Жестокият експеримент

9

Викът й „Къде си?“ не съдържаше невротичния ужас от предишната нощ. Тя го повтори, отново без да добави „капитане“, а нейното безпокойство би могло да се отнася и за друго. От ниското походно легло отвъд масата той не я виждаше. Надигна се, издърпа завеската на илюминатора над себе си и стъклото лъсна със сляпата светлина на запотено огледало. Съмваше се.

— Тук съм, спи, спи!

Тя седеше сомнамбулно изправена и той различи в жълтеникавия лъч на илюминатора напрегнатия профил на удивително младите й гърди. Стана, наля вода в чашата и като седна до нея, направо я залепи на устните й.

— Потъваме ли?

— Пий! — рече той с търпението на болногледач и усили натиска на чашата върху долната й устна.

Тя пое няколко глътки, млясна тихичко.

— Имах чувството, че потъваме.

— А може би се издигаме — рече той, връщайки чашата при каната. Вдигна от пода нощницата, разгърна я и я нахлузи на врата й.

— Защо избяга от мен? Ела пак.

Тя дооправи нощницата си и се изпъна чак до стената, за да му направи място, но щом той легна, мигом се завря в него.

— Нищо ли не усещаш?

Той стисна гальовно тънкото й вратле.

— Усещам теб и усещам…

— Не, не, нещо става с нас! Отдавна го усещам. С кожата си и вътре! Движим ли се?

— Съвсем полека, по течението.

— Накъде?

— Не знам. Тук има всякакви течения. Но не е ли все едно?

— Хубаво ли ти е с мен? — попита го тя, сякаш отговорът щеше да я избави от тревогата й.

Той не се почувствува неискрен, когато отвърна „много“, и тя виновно изохка:

— Ама като никога не съм пътувала по море!

Дланта му се плъзна по гърба й, спря се в под поясната гънка, откъдето и през нощницата извираше топличка съблазън.

— Още ме е страх — предупреди го тя. — Наистина ли нищо не усещаш?

За нейно успокоение той се отдръпна, ослуша се. Дори дишането на морето, което в тия ширини никога не заспиваше напълно, не проникваше в душната каюта, но после в диафрагмата му повя студенина, като при потеглянето на експресен асансьор.

— Ей, ама ти и мъртвец можеш да заразиш с тия свои нерви!

— Става нещо, нали? — възтържествува уплахата й.

— Нищо няма, мило! Да поспим още мъничко, а?

— Аз съм страшно чувствителна, същински медиум съм.

— Знаеш ли какво ги правя аз такива медиуми! — закани се той пресилено и за себе си, защото циничността беше му чужда.

Тя с колене и с длани се възпротиви на прегръдката му.

— Иди, моля те, виж какво става с яхтата!

Това го спасяваше от принудата да се насилва за любов и той скочи в панталоните си, излезе полугол навън.

Посрещна го необичайна утрин — без небе, без слънце, без море. А въздухът и дъските на кърмата бяха объркващо сухи. Защо не бяха изстинали през нощта? Защо дъските не бяха влажни от кондензираните изпарения, както винаги лете преди изгрева? Върна се за часовника си, оставяйки вратата отворена. Алфа отново бе се изпънала в настръхнала тревога към нахлулата в каютата светлина.

— Какво става?

— Нищо. Една лека мъглица. Пълно безветрие.

Той взе хронометъра си от масата, нахлузи тежката му гривна на китката и закопчавайки я, тръгна отново към вратата.

— Колко е?

Престори се, че едва сега поглежда.

— Спрял е! Пък аз се гордея с него, уж пилотски.

Нейното часовниче, което лежеше до хронометъра му, показваше същия идиотски нощен час и също вървеше.

При никакви обстоятелства не би могло да бъде толкова светло по това време, още повече — в мъгла! Носът му обаче не поемаше нито мириса, нито влагата на мъгла, и нищо не спираше погледа му, освен тази странна светлина, която сякаш се сгъстяваше на няколко метра отвъд релинга и ставаше непрозирна. Красивите линии, на яхтата, в които бе влюбен, се очертаваха в нея с моливна яснота, без сенки по палубата. Сигналните фенери светеха слабо, но защото беше светло, иначе рубиновият им пламък си грееше абсолютно незамъглен.

Не помнеше в живота си такъв ден — ни на суша, ни в морето — и отново се загледа с недоумение в пилотския хронометър. Бяха разговаряли, бяха се милвали до късно, бяха спали — имаше чувството, че е спал продължително, и все пак не можеше да е чак до следобеда на другия ден? С подобна плътна, равна по интензивност, жълто-оранжева светлина са пълни понякога ранноесенните следобеди. Но тя си имаше източник в небето, а тази тук нямаше. Там, където би трябвало да бъде слънцето, не се виждаше дори някое по-светло петънце.

Върна се и прекоси каютата нарочно бързо, изпреварвайки въпросите на пасажерката си с една попресилена деловитост:

— Щом не ти се спи повече, ставай! Аз ще се позанимая малко с навигация.

И затръшна след себе си вратата на рубката.

Тя бе изпълнена от същата мистериозна светлина, която, вместо да осветява, скриваше всичко извън яхтата. Той си пое дъх, стисна клепачи, отвори ги и бавно задвижи поглед по уредите. Часовникът на таблото показваше три и двайсет и седем — с две минути бе напреднал от мига, когато го обърка ръчният му хронометър. Барометърът си стоеше на вчерашните показатели за устойчиво хубаво време, влагомерът отбелязваше загадъчната сухота на въздуха. Компасната стрелка обаче лежеше като закована в югозападна посока. Той завъртя пръстена му, но тя си остана неподвижна, почука с пръст по стъклото над нея — стрелката потрепна с нежелание и отново замря, сякаш цялата яхта бе легнала над магнитен полюс. В замяна на това жироскопът се въртеше бавно в обратния на часовниковата стрелка кръг. Стори му се, че дори се завъртя по-бързичко, щом той се надвеси над таблото с уредите. Провери го — наистина усилваше въртенето. Самолетни лупинги да правеше яхтата в момента, пак не би се въртял така налудничаво. Радарът беше мъртъв.

Опитният му ум вече отгатваше, че не ще намери разумно обяснение, но отварянето на вратата затисна надигащия се у него страх. Алфа седна приведена на втората седалка и се загледа през широкото ветрово стъкло. Бе се облякла като за буря: в грубия моряшки панталон и свитера, които й купи в пристанището. Две капчици пот светеха позлатени над горната й устна. Не издържа дълго и сякаш да не раздвижи странната застиналост на яхтата, пошепна:

— Нищо не се вижда. Къде сме?

— Не знам и не искам да знам… — изпя той, пародирайки оперна ария.

— Плаваме ли изобщо?

Бе се втренчил в полуделия жироскоп.

— Ти ще излезеш права. Плаваме, но надолу. Или пък нагоре.

— Капитане — устните й бяха пресъхнали, едва ги отлепяше. — Май не си много весел. Какво става все пак?

— Ей сегинка ще разберем! — извика той.

Запалването функционираше безупречно и след секунди моторът равномерно заработи. Но никой от уредите не го отбеляза. Само жироскопът позасили идиотското си въртене, след като веднъж бе го усилил вече, когато Алфа седна край него.

— Я се разходи до кърмата. Надникни, но внимавай да не паднеш. Виж дали се върти гребният винт.

Нито той я нарече „юнга Алфа“, нито тя отвърна с „Ест, капитане“. Излезе прекършена, пазейки се да не удари глава в ниската рамка на вратата, докато той напрегнато следеше как ще реагира жироскопът на отдалечаването й. Какво го бе прихванало да се занимава с хората? А компасът пък по какви причини бе се влюбил в тая никаква посока?

Щом долови стъпките и през отворената зад гърба му врата, той изключи мотора.

— Върти се — извика тихо Алфа. — Във въздуха.

— Глупости! — изкрещя той с оня затаяван досега вик на ужасено недоумение и скочи от кабината направо в каютата.

Блъсна хълбока й, защото тя не смогна така бързо да му освободи пътеката край масата, и без да се извини, тичешком се озова на кърмата. Просна се по корем, провря глава под релинга над стръмно отсечената задница на яхтата и дъхът му си остана в смазаните на дъските гърди. Витлото още се въртеше, замирайки в инерцията си, и наистина се въртеше във въздуха. Вода под него също нямаше. Оголен, скосеният хек се спускаше към невидимия кил, забулен в същата мътна, жълто-оранжева светлина. Тя може би не беше и мътна, а просто погледът не срещаше в нея нищо материално, което да е наблизо.

Задавен от паниката си, той се извъртя по гръб и видя край себе си чифт боси женски крака. Запита нелепо, повече от потребността да отпуши гърдите си:

— Защо не си се обула?

— Топло е.

— Топло е — потвърди той и се надигна.

Тя му подаде ръка, а той се хвана за нея, макар да нямаше нужда от помощ. Искаше да усети плътта й.

— Наистина ли висим във въздуха?

Бе ожулил и лактите, и голия си гръб на дъските, усещаше и пълната с живот женска ръка, но въпреки това рече:

— Насън всичко е възможно.

Познаваше сходни състояния, нещо като сън в съня: сънуваш цели събития, а едновременно с това съзнаваш, че спиш и можеш дори да бъдеш критичен спрямо тях. Но те се появяваха обикновено секунди преди събуждането, а сега той все не се събуждаше, колкото и да разтриваше с длан ожулената си гръд.

— Аз също си мислех, но щом и ти… Но това, това е ужасно!

Мургавината на лицето й бе станала зеленикава от мистичната светлина. Страхът й или още не беше достатъчно осъзнат, или бе вече неизразимо силен.

— Напротив, много е интересно!

— Божичко, какво ще правим сега?

Той пусна уж сърдито ръката й, посочи към изчезналото небе.

— Щом в такъв момент предпочиташ да се обърнеш към него вместо към капитана си!

— Капитане?…

Той се плесна по челото.

— Сетих се! Ще закусваме. Или ще обядваме. Или ще вечеряме, щото май и времето е увиснало така във въздуха.

И за трети път побягна от въпросите й, от собствената си палячовщина, с която искаше да я успокоява.

Тя дълго не дойде, та той бе вече подредил каютата, а чайникът на газовия котлон зъзнеше от готвещата се да закипи вода. Изглеждаше повече съсредоточена, отколкото уплашена, и той я посрещна с облекчение.

— Юнга Алфа, слагай трапезата!

Тя флегматично се отправи към долапа за чашите.

— Юнга Алфа, защо не отговаряш по устава! Пак ли да ти напомням за бордовата дисциплина?

Тя се обърна към него, позна, че се нуждае от помощ, и му отвърна с оная усмивка, която образуваше над лявата страна на устните й чаровната двойна гънка. Но не смогна да доотвори уста и той също се отказа от изкуствената си бодрост. Мълчаха, докато заедно подредиха масата, не продумаха и докато тя наливаше чая, а той режеше хляба.

Въпреки че двете врати зееха отворени, в каютата не се усещаше никакъв полъх. Светлината нито се засилваше, нито отслабваше, във всички посоки цветът й си оставаше еднакъв. Алфа първа се обади, непосегнала към храната.

— Разбираш ли нещо?

Той сдъвка залъка си.

— Кого питаш, капитана или професора?

Тя въздъхна търпеливо, разбрала, че и капитанът, и професорът са еднакво безпомощни пред това явление.

— Яж — заповяда той и сам затъкна устата си с демонстративно голям залък. — После ще мислим. Как препоръчваха някога докторите? Чист въздух, силна храна и спокойствие. Докато ги имаме и трите…

— Въздухът! Усещаш ли? Това е друг въздух. По-сух е и на нищо не мирише.

Той дъвчеше ядовито и не усети вкуса на въздуха. Побутна към нея панерчето с хляба.

— Намажи ми две-три филийки! — и се изкачи в рубката.

Радиостанцията беше достатъчно мощна и широкообхватна, но нито кораб, нито пристанище отговори на призивите му. Той потърси вълната на дърдорковците радиолюбители, които не млъкваха нито за минутка в денонощието, откакто системата от специални спътници пое изцяло приемането и препредаването на сигналите за бедствие. Пространството и тук се оказа пусто. Цялата планета изглеждаше опразнена от вълнови излъчвания, а в станцията нямаше повреда, онзи ден смени акумулаторите й. Вече далеч от брега бе говорил още веднъж и с познатия капитан от граничната охрана — да не му придирят много-много, ако случайно закъснее след обявения срок.

Той се надигна към вратата и подвикна на пасажерката си, която бе навела глава над чашата с чай, сякаш правеше инхалации.

— Пусни радиото!

Алфа пренесе транзисторния радиокасетофон от библиотечната ниша на масата, но той също не издаде звук. Дори не пращеше при смяната на станциите. Тя изтегли антената за късите вълни — и къси вълни нямаше в каютата. Сети се да натисне копчето за нощно осветление — скалата цъфна в смарагдовозелено, ток имаше. Къде тогава бе се дянал целият този бъбрив свят, който без умора бълваше думи и звуци над планетата? За един физик това бе по-невероятно дори от висенето на яхтата му във въздуха.

Той остави станцията на приемане, върна се край масата и сам се зае с радиото. В касетофона имаше касетка, която веднага гръмна с един от сезоните на Вивалди. Побърза да прекъсне тая музика, донесена на яхтата, както месото в консерви, и отново опита с радиото. То продължаваше своето необяснимо мълчание. Изключи го и се загледа в жената пред себе си.

Тя предусети, че ще избухне под въпросителния й поглед, и се зае да изпълни забравеното нареждане. Пръстите й със ситно треперене заобработваха филийката хляб — маслото, конфитюра… Оставиха я доста грубо намазана, не както при вчерашната им закуска, поеха следващата филия.

Той вдигна каната да си налее чай и я видя да подскача в собствената му ръка.

— Капитане…

Той обузда каната, обузда и себе си.

— Каквото и да попиташ, ще ти кажа: не знам. Но засега, както виждаш, нищо не ни заплашва.

— Мислиш ли?

— Нали си медиум, предчувстваш ли нещо? Яж, ти казах! Това успокоява.

След погребение също се ядеше, но дявол да го вземе, и в най-дълбокия гроб сигурно щеше да проникне някоя радиовълна! Какъв беше тоя похлупак, който така непрозирно бе ги отделил от света?

— Алфа, не се бой, момичето ми! — опита той да заглади предишното си избухване, но гласът му излезе срамно жалостив.

— Мъча се — отвърна тя с нов опит за усмивка, която обаче не успя да образува потребните му сега гънчици. — Тук има ли такива триъгълници? Искам да кажа, като Бермудския?

— Теоретически всяко море може да ги образува, но ако имаш предвид някогашните митове и легенди…

— Все пак много неща си останаха необяснени, нали?

Той седна, защото краката му бяха съвсем отмалели, взе едната намазана филия, отхапа, сдържайки лакомията на страха си.

— Модерният човек живее в далеч по-страшен триъгълник. — Предпазливо сдъвка мъничката хапка, създавайки неволна драматична пауза. — Трите му страни са страхът, безверието и скуката. Ние тук сме избавени поне от скуката.

— Аз вярвам в теб, капитане! — Очите й, разширени и плашещо тъмни, се силеха да го потвърдят.

— Е, видя ли! Значи ни остава само страхът. Ей сегинка ще се справим и с него! С една мисъл на Айнщайн. Ти сигурно я знаеш, пък и на мен ми е неудобно, защото вече съм я изтъркал от употреба пред студентите, но помага, помага. Най-прекрасното, което можем да преживеем, е загадката, казва той, тайнственото. Това е основното чувство, което стои край люлката на истинското изкуство и на истинската наука. Който не го познава, който не е способен вече да се удивлява и поразява, той е мъртъв и погледът му за света е угаснал. А ние сме все още живи, нали?

Викът й бе незасегнат от оптимизма на Айнщайн.

— Но това е пълен абсурд!

— В природата няма абсурди, мило, има само непознати за нас неща. Абсурдите си ги създава човечеството, когато…

— Стига с това човечество! Какво ще правим сега?

Той се пресегна през масата, натисна ръката й, укроти я.

— Иди на палубата! Ще пием уиски и ще се удивляваме на света. Хайде върви, ей сега ще го донеса. Върви, ти казвам.

Изчака я да излезе от каютата и отиде в рубката, за да включи сигнала за бедствие — с не по-малко абсурдната за един физик надежда, че това светлинно кълбо, което така плътно бе ги изолирало от външния свят, би могло едностранно да пропуска радиовълните.