Императорът на света

Глава 3

Стръмната пътека от обратната страна на планината беше в прилично състояние, така че бегълците се спуснаха бързо. Когато достигнаха подножието на хълмовете, обрасли с високи дървета, вече преваляше пладне. Руиз беше наложил високо темпо, но никой не се оплакваше, дори Фломел се ограничаваше само с неразбираемо мърморене. Скоро слънцето се скри зад облаците, а заради сенките, хвърляни от клоните на дърветата, стана още по-тъмно. Фараонците се събраха по-плътно един до друг и притихнаха, смутени от огромното количество зеленина. Единственото обитаемо плато на Фараон беше сухо и безжизнено и само най-богатите жители на планетата можеха да си позволят лукса да притежават градини.

— Що за хора живеят на такова странно място? — с шепот попита Низа.

— Не знам. Вероятно най-различни, както и навсякъде другаде — разсеяно отговори Руиз.

Безпокойството на спътниците му бе заразило и него. Гората беше толкова гъста, че в нея можеха да се организират засади на стотици места. Обаче Низа прие разсеяността му за упрек и обидено се отдалечи.

За щастие лошите предчувствия не се оправдаха. Никой не изскочи от гъсталака, иззад дърветата не долетяха куршуми и пътниците не се натъкнаха на капани по пътеката. Привечер повечето бяха толкова уморени, че едва пристъпваха с натъртените си крака. Единствено Молнех беше свеж и бодър като в началото на пътя. Очевидно крехкото му тяло се отличаваше с необикновена издръжливост.

Отрядът достигна до варовиков район. Слягащите се руди бяха създали пещери, сякаш специално предназначени за нощуване на изморени пътници. Недалеч от пътеката откриха подходящо убежище. То не беше достатъчно дълбоко, за да привлече вниманието на едрите хищници, но сводовете на пещерата можеха да послужат за сигурно укритие от дъжда. Петната от сажди върху затулващата входа козирка показваха, че някой е ползвал това убежище и преди. Обаче следите бяха толкова стари, че Руиз се реши да обяви почивка именно тук. Не си струваше да продължават да вървят през нощта, рискувайки да се наранят или да се натъкнат на нощни хищници. На сутринта щяха да достигнат шосето.

Фломел навъсено се вторачи във входа на пещерата.

— В тази дупка ли сме длъжни да прекараме нощта?

— Трябва да си доволен, че изобщо успяхме да намерим убежище от лошото време — възмути се Руиз.

За последните няколко дни неговата неприязън към фокусника се беше засилила. И причината дори не бе в това, което бе причинил на Низа. Да, Фломел беше поставил пиеса, в която момичето, изпълняващо ролята на феникс, бе загинало. Само навременната намеса на агента бе помогнала горката жертва да бъде възкресена. Фломел с радост би я убил отново по нареждане на Кореана. И Долмаеро, и Молнех бяха не по-малко виновни заради същото нещо. Жителите на Фараон бяха свикнали с пиесите с феникси, които бяха част от жестоката и примитивна култура на тяхната родина. Само че Фломел се интересуваше от хората само дотолкова, доколкото те можеха да бъдат полезни на него самия.

Руиз се намръщи — бе му хрумнала доста неприятна мисъл. А толкова много ли се различаваше фокусникът от него самия? Разбира се, разлика имаше. Иначе той отдавна да беше пречукал мерзавеца и да продължаваше да си живее съвсем спокойно.

Предводителят поклати глава и нареди на останалите да сглобят палатките, докато двамата с Низа събират сухи клонки за лагерен огън. Кореана щеше да ги догони не по-рано от следващата вечер, така че огънят му се струваше напълно безопасен лукс.

Около пещерата имаше достатъчно сухи съчки, но любовниците се отдалечиха, за да могат да си поговорят на спокойствие.

Руиз чупеше клонки от повалено дърво. Девойката се приближи толкова близо, че той усети чудесното ухание на косите й. Низа се обърна към него и го погледна в очите, отмятайки назад тъмната лавина на великолепните си къдрици.

— Разсърдих ли те с нещо? — гласът й звучеше почти враждебно.

— Не, разбира се, че не! — отвърна той. — А аз теб?

Сериозният му тон зарадва момичето, тя очевидно се развесели.

— Всъщност не. Но ти стана съвсем различен откакто превзехме кораба.

— Вярно е — Руиз сложи поредния клон върху два камъка и го разчупи на няколко части, подходящи за слагане в огъня. — Сега се занимавам с обичайната си работа, а не съм отчаян от безделие и безсилие. Макар че… ми беше хубаво, когато двамата с теб чакахме какво ще се случи. Навярно това бяха най-сладките мигове в живота ми.

Усмивката й стана още по-топла, в очите й проблеснаха дълго време сдържани сълзи.

— Ти ме направи щастлива, Руиз Ау. Може би се унижавам с тези думи. Не… не е това. Аз съм принцеса, но ти сигурно също си принц — там, в своята родина.

Той нежно помилва девойката по ръката:

— Аз израснах като роб.

Тя изумено се облещи.

— Колко ли са велики и могъщи принцовете в родината ти?

Руиз се разсмя:

— Познавам някои от тях. В пангалактическите светове дори робите могат да станат владетели, ако успеят да надхитрят и надвият останалите желаещи. А претендентите са страшно много.

— Тогава вашият свят не се различава толкова много от нашия.

Изглеждаше, че на Низа не й бе особено мъчно за загубената завинаги родина и в същото време тя бе леко разочарована. Оказваше се, че за справедливостта и милосърдието няма място дори в далечните приказни светове.

Девойката се изправи, притиснала към гърдите си наръч съчки.

— Добре, така да бъде. Ти ми каза, че сега се занимаваш с обичайната си работа. Каква е тя?

Руиз сви рамене:

— Тя ли? Не е много сложна. Основната ми задача е да оцелея. Надявам се да издържа още няколко дни. Ще са напълно достатъчни, за да успея да офейкам от Суук.

Низа наведе настрани красивата си глава, дарявайки го с игрив поглед:

— Увереността ми в бъдещето нараства с всеки изминал ден. Ще споделим ли една и съща палатка тази нощ?

— Ако искаш.

Агентът усещаше непозната до момента, но много приятна топлина.

— Да, точно това искам.

Низа закачливо го побутна със заобленото си бедро.

Малкият лагерен огън хвърляше оранжеви отблясъци върху козирката на пещерата. Петимата вечеряха в пълно мълчание. Върху широкото лице на Долмаеро бяха изписани нови неизказани въпроси.

— За какво си се замислил, старейшино? — попита Руиз.

— Нали няма да се обидиш? — фараонецът го погледна напрегнато.

— Не, можеш да говориш спокойно.

Понякога на Руиз му омръзваше постоянният страх на околните. Но Долмаеро беше свидетел на убийства, извършени от агента. Така че не си струваше човек да го упреква в излишна предпазливост.

Старейшината въздъхна и наведе глава. Дълго време гледаше замислено в огъня, преди да се реши да заговори.

— Значи мога да разчитам на твоята сдържаност? Иска ми се да узная истината за Фараон и за теб. Кой си ти всъщност? Кои сме ние? И какво общо имаш ти с всички нас?

Оказа се, че Руиз не е готов за подобни въпроси. Първото, което му хрумна, бе да се опита да измисли максимално убедителна лъжа. Истината би могла да провокира леталната мрежа. Естествено, усилията на Накер, нелегалния мозъчен навигатор, а също и фактът, че мрежата се бе разтегнала значително по време на неуспешното му бягство от робските казарми, доста бяха намалили силата на въздействието й. Обаче ако Руиз отново се озовеше в ръцете на Кореана или попаднеше в нелегалната лаборатория на геншите, мрежата непременно щеше да се задейства, а той — да загине. В сравнение с всичките тези опасности рискът от разкриването пред фараонците не беше чак толкова голям. В края на краищата дори и някой от тях да се върнеше на родната си планета, това щеше да стане след като паметта му бъде подложена на специална обработка.

Агентът изведнъж почувства колко го е изморила необходимостта непрекъснато да лъже…

— Сигурни ли сте, че искате да научите цялата истина?

Долмаеро мрачно кимна. Върху лицето на Молнех се четеше обичайното дружелюбно любопитство. Фломел сви устни презрително, опитвайки се да покаже незаинтересованост.

— Моля те, Руиз, разкажи ни! — с нежен глас се обади Низа.

И той им разказа.

Обясни им, че е наемен агент, професионален шпионин и убиец, че работата му е изпълнена с насилие, болка и ужас. Изглежда никой от слушателите му не изпита изненада или възмущение, включително и Низа. На Руиз дори му направи малко неприятно впечатление лекотата, с която тя прие жестоката истина. Още едно напомняне за огромната разлика между техните две цивилизации. Впрочем тази разлика не беше проблем за агента — поне докато Низа си оставаше Низа.

Руиз им разказа как са го наели, за да следи бракониерите, действащи на Фараон. Независимо от внезапно появилото се отвращение към лъжите, агентът не се реши да назове организацията, за която работеше. На Суук не обичаха Лигата на Изкуствата, тъй като тя беше една от най-големите междузвездни корпорации и имаше силна полицейска служба. Какво щеше да стане, ако някой от фараонците случайно проговореше в присъствие на местните жители? Обаче той не си позволи да скрие от слушателите истинския статус на Фараон. Тази информация предизвика голямо объркване и недоумение.

— Моля те — каза Долмаеро, — обясни ни още веднъж. Фараон е нечия собственост? Като плантация с котешки ябълки?

— Нещо от този род — неохотно отвърна Руиз.

— Но какво искат от нас всичките тези далечни светове? Злато? Змийско масло?

— Маслото наистина се търси в пангалактиката — поясни агентът, — но основното богатство на Фараон са фокусниците. Ето защо Кореана отвлече вашата трупа от Бидерум. Тя възнамеряваше да ви продаде на някакъв любител на театралните куриози за огромни пари.

Долмаеро мрачно се разсмя:

— Значи ние сме добитък? Или дресирани мечки?

— Не е точно така. Пангалактическите закони не допускат жестоко отношение към робите. Но Кореана не спазва законите, така че всякакви чудовища можеха да станат ваши господари.

Молнех сякаш изгуби дар слово.

— Винаги съм смятала, че Фараон принадлежи на баща ми — обади се Низа с тих, треперещ глас.

Очите на Фломел замятаха искри и той хвърли на Руиз поглед, пълен с такава омраза, че по гърба на поразения от подобна реакция агент изби студена пот.

— Колко отдавна е започнало всичко това? — поинтересува се Долмаеро.

— Преди много поколения. Скоро след като народът ви превърнал фокусите във висше изкуство.

Низа горчиво застена. Руиз докосна рамото й:

— Какво става с теб?

— Добре съм. Просто… Не беше много отдавна… макар че сега ми се струва, че са минали векове… Стоях на терасата на двореца на баща ми и произнесох тост за моите прадеди, които са бродили по земята и са показвали простички трикове. За тези, чиято съобразителност и изобретателност са издигнали рода ми и са подарили прекрасен живот на мен самата. А сега разбирам, че те са ме направили робиня.

— Не — възрази Руиз, — нещата не са чак толкова лоши. Откакто вашата планета започна да доставя фокусници, ние не сме допускали големи войни. Преди триста години избухнала чумна епидемия, която можела да погуби три четвърти от населението, но владетелите на Фараон успели да я пресекат веднага.

Девойката скри лице в дланите си.

— Ловджийските дирги на баща ми са доволни от всичко — получават месо два пъти на ден, а ловците се грижат за здравето им. Само дето отдавна са забравили какво е да бродиш свободно из пустинята и сам да ловиш плячката си. Сигурно диргите са страшно щастливи.

Руиз не знаеше какво да отговори. Той мълчаливо прегърна Низа и я придърпа към себе си. Момичето за секунда се възпротиви, но после скри лице върху гърдите му.

Долмаеро заговори, обръщайки се по-скоро към самия себе си:

— Длъжен съм по някакъв начин да се върна при трупата си и да я отведа вкъщи. Разбери, отговарям за тези хора. Те не са искали слава или да се възнесат в Света на Отплатата. Просто са работили, за да хранят семействата си. Кажи ми, Руиз, сега, когато фокусниците изчезнаха, какво ще направи Кореана с останалите?

— Не знам, старейшино — поклати глава агентът.

Каква полза ще има, ако Долмаеро научи страшната истина? Той така или иначе не може да направи нищо. Ако Кореана разбере, че никога няма да си върне фокусниците, тя най-вероятно просто ще умъртви останалите членове на трупата. За какво са й обикновени работници?

Огънят почти бе догорял, в пепелта блещукаха само няколко въгленчета. В нощния въздух се усети прохладен полъх. Руиз почувства с особена острота тялото на принцесата до себе си. Внезапно се улови, че изпитва странни, до момента непознати мечти: колко хубаво би било да можеше да спре времето и да остане завинаги да седи така, до прекрасната девойка. Нека животът свърши тук и сега, когато мечтата му е сбъдната, преди да настъпи мъчителният край. През целия ден предводителят се опитваше да не мисли за неприятната истина: докато се движеха пеша, те нямаше да успеят да се измъкнат от Кореана. А вероятността да намерят някакво превозно средство бе нищожно малка.

По-рано той винаги бе успявал да изхвърли от ума си неприятните мисли. Много полезно умение, като се имат предвид многобройните авантюри, в които му се бе налагало да участва. Сега като че ли беше изгубил този доста ценен талант. Руиз погледна към тъмната главица на Низа. Може би прекалено много държеше на момичето. Но дори и да бе така, той не искаше да се бори с нахлулите в него чувства.

Долмаеро отново се обади:

— Още един въпрос, ако позволиш. После ще отида да спя, иначе утре няма да мога да вървя достатъчно бързо.

Предводителят кимна окуражително.

— Знам, че благородната дама ти харесва, изписано е на лицето ти. Но останалите… Прости ми за тези думи, но ти нямаш вид на милосърден и състрадателен човек.

Долмаеро попадна право в целта. Да, Руиз харесваше старейшината, енергичният Молнех също бе започнал да му импонира, но все пак…

Агентът се опита мълниеносно да намери логично обяснение за постъпките си:

— Необходима ми е помощта ви.

Долмаеро разпери ръце:

— Ние не сме се научили да нападаме и да се защитаваме, нищо не знаем за този свят. Каква полза можеш да имаш от нас?

— На първо място — трябва да организираме дежурства, за да може по всяко време някой от нас да е буден. Не знам какви хищници бродят из тези гори. Във всеки случай не можем да си позволим да ни сварят неподготвени. Молнех, съгласен ли си да дежуриш пръв?

— Разбира се — засия мършавият фокусник.

Предводителят погледна нагоре и установи, че буреносните облаци са се разпръснали. Сега през клоните надничаше звездното небе. Той вдигна ръка:

— Виждаш ли онази ярка звезда? Когато се озове над дървото с бялата кора, събуди ме. После аз ще разбудя Долмаеро, а той — Низа.

— А аз какво да правя? — поинтересува се Фломел.

Руиз внимателно отмести Низа и се изправи, стиснал в ръце самозавързващото се въже, което бе взел предишния ден от разбития кораб.

— Ела тук, маестро Фломел, ще те настаня да спиш.

Фокусникът послушно се насочи към най-отдалечената от лагерния огън палатка.

— Нали все пак не съм необяздено животно, необходимо ли е да ме връзваш?

— Необходимо е, докато те обяздя — отговори агентът през зъби, внимателно наблюдавайки как въженцето с въртеливи движения, като тирбушон, навлиза в скалата.

— Знам, че разговарях грубо с теб, но в действителност не съм навредил никому. Защо ми нямаш никакво доверие?

Илюзионистът се усмихна, изкривявайки устни. Дори сега, в полумрака, се забелязваше изписаната върху лицето му готовност да извърши предателство. Руиз прикрепи втория край на въженцето към нашийника на пленника.

— Да кажем, че е инстинктивно.

— Тази нощ разбрах много неща. Как да заслужа доверието ти?

Върху тънките ехидни устни на Фломел продължаваше да трепери лъжлива усмивка. Агентът откровено се закикоти:

— Честно, не знам. Моето доверие… трудно е да си го представя. Но може би ще измислиш нещо с течение на времето.

Той още веднъж провери дали фокусникът е надеждно завързан.

— Лека нощ.

Молнех бе застинал неподвижно на поста си, встрани от укритието им. Той почти се сливаше със сивата скала. Руиз си помисли, че фокусникът се е приспособил успешно към новия живот. Не беше изключено наистина да се окаже полезен. Долмаеро бе легнал да спи и при огъня седеше само Низа, притиснала превитите си колене до корема. Руиз внимателно й помогна да се изправи:

— Да вървим, време е да си починем.

Девойката го погледна със странно изражение и той за секунда се изплаши, че тя ще му откаже да спи в неговата палатка. Като се имаха предвид всичките неприятни неща, които агентът бе разказал днес за живота на родната й планета, принцесата трудно можеше да бъде винена.

Обаче Низа протегна ръка към любовника си и го поведе към палатката.

Легнаха, плътно притиснати един към друг. Сега в прегръдките им нямаше страст, но близостта на Руиз очевидно успокояваше момичето.

Неочаквано мъжът усети, че и в него самия нахлува странно спокойствие. Установи, че му е много приятно просто да я държи в прегръдката си и да слуша биенето на сърцето й заедно с неговото собствено. Нейният аромат, топлият й дъх, нежното докосване на пищните къдрици — всичко това му доставяше несравнимо с нищо удоволствие.

Съвсем скоро дишането й стана равномерно. Низа бе заспала, но на Руиз изобщо не му се спеше. Кой знае, може и да се наслаждаваше на подобно щастие за последен път.

Двата часа отлетяха като сладък миг.

Когато Молнех дойде, за да го извика да дежури, Руиз усети болезненото убождане на мъката. Освободи се внимателно от прегръдките на девойката, стараейки се да не я събуди. Низа се размърда и промърмори нещо неразбираемо, но после, изглежда, заспа още по-дълбоко.

Гъстата мъгла бе достигнала до коленете на предводителя. Гората беше почти неестествено тиха, само от палатката на Долмаеро долиташе тътнещо хъркане.

— Всичко ли е наред? — шепнешком се осведоми Руиз.

Молнех кимна и се усмихна, оголвайки белите си зъби:

— Мога да кажа само едно: нямаше никакви произшествия. Това добре ли е?

Руиз се ухили в отговор:

— Времето ще покаже, о, вълшебнико.

— Поласкан съм, о, вожде — изкикоти се Молнех.

Той сложи върху рамото на агента своята тънка, като на скелет, ръка:

— Ние всички вярваме в теб, дори Фломел, макар че той сега не е в състояние да се възхищава на никой друг, освен на себе си.

Внезапно веселото изражение на фокусника изчезна и той каза съвсем сериозно:

— Животът ни е в твоите ръце, но като се имат предвид всички обстоятелства, съм сигурен, че можеше да е и много по-лошо.

Руиз бе странно трогнат от тази кратка реч:

— Надявам се, че си прав, маестро Молнех. Ще направим всичко, каквото можем. Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно.

Фокусникът отново го потупа неловко по рамото, после се извърна и се скри в палатката на Долмаеро. Хъркането на старейшината утихна за миг, после се разнесе още по-силно.

Руиз се постара да се нагласи удобно върху купчината камъни точно пред пещерата. Чакаше го дълга нощ. Изобщо не му се спеше. Долмаеро, най-възрастният и най-пълният от тях, трябваше да се наспи добре преди тежкия път. Руиз нямаше възможност да направи достоен подарък на девойката, но бе във властта му да й подари няколко часа допълнителен сън. Агентът се стараеше да не мисли за възможността тази нощ да се окаже последна за нея.

След като Руиз излезе от палатката, Низа се събуди. Тя се опита да заспи отново, но мъчителните мисли изглежда само бяха чакали удобен случай.

Тя си спомни как се опита да я изнасили Аям, робът-хермафродит на Кореана, в резултат на което Руиз получи възможност да превземе кораба. Низа все още усещаше болка там, долу, където отвратителното същество се бе опитало да проникне в нея. Руиз Ау го измъкна от палатката и го удуши. Най-страшното бе, че той направи всичко това в пълно мълчание. Тази мисъл, а също така и споменът за смайването върху лицето на умиращия мерзавец, й доставиха почти чувствена наслада.

Какъв ли тревожен възел от тайни се сплиташе в душата на нейния любим! Днес в палатката той без думи бе разбрал, че тя се нуждае най-много от прегръдката му, от ободряващото му присъствие.

При това той беше изкусен любовник — хем яростен, хем нежен. Изглежда, беше наясно по-добре от самата нея какво й харесва и забележително усещаше ритъма на нейната страст. В леглото устните на този загадъчен човек, обикновено сурово стиснати, изглеждаха по детски беззащитни. Красивите му ръце — безпощадни ръце на убиец — я докосваха необикновено нежно, когато Низа се нуждаеше именно от нежност, и я стискаха здраво, когато дойдеше време да се използва сила.

Неговата страст плашеше, но в същото време доставяше огромна наслада. В нея се усещаше същото напрежение, което се изписваше върху лицето на мъжа, когато той убиваше враговете си. Това едновременно ужасяваше и очароваше.

Спомените престанаха да й носят удоволствие, те по-скоро я безпокояха, затова Низа си наложи да помисли за предстоящия ден. Какво ли ново ще научи, какви ли чудесии, дето никога не е срещала на Фараон, ще види?

Тялото на младата жена се разтрепери от безпокойство. Какви още чудеса ще стори Руиз Ау, за да ги спаси от преследвачите им? Да, естествено, Кореана имаше въздушни кораби, верни слуги и страшни оръжия. Обаче Низа вече вярваше безусловно в своя любим и не можеше дори да си представи, че бившата им господарка ще успее да победи предводителя на малкия им отряд.

„Руиз ще се справи!“ — помисли си девойката, отново потъвайки в дрямка.

После засънува.

Отначало сънят изглеждаше доста приятен. Тя отново беше любимата дъщеря на владетеля на Фараон, отново се наслаждаваше на любимите си книги, на игрите с преданите роби и на услугите им в своите разкошни покои. Принцесата си почиваше в меко кресло, любувайки се на сенчестите зелени градини, и беше облечена в любимата си рокля от небесносиня коприна с пришити дребни блестящи люспички.

Именно това беше реалност, а кошмарът от последните седмици — ролята на феникс, мъчителната смърт, възкръсването, пленът и любовникът-убиец — й се бяха привидели в лош сън. Девойката небрежно игнорира неприятния глас, нашепващ й, че кошмарът се е случил наяве, и гласът млъкна.

Сега Низа крачеше по широкия коридор на двореца с онези поразителна лекота и плавност на движенията, които човек успява да постигне само в съня. Пред очите на спящата плуваха скъпи на сърцето й спомени. Подът, облицован с порцеланови плочки, върху който тя си бе играла в детските години, фонтаните, в които се бе къпала. Прохладните сумрачни стаи, където й беше толкова приятно да се развлича с любовниците си — понякога юноши от знатни семейства, друг път — просто случайни търсачи на приключения.

После принцесата се озова на високата тераса — любимото й място в двореца. Слънцето осветяваше ярко града и принцесата почувства смайване, примесено с благоговение. Дворецът, големият град и целият огромен Фараон зад стените му — всичко това принадлежеше само на нея.

Зави й се свят от възторг, тялото й стана толкова леко, че Низа не се изненада, когато широките ръкави на роклята се превърнаха в криле. Девойката се издигна във въздуха, движенията й бяха стремителни и нечовешки грациозни.

Дворецът бързо се смаляваше, слънцето ставаше все по-ярко, но тя се носеше напред и нагоре, все по-бързо и по-бързо, докато накрая крилете лумнаха, а тя самата се превърна в комета с огнена опашка.

Безпокойството дойде твърде късно. Принцесата вече бе преминала през слънцето, живителната му светлина беше останала далеч назад. Фараон се превърна в песъчинка, изгубена в пустинята на вселената.

Над нея се намираше нещо, наподобяващо блестящ черен таван — гладък купол без начало и без край. Низа се изплаши, че ще се разбие от тази невидима преграда, но вече не можеше да спре и продължаваше да се издига нагоре.

Накрая върху гладката повърхност се появи малък кръгъл отвор. Девойката осъзна страшната истина: Фараон се намираше в огромна стъклена кана, а тя всеки момент щеше да достигне гърлото й. А ако е затворена с някаква тапа?

Принцесата с лекота се плъзгаше между прозрачните стени и забави движението си едва когато тунелът се стесни. Тя заседна. Протегнала ръце напред, бясно се опитваше да се придвижи с крака и драскаше по стъклото. Крилата се пречупиха, болката й се струваше нетърпима, но девойката продължаваше да се сражава за освобождаването си. Тя се придвижи едва-едва, после още мъничко. Изглежда тунелът възнамеряваше да се стесни съвсем и капка по капка да изсмуче живота от нея. Низа направи конвулсивно движение и успя да погледне отвън, за да види безкрайната звездна пустиня. Кървавите късове на крилата увиснаха, а звездите се оказаха студени огънчета, равнодушно сияещи в невъобразимата далечина.

Девойката беше изплашена, но ужасът внезапно бе сменен от странно чувство на възторг и в този момент въобще не й се искаше да се събужда.

Руиз прекара остатъка от нощта неподвижно седнал, унесен в невесели размисли. Почти нямаше надежда за спасение. Освен ако съществата, които се движеха по магистралата, не се отличаваха с необикновена доверчивост. Защото само страшно наивни създания биха се съгласили да помогнат на толкова подозрителна компания.

Кореана несъмнено щеше да докара механични търсачи или животни-следотърсачи — подобни стандартни средства можеха да се намерят в арсенала на всеки преуспяващ търговец на роби. В зависимост от ефективността на издирващите средства жената щеше да ги хване през деня или на следващата сутрин. Руиз трябваше да измисли как максимално бързо да се измъкнат от опасния район.

През короните на дърветата проблясваха орбиталните платформи на шардите и ярките звезди. Нямаше изгледи да завали дъжд. Жалко, в противен случай задачата на преследвачите би се усложнила.

Можеше да опита да организира засада. Но Кореана несъмнено разполагаше с по-мощни оръжия от бегълците. А ако воинът-морасар, телохранителят й, излекуваше раните си, битката можеше да се смята за предварително загубена.

Не, всичко зависеше от това дали ще успее да намери подходящо транспортно средство, тоест от късмета. Руиз заскърца със зъби в безсилен гняв. Обикновено му вървеше, но би било глупаво да разчита само на това. Късметът съпътства тези, които никога не разчитат на него, а той сега се нуждаеше от късмет толкова, колкото и от въздух.

На разсъмване няколко едри капки дъжд проникнаха през гъстите корони на дърветата. После дъждецът спря, преди още да е започнало да вали.