрешната.

— Влизайте — каза двойникът.

И ги поведе към жилищните помещения на Юбере.



Вътре имаше пазач дирм, облегнат на стената. Той тъкмо се обръщаше към влезлите, когато Руиз с едно точно движение му преряза гърлото. Извънземният умря, издавайки само слабо бълбукане. Олбани помогна на командира да спусне тежкия труп на пода без излишен шум.

Руиз погледна въпросително Хъксли. Киборгът известно време изучава детекторите си, после поклати глава и се усмихна.

Минаха през огромен хол, оформен в доста строг стил: снежнобели стени и килим на пода, а цялата мебелировка се състоеше от украсени с резба кушетки от някакво черно блестящо дърво. Интериорът създаваше впечатление на нереалност, сякаш са попаднали във вътрешността на черно-бяла снимка.

Към личните апартаменти водеше зала, в която бяха окачени необичайни картини. Руиз премина покрай тях, без да се вглежда, но дори един бегъл поглед го убеди, че всички платна излъчват тревога: сочни, отровни цветове и изкривени фигури — видения на безумец.

В края на залата от белотата се появи прислужница и щом чу стъпките, вдигна поглед. Тя ахна, изпускайки купчина кърпи, и се обърна, за да избяга. Но в този момент момичето забеляза, че единият от облечените в броня непознати е Юбере, и съвсем се обърка. Руиз се хвърли към нея, удари я с юмрук в слепоочието и внимателно я свали на пода.

— Сантиментално същество си ти — прошепна Олбани. — Тя със сигурност е генширана. Когато се връщаш по обратния път, горката женица ще се свести и ще ти изтръгне сърцето.

„Навярно Олбани е прав“ — помисли си мрачно Руиз и си обеща да не се церемони със следващия слуга. Но не срещнаха никой друг.

Загрузка...