Императорът на света

Глава 23

Скрит в сянката на съседния небостъргач, Руиз проверяваше какви охранителни устройства пазят в момента входа към пристанището на Публий. Той изпитваше иронично удоволствие от факта, че използва за целта най-новият анализатор на пространството, купен с парите на създателя на чудовища и благополучно изнесен от крепостта на Юбере.

Преследвачът беше оставил батискафа по-надалеч. Сега трябваше да се промъкне до врага си с цялата хитрост и предпазливост, на която бе способен агент на всесилната Лига. Беше купил за смешна сума натъпкана със зеленчуци лодка — от един от фермерите, които притежаваха малки участъци земя в покрайнините на Морекупчина. Дрехите на Руиз, придобити от същия фермер, се състояха от омазнено кожено елече, раздърпани шорти и голяма сламена шапка. Движеше се отмерено и без да бърза, а малкото сензорно екранче беше скрито под купчина едри ароматни зелки.

След като провери какво показват приборите, той си устрои възможно най-простичък обяд: парче кашкавал със синкави жилки, глава сладък лук, половин самун хляб и пластмасова чиния с ароматни златисто-зелени сливи. След като похапна, стигна до извода, че това е най-хубавата храна, която бе ял през последните седмици. Бившият агент намери на дъното на лодката термос с чиста студена вода и се напи както трябва, поглеждайки към покритите със зеленина изпъкналости на небостъргача, който се издигаше над него. За миг течението изкара лодката под лъчите на обедното жарко слънце и жегата прегърна наранените му рамене, после той подръпна въжето и се върна в спасителната сянка. „Колко хубаво е да живееш!“ — помисли си той.

Руиз беше поразен от необичайността на тази мисъл. Кога за последен път му беше хрумвало нещо подобно? Може би на шлепа? Това сладко пътешествие, на което тогава не му се виждаше края, сега изглеждаше толкова далечно…

Руиз тръсна глава и се съсредоточи върху показанията на приборите. Или беше пропуснал нещо, или беше недоразбрал, но не откриваше никакви признаци за дейност на охранителни системи. Може би собствената му система засичаше, или Реминт се беше добрал пръв дотук.

Накрая агентът довърши обяда си, отвърза въжето, хвана веслата и подкара лодката през лагуната, към пристана.

Когато се приближи, преследвачът разбра, че Реминт или някоя друга враждебна сила явно са го изпреварили. Във въздуха все още висеше смрадливият дим от електрически разряди и разтопен метал. Огромната бронирана амфибия на Публий бавно потъваше във водата насред лагуната, а още една много подобна на нея лодка се поклащаше на вълните при входа към лабиринта.

Цялата сграда беше обгърната от зловеща тишина, която се нарушаваше само от разнасящото се от потъващата амфибия слабо пукане на горящата електроника. Руиз обиколи още веднъж на бавна скорост лагуната, внимателно наблюдавайки приборите, за да разбере сам ли е тук или не. По всичко личеше, че може да не се притеснява от конкуренти. Обаче индикаторите изведнъж откриха, че на входа все пак работи един детектор за сканиране на близки разстояния. Доколкото разузнавачът успя да определи, този датчик регистрираше само синтетични материали и метал.

Руиз въздъхна с облекчение — беше очаквал да е по-зле. Мъжът свали оръжията си и ги скри под зеленчуците, надявайки се, че неотдавнашната битка ще предпази от мародерите такъв скромен трофей като лодка, пълна с трева и зеленчуци. После агентът отряза декоративните метални токи от платнените си обувки и погледна копчетата на шортите си. Но те, изглежда, бяха издялани от дебели рибни люспи. Взе тоягата на фермера — кривак от жилаво дърво, дълъг колкото ръката му и увенчан с отсечена глава на маргар. Полираната от честото използване ръкохватка легна удобно в дланта му.

Разузнавачът премина на кърмата, привърза въжето към една от халките на пристана и слезе от лодката.

„Ти си идиот, Руиз Ау — каза си той. — Тръгнал си на лов за най-добрия убиец във вселената с тояга в ръка…“

Той се разсмя смутено.

От пастта на лабиринта прииждаше мирис на неотдавнашна смърт и на Руиз Ау изведнъж страшно му се прииска да разполага с най-прекрасната възможност на света: никога да не влиза тук!

Обаче му се наложи да влезе и той установи, че сега заплетените коридори са обитавани предимно от мъртъвци. Зад всеки завой намираше все нови и нови тела. Понякога попадаше на неудачни екземпляри от творчеството на Публий, но най-често виждаше охранители-дирми. Всичките убийства, по мнението на Руиз, бяха извършени с онази небрежна увереност и точност, с която се отличаваше стилът на Реминт. Всеки изстрел бе донесъл мигновена смърт, всеки отрязан крайник демонстрираше, че нападателят се е целил в някакъв жизненоважен център. Руиз огледа оръжията на убитите дирми с надеждата да се възползва от тях, но установи, че неговият предшественик много прецизно е изпепелил с лазера си механизма на всяко от тях.

Руиз изобщо не можеше да разбере как на Реминт му се е удало да се промъкне сам през защитения лабиринт на създателя на чудовища. Той постоянно се спираше и се вслушваше за признаци на живот. Но не дочуваше нищо тревожно и това го тревожеше повече от всичко.

Степента на разрушения при входа към лабораторията и жилищните сектори на лабиринта порази агента още по-силно. Очевидно, убиецът беше вървял право напред, без да пести напалмовите бомби и гранатите. Шлюзът за безопасност беше отворен чрез взрив, а там, където започваха шахтите на асансьора, бронята просто беше накъсана на парчета.

Руиз се промъкна към дупката и погледна надолу. По сплавта, с която бяха покрити стените на шахтата, личаха следи от алпинистки куки и котки, които Реминт очевидно бе използвал, за да се спусне в сектора на лабораторията. Разузнавачът въздъхна дълбоко. Той нямаше алпинистка екипировка… Единственият път, който можеше да използва, оставаше стълбичката за техническо обслужване на асансьора, която, освен че бе тясна и крехка, беше и доста повредена от взривовете. На някои места тя бе огъната и залепена за стената, а другаде просто висеше в пустотата.

Колко му се искаше да зареже всичко и да се върне назад, при слънцето, при щайгите с ряпа и моркови, да забрави всичко, случило се по-рано, да смени името си и да стане друг човек, който не е длъжен да се спуска долу, при това, което го чака на дъното на шахтата.

Но това беше пътят към Низа. Публий все още си оставаше главният пропуск към крепостта на Юбере. Руиз се чудеше дали принцесата все още е жива и какво си мисли за него. Възможно беше люто да го мрази.

Преследвачът тръсна глава, закачи тоягата на колана си и започна да се спуска.

Когато Руиз най-накрая се озова на дъното на шахтата, не можеше да повярва, че е оцелял. Два пъти „алпинистът“ се подхлъзваше и се спасяваше от падане, едва успявайки да се хване за стълбичката. Веднъж част от стълбичката под него се откъсна и го заби в отсрещната стена, така че разузнавачът едва не изпусна скобата, за която се държеше. Но тези приключения вече му изглеждаха като дребни препятствия, макар че нараненото рамо започваше да го наболява.

Шахтата беше взривена на три от равнищата, сякаш Реминт специално беше слагал мини, за да раздели оцелелите сили на противника към различни източници на опасност. От абсолютната тишина, която беше надвиснала над някога кипящите от дейност лаборатории на Публий, Руиз стигна до извода, че този план е свършил работа.

Започна да се безпокои, че Реминт вече е убил създателя на чудовища или го е изтезавал до такава степен, че го е направил абсолютно безполезен.

— Значи така гледаш сега на нещата? — промърмори той на себе си.

„Колко е глупаво — помисли си — да си спомняш за логиката, когато вече е прекалено късно.“

И влезе в мъртвите лаборатории.

Тишината потискаше и депресираше. Руиз се прокрадваше през етажа, притичвайки от едно укритие до друго и често се спираше, за да види дали не са останали някакви прибори или хора, които биха могли да му попречат. Но нищо не нарушаваше мълчанието на смъртта.

Тук-там той се натъкваше на телата на инженери, които, очевидно, са се въоръжили с каквото им падне — скалпели, ножове от масите… и са ги запращали срещу Реминт. Агентът взе от един от покойниците хирургически нож с дълго тънко острие и го завърза с някакъв парцал за ръката си, така че ръкохватката да бъде малко над китката му. Нито една от палките не беше по-удобна от фермерската тояга и той я остави със себе си.

Няколко от последните жертви бяха живели достатъчно дълго, за да успеят да допълзят под приборите и стелажите. Нима Реминт беше изразходвал част от смъртоносната си реакция? Може би беше започнал да се изморява? А ако бе ранен? Това изглеждаше доста обнадеждаващо и настроението на Руиз донякъде се оправи.

Когато дочу звън от удара на стомана със стомана, той удвои предпазливостта си, но скоро откри, че този звук идва от изсечен в небостъргача амфитеатър, където ниски, подобни на мечки воини продължаваха да се млатят с предишния плам. Събитията в лабораторията явно не бяха повлияли на вродената им свирепост. Те бяха все още доста на брой. Руиз реши, че им предстои последния етап от елиминационните боеве. Остана за минута да погледа сражението, почти завиждайки им за примитивността на кипящите страсти.

После разузнавачът измина още няколко крачки и застина пред аквариумите, където Публий държеше двойниците си. Поддавайки се на порива, той отмести екрана, осигуряващ уютна тъмнина на обитателите на течността. Трите копия на създателя на чудовища започнаха да се въртят неспокойно, изпъвайки меките си тела и неловко прикривайки очи. Руиз бе обзет от такава омраза, че му стана трудно да диша. Това, че клонингите не бяха виновни за престъпленията на оригинала, изобщо не се отрази на силата на емоциите на агента.

Руиз се зачуди дали да не вземе със себе си един от тях, но съобрази, че клонингът не знае нищо за текущите нареждания и местоположението на господаря си, а и още не прилича на него. Фалшивият Юбере не би си и помислил да признае авторитета на подобна твар.

Разузнавачът се наведе и докосна пулта за управление. Хранителният разтвор, поддържащ жизнените процеси на клонингите, започна бавно да изтича от аквариума. Съществата започнаха да се извиват и да блъскат по дебелите стъклени стени, зад които бяха затворени. Най-близкият от тях отвори подпухналите си очи и злобно ги впери в мъчителя си. Закрещя нещо, но прозрачната бариера заглушаваше звуците. Руиз дръпна обратно екрана и ги остави да дишат в тъмнината.

Чу тропота на ботушите на Реминт тъкмо навреме, за да успее да се мушне под най-близката маса. Наблюдаваше с разтуптяно сърце как убиецът се появи зад ъгъла, мъкнейки след себе си летящ мехур с привързана към него носилка. На нея лежеше човек, завързан с широки ремъци. Отначало Руиз не го позна, но когато той вдигна ръце в театрален жест, доколкото му позволяваха ремъците, разузнавачът разбра, че това е Публий. Виж ти, създателят на чудовища още беше жив.

Руиз с удоволствие забеляза, че видът на Реминт е доста окаян. Бронята над лявото му бедро висеше на късове, той забележимо накуцваше. Доспехите на лявото му рамо бяха само леко повредени, но самата ръка висеше като бич, макар че продължаваше да стиска отломомета. В дясната си ръка убиецът държеше вибронож, а кабелът от летящия мехур бе завързан за халка на колана му.

Но дори в такъв окаян вид Реминт продължаваше да е страшен. Руиз се чувстваше жалък и безпомощен в сравнение с този генширан колос. Какво можеше да противопостави на такава машина за убийства?

Точно когато Реминт преминаваше покрай него и края на амфитеатъра, на агента му хрумна нещо. Нямаше време за оценка на плюсовете и минусите на моментално оформилия се план. Само изненадата можеше да доведе до успех. Той скочи и се хвърли, пресичайки пътя на летящия мехур.

Реминт реагира на атаката, когато до носилката оставаха два метра. Той се обърна към нападателя и вдигна оръжието, само че малко по-бавно от обичайната си нечовешка скорост. Руиз се концентрира върху опита си да се удари в мехура с цялата си тежест и вдигна ръка, за да защити раненото си рамо. Вече прелиташе покрай мехура, когато цялото му тяло изтръпна от болката от удара.

Носилката политна напред, удари Реминт по ръката и я отклони. Зарядът отломки прелетя покрай Руиз. После хромираното шаси се вряза в корема на убиеца и го отхвърли назад, така че той се препъна от ниския парапет на амфитеатъра.

Руиз скочи върху носилката, размахвайки с всички сили тоягата. Падайки, Реминт успя да вдигне оръжието, но тоягата се стовари върху пръстите му, преди той да стреля за последен път. Отломометът отлетя, описа висока дъга и падна в ямата.

Руиз погледна противника си в лицето, преди той да падне долу. Върху лицето на убиеца беше застинало мъртво изражение, студено устремените нанякъде очи не виждаха нищо.

Бившият агент се втурна напред, прегазвайки викащия и размахващ ръце Публий. Реминт най-накрая се подчини на силата на тежестта и рухна в ямата. Разперените му пръсти на косъм не успяха да хванат шасито на летящия мехур. Ударът се бе оказал прекалено силен, за да успее да се задържи.

Падайки, убиецът с цялата си тежест дръпна въжето от носилката. Грамадното тяло тежеше повече от стабилизаторите на летящия мехур и за миг изглеждаше, че носилката ще се преобърне. Във всеки случай Руиз щеше да полети след противника си, ако не беше ударил въжето с ножа си. Едновременно с него и Реминт направи същото.

Кабелът се скъса.

Рамото на агента бе пронизано от дива болка, той наведе поглед, за да провери дали ръката му си е на мястото.

Летящият мехур се разклати и се изправи. Руиз със смайване свиваше и изпъваше ръка, без да обръща внимание на изтичащата като ручей кръв.

Той погледна надолу и видя как мечкоподобните се хвърлиха към приземилия се сред тях гигант. Един от тях връхлетя Реминт с неуловима бързина и заби ножа си в процепа между пластините на бронята на лявото рамо на човека.

Убиецът замахна с виброножа и дребната глава на нападателя отлетя надалеч. После Реминт стисна ножа със зъби, подскочи и се хвана със здравата си ръка за ръба на амфитеатъра. Сърцето на Руиз се сви — този човек беше чудовище. Нито един представител на човешкото племе не беше способен на такъв скок.

Агентът скочи от носилката и понечи да размаже с тока на обувката си пръстите на противника. Това едва не се превърна във фатална грешка. Реминт се пресегна и го хвана за глезена. Руиз успя да се измъкне със страхотно усилие. Пръстите на убиеца се плъзнаха по обувката. От ужас дъха на агента спря.

Гигантът отново рухна в ямата и този път малките воини бяха готови за появата му. Двама от тях моментално забиха ножовете си в пролуките между пластините на бронята и краката на убиеца се подкосиха.

Руиз не гледа докрай. Той се отдръпна по-надалеч от ръба, придърпа към себе си мехура и блъскайки го пред себе си, се затича с всички сили към шахтата на асансьора.

— Почакайте — разнесе се непривичен за Публий слаб и жален глас. — Кой сте вие?

Руиз за пръв път от началото на схватката обърна внимание на създателя на чудовища и видя, че Реминт е отрязал клепачите му и е сипал в очите му някаква киселина. Под бедрата на безумния хирург имаше локва кръв — очевидно убиецът беше срязал сухожилията му.

— Аз — отвърна Руиз, без да забавя темпо и дишайки пестеливо.

За негово смайване Публий се усмихна.

— Руиз Ау? Ти се справи с въплътеното отмъщение на Юбере? Господи!

Той се закашля и изплю кръв. Неволният му спасител се зачуди какви други травми е получил неговият враг и дали ще живее достатъчно дълго, за да му е от полза.

— Не е изключено — отвърна той.

Тъмният отвор на шахтата вече наближаваше и Руиз със засилка хвърли там летящия мехур. Нагласи ръчката на издигане и скочи върху носилката в момента, в който асансьорът тръгна нагоре. Бившият агент се държеше здраво за ремъците, с които беше завързан Публий, и сърцето му продължи да бие бясно, докато не се отдалечиха достатъчно от равнището, където се намираше Реминт.

— Уби ли го? — гласът на Публий продължаваше да звучи жалко и неуверено.

— Възможно е.

— Сигурно си го убил. Ако беше жив, никога нямаше да ни изпусне. Ако е мъртъв, не може да ни причини вреда, нали?

— Не съм сигурен — отвърна Руиз и установи, че го тресе, въпреки че въздухът в асансьора беше горещ и влажен.

— Е — отново се обади Публий, — къде ме водиш?

Руиз се разсмя:

— Нима не ти е все едно, щом те водя колкото се може по-далеч оттук?

Той вече не изпитваше онзи неудържим гняв, който го водеше напред откакто бе открил Олбани. Срещата с Реминт беше изсмукала всичките му емоции, беше го лишила от възможността да чувства нещо друго освен скованост и изтръпване в душата и тялото. Това можеше да се окаже опасно. Агентът огледа раната на рамото си и установи, че не е особено дълбока. Кръвта още течеше, но на тънка струя.

— Още не сме приключили работата си с теб, а, Публий?

— О, да! — яростно прошепна врагът му.

— Не ми дава покой следният проблем: как мога да бъда сигурен, че Тилдореаморс ще изпълни молбата ти — сега, когато зад теб вече не стои никаква реална сила, а пиратите отказват да пускат когото и да било от града.

Публий се изсмя тънко:

— Защото — Господи, каква ирония на съдбата! — Тилдореаморс целият е мой. Той е генширан двойник, също като фалшивия Юбере.

— Ясно — кимна Руиз. — Значи сега ще отидем при твоя Юбере, ще му помогнем да дойде на себе си и ти ще му наредиш да ми се подчинява и да изпълнява всичките ми заповеди.

Лодката все още се поклащаше до пристана, както се бе надявал Руиз. Той изхвърли няколко щайги и освободи място за летящия мехур. Когато носилката се озова на борда, създателят на чудовища протегна ръка и неуверено опипа пространството около себе си.

— Зеленчуци? Това ли е всичко, на което си способен, Руиз? — гласът му все още беше слаб.

— Не мрънкай — каза спасителя му, докато криеше носилката зад щайгите. — Ако не ми беше необходим, за да се измъкна от Морекупчина, щях без колебание да ти прережа гърлото и да те пратя при маргарите.

— Сериозно, би ли ме пратил? Не знам, не знам… Ти някак си се променил, омекнал си… Разбира се, с Реминт се справи, ама май повече с хитрост…

— А как иначе? — кисело отвърна Руиз. — Той добре те е подредил, а?

— Ще оцелея, ако ми дадеш медицинско „прилепало“. Ще ми намокриш ли очите? Усещането е страшно неприятно…

— Не.

— Не?

— Не. И за прилепалото ще помислим, когато изпълниш обещанието си. А засега ми харесва да наблюдавам как се мъчиш.

Публий се изхили:

— Глупости. Ако умра, разполагам с клонинги, които несъмнено ще компенсират всички наранявания на плътта. Наистина, признавам си, иска ми се да запазя стария си мозък — в него е толкова уютно. Но времената се менят и се налага да се приспособяваме, нали?

Руиз погледна омазаното с кръв лице, помръкналите очи, извивката на устата, все още надменна и жестока.

— Не се надувай, Публий. Източих хранителния разтвор от аквариума с твоите клонинги.

Надменното изражение веднага изчезна от лицето на създателя на чудовища. Той прехапа устни и се извърна.

Низа живееше в някакъв сив свят. Килията беше сива. Вратата, стените, подът, тясната пейка, леглото, на което спеше — всичко беше сиво. Падащата от тавана светлина също беше сива — нито ярка, нито бледа, макар че намаляваше леко докато тя спеше. Дори храната беше сива и безвкусна.

Откакто онзи зловещ човек Реминт я вкара в килията и затвори вратата, девойката стана напълно апатична. Тя загуби представа колко дни са изминали или по-точно — престана да ги брои. Много пъти се събуждаше, без да помни как е заспала и досещайки се, че е била приспана. Тя не знаеше колко продължават периодите на изкуствен сън и престана да се безпокои за това. Изпадна в почти удобно безразличие, което при всички случаи беше по-добре от постоянните тревожни мисли дали не са променили разума й по страшния начин, описан от Руиз Ау.

За самия Руиз и за неговото необяснимо предателство Низа мислеше рядко. Вместо това предпочиташе да се пренася мислено в щастливите времена на Фараон, когато беше любимата дъщеря на царя. Девойката си спомняше за градината на баща си и насладите, които споделяше с многобройните си любовници, разнообразните изискани удоволствия, които принцесата можеше да си позволи заради високото си положение: прекрасната храна, най-добрите вина, коприната и скъпоценностите, най-ценните роби.

След известно време Фараон започна да й изглежда по-реален, отколкото обстановката около нея. Само в рядко спохождащите я сънища й ставаше трудно да запази дистанция между себе си и света. В сънищата Руиз Ау идваше при нея и я молеше за прошка, а тя се преструваше, че приема неговите обяснения и извинения. Насън тя скриваше своята омраза и ловко го мамеше, за да го направи абсолютно безпомощен и по такъв начин да си отмъсти. Но сънищата я терзаеха неописуемо, защото тя винаги се събуждаше преди да разбие сърцето му така, както той бе разбил нейното. Най-лошото беше, че понякога Низа се събуждаше и усещаше, че въпреки цялата си омраза е просълзена и разстроена от това, че сънят е свършил и Руиз отново се е изплъзнал от нея, и тя никога повече няма да го види.

Понякога й се струваше, че е умряла и е в ада. Може би всичко, което се бе случило с нея до момента, е било чистилището? А ако гордата принцеса не е издържала изпитанията и сега до края на времето е обречена на тази сивота? Руиз Ау можеше да е демон на разрешението, изпратен специално, за да я съблазни. Пленницата намираше доста факти, затвърждаващи подозренията й.

За да избегне сънищата, Низа се стараеше да спи по-рядко и прекарваше изкуствените затворнически нощи, седнала в тъмнината и спомняйки си за слънчевия Фараон. Именно по време на едно от тези бдения вратата изскърца, отмести се встрани и на прага се появи Руиз Ау. От рязко включилото се осветление на момичето й потекоха сълзи, така че за няколко секунди виждаше само неясен силует в отвора на вратата.

— Низа? — повика я той с мек неуверен глас.

Очите й свикнаха със светлината и тя най-накрая успя да разпознае чертите на влезлия. Руиз беше със страшно измъчен вид, а върху хлътналите му бузи тъмнееше многодневна брада, под очите му се бяха появили дълбоки сенки. Изглеждаше остарял. Беше с някакви странни дрехи — като онези, които носят робите, при това ръкавите му бяха подгизнали от кръв.

В момента на разпознаването сърцето на принцесата омекна, отчаяно й се прииска да се хвърли и да прегърне спасителя си. Но той държеше в ръката си карабина с дълга цев, следователно не беше пленник. Не беше по силите й да разбере какво се случва. Не можеше да разбере за какво й е спасението на тази странна планета, където злото е разцъфнало като разкошно цвете, а предателството се е превърнало във висше изкуство. Да, Руиз Ау се беше върнал, но какво значение имаше това за нея? Можеше ли да му се довери? Тя се страхуваше от него почти толкова много, колкото го обичаше, и сърцето й се беше свило.

Девойката вдигна глава, но не каза нищо.

При вида на любимата си Руиз изпита физическа болка. Тя беше бледа и отслабнала. Прекрасните й коси се бяха превърнали в сплъстена грива. Раменете й бяха превити като на болен човек. Няколко секунди тя гледаше безизразно някъде в далечината, сякаш не забелязва случващото се, но после вдигна глава и в очите й се появи преценяващо изражение. Като че ли й бяха нанесли непоправима, но невидима на външен вид вреда. Тя все още беше прекрасна, но бе станала чужда и далечна.

— Низа — обади се той отново, — всичко е наред. Тръгваме си. — Той й подаде свободната си ръка.

Девойката се изправи бавно, погледна разтворената му длан и на лицето и се появи изражение на предпазлива надежда.

— Мога ли да попитам къде ще отидем? — произнесе тя.

— Разбира се… Ще напуснем Морекупчина, ще намерим далеч по брега космодрум и ще се махнем от Суук.

Недоверието забули чертите й като прашна покривка.

— А останалите?

— Те също. Молнех и Долмаеро. Не можем да ги оставим тук.

Тя премина покрай него с такова напрежение в цялото си тяло, сякаш очакваше, че той ще я бутне обратно в килията и ще се надсмее над разочарованието й. Руиз усети непоносима болка в сърцето си и парене в очите. Как да й обясни? Нямаше време: всяка допълнителна минута, прекарана в крепостта на Юбере, увеличаваше опасността. Публий беше напълно способен да измисли как да попречи на бягството им.

Когато излезе от килията, Низа забеляза ранения, легнал върху метална платформа, която се рееше без никаква опора във въздуха насред коридора. Раните му вече бяха започнали да се пълнят с гной и да разпръскват зловоние. Явно беше пътник за оня свят. До него стоеше друг човек — дребен, с невзрачно лице. Раненият шепнеше настойчиво нещо на дребосъка, който енергично кимаше.

— Кои са те? — попита девойката.

Когато чу въпроса й, Руиз се обърна, погледна фалшивия Юбере, който си шепнеше нещо с Публий, и разбра, че се готви някакъв убийствен план. В него избухна неудържима ярост, подхранена от всички ужасни престъпления, извършени от безумния хирург срещу агента и на всички останали. От яростта му притъмня пред очите, тя бушуваше в сърцето му, настоявайки най-накрая да бъде намерен изход. Пръстът върху спусъка конвулсивно се сви и главата на фалшивия Юбере се превърна в облак пара. Тялото падна върху Публий, а после се плъзна на пода.

— Не! — слабо простена създателя на чудовища, триейки от лицето си кръвта на двойника. — Защо го направи? Просто го разпитвах за твоите роби… какво са правили с тях…

Руиз се обърна към Низа, която пребледня още повече.

— Никога не буди бдителност в присъствие на този човек. Той е най-зловещото същество, което ти се е налагало и — надявам се — повече няма да ти се наложи да срещнеш. Той е плъзгав като змия и коварен като дилвърмуунски андрогин. Сега е наранен, осакатен и завързан за носилка. Вероятно умира. Но никога не забравяй, че това е най-опасният човек от всички, които си виждала някога.

Тя кимна мълчаливо, но агентът почти чуваше мислите й: „А може ли той да бъде по-лош от теб, Руиз?“

Руиз намери килиите, където бяха затворени Молнех и Долмаеро, и пусна фараонците на свобода. Те се измъкнаха на светло, препъвайки се, и го посрещнаха не по-топло от Низа. Какво им бяха наговорили? Руиз само поклати глава, отчаян от безсилието си. Времето си минаваше и те трябваше да побързат, за да не изпуснат хората на Ивант Тилдореаморс, които трябваше да ги преоблекат за пътешествието с шлепа на Жертвоприносителите.

— Да вървим — каза рязко той и ги поведе към изхода.