Императорът на света

Глава 17

Откриха Юбере в банята. Малката, облицована с бели порцеланови плочки стая изглеждаше абсолютно обикновено, а и самата сребристо-златиста вана не беше от онези, в които се събират с лекота две-три дузини най-близки приятели. Но въпреки скромните си размери, миниатюрният басейн изумяваше с красотата на изработката си: удобно наклонените стени бяха украсени с полускъпоценни камъни; сред нефритените бамбукови стебла прелитаха черни пеперуди от опал.

Когато влязоха вътре, „клиентът“ беше сам и си търкаше гърба с четка с дълга дръжка. Внезапното нахлуване, изглежда, не го учуди особено. Той видя дулата на прицелените в него оръжия и вдигна поглед към онези, които ги държаха. Усмихна се носталгично:

— Публий ви изпраща, нали?

После Юбере огледа двойника си, сякаш възхищавайки се на великолепно свършената от неговия враг работа.

— Хитроумно чудовище — въздъхна той. — Ех, не трябваше да съм чак толкова алчен, че да стигна до там да си имам работа с тоя изрод.

После погледна към Руиз и върху лицето му за миг се появи странно изражение на смайване, което моментално изчезна. Бившият агент остана с нелогичното, но доста неприятно впечатление, че Юбере го е познал. „Не — каза си той, — не е възможно.“

— Убийте го! — нареди двойникът.

— Какво показват уредите ти? — обърна се Руиз към Хъксли.

Киборгът сви рамене:

— Нищо. Това е много странно. Нито сигнализация, нито сензори, нито дистанционно наблюдение.

Двойникът се усмихна:

— Ние сме богоизбрани хора, а, Алонсо? За какво ни е защитата, която е толкова необходима на простосмъртните?

— Напълно вярно — съгласи се Юбере, наблюдавайки внимателно Руиз. — Какво толкова ти обеща Публий, та се съгласи да дойдеш тук? Не си генширан — това го разбрах от пръв поглед.

Руиз не обърна внимание на въпроса — за него събеседникът му вече беше покойник.

Но Юбере се обади отново:

— Предполагам, че трябва да се утеша с факта, че няма да ме надживееш дълго.

После затвори очи и се зае с търкането на гърба си.

Пуснатият от Руиз откос отнесе горната половина на черепа му и покри пеперудите и бамбуковите стебла със симетрични червени петна. Бившият агент прибра оръжието зад гърба си и се извърна.

— Разрежете го и го хвърлете в утилизатора — нареди той на Олбани.

Руиз се взираше в една точка и решително отказваше да мисли за това, което току-що беше направил. Чу съскане и бълбукане, после и изразителните звуци, съпровождащи разчленяването на трупа на парчета, достатъчно малки, за да се поберат в утилизатора на банята.

Когато двойникът се обърна към Руиз, уж за да го поздрави, очите му блестяха. Но бившият агент притисна ръката му към ръба на ваната и отсече с виброножа показалеца му и имплантирания в него лазер за еднократна употреба.

Фалшивият Юбере ахна и понечи да отдръпне ръката си, но после застина и изчака Руиз да прибере оръжието и да го пусне. От бронираната ръкавица се процеждаше кръв, която капеше върху плочките. Двойникът притисна раната със здравата си ръка и изгледа мъчителя си, без ни най-малко да го осъжда.

— Публий ме предупреди, че си човек с остър ум и — което е по-важно — много наблюдателен.

Той въздъхна и погледна отсечения си пръст. После се приближи до аптечката, намери лекуващ рани лейкопласт, изстиска ивица от него около раната и го активира.

— Е — изрече новият Юбере, — иска ми се да се измъкна от тези доспехи. — Той отвори високия гардероб от черно дърво, разположен при далечната стена, и си избра елегантен костюм от сивосинкава коприна. — Отива ли ми?

Олбани вдигна поглед от кървавото си занимание и се разсмя.

— Каквото и да означава това — отбеляза той.

— Хайде по-бързо! — подвикна му Руиз.

— Сега имаме колкото си искаме време — безгрижно заяви Юбере. После свали бронята си, изтри слабото си тяло с напарфюмирана кърпа и бързо се облече.

— А вие не искате ли да се облечете? — обърна се двойникът към останалите. — Не ви ли се струва, че разхождащите се из крепостта хора в бронирани скафандри могат да предизвикат недоумение у някого?

Олбани отново се засмя:

— Не, Юбере. Командирът е по-умен, отколкото предполагаш.

Той хвърли последното парче от истинския Юбере в утилизатора и се зае да мие банята.

Руиз побутна марионетката с цевта на отломомета си.

— Нека да намерим комуникатор и да се убедим, че работниците те приемат. Хъксли, вземи оборудването си. Олбани, ти ще ни прикриваш отзад. Стреляйте само в краен случай. И, Юбере, стига фокуси, че всичките инвестиции на Публий ще пропаднат.

— Ще бъда много внимателен — отвърна двойникът. — Моля те, бъди и ти.

— Добра идея — съгласи се Руиз. — Хъксли, моля те, обезвреди бомбата му в случай, че се наложи да го убием.

Новият Юбере ги отведе в комуникационния център. Той се движеше уверено и с лекота. Руиз не смееше да го държи открито на прицел, понеже се страхуваше, че някой може да забележи това и да ги нападне. Преследваше го неприятното усещане, че изобщо не владее положението, но трябваше да си изясни дали новият господар е наследил авторитета и властта на предшественика си.

— Когато се доберем до центъра, първо ще направиш така, че да можем без проблем да се измъкнем оттук — нареди той. — И ще ни дадеш придружители за обратния път до влака.

Юбере го погледна с интерес:

— А не искаш ли да се измъкнеш отгоре? Нали сега ние управляваме тук?

Руиз го гледаше мълчаливо и двойникът сви рамене:

— Както искаш.

Хъксли хвърли тревожен поглед към командира. Руиз реши за всеки случай да обясни положението на приятелите си.

— Работодателят ни разчита, че ние собственоръчно ще му помогнем да се избави от нас. Той вече е разположил хора горе, а може и да не притежава втори батискаф. А в нашия има генш, който ще стане предмет на преговори между нас и собственика му.

Хъксли изглеждаше още по-обезпокоен.

— Какво те накара да работиш за такава долна твар, Руиз?

— Необходимостта.

Олбани изфуча:

— Не му позволявай да те баламосва, Хъксли. Той обича такива задачи — за Руиз колкото по-близо е краят, толкова е по-весело. Заради това никога не може да си седи мирно на задника.

Руиз понечи да възрази, да каже, че се е променил, но реши, че Олбани ще му се изсмее.

В комуникационния център имаше само един техник с черна униформа и двама охранители без броня или следи от операция за подсилване на мозъка. С влизането си в стаята Руиз веднага прецени ъгъла на стрелба и последователността на поразяване на целите. Извънземният, застанал отляво на вратата, като че ли забеляза новопоявилите се, за разлика от своя събрат отдясно, а техникът изобщо не им обърна никакво внимание.

Юбере се приближи до главния монитор и вяло прекара ръка по черното стъкло. Забарабани разсеяно с пръсти по дисплея, после се обърна и подхвърли към по-близо застаналия дирм:

— Убий ги.

Охранителят тъкмо беше започнал да съобразява за какво става въпрос и да вдига оръжието, когато Руиз му изпрати откос и го залепи за стената. Командирът се обърна и пусна още един откос към втория влечугоид, който в този момент също се опита да стреля, но не улучи. В същия миг засъска газомета на Олбани и разкъса охранителя на две.

Руиз се обърна и видя, че Хъксли лежи на пода, а краката му слабо потрепват. От една дупка в гърдите му се издига дим. Едва бе успял да оцени какво се е случило, когато забеляза как Олбани се прицелва в Юбере. Грапавото му лице беше изкривено от убийствена ярост.

— Не! — изкрещя Руиз. — Не бързай да го убиваш!

За миг му се стори, че Олбани няма да се подчини. Той знаеше, че ще успее да довърши стария си приятел преди той да стреля в двойника — отломометът му все още беше насочен към първия дирм, който продължаваше да се бори за живота си. Но Олбани изрева, обърна оръжието настрани и с един изстрел превърна в пара главата на започналия да се изправя от креслото техник.

По тялото на Руиз премина тръпка на облекчение.

Юбере се облегна на пулта за управление.

— Какво пък, струваше си да опитам — каза той почти весело.

Руиз с усилие успяваше да запази мисълта си ясна, тъй като изпитваше непреодолимо желание да стрие марионетката на прах.

— Как да ти го обясня по-ясно? — обърна се той към Юбере. — Ако продължаваш да ни водиш за носа, всичките планове на господаря ти ще се провалят. Не видя ли какво оставих на платформата на влака? Раницата ми, пълна с тороидални взривни вещества — Руиз погледна часовника си на лявата предмишница на бронирания скафандър. — Ако не се върнем след двайсет и осем минути, взривът ще разруши купола и ще запечата дупката завинаги.

Юбере скочи на крака. Лицето му изрази стремителна смяна на чувствата: от снизходителна веселост до напрегната студена ярост.

— Когато Публий се добере до теб, ще си платиш страшно скъпо за това, че ми попречи — процеди той. За миг в очите му пламна почти човешко безумие, но той бързо се овладя. — Разбира се, покойникът си е покойник и предполагам, че не трябва да те виня, задето се опитваш да се съпротивляваш.

— Отлично — отвърна невъзмутимо Руиз. — А сега дай необходимите нареждания.

Юбере си пое дъх и произнесе в микрофона на комуникатора няколко къси резки фрази. След като приключи, той погледна към Руиз. Предишното му спокойствие се беше върнало.

— Доволен ли си?

— Да видим как ще тръгнат нещата — отговори командирът.

Олбани се отпусна на колене до киборга, който най-накрая бе утихнал.

— Умря — мрачно констатира той.

Руиз усети пристъп на остра тъга. За наемен убиец Хъксли си беше съвсем приличен човек. А сега той си бе отишъл, сякаш изобщо не е живял. Командирът не беше оправдал доверието му.

Бившият агент тръсна глава, за да отхвърли тези мисли — отново хабеше време за безполезни емоции. Всичките същества, унищожени от тях през тази нощ, бяха пълни с живот, който за тях беше не по-малко важен, отколкото животът на Хъксли за него. Какво пък, както бе казал двойникът, мъртвите са си мъртви.

Руиз помогна на Олбани да свали от тялото на киборга неповредените прибори и сложи голяма част от тях върху себе си.

— Струва ми се, че сега аз съм длъжен да поема неговата работа — каза той.

Олбани уморено се изправи:

— Ъхъ. Твоята армия постепенно оредява, Руиз.

След минута в стаята на бегом пристигна отряд дирми. Съществата се спряха, опитвайки се да проумеят какво се е случило. Понечиха да хванат окачените на гърдите им енергомети, но Юбере властно вдигна ръка.

— Спрете! Това са приятели. Те ме спасиха от предателство. Заповядвам ви да ги преведете през шлюза за безопасност на долното равнище, после се върнете тук и почистете мръсотията. И внимавайте комуникационният център да бъде комплектован с подходящи кадри. Защитавайте живота на тези хора до последната си капка кръв. Ние сме им много задължени и възнамеряваме да ги възнаградим щедро — в очите на Юбере отново пламна зловещ блясък.

— Благодарим ви — кимна Руиз за по-голяма достоверност. — Радваме се, че успяхме да ви помогнем. Между другото, известно ли ви е, че животът е като лоза, която разцъфтява само веднъж?

Достатъчно бе да произнесе кодовата фраза, вкарана от генша в мозъка на марионетката, и Юбере веднага омекна и пламъкът в очите му угасна. Докато Руиз не произнесеше контрафразата, двойникът не можеше да вземе дори най-нищожно решение. Тази простичка схема на генша блокираше волята на марионетката. Сега той не можеше да се подчинява дори на заповедите на Публий. А ако по някаква причина Руиз не произнесеше контрафразата, фалшивият Юбере щеше да си остане тук и да умре от глад, освен ако някой от хората не се осмели да го пренесе в медицинския отсек, за да го нахранят венозно.

— Е — каза Руиз, — сбогом и късмет.

Влечугоидите съпроводиха Руиз и Олбани до шлюза, диво въртейки очи заради напиращата паника. Като че ли всички приемаха новия Юбере без ни най-малко съмнение. Дирмите по принцип се смятаха за доверчив народ, поради което бяха доста популярен вид пушечно месо. Те преведоха хората през шлюза с поклон и се отдалечиха на бегом.

Когато външните врати се събраха зад гърба им, Олбани каза:

— Засега всичко върви добре. Какво й направи на марионетката?

— Отрязах й конците, за да успеем да се измъкнем оттук. Това ще ни даде възможност да търгуваме с работодателя ни.

— Ех, ако беше направил това малко по-рано…

— Можех да го направя само веднъж. Извинявай.

Олбани сви рамене:

— Какво да се прави, тази работа е жестока и мръсна. Знам, че и на теб ти е мъчно за Хъксли. А сега какво?

— Ще бягаме — отвърна Руиз и хукна по дългия коридор.

Когато след десет минути се добраха до платформата, откъснатите от взривовете крайници на морасара още помръдваха. От тази гледка Руиз го побиха тръпки. Мъртвото лице на Дурбан беше придобило мръсно-син оттенък, а изцъклените му очи продължаваха да се взират в тавана. При мисълта, че ще му се наложи да измине обратния път в компанията на труп, агентът почувства необичайна гнусливост, но нямаше как да измъкне тялото от здраво впилата се в него „бърканица“.

Той обезвреди съдържанието на раницата си и двамата със стария си приятел се качиха предпазливо върху платформата. Руиз седна на мястото на машиниста. Достатъчни му бяха няколко секунди, за да се ориентира за какво служат ръчките и бутоните, после влакът потегли бавно по релсите.

За да убие времето, Руиз старателно се зае с детекторите на Хъксли, разполагайки ги по такъв начин, че своевременно да открие странична активност по трасето, особено отдолу. Това беше разумна мярка за в случай, че някой от извънземните обитатели на подземията реши най-накрая да отмъсти на проклетия влак за гибелта на съплеменниците си или — значително по-неприятна мисъл — Публий им е подготвил някаква клопка при връщането им. Руиз се сети, че не е наредил недвусмислено на сестрите-яхианки да следят и двата края на тунела, за в случай, че се появи опасност от посоката, откъдето са дошли. У него се появи неприятно предчувствие. Командирът на оределия отряд се безпокоеше от факта, че когато тръгваше, девойките бяха прекалено загрижени как да се махнат по-надалеч от ужаса, който им внушаваше бездънната пропаст, за да обръщат внимание на нещата, които стават зад гърба им.

Бившият агент се опитваше да убеди себе си, че това е само параноя. От друга страна, Публий, който притежаваше колосалния талант да си печели врагове, след толкова години отвратително поведение все още беше жив и здрав. Това показваше, че той действа последователно и хитроумно.

Опасността беше в това, че безумният хирург можеше да убие стария си приятел преди да разбере какво е станало с марионетката. Руиз с цялото си сърце се надяваше, че когато Публий разбере за това вероломство, алчността му ще надделее над яростта.

— Случило ли се е нещо? — попита Олбани.

— Вероятно нищо — отговори Руиз.

— Нещо не ми харесва твоя отговор — отбеляза високият техник.

Руиз му се усмихна:

— Е, не мога да те виня за това. Много ми е неприятно, че те забърках в тази каша, Олбани.

— Недей да ме лъжеш — махна с ръка приятелят му, но също се усмихна.

Пътешествието продължи спокойно, макар че Руиз на няколко пъти забелязваше спотайващи се сенки в различни тунели. Навярно на техните обитатели им беше любопитно от какво е предизвикана толкова активната дейност върху релсите. Обаче никой не излизаше на открито и човекът устоя на изкушението да използва телескопа — не искаше да се показва прекалено заинтересован по въпроси, които не го засягат.

Когато вече бяха на неколкостотин метра над своя тунел, Руиз извади телескопа и се опита да разгледа входа. Настрои фокуса и видя Чоу, която стоеше на ръба на пропастта с лекомислено повдигната преградка на шлема и им махаше с ръка. Увеличението на уреда беше прекалено малко, за да може да се различи изражението на лицето на девойката. Руиз закачи телескопа на кръста си и изруга.

— Какво става?

— Сестрите, изглежда, вече не са сред живите. А това означава, че ни причаква Публий. Е, поне не ни уби веднага, когато попаднахме в полезрението му. Но той обича да гледа как жертвите му се измъчват. Това е една от най-големите му слабости и надявам се, че в един прекрасен ден именно тя ще го погуби.

Руиз прехапа устни и настрои шлема си на предаване на далечни разстояния.

— Публий, чуваш ли ме? Ако ме убиеш сега, губиш. Нито за секунда не повярвах на представлението с Чоу — и тя, и сестра й страдаха от крайна степен на агорафобия.

Изминаха няколко секунди. После Чоу отстъпи назад и падна меко, сякаш е парцалена кукла.

— Какво значи, че губя, какво имаш предвид? — разнесе се напрегнатият шепот на Публий. — Ти си мой, Руиз. Няма къде да избягаш. Ако се върнеш обратно горе, ще е достатъчно само да се свържа с новия Юбере, и той ще те хване и ще те убие. А може просто да пусна по следите ти търсач — и край. Наистина, изобщо не ми се иска да цапам новия си влак с трупове.

Руиз си пое дъх. Надяваше се, че най-лошото е зад гърба им, но с Публий никога не беше лесно — създателят на чудовища не му отстъпваше по хитрост, а може би дори го превъзхождаше. Пое дълбоко въздух още веднъж и измъкна от ботуша си пистолет — малък модел, стрелящ с големи бронебойни куршуми. Те се взривяваха при попадане в тялото. Агентът допря дулото до слепоочието си: достатъчно беше да натисне спусъка, и мозъкът му щеше да се превърне в такава каша, че дори Публий не би могъл да го съживи отново.

Гласът на неговия враг изпълваше шлема му:

— Ама че си глупак! Нима си мислиш, че наистина съм загрижен дали ще успея да си направя играчка от теб или не? Или че моето геншче ще се взриви заедно с теб? Имам си достатъчно по-сериозни грижи. Просто ще си събера няколко клетки и ще се захвана с клониране — за развлечение през свободното си време.

— Това ще бъде просто възхитително — прекъсна го Руиз. — Но ти нищо не си разбрал. Опита ли вече да се свържеш с Юбере?

— Не — отвърна Публий и в гласа му пролича едва доловим отенък на неувереност. — Защо? Да не си претърпял фиаско? В такъв случай защо да не те убия? И, между другото, къде ми е геншът?

Руиз със задоволство установи, че Публий, изглежда, не беше влизал в подводния апарат.

— Оставих го в батискафа.

— Нима? Колко лекомислено от твоя страна!

— Ни най-малко. Първо, ти си мислеше, че съм прекалено глупав, за да осъзная, че за теб няма голяма разлика в това дали ще имаш един генш повече или по-малко. Второ, вече не съм с бесен нашийник. Трето, с помощта на генша нанесох леки поправки в твоята кукла. Убий ме — и никога няма да можеш да използваш марионетката си, макар че тя сега седи в командния център и, така да се каже, управлява крепостта.

Последва зловеща потискаща тишина, нарушавана само от звуците на тежко дишане.

Най-накрая се разнесе гласът на Публий, изпълнен със сдържана студена ярост, което изплаши Руиз повече от всякакви цветисти заплахи.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Свържи се с Юбере.

— А ако си се провалил и там седи истинският Юбере? Тогава ще разбере кой е тръгнал против него, а дори и аз не бих рискувал да започна открита война с Алонсо.

— Голям проблем, а? — Руиз с всички сили се опитваше да запази спокоен, безразличен тон.

Времето минаваше, а влакът се приближаваше все повече и повече към тунела.

— Какво трябва да направя? — попита Олбани.

Руиз премести комуникатора на близко предаване, за да не може Публий да ги подслуша.

— Нищо. Може би тази каша, която е забъркал с Юбере, е по-важна за него от отмъщението, или вече сме покойници. А може би дори е по-лошо. Сигурно е по-добре да си отнесеш главата с енергомета или да скочиш в ямата при геншите, отколкото да позволиш Публий да те хване във възстановимо състояние.

— Чак такъв гад ли е?

— Още по-голям.

Те се приближаваха към тунела и Руиз намали скоростта, като продължаваше да държи пистолета до слепоочието си. Влакът се движи още малко и спря точно под входа към коридора. Приятелите чакаха.

От дълбината на коридора се разнесе зловещ звук. Едва ли човешко същество е способно да издаде нещо подобно. По-скоро наподобяваше рев на някакъв огромен хищник като лъв или разярена мечка. Отначало Руиз не можеше да разбере откъде се е взел този звук, но после съобрази, че Публий все пак се е убедил в неговата правота и сега реве от ярост.

Внезапно всичко утихна. Към изхода на тунела се приближи масивен робот-убиец, доста раздрънкан и потрошен на отделни места, и спусна долу стоманено въже с магнитни катарами. Руиз вдигна ръка, улови механизма за закрепване и го долепи до бронираната си гръдна пластина. Олбани го погледна и пребледня.

— Руиз, добре ли го обмисли?

Гласът му трепереше. Изглежда, пред чудовищния гняв на Публий високият техник беше изгубил цялата си показна веселост.

— Като че ли имаме друг избор, Олбани. Отдолу — геншите, отгоре — хората на Юбере, които, вероятно, вече се чудят какво се е случило с господаря им. Всеки момент ще започнат да нервничат и да задават въпросите си, а ние не разполагаме с отговорите.

— Навярно си прав.

— Не знам. Но разполагам с нещо, с което мога да шантажирам Публий. Той е вложил много в тази история с Юбере. Мисля, че няма да тръгне да ни убива, докато у него все още има надежда, че номерът с подмяната ще свърши работа.

Олбани погледна нагоре, към робота-убиец.

— Надявам се, че си струва да рискуваме.

Той закрепи края на стоманеното въже към бронята си и роботът започна да ги тегли нагоре.