Императорът на света

Глава 21

Точно в момента, в който Руиз крачеше по пристана към портите на фабуларията, Кореана пристигна в двореца за развлечения. Заведението отдавна беше в упадък, вътре беше мръсно, на места бяха протрити дупки в килима, нямаше посетители. Зад мътното стъкло на охранителния пост седеше представител на неизвестна раса и четеше древна печатна книга. Той дори не вдигна поглед към Кореана и нейния придружител, които се насочиха към асансьора.

В дългия, оскъдно осветен коридор придружителят почука по мизерната врата и тя едва се открехна. Преди да пропусне и тук новопристигналите, облеченият в броня човек ги огледа бързо, но внимателно.

Кореана незабавно усети нарастващото напрежение на Реминт. Той се бе навел над монитора, на който предаваше информацията си кълбото-шпионин. Екранът беше в най-тъмния ъгъл. В първия момент убиецът изобщо не обърна внимание на появата на гостите, после ги погледна равнодушно, но не произнесе нито дума за поздрав.

Две момчета за развлечение се бяха свили върху твърдия диван. Те се притискаха едно към друго, ококорили от ужас гримираните си очи. Погледнаха към жената със слаба надежда: току виж ги пусне или поне ги използва по предназначение. Кореана се учуди, че Реминт просто не ги е убил и не е скрил телата им в килера. Но реши, че може би той предчувства дългото очакване и не иска в стаята да се размирише. Хрумна й, че момчетата навярно предполагат, че на тях също им е отредена някаква роля в случващото се, че тяхното присъствие тук има някакъв дълбок смисъл. От тази мисъл тя кой знае защо се почувства зле, но не пожела да потърси причината за това.

— Той е тук — произнесе Реминт с безцветния си глас.

Търговката на роби се втурна през стаята, хвана го за рамото и пробва да го отдръпне от екрана. Все едно се опита да отмести планина. След кратко колебание убиецът се отдръпна сам и жената видя Руиз Ау, който крачеше по пристана след прекрасна гола жена. Тъмното му лице не изразяваше нищо, освен напрегнато спокойствие. Кореана се опита да си представи какво си мисли той в момента, но не успя да отгатне.

— Какво чакаш? — попита тя Реминт.

— Не мога дори да го докосна в „Зелен вятър“. Фабуларията предлага услугите си на най-опасните същества във вселената и особено в Морекупчина. Те няма да се спрат пред нищо. Ако Руиз се беше сетил да скрие хората си там, никога нямаше да се добера до тях… Макар че ако ги оставаше там, митолозите биха ги побъркали със своите разговори.

— И как предлагаш да го измъкнем оттам?

— Струва ми се, че знам къде ще ме търси.

— И къде? — попита рязко Кореана. Тя вече започваше да губи търпение от доста оскъдните и носещи минимум информация изказвания на Реминт.

Убиецът замълча за миг.

— В някогашните ми сънища. Заложил съм му капан там.

В сравнение с останалите фабуларии, които Руиз бе посещавал, „Зелен вятър“ се оказа доста впечатляващо място. Приемната представляваше дълъг амфитеатър. Посетителите минаваха през облицован с бели плочки под, а от издигащите се към тавана редици кресла към тях се взираха бледите холоизображения на стотици древни същества и демони. Зад белите колонади се намираха вратите, през които гостите влизаха в избраните от тях части на фабуларията. Помещението се озаряваше слабо от червеникава светлина, във въздуха явно витаеха струи съблазнителни феромони. Руиз усети, че става по-мрачен и агресивен.

Когато наближи колонадите, той тръсна глава, сякаш опитвайки се да изхвърли всички наскоро придобити опасни добродетели: състрадание, милосърдие, вярност… любов. Те бяха непознати на Реминт, а задачата му сега беше да заприлича максимално на врага си и да влезе в кожата му, ако иска да прекоси фабуларията по неговите следи.

Руиз накара разума си да се успокои, а сърцето му — да се ожесточи. Опита се да върне времето назад и да се превърне отново в онова въплъщение на смъртта, каквото беше някога. Донякъде успя.

Седемте арки на колонадите бяха увенчани с динамични холокартини, които показваха какъв вид митове могат да се срещнат в дадената част на фабуларията. Руиз се спря и ги разгледа внимателно. След малко установи, че все повече и повече го привлича арката с изображение на богиня, напомняща Кали — четирите й ръце стискаха нож, гарота, пулсатор и енергомет. Ръцете се извиваха грациозно, образувайки фигури, които с течение на времето започваха да изглеждат все по-съблазнително, а усмивката върху черното лице изглеждаше ту свирепа, ту нежна. Чертите й бяха остри, почти груби, а в очите пламтеше едва сдържано безумие. Шестте й голи гърди с красива форма омагьосващо се люлееха в такт с движенията, сякаш се състояха от някаква божествена субстанция.

Руиз премина през прохода и от нишата вдясно от него изскочи робот-гид. Той предложи на госта си поднос с изискани опияняващи средства, халюциногени и успокоителни. Когато посетителят отказа, роботът изрече:

— Следвайте ме! — и с механична лекота се понесе по леко наклонения коридор.

— Той усети капана — констатира Реминт. — Направи същия избор, който бих направил аз.

Кореана наблюдаваше Руиз Ау, който с бърза крачка следваше механичния слуга. Лицето му оставаше все така невъзмутимо, но сега на него се беше появил оттенък на някакво трудно преодолимо чувство, тревожещо похитителката на роби, тъй като й изглеждаше някак неуловимо познато. Мъжът изглеждаше още по-стихийно опасен, отколкото при последната им среща.

В какво се състоеше разликата? Тя погледна осветеното от зеленикавите отблясъци на монитора лице на Реминт и разбра: двамата с Руиз Ау имаха еднакви изражения.

Механичният гид отведе Руиз в голяма ротонда, където светлината бе още по-слаба от тази в централната зала. Насред ротондата имаше басейн. В средата му, сред розовите водни лилии, плуваха, оставяйки върху водата блестящи следи, светещи нощни змиорки. От водата се носеше смрад на разложение и кипящ живот. Руиз усети високо горе присъствието на управлявано от електроника оръжие, което следеше ленивото движение на посетителите.

— Това е Залата на болката и обновлението — съобщи роботът и продължи нататък.

По периметъра на ротондата в стената имаше стотици трапецовидни отвори, във вътрешността на които се намираха митолозите. Някои от тези отвори бяха преградени със завеси — знак, че обитателите им са заети с клиенти или не са на разположение поради някаква друга причина. Но по-голямата част от служителите в този сектор на „Зелен вятър“ седяха на прага на своите килии, очаквайки посетителите. Няколкото потенциални потребители на услугите им, включително и високата жена, след която Руиз влезе във фабуларията, бродеха из залата.

Първият митолог, който попадна пред очите на агента, се оказа покрит с белези старец с татуировките на надзирател от Ретраник и островчета от мазни бели коси върху главата. Той въпросително вдигна вежди. Руиз отвърна на погледа му, очаквайки проблясък на разпознаване в очите на онзи, който твори митове за Реминт, но не почувства нищо, освен леко отвращение.

Руиз тръгна по периметъра, поглеждайки във всяка килия, покрай която преминаваше. Все още беше изпълнен със студената целеустременост, с която се беше въоръжил при влизането си в залите на фабуларията. Някои от митолозите му отговаряха с хищен блясък в очите, а други извръщаха поглед, обхванати от тревога в дъното на мрачните си души. Мина покрай жена от Оплаквачките на Бика, чийто коси бяха нагласени като шипове, покрити със синкавите люспи на Далметрианския ренегат, покрай момче-земноводно с очи на старец, което плуваше в запълнена с тъмнозелена течност гигантска чаша и покрай много други, не по-малко странни. Никой не го заговори. Очевидно господарите на „Зелен вятър“ смятаха заведението си за луксозно място и не позволяваха пошлите хвалби на стоката.

И все пак посетителят чувстваше вълна на любопитство, която вървеше по петите му и дори го изпреварваше, докато той бавно обикаляше ротондата. С внезапна припряност се дърпаха все нови и нови завеси, обитателите на килиите протягаха вратове, за да го разгледат. Неочакваното внимание увеличи чувството му за напрегнатост, агентът почувства, че наближава целта. Сега усещаше, че е почти предишният Руиз.

Продължаваше да върви. Голяма част от митотворците, изглежда, доста се гордееха със своята пъстра ексцентричност, сякаш качеството на техните приказки имаше нещо общо с оригиналния стил на обличане. „Декадансът отново е на мода — помисли си Руиз. — Колко скучно!“. Някои от митолозите му намигаха и изразително усмихвайки се, мълчаливо правеха жестове на подканване. Но никой от тях не притежаваше стила, способен да привлече вниманието на човек като Реминт.

Руиз започна втора обиколка.

Реминт превключи монитора на друго следящо устройство. Кореана видя човек с лицева протеза, изсечена от сребро. Той ги гледаше с невиждащ поглед и мълчеше.

— Той е тук — съобщи Реминт.

— Как да го позная? — попита човекът със сребърното лице.

— А мен как ме позна?

Човекът въздъхна и кимна. Наведе се за миг, така че Кореана не можа да види какво прави. Когато отново вдигна глава, той беше с груба кожена маска във вид на лицето на Реминт Юбере.

Реминт изключи екрана.

— Сега ни остава само да чакаме.

Руиз вече беше обиколил една четвърт от ротондата, когато завесите на вратата малко по-напред от него се дръпнаха. По време на предишната му обиколка те бяха сложени. Когато се приближи до килията и видя седналия на висок дървен стол митолог, усети неприятното убождане на разпознаването и отстъпи крачка назад. Оръжията отгоре забучаха, регистрирали необичайно бързото движение. Но в следващия момент агентът осъзна, че това не е неговият враг, а просто малък, зле запазен киборг с кожена маска. Полуроботът изобщо не му обръщаше внимание, той седеше абсолютно неподвижно и гледаше басейна.

Руиз усети как се изостри вниманието на останалите обитатели на стената и как посетителите се обръщат към него, и му стана малко зле. Приближи се и погледна с присвити очи митолога, който продължаваше да не забелязва присъствието му. Интересно, какви ли думи трябваше да изрече, за да се възползва от услугите на митолога? Изкуствените митове, които често се срещаха във фабулариите на Дилвърмуун, никога не бяха привличали Руиз. Той не можеше да разбере кое в тях е притегателното за всички останали, и затова посещаваше подобни места крайно рядко. С големи усилия успя да възстанови в паметта си необходимото обръщение.

— С кого говориш, разказвачо?

Лицето на митолога се обърна едва-едва в неговата посока и бившият агент разбра, че киборгът е сляп. Подобен ексцентричен избор показваше желание околните да бъдат скандализирани, тъй като благодарение на развитието на техниката никой от жителите на пангалактиката не беше обречен на слепота. А да се лишиш от зрение по собствен избор…

Митологът заговори. Това беше небрежно красноречие, в никакъв случай не измъчено:

— Говоря с онези, които притежават меча. Думите ми са предназначени за воините на нощта, за онези, които спазват съобразността, за праведните, очистващи плътта си. Говоря с онези, които пазят убийството в сърцата си.

Руиз се поколеба. Внезапно се пробудиха най-дълбоките му подозрения. Как можеше да не заподозре капан, когато си има работа с човек като Реминт Юбере? От друга страна, би било глупаво и самонадеяно враговете му да разчитат, че той ще влезе доброволно в килията на митолога. Нещо не му се вярваше. За нещастие сред неприятелите му нямаше глупаци.

Освен това откъде да знаят, че той ще се появи именно тук, за да му устроят засада? Макар и да предполагаше, че е изучил добре характера на Реминт, той не можеше да повярва, че мотивите му са толкова прозрачни за противниковата страна. „А защо пък не?“ — възрази досадно настоятелния гласец някъде в дъното на съзнанието му, но Руиз го потисна и пристъпи напред с кредитната си карта в ръка.

— А аз съм точно един от тях — каза той.

Кожената маска беше неподвижна и Руиз не можеше да прочете нищо върху лицето на митолога, но имаше странното усещане, че под слоя мъртва материя киборгът се усмихна.

— Знам — отвърна той с тих глас и протегна ръка за кредитната карта.

После той слезе от високия стол и накуцвайки влезе в килията. Сервомоторите в краката му леко бучаха. Спря се на прага, придържайки завесата за Руиз, и я пусна след влизането на агента.

Митологът посочи на посетителя дървен стол с права облегалка, а самият той седна на облицован с мека кожа диван. В малката килия цареше полумрак, по стените бяха окачени гоблени. Те бяха толкова избелели, че Руиз не можеше да разбере какво е изобразено на тях. От време на време в светлината на единствената лампа, сложена на масичката до стената, на места леко проблясваха златни нишки.

Към жилищната част водеше тясна врата. С едно бързо движение агентът се озова до нея и прилепи ухо към грапавата повърхност. Слуша около минута, но нито чу, нито усети нещо.

— Той не е тук — каза митологът.

— Кой? — попита Руиз, усещайки как косата на тила му настръхва.

Митологът се изсмя сухо.

— Как кой? Реминт Юбере, чиято кръв искаш.

Руиз се притисна с гръб към стената, борейки се с паниката и с непонятния пристъп на праведен гняв.

— Как научи?!

Митологът отново се засмя, този път още по-безумно.

— Отдалеч си личи колко ти трябва този човек — всеки ще ти го каже. Дори сянката ти приема неговата форма, но това го виждам само аз. Освен това той ми каза, че ще дойдеш, и ето че си тук, в което е невъзможно да сгреша.

Руиз измъкна стилета от ботуша си:

— Какво още ти каза?

Митологът тръсна глава така, че маската му падна настрани, разкривайки грубо кован метал.

— Той ми нареди да те задържа, да те омагьосам със стария комплект от любимите му приказки, докато организира операцията по пленяването ти. Какво друго? Бих го направил, можеш да не се съмняваш! Бих ти разказал за Богинята на Шиповете от Ниам и за това как намерила сърцето си, макар и изгнило. Или историята защо там, откъдето са минали Кронверкските демони, цъфтят ярки цветя и защо тези проклети цветя причиняват безумие и смърт. И защо смъртта и безумието все пак са благо. Или за това как Тубастойл Бъбривия заслужи ужасния си прякор. Всичките любими приказки на Юбере — Сляпото лице се вдигна към него. — А ти щеше да слушаш и слушаш. Ако не заради моя Велик и Прекрасен Глас, то просто защото се надяваш да откриеш в моите разкази ключ за мястото, където той се крие. Някакво късче сведения, които пиратските главатари не са успели да измъкнат от мен.

Руиз го побиха тръпки. Той усети, че вече не се намира в свои води, а затъва в мътния океан на лъжата, в който към него плува непобедим хищник. Обхвана го чувство на безпомощност, изведнъж осъзна колко слаб и самотен е, и че само може да се мята и да размахва ръце в очакване ужасните челюсти да се сключат около гърлото му.

„Не!“

— Какво измъкнаха от теб пиратите? — попита агентът.

— Нищо важно — Митологът сви рамене. — Чуй ме, приближи се до завеската и погледни скришом. Нали виждаш жената със стоманените крака?

Руиз си спомни за голата жена с обувки със стоманени токчета. Той прекоси килията и надникна през малък процеп в завесите. Тя стоеше неподвижно на далечната страна на ротондата, гледайки над басейна право към него.

— Виждаш ли я? Тя е марионетка на пиратските главатари. Носи стомана на краката си и мирише на секс, кръв и някакъв сладък прашец — не мога да я опиша по друг начин. Как изглежда? Красива ли е? Струва ми се, че трябва да е красива… Беше с тях, когато ме разпитваха и аз разбрах, че това й доставя удоволствие.

Руиз се отдръпна от завесата и тръгна да отвори вратата към жилищните стаи.

— Не! — повтори митологът рязко и настойчиво. — Той има шпионско кълбо там, а също и едно в ротондата. Би поставил и тук кълбо, но „Зелен вятър“ са много чувствителни на тема „осигуряване на конфиденциалност“. Затова тук разполагат с най-добрата антишпионска техника.

— Защо ми разказваш всичко това? — учуди се Руиз.

— Защото го мразя с цялата пустота на сърцето си — отвърна митологът с нисък, страстен, изпълнен с неподправени чувства глас. — Този човек опропасти живота ми, колкото и жалко съществуване да водех преди срещата си с него. Той ме зарази с неврофага, който изяде зрителните ми нерви и все още седи в черепа ми, и никога няма да ми позволи да виждам отново. Всичко това е заради глупавия каприз на този гад. Слепотата придавала на разказите ми по-голяма „мистична значимост“, както се изрази той. Сякаш великите митолози на древността не биха се втурнали да си купуват очи, ако имаха такава възможност.

Той се изплю и по случайност не уцели крака на посетителя.

— Нима не те е страх от него? — попита почти шепнешком Руиз.

Митологът леко омекна, сякаш от него бяха изтекли прекалено много емоции.

— Разбира се, разбира се. Затова и не помогнах на пиратските главатари, а можех да им помогна, макар и да не знаех къде е той в момента. Но после той дойде при мен и започна да говори за теб, за това как ще те хване. Не мога да ти обясня как се досетих, че той всъщност е мъртъв, но някак си го разбрах и вече не се страхувам чак толкова.

— Мъртъв?

— Мъртъв! Сега той е машина, нечие бездушно оръдие. Геншите са направили с него всичко, което са могли, и Реминт вече го няма. Може би сега, когато е мъртъв, ти ще успееш да го победиш. Ще успееш ли?

Киборгът обърна рязко глава към Руиз. Незрящите му зеници пламтяха.

— Длъжен съм да опитам — отвърна Руиз.

Кой знае защо, вестта, че Реминт е обработен от геншите, не го учуди особено. Обстоятелствата около посещението му на Суук и съпътстващите събития започваха да придобиват определена закономерност. Чувстваше се като актьор в някаква безумна пиеса, пълна с мрачна символика и сложна изискана ирония.

— Къде е той?

Митологът мълча дълго и Руиз вече се чудеше как да измъкне от него нужните сведения, без да привлече вниманието на охранителните устройства на „Зелен вятър“. Но киборгът най-накрая заговори с висок пресеклив глас, напълно различен от драматичния тембър, който бе използвал до момента:

— Ако ти кажа, а ти претърпиш неуспех, той така ще ме подреди, че ме е страх даже да си го помисля.

— Няма да те подведа — отвърна Руиз с най-уверения тон, на който е способен.

Киборгът кимна:

— Не е изключено. Ти много приличаш на Реминт отпреди да го убият — Изглежда, той беше взел решение. Гърбът му се изпъна, гласът придоби твърдост. — Той нареди да изпращам съобщения за него в двореца за развлечения „Блясъка на насладата“, който е разположен само на две равнища под „Зелен вятър“, в същия небостъргач. Разбира се, аз не мога да гарантирам, че той е там, но… потърси го в стая В–448.

— Благодаря — отвърна Руиз и излезе.

— Блестящо представление — каза Реминт на киборга, който вдигна глава въпросително.

После убиецът превключи монитора на външното шпионско кълбо и последва Руиз, който вървеше бързо към изхода на Залата на болката и обновлението.

Кореана поклати глава недоверчиво:

— Нима омразата на митолога не те вълнува? Чувствата му несъмнено са истински. Не е ли опасно да се оставя живо толкова враждебно настроено създание?

Реминт я погледна без никакво изражение и не отговори.