Императорът на света

Глава 19

Кореана измерваше с крачки стаята си в хотела, сякаш бе току-що затворен в клетка хищник, който още не е свикнал с храненето в определени часове и с омразното ограничено пространство. Мармо, застанал някъде в тъмния ъгъл, продължаваше безкрайната игра, в която противници му бяха неговите собствени допълнителни процесори. Върху металното му лице се отразяваха светлините на видеоекрана, а единствените разнасящи се в тишината звуци бяха потропването на токчетата на Кореана и тракането на клавиатурата на компютъра под пръстите на киборга.

В предверието беше застинал охранителят-морасар.

В стаята нямаше никой друг. След като достави робите от Фараон в крепостта на Юбере, Реминт планираше да наеме по-голям брой наемни убийци, за да направи по-надежден заложения за Руиз капан. Вече от много часове нямаше вести от него.

Когато най-накрая се разнесе сигналът на комуникатора, Кореана подскочи и изруга цветисто. Мармо понечи да тръгне към пулта за разговори, но тя се хвърли напред и удари с длан сензора за включване. Екранът се изпълни от студеното напрегнато лице на Реминт.

— Имам важни новини — произнесе той с характерния си безцветен глас.

— Какви?

— Руиз Ау е посетил Спиндини. Преди две нощи е сключил половин дузина договори и е тръгнал нанякъде с тежковъоръжен катер. Разполагал е с куп пари и е наел най-добрите, които е успял да намери — ако в Спиндини изобщо има такива. По време на събеседването с кандидатите не е казал много за намеренията си, но от думите на онези, които не е одобрил, стигнах до извода, че Руиз Ау възнамерява да извърши убийство.

Кореана мълчеше, обмисляйки тези сведения.

— Кого иска да убие?

Реминт сви рамене:

— Нямам точни сведения, но въз основа на събраната от мен информация ми изглежда малко вероятно неговата мишена да си ти. Навиците и опитът на онези, които е избрал за помощници, подсказват за по-голямата социална значимост и по-добрата защитеност на обекта.

— Ясно.

На Кореана не й хареса това развитие на нещата. Как Руиз Ау се е осмелил да се откаже толкова скоро от войната с нея и да се заеме с някаква друга работа? Тя щеше да го накара да съжалява за пренебрежението му към нея и към нейния талант и настойчивост. О, да!

— Откъде има пари и бронирана лодка?

— Вероятно работи за някого, чиито ресурси надхвърлят многократно твоите. Това може да усложни задачата за залавянето му, ако оцелее при изпълнението на мисията си.

Изглежда, Реминт беше абсолютно равнодушен към ситуацията и просто споделяше своите наблюдения и съображения, без да придава никакво значение на емоционалната страна на въпроса. Но Кореана изпадна в бяс при мисълта, че Руиз Ау може да умре, преди тя да излекува с неговата кръв собствените си рани.

— Какво можем да направим?

— На настоящия етап — почти нищо. Наех отряд убийци и ги разположих на различни места в своя капан. Казармата за роби също е под наблюдение. Имаш ли допълнителни инструкции за мен?

— Не — отвърна тя. — А какво става с моите фараонци? Достави ли ги където трябва? Имаше ли проблеми?

— Нищо особено. Но не видях брат си. Обикновено той не пропуска възможност да ми се подиграе.

Безизразното лице на Реминт за миг се изпълни с омраза, превръщайки се в демонична маска. Но това изражение изчезна бързо, сякаш той не беше в състояние да поддържа дълго подобна свирепост, и отново се превърна в безчувствена машина за убийства.

— На него сега не му е до теб — предположи Кореана.

С приближаването на батискафа към повърхността Публий, изглежда, отново си върна цялото си многословие и помпозност.

— Сега трябва да се скачим с бронирания катер. Аз ще поема управлението.

— Не — отсече Руиз. — Поне засега. А може би и по-нататък. Запознат съм с тези типове лодки. На борда на подобно нещо, а и заобиколен от твоите хора, няма да се чувствам особено уютно. Затова ще си останем под водата.

Публий отвори уста, за да възрази, но после, очевидно, се сети за своето достойнство и мълчаливо се подчини.

Придържайки се на десет метра дълбочина, Руиз подкара на максимална скорост подводната лодка към казармите Диамантен накит.

Когато достигнаха целта, бяха принудени да изплуват, за да попаднат в лагуната, където бяха разположени сградите на казармите. Докато мътната вода се отдръпваше от бордовете, се отвориха и щорите покриващи люковете. Руиз веднага разбра, че нещо не е наред. Лагуната беше почти празна, ако не се броят изгорелите скелети на няколко кораба, които се поклащаха върху водата в далечния й край. Повечето от осветителните панели бяха изгаснали, някои от тях бяха заменени със закрепени набързо мачти с голи крушки на върховете им, които озаряваха с рязка синкава светлина пристана и роботите-убийци, охраняващи входа на казармите. Самият вход се беше превърнал в дупка с разтопени краища.

Сърцето на Руиз се сви. Беше се случило нещо страшно. Докато лодката влизаше в пристана, той вече бе облякъл бронята си. Корабните въжета все още не бяха омотани около кнехтовете, а той вече отваряше люка.

— Наблюдавай го внимателно — нареди той на Олбани. — Ако направи нещо, което не разбереш веднага, убий го. Не се безпокой за мен, ще бъда извън границите на обсега. Освен това може да се получи така, че вече да съм изгубил смисъла на живота си и да ми е безразлично дали ще оцелея или не. Ако се поколебаеш, преди да го убиеш, можем да загинем и двамата с теб, така че не се съмнявай и не се заблейвай.

След тези думи Руиз излезе.

Когато се спускаше по трапа, той чу как Публий започна оживено да разпитва Олбани за нещо. Руиз се надяваше, че партньорът му е достатъчно умен, за да не се раздрънка. След като скочи върху пристана, той направи с двете си ръце знак, че е дошъл с мирни намерения. Най-близкият робот-убиец се приближи и го хвана меко.

— Какво искаш? — попита той с лишен от интонация механичен глас, като в същото време пусна детекторите, за да провери какви оръжия носи посетителят.

— Там, вътре, има моя собственост — отвърна Руиз.

Той забеляза върху корпуса на охранителя цветовете на едно от влиятелните пиратски семейства. След като се огледа, разбра, че роботите, охраняващи казармите, са изпратени от повечето пиратски къщи, които му бяха известни. Какво ли се бе случило?

— Случиха се непредвидени обстоятелства — измърмори роботът. — Твоето имущество може да е повредено или недостъпно в настоящия момент.

Руиз почувства как коленете му се прегъват. Струваше му се, че мускулите му се превръщат във вода.

— Какви са тези непредвидени обстоятелства?

— Нямаме право да обсъждаме случилото се. Можеш да прибереш имуществото си, ако не е повредено и е достъпно. В противен случай ще се наложи да разговаряш с управителката.

Роботът пусна китката му и отстъпи встрани. Руиз кимна и като в кошмар пристъпи напред.

Казармите явно бяха станали арена на кървава битка. Труповете вече бяха прибрани, но тук-там се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв, а навсякъде витаеше духът на неотдавнашната страшна касапница, миризми на разложение, екскременти, урина, натрапчивата воня на енергийните разряди. Руиз вървеше все по-бързо, докато накрая не се затича към килиите, където беше оставил Низа и останалите.

Вратите бяха отворени. Те бяха почернели, разбити със същото оръжие, което беше унищожило портата на казармите. Най-странното бе, че вратите сякаш бяха атакувани отвътре. Руиз спря рязко, поемайки си въздух, макар че изминаването на такова кратко разстояние не беше никакво натоварване за него. Той не можеше да накара себе си да влезе в килията на Низа.

От блока, където беше оставил Долмаеро и Молнех, излезе андроид със синята, посребрена униформа на служителите на казармите на Диамантен накит.

— Тук ли бяха твоите роби? — попита той.

— Да.

Руиз едва успяваше да говори.

Андроидът застина за миг. Този модел беше прекалено примитивен, за да превключва лесно от един режим на друг. След миг се усмихна гротескно-изкуствено.

— Да вървим — изрече той. — Диамантен накит иска да говори с теб.

— Почакай — махна с ръка Руиз. — Къде е моята собственост?

— Изчезна. Много съжаляваме. Диамантен накит ще ти обясни всичко.

Руиз се промъкна покрай андроида в килията на Низа. Андроидът се опита да прегради пътя му, но не прояви особена решителност и само го дръпна за защитената от бронята ръка.

— Моля ви — отново поде съществото. — Диамантен накит ви моли да отидете веднага при нея.

Руиз не му обръщаше внимание. Той се мяташе из малката килия, търсейки поне някакъв намек за съдбата, сполетяла девойката. Вратата към двора за разходки също беше изпепелена, но прецизно — сякаш онзи, който е работил с енергомета, страхотно се е стараел да не причини вреда на обитателя на килията. Очевидно бе, че нападателите са проникнали откъм двора, преминали са през камерата и са излезли в коридора. Взели ли са Низа и останалите със себе си? Той не откри в помещението нито петънце кръв, нито някакви следи от употреба на смъртоносно оръжие, и малко му олекна. Стори му се, че в стаята, въпреки вонята на насилствена смърт, изпълнила казармата, все още витае ароматът от парфюмите на принцесата. Вдигна възглавницата й и зарови лице в нея.

— Кога се случи това? — с приглушен глас попита той андроида, който пристъпваше от крак на крак при вратата, чупейки ръце в механична имитация на смущение и разкаяние.

— Диамантен накит ще бъде щастлива да ви даде изчерпателни обяснения — отвърна съществото. — Моля ви, разберете, че основната ни задача е възстановяването на загубите и пълното задоволяване на изискванията на клиента. Господарката ще се постарае да компенсира всичките ви загуби, но вие трябва да разберете, че тя също е понесла тежки щети.

Руиз беззвучно се озъби. Загубите на Диамантен накит изобщо не можеха да се сравняват с неговите. Но поне той разполагаше с някакви косвени доказателства, че Низа е жива. Тя не беше загинала. Кой ли я беше взел? Първото име, което му хрумна, беше Кореана. Нима тя бе толкова безумна, че да организира нападение над казармите? Как изобщо беше успяла да издири фараонците? В Морекупчина имаше няколко подобни заведения. Повечето от собствениците им старателно пазеха в тайна имената на своите клиенти и обитатели, особено пък Диамантен накит. Може би щеше да научи повече от нея самата?

Руиз излезе в коридора и видя, че пътят към изхода е преграден от четири робота-убийци. Сега стана съвсем ясно, че няма да му дадат да си тръгне, без да поговори с Диамантен накит, дори и да не искаше.

— Да вървим — кимна той на андроида.

Диамантен накит се оказа съвсем различна от това, което очакваше. Тя беше дребна спретната жена на средна възраст. Върху тясното лице нямаше следи от козметика, носът й беше дълъг, устните — тънки и безцветни. Сивите й коси бяха стегнати в опашка на тила и бяха толкова обтегнати, че би трябвало да я боли.

Кабинетът на собственичката на казармите изглеждаше като декор на историческа холопиеса по мотиви от културата на Старата Земя. Матовата светлина падаше върху тъмнозелени папрати, които растяха в саксии, наредени върху кръгли масички. Стените бяха покрити с тапети, изобразяващи синкави рози. Единственият дисонанс в тази композиция бе огромният блестящ робот-убиец, застанал в далечния ъгъл, макар че полираната му глава беше украсена с шапчица с гънки и той държеше в ръцете си букет мушкато, за да се вписва по някакъв начин в интериора.

Диамантен накит посочи на госта си една кушетка с криви облегалки, доста неудобна на външен вид, и двамата седнаха един до друг. Руиз свали шлема и ръкавиците си. Той изведнъж усети, че бронята му е раздърпана и зацапана с кръв.

Домакинята, изглежда, изобщо не се вълнуваше от външния му вид.

— И двамата понесохме загуби — каза тя без никакво встъпление и му подаде чашка с тънко столче, пълна с някаква зеленикава течност. После бегло се усмихна и отпи от своята чаша. — Вие се представихте като Руиз Ау. Това случайно да не е името на знаменития агент на Лигата на Изкуствата от Дилвърмуун!? Нима вие и той сте едно и също лице?

— Не — отвърна Руиз. — Кой задигна имуществото ми?

Той остави чашата, без дори да отпие.

— Може би предпочитате чай? — попита домакинята.

— Не. Кажете какво знаете за онези, които ограбиха казармите ви?

Тя отново отпи предпазливо от чашата си.

— Аз се надявах, че тук вие ще ми помогнете.

Руиз се опита да се направи на учуден:

— Откъде мога да знам нещо за тези хора?

Диамантен накит го погледна с проницателните си очи.

— Мисля, че нападението е било организирано с една-единствена цел — да се задигне вашето имущество.

— Какво ви кара да мислите така?

— Много неща. Включително и моята интуиция, която рядко ме подвежда в подобни случаи. Първо, преди два дни беше направен доста неумел опит да се проникне до вашите данни в нашата база. Естествено, без резултат. Точно преди това казармите ни бяха посетени от печално известния наемен убиец Реминт. Той разговаря с друг роб от Фараон на име Фломел, когото пускахме да се разхожда в същия двор, където излизаха и вашите роби. Нали вашите роби също са от Фараон? Правилно ли съм запомнила?

— Да.

Отново Фломел. За кой ли път Руиз се прокле за своята мекушавост. Та кой знаеше по-добре от него какво означава да оставиш врага си жив? Ако някога му се предоставеше възможност, той щеше да поправи тази грешка. Какъв ужасен малшанс, че новият господар на Фломел го е настанил тук.

Диамантен накит леко се отдръпна, сякаш гневът на Руиз се бе отразил върху лицето му.

— Ако разрешите, ще продължа. Тези, които ни атакуваха, бяха, разбира се, с брони и маски, но анализът на антропометричните данни и моториката на единия от тях съответства на данните на Реминт. Странно, че не е положил допълнителни усилия да скрие самоличността си. Той дори не се е потрудил да извади от строя мониторите за следене, сякаш е искал да научим кой и как е направил това… Възможно е просто да е откачил, както се случва с пиратските ни главатари в последно време. Те, между другото, отговарят за безопасността на моя бизнес и жадуват да пролеят кръвта на нахалника повече от всичко на света. А може и Реминт наистина да е безумен — моите хора казаха, че се е държал много странно по време на първото си посещение тук.

— Какво можете да ми кажете за този Реминт? — попита гостът.

— Минутка, позволете ми да приключа.

— Разбира се.

Руиз по някакъв начин разбра, че е безполезно да се опитва да оказва натиск върху домакинята — по-добре бе тя да разкаже за случилото се по начин, който самата тя сметне за правилен.

— Благодаря ви — кимна сухо Диамантен накит. — Най-накрая, струва ми се, че най-важното е, че нападателите са отвели вашите роби живи. Според мен те са се интересували само от вашата собственост, макар че са взели много хора — вероятно за заблуда на противника. Изборът изглежда случаен, докато всичките ваши роби са от Фараон.

— Ясно.

— Освен това — добави тя, — ние намерихме труповете на двама други роби, взети заедно с вашите. По всичко личи, че са ги отвели на голямо разстояние, а после са им надупчили главите и са ги захвърлили. За щастие те се оказаха не особено ценни, а и бяха застраховани — тя допи ликьора и си наля още. — Така че, сам виждате, имам всички основания да се интересувам от вас… и от вашите врагове.

Тя отново се усмихна със странното си отсъстващо изражение.

Руиз със закъснение започна да съобразява, че, изглежда, се е озовал в сериозна каша. Той беше толкова зает с обуздаването на Публий, че почти бе забравил за останалите, не по-малко опасни обитатели на Морекупчина.

— Кой друг се интересува от това? — попита той.

Усмивката й стана по-широка.

— Засега никой. Скрих някои неща от пиратските власти, макар че, разбира се, ми се наложи да им предам цялата информация за Реминт — те го издирват из цяла Морекупчина. Ако се появи в някоя от бърлогите си, непременно ще го хванат.

— Кога възнамерявате да им съобщите за мен?

— Може и никога да не го направя — отвърна Диамантен накит. — Виждам определени преимущества в това да се справя със случващото се без тяхна помощ. Репутацията ми пострада значително. Възстановяването й ще ми струва много повече от замяната на няколко охранители и роботи-убийци. Страхувам се, че тя може да се затрие окончателно, ако не поднеса на главатарите достоен подарък — да речем главата на Реминт на тепсия.

— До определена степен целите ни съвпадат — предпазливо отбеляза Руиз.

— Не е изключено. Кажете, кого подозирате на първо място, че би могъл да отвлече вашите хора? Кой би могъл да се окаже толкова глупав, че да ги похити от мен?

Руиз се замисли. Нишките на това кълбо бяха така преплетени, че беше почти невъзможно да намери най-вероятната. Той беше изваден от релси и толкова уморен, че нямаше сили да определи кое решение е най-изгодно за него в момента. Дори не можеше да съобрази къде се крие главната опасност. Но агентът се опита да събере мислите си. Диамантен накит бе делова жена. Заинтересоваността й да хване похитителите бе напълно разбираема и очевидна. Защо пък да не поговори открито с нея?

— Ако ви кажа кого подозирам, ще ми разкажете ли всичко, което знаете за Реминт?

Домакинята кимна.

— И така. Доколкото ми е известно, единственият ми враг тук, или по-точно, единственият враг, който знае, че съм в Морекупчина е една жена, позната ми под името Кореана Хейкларо. Тя търгува с роби. Познато ли ви е това име?

Бившият агент реши засега да не споменава Публий — прекалено много зависеше от него. Всяко подозрение, паднало върху създателя на чудовища, щеше да намали шансовете на Руиз да използва връзките, благодарение на които ще може да се измъкне от Суук.

— Точно това име не ми се е налагало да го чувам — отвърна Диамантен накит. Приближи се до бюрото от розово дърво и изтрака няколко пъти по вградената клавиатура. — Хм, в архивите ми не се споменава за нея. А как изглежда тя?

Руиз се постара да опише Кореана колкото се може по безпристрастно — нейните маниери, стройното тяло, безценното лице. Струваше му се, че не е показал чрез гласа си изпълнилите го гняв и ярост, но в проницателните очи на домакинята се мярна разбиране и тя се усмихна. Когато той приключи с описанието, тя поклати глава:

— Не. Ако тя действа в Морекупчина, вероятно използва услугите на други казарми или частни приюти. А може и да е общувала с мен винаги чрез посредници. Фараонецът Фломел беше доставен тук от някакво коткоподобно на име Ленш — тук вероятно също може да се намери връзка с Реминт. Единият от нападателите беше точно от тази раса. За малко да го хванем, но в последния миг онзи, когото смятаме за Реминт, му отнесе главата с енергомета. За съжаление от него остана много малко, за да сравним идентификационните му данни с данните на съществото, което доведе тук Фломел. Но ми се струва, че става въпрос за едно и също същество. Кажете ми сега защо смятате, че Кореана може да има нещо общо с отвличането на вашите роби? За какво са й тези фараонци?

Руиз се зачуди дали си струва да споменава за геншите, но в края на краищата реши, че е глупаво да разпространява подобни сведения. Те моментално щяха да станат всеобщо достояние, дори и Диамантен накит да умееше да пази тайна.

— Навремето, преди да ги открадна, тези роби бяха нейни.

— Ааа…

— Какво стана с Фломел?

Тя се усмихна:

— И него са го взели. Не намерихме тялото му.

Руиз мислеше трескаво. Започваше да става все по-вероятно зад това нападение да стои Кореана. Ако наистина бе така, то сега тя отново беше събрала цялата фокусническа трупа заедно с феникса, единствено без загиналия Кроел. Дали финансовите съображения бяха достатъчно важни за нея, че да рискува заради тях да си навлече гнева на пиратските главатари? Логичният отговор беше „не“. Но до каква степен Кореана се ръководеше от логиката? Трябваше му допълнителна информация.

— Моля ви, разкажете ми какво ви е известно за Реминт.

Диамантен накит сви рамене:

— Преди няколко години той беше най-страшният и жесток наемен убиец в Морекупчина — при споменаването му кръвта застиваше в жилите, а това е достатъчно красноречиво. Той беше хитър, необичайно надарен физически, безмилостен. За неговите подвизи и таланти в тази област се говореха легенди. После Реминт кой знае защо изчезна от сцената. Никой не можеше да докаже, че го е убил, така че аз реших, че просто се е уморил от занаята си и се е оттеглил да си отдъхне. Такива неща се случват. Носеха се слухове, че са го виждали на Дилвърмуун и на други далечни светове, но аз не вярвах. Знаменитите хора винаги се привиждат на някого, не е ли така? Много се учудих, когато разбрах, че се е появил тук — когато дойде да разпитва Фломел. Доколкото знам, за първи път от няколко години някой може уверено да заяви, че е видял Реминт. По-точно, за пръв път от четири години.

— Наемник ли беше?

— Не, тогава не. Работеше за брат си, Алонсо Юбере. Вероятно сте слушали за него. Той притежава цяла гвардия генши и се занимава с личностни модификации, предимно по поръчка на пиратските главатари. Говори се, че братята са имали противоречия — точно преди Реминт да изчезне. Струва ми се, че е истина. Алонсо е необичайно предпазлив човек. Той никога не би ме нападнал, освен ако животът му не е застрашен непосредствено. А аз не мога да разбера по какъв начин вашите роби могат да го заплашват. Или Реминт действа самостоятелно, или работи за някого. Такава е моята версия, като не знам доколко е вярна.

На Руиз му се зави свят заради страхотния хаос в мислите му. Алонсо Юбере! Той беше построил хипотезата си въз основа на личното отмъщение на Кореана. Сега подобна идея изглеждаше прекалено елементарна. Неочаквано се оказа, че в тази история има прекалено много съвпадения.

— Всичко ли е наред с вас? — попита Диамантен накит. — Познавате ли се с Юбере?

— Аз… срещали сме се. Съвсем за кратко — той си спомни за тъмнокосата жена, която падаше в ямата, за да бъде изядена от геншите. — Кажете ми, моля ви, кога именно беше извършено нападението?

— По-предишната нощ, в три часа през нощта. Атаката и оттеглянето отнеха само петнайсет минути — в много отношения доста професионална работа.

Руиз се облегна назад, сърцето му биеше бясно. Онази жена в ямата би могла да бъде Низа. Реминт е имал достатъчно време да достави фараонците на Юбере, преди Руиз да проникне в крепостта.

Диамантен накит гледаше внимателно, а в проницателните й очи блестеше интерес.

— Моят разказ явно ви огорчи. Защо?

Руиз почувства, че всеки момент ще се пречупи под тежестта на информацията. Внезапно той усети нещо повече от обикновена умора. Мислите му течаха значително по-бавно от нормалното и не можеше по никакъв начин да ги събере заедно. Началото на всяка мисъл изчезваше в някаква мъгла, преди той да успее да я доизмисли.

— Имам основания да предполагам, че Кореана искаше да изпрати робите точно при Юбере, когато ги откраднах от нея.

— Ако тя беше постигнала целта си, това щеше ли по някакъв начин да провали плановете ви?

— Възможно е.

Той се опитваше да не мисли за възможността Низа да гние в кошмарната супа на дъното на пропастта. А дори тялото й да бе още живо, можеха вече да я обработват и да я превърнат в нещо неизмеримо по-непълноценно от човешка личност. Какво можеше да направи в момента? Трябваше му време да размисли, да анализира ситуацията, да намери алтернативи. И нали не беше абсолютно сигурно, че Реминт е действал по заповед на Кореана. Със същия успех зад похищението можеше да стои Публий. Той също беше свързан с Юбере, на него също му трябваха допълнителни лостове за въздействие над Руиз. Може пък Реминт още да не бе успял да достави плячката в крепостта. Бившият агент се опита да възстанови в паметта си няколкото мига, които беше прекарал в компанията на истинския Юбере, преди да го убие. Нямаше ли в тях нещо, което трябваше да вземе предвид? После той си спомни мярналото се в лицето на жертвата смайване и как просто бе изхвърлил от главата си този факт. По какъв начин господарят на цитаделата би могъл да разбере за него, ако не е просветлен предварително от Публий или Кореана?

Трябваше му време, за да обмисли всичко както трябва, но не разполагаше с абсолютно никакво време. Ако са отвели Низа в анклава, процесът най-вероятно е започнал. Той въздъхна дълбоко и се опита да събере мислите си. Ако са я изпратили долу, вече е прекалено късно. Но ако тя все още бе в тъмниците на Юбере, имаше вероятност да прекара там доста дълго, тъй като марионетката не беше в състояние да я прати при геншите. Налагаше се да изхожда от предположението, че точно така е станало. Тогава се налагаше да хване Реминт възможно най-бързо с надеждата, че Низа още не е доставена на местоназначението. Много му се искаше да мине без нов поход до крепостта, тъй като при изпълнението на тази операция вероятно щеше да му се наложи да свали заклинанието от фалшивия Юбере, което означаваше, че ще изгуби преимуществото си пред Публий. Руиз потри лицето си с ръце. Само да не беше тази непоносима умора!

— Всичко е наред — каза той. — Вие трябва да знаете кой и защо ви е нападнал, а аз трябва да си върна моята собственост. Можете ли да ми дадете архивна справка за Реминт — биография, навици, къде пребивава обикновено, приятели?

— Разбира се. И ще добавя доклада, представен от пиратските експерти по съдебна медицина. Може и да намерите нещичко полезно за себе си в него, макар че операцията е извършена много чисто — отвърна Диамантен накит. — Но ви ги давам при условие, че ще споделите с мен всичко, което успеете да си изясните. Ще заплатя прилична сума за всички нови данни, които добавите към архива ми, плюс пазарната цена за изгубените роби. И повече от щедро възнаграждение за главата на Реминт.

— Договорихме се — отвърна Руиз с измъчен глас.

— Добре — кимна домакинята.

Тя се изправи, взе от бюрото някаква дискета и я подхвърли на госта си.

— Но искам да ви предупредя — не бъдете алчен. Узнайте всичко, което успеете, но не правете нищо повече. Ще получите парите си — и продължете да си живеете спокойно. Разказаното от вас ме кара да мисля, че Реминт по някакъв начин все още е свързан с брат си. Не правете грешката да се бъркате в делата на Алонсо Юбере — той е играч от висшата лига, за разлика от нас, простосмъртните. И не се опитвайте да получите главата на Реминт, освен ако не сте невероятен късметлия. Както вече ви казах, той е легенда, демон в човешки облик.

— Навярно това е разумен съвет.

Тя се усмихна — усмивката й изглеждаше странно хищна върху безцветното безизразно лице.

— Точно така. Ако, разбира се, вие не сте онзи известният Руиз Ау.

Взвод роботи-убийци съпроводи Руиз до изхода. След като се озова на борда на подводната лодка, той с радост видя, че Олбани все още държи Публий под прицела на енергомета си. Той беше почти сигурен, че по време на отсъствието му ситуацията се е влошила. Извади от шкафа един повод и го хвърли на партньора си.

— Отведи го в товарния отсек и го завържи за някоя седалка.

Пленникът скочи, а надменното му лице почервеня от ярост.

— Това вече е прекалено, Руиз! Аз не съм ти пленник, ние сме съюзници! — той вирна глава, за да покаже бесния нашийник. — Обръщай се към мен както следва, че на секундата ще перфорирам билетите ни за рая. Аз си имам клонинги — какво ми пука за старата плът? — той протегна към противника си треперещата ръка, стиснала пулта. Сгърченият пръст беше увиснал над бутона.

Руиз беше толкова изтощен, че не почувства нищо освен раздразнение.

— Тогава натискай и да приключваме с това — каза той.

Настана продължителна пауза и агентът вече започна да си мисли, че Публий наистина е решил да приключи с всички въпроси. По никакъв начин не можеше да превключи на случващото се.

В края на краищата пленникът отпусна ръка и се извърна. Цялата му фигура излъчваше почти осезаема омраза, въздухът сякаш трепереше.

— Не — промърмори той, — този пигмей няма да ме унищожи. Време е да помисля за по-важни неща. Дори за гордостта си мога да забравя при необходимост. Щом трябва — значи трябва… — Публий тръгна пред Олбани към товарния отсек, и скоро до Руиз достигна щракването на закопчаващия се повод.

Евфрат се върна и с въздишка на облекчение остави енергомета.

— А сега какво, приятелче? Както разбирам, си затънал до уши в грижи. Къде е твоята единствена любов?

— Откраднали са я. После ще ти обясня.

Той се опита да изгледа страшно партньора си, но установи, че няма сили дори за това.

Отвързаха лодката от пристана и я изкараха от лагуната, веднага след което се потопиха. Автопилотът беше настроен така, че когато батискафът достигне максимална дълбочина, да изключи двигателя си и да продължи да дрейфува по течението, почти до самото дъно. Там щяха да бъдат в най-голяма безопасност.

— Трябва да отдъхна два-три часа — каза Руиз.

Той потисна всичките си опасения. Щеше да загуби Низа завинаги, ако направеше някоя грешка в сегашното си състояние. А това не биваше да се допуска.

— Разбирам, че ти също си уморен, но ще ни се наложи да се редуваме. Въпреки бесния нашийник и повода, не мога да се доверя на Публий. Той е прекалено хитър и коварен.

— Няма никакво съмнение в това — кимна Олбани. — Докато те нямаше, старият лисан ми описваше как възнамерява да стане император на света. Дори успя да ме заинтригува, но, за съжаление, не ми съобщи по какъв начин ще стане това. Но аз помня, че той не е от онези, които забравят и прощават, така че в никакъв случай не бива да се минава на негова страна. А аз съм точно този, който го държеше под прицела на огнемета.

— Логиката ти е безупречна — одобри Руиз. — Слушай, ще се отпусна в креслото на рулевия. Събуди ме след два-три часа, тогава ще бъде твой ред.

Той си приготви смес от сънотворно и укрепващо лекарство, свали бронята си, закрепи инжектора на рамото си и се облегна назад в креслото. Клепачите му натежаха и след малко заспа.

Когато осъзна, че сънува, първото усещане на замъгления му от унеса мозък беше благодарност за това, че няма да си спомни нищо наяве. Той никога не беше имал щастливи сънища, никога… Колкото и прекрасно да бяха започнали.

Двамата с Низа бяха на пристана. Той отново наблюдаваше къпането й във фонтана. Въздухът беше изпълнен със златисто сияние — ограждащия сцените неправдоподобен блясък, който хората запомнят за цял живот и се връщат мислено към него отново и отново. Подобен ореол се придава на събитията след дълги години спомени. „Ето я и първата лъжа — помисли Руиз в съня си. — От този момент е изминало не повече от седмица.“

Руиз гледаше принцесата със странна смесица от тъга и възхищение. Тя старателно търкаше кожата си със сребрист пясък от дъното на басейна и снежнобялото й тяло постепенно ставаше розово. Девойката дари мъжа с мека усмивка и в тъмните й очи пламна топъл кехлибарен огън.

Низа изглеждаше не по-малко грациозна от бронзовата статуя в центъра на фонтана — шестокрак хищник от неизвестна порода. Дръпнатите очи бяха вперени невиждащо в пространството, страховитата паст беше прекрасна в яростното си озъбване. Дългите резци бяха позеленели от времето. Мътната вода се спускаше по хълбоците му, кипеше и от нея се вдигаше пара, сякаш въздухът беше студен, а фонтанът — горещ. Във фигурките, които се образуваха от преплетените струи вода, имаше нещо вълнуващо. Сложното взаимодействие между потоците — издигащите се и спускащите се течения — омагьосваше.

Времето минаваше и бронзовият хищник вече не изглеждаше толкова изящен. Крайниците му станаха по-дебели и загубиха красотата си и ясните си очертания. Върху главата се издуха бабуни и тя започна да излъчва омраза. Руиз с усилие откъсна поглед от уродливата статуя и погледна Низа.

И извика сподавено. Докато той разглеждаше статуята, девойката беше продължила старателно да търка тялото си. И резултатът го ужаси. Нейната безупречно бяла и възхитителна кожа беше изчезнала и на нейното място се виждаше оголеното месо. Низа продължаваше да се усмихва на любимия си, но устните й бяха изчезнали. Усмивката й бе станала неестествено широка, а зъбите бяха изцапани с нещо червено. В този момент Руиз забеляза, че пясъкът всъщност се състои от парчета тъмносиньо стъкло, с които момичето продължаваше да смъква плътта от себе си.

Руиз не можеше нито да се качи по обграждащия фонтана парапет, нито да заговори. Сякаш самото му тяло се бе превърнало в камък. Той искаше да я задържи, да й попречи да разрушава тялото — още не беше късно. Тя все още беше жива, движеше се. Веднъж мъжът вече беше изтръгнал любимата си от ръцете на смъртта. Защо да не го направи отново? Но той не беше в състояние да се помръдне и можеше единствено да гледа. А Низа продължаваше да се променя все по-ужасно.

Тя гниеше жива. Вместо стъкло горкото момиче сега прокарваше по тялото си гробищни червеи, които се врязваха в месото й и то пулсираше от невидимото им движение. Жената беше мъртва, от много отдавна, но кой знае защо продължаваше да се движи. Плътта й потъмняваше, топеше се, течеше в басейна, който сега изглеждаше като отвратителна помийна яма, пълна със зарази и клокочещо разложение.

Руиз очакваше най-сетне да се появи чистата белота на костите, но видяното се оказа безкрайно по-страшно. Когато плътта й окончателно се смъкна, под нея се разкри блестящият метален скелет на робот-убиец. Тази твар — той не можеше да я нарече Низа — се хвърли към центъра на фонтана с бързината и точността на насекомо и сложи острите нокти на предните си крайници върху рамото на бронзовата статуя.

Със стон, напомнящ на Руиз за затворена от векове врата, която внезапно се отваря дълбоко под земята, звярът се размърда и слезе от пиедестала. И двамата — гадината и хищникът — с безкрайно бавно движение преместиха погледи към Руиз. Червените им очи показваха неутолимия им глад.

Те пристъпиха към него в ужасяващ синхрон и роботът-убиец протегна железните си ръце в жестока пародия на прегръдка.

Агентът се събуди от собствения си вик, без да е в състояние да си спомни какво го е изплашило толкова много.