Жестокият експеримент

26

Беше си на мястото и сега, когато заедно я гледаха през широкото стъкло на командната кабина.

— Прощавай, че ти наруших единението с природата! — каза внезапно Алфа.

Изглежда, вече се примиряваше с брега или пък общото им досега течение бе се раздвоило и ги отнасяше към различни брегове.

Той несъзнателно замачка възглавничката на лявата си длан. Някаква болка се обаждаше невралгично в нея — сигурно беше я натъртил, без да усети. Кипна:

— Глупости! Нищо не си нарушила. Чисто фанфаронство, с което залъгвам безплодието и умората си. Проповядвам на студентите, че човекът е венец на природата, но за да бъде наистина такъв, е длъжен всеки миг осъзнато да действа с морала и облика на върхово нейно творение. Нещо като бунт, нали? Категорически императив, който призовава към действие и бунт, не към примирение, а човек може би има нужда понякога и от примирението. Гьоте казваше някъде: Да познаеш познаваемото и спокойно да се наслаждаваш на непознаваемото… Нещо такова беше. Затова бягам от време на време с яхтата си, да й кажа на тая природа, извини ме, моля те, загдето ти цепим атомите и така нататък. Но си е чисто лицемерие…

— Успокой се, капитане! — прекъсна го тя и сякаш го подготвяше за раздялата.

— Прощавай, сутрин съм такъв! От ендорфините ли, от кръвното ли, ти си биоложка, по ги знаеш тия работи!

— Вчера и онзи ден не беше — промълви тя почти без укор.

Една недоспала си жена искаше да се разсъни с някоя и друга цигара или да преглътне нещо заедно с дима им. А на него това „вчера и онзи ден“ се стори безкрайно проточено във времето. И като че ли друга жена витаеше из него. Имаше от нея сега само чувството — спомен, че са живели в дълъг, предълъг брак, в който до самоизяждане са се борили за надмощие, че са превърнали и яхтата в същата говорилня, каквато представляваше целият свят, но ето че са вече законно уморени — от любовта и от битките си.

— Разочаровах ли те? — добави Алфа след повече от минута.

Той още се питаше дали ще я обича и там, отвъд черната граница на брега, а сигурно би я обичал и в момента, ако цялото му тяло не се отвращаваше като махмурлия пияница от загнездилото се в него любовно изтощение? Поиска да я уязви, защото му се стори, че прехвърляше отговорността върху него:

— Аз те предупреждавах да не искаш да ме гледаш по бели гащи, нали!

— Обичам, те капитане! — неочаквано изхълца тя.

Блъвна облаче дим, смукна веднага нов облак, овладя се и понеже той нищо не каза, продължи с горчилката на примирението:

— И хората май са като рибите, дори в любовта не могат да бъдат истински заедно. Женската си пуска някъде хайвера, после някакъв рибок, който и да е…

— Не бяхме ли заедно? — обиди се той.

Тя потвърди не особено убедено:

— Бяхме.

И замълчаха, докато той не изтърси възможно най-безтактния въпрос, защото предложената тема го караше да се чувствува и виновен.

— Какво ще правиш после?

— Ще се оправя с доцента — не разбра тя въпроса му. И пак нарече мъжа си така, може би и в къщи така го назоваваше. — Той е добър човек, пък и за него сега е най-важното да си получи катедрата. Мисля, че по тая работа замина.

— Ще я получи. Някога, когато се колебаех дали да остана в катедрата — викаха ме на по-добро място в един институт, моят стар професор ми каза: Университетът е като трамвай, стъпиш ли веднъж на стъпалото му, тия дето се качват след тебе, непрекъснато те избутват напред.

— Ама ти не стана с избутване, нали! — възрази тя и в този миг седеше край своя доцент, а той не й призна, че все пак бе имало някакво избутване.

Не бяха говорили през тези три дни за никакво общо бъдеще, дори като че ли старателно се пазеха да споменават каквото и да било бъдеще, но въпреки това сега го налегна меланхолната мъка по нещо изгубено.

Тя палеше нова цигара, направо от първата. Загаси фаса върху пакетчето, потърси къде да го остави и внимателно го сложи върху едната си длан, спомнила си навярно педантичния му вкус към реда. Въздъхна с ново облаче дим, сякаш искаше все пак да му се отплати:

— Хубаво беше!

— Да — съгласи се той, но и в нейния глас не чу желание да го повторят.

— Боже, какво разкошно безумие беше! Благодаря ти!

— Глупости! — избухна мъката му.

— Не бъди груб — изхълца тя с оная нейна си смесица от смях и плач. — Нали знаеш колко тъжно плача!

И ето че странно едрите й сълзи вече се търкаляха чак по ръката, която държеше пакетчето с угарката и пепелта.

— Не си добре с нервите — измърмори той, вместо да я прегърне. — Наистина трябва да повземеш някое и друго хапче.

— Да, да! — послушно заизбърсва тя очите си в ръкава на пуловера, който й купи. И него май трябваше да погребат. — А помниш ли как ни светеха зъбите в оная нощ?

Това светене още огряваше паметта му — но с необяснеността си. Ученият в него така и не смогна да го превърне в любовен символ.

Алфа се позасмя с несвършилия в гърдите й плач.

— За него май най-много ще рева.

— Искаш и мен ли да разплачеш? Няма да е трудно.

Тя притисна глава към рамото му.

— А с картините какво ще правиш?

Дотолкова ли беше се простила вече с всичко, че дори се боеше от следи и доказателства?

— Ще си стоят тука. Знаеш, че никого не пускам, особено от университета.

— Одеве пак ги гледах. На едната много си ме обичал, такава красива и млада! На другата обаче си ме мразил.

Не помнеше и кога бе рисувал тези картини, но безпаметството му не го тревожеше повече. Цялото им пребиваване на яхтата приличаше на безпаметно откъсване от света. Сякаш бе пребивавал в камера силене, в ония изолирани от всичко камери на мълчанието, с които тренират космонавтите, и сега всичките му клетки крещяха за шум и деятелност.

— Въображение — рече той, все още обиден от предишния й въпрос. — На едната съм те рисувал като влюбен самодеец, а на другата като професор по квантова механика.

— Вземи си поне оная с краката! Чудесна е! — потърка тя умиротворяващо бузата си в рамото му.

— Евтин символ!

— Ще ти спомня за мен. Нали от моите кокалчета се вдъхнови. Уф, ще ида най-после да ги оперирам, няма как! — въздъхна тя, като че ли нищо по-важно не я очакваше вече на сушата.

И пусна рамото му, за да захапе отново цигарата си.

Той погледна компаса, погледна брега, който продължаваше да зачерква морето с бледата си тушова линия. Вълните, доста изсветлели, идеха към яхтата, диплейки времето в плисетата си.

— Трябва все пак да решим какво да правим.

Тя се изсмя и стана.

— Да се любим, какво друго? Ела да погледаме изгрева!

Внезапната й вулгарност го смачка в мекото пилотско кресло — до осъзнаването, че наистина не знаеха какво още да направят със себе си. Защото кой би бил правилният избор? Човек, изглежда, е осъден, като микрочастиците на света, да избира между винаги случайни поведения.

Въпреки това я последва с някаква най-обща надежда. Тя учудваше, тази надеждица, както ония светлини по брега, които някой бе забравил, но накрая все щеше да угаси. А течението продължаваше да ги връща към него. То бе невидимо и неосезаемо, но той вярваше, че го усеща с въображаемия си капитански инстинкт.