Жестокият експеримент

16

Бе заспал на дюшека за не повече от час и отново се запита коя е жената, която с такава детска всеотдайност бе потънала край него в съня си.

Самият той спеше твърде леко, затова не посмя да отпусне анатомическото си любопитство — крадешком, така оглеждаше някога и съпругата си в първите им следбрачни нощи. Тази също е била негова, доволството още мъркаше в клетките му, топло, светло, макар и неясно доволство като въздуха над тях. Но защо светеше сигналният фенер? През нощта навярно са се любили и сигурно цялата нощ, щом се събуждат сега. Къде обаче стоеше слънцето, та толкова равномерно огряваше необикновената златиста мъгла над яхтата? Гъста, топла, суха — такава мъгла за пръв път му се случваше. А миг след събуждането тя сякаш нахлу и в мозъка му; странни видения заплуваха из нея, момичето ли му е разказвало тия истории? Впрочем как ли й беше името, с „А“ май започваше? Ана, Анелия, Амалия, Аспазия… Е, Аспазия! Кой би кръстил дъщеря си на хетера, колкото и прочута да е била!

Обезпокои го необичайната следсънна амнезия, обикновено заедно с очите се отваряше и цялото му съзнание. Чак толкова момичета не бе имал, та да не помнеше имената им. Да е пил? Да, празната чаша още стоеше край дюшека, но не усещаше алкохолна умора. След оня случай много внимаваше с пиенето. Почерпиха се снощи с Петър и Стефан по чашка, но и момчетата са порядъчни. А защо не помнеше кога са си отишли? Не помнеше и дали монтираха, докрай автомата за вдигане на ветрилата… Монтирали са го, съоръженията на мачтата изглеждаха готови. Но кога ще е излязъл тогава в морето, защото едва ли са се любили на палубата в пристанището, па макар и през нощта? И как така е взел това момиче със себе си, като още щом купи яхтата, се зарече да не допуска жена на борда й.

Трябва да е бил доста омаян от нея, но и сега не намери възражения срещу й, нито разкаяние в себе си. Блаженство изпълваше не само тялото му — целият светъл уют на този тих и безлюден ден го караше да се чувствува радостно влюбен. Академикът, който още в първия курс си го избра за любимец, с остаряването все повече говореше за физиката на жените, не за квантовата физика. Дали наистина е хубава една жена, бе му казал той веднъж, ще разбереш само когато я видиш как спи. Здравата тялом и духом жена в съня си става още по-хубава.

Познати и непознати, омекотени от удоволствието на съня, чертите на това лице едва ли биха могли да станат по-очарователни. И все пак как е възможно така пък нищо да не знае за нея? Вярно, модерната любов е такава — първо лягат заедно, а след това почват да се разпитват кой си, що си, но поне да си спомнеше кога и как са легнали заедно! Петър и Стефан да са му пробутали някоя своя приятелка, преди да си отидат? Изключено! Момчетата благоговееха пред своя преподавател: не бяха си позволили дори подмятане на женска тема, когато ги води оная вечер в барчето, за да им се отблагодари за подаръка, който му правеха. Чакай, не се ли запозна с нея пред туристическата агенция? Имаше хубав гръб и едни особени бенчици на плешката…

Не можеше сега да провери дали е същото момиче, защото то бе вирнало мургавите си гърди нагоре. Малките им зрънца спяха същия бебешки сън. Прииска му се да ги докосне с пръст, както пипаме рогцата на охлюв, да целуне розовата мургавина на спящата бузка — да целунеш желана спяща жена сигурно е супер удоволствие, но той не се реши. Ако тя се събудеше и се хвърлеше на врата му: О, мили! — а той не можеше да си спомни дори името й? Или още по-лошо: ако полу-равнодушно го запиташе: Кой беше ти, бе?… Дали да не се опита да улови съня й? Дренки ще улови, с тия свои калпави пръсти! Де да беше сега тука Джорджоне, каква спяща Венера щеше да изпише! По-добре да се обръсне, докато тя се наспи, та и да му каже най-после какво точно е станало между тях. А че никак не е било лошо, е повече от ясно; с толкова сладък сън само добрата любов възнаграждава човека.

Изтърколи се към захвърлените встрани от дюшека дрехи — уж безшумно, а кокалите му изтрополиха с грохот на дъските. Странна тишина! Вярно, моторът не работеше, ветрилата са прибрани, но такава тишина морето никога не можеше да ти предложи. Вдигна се предпазливо с дрехите в ръце и не го видя. Нито от левия, нито от десния борд. Любовно уютната мъгла бе ги затворила като в слънчевотапетен будоар. Уют, уют, ама все пак трябваше да знае къде се намират!

Трапеза с празна бутилка от шампанско, от уискито имаше още няколко пръста. Неизмити чаши за кафе — единственото черно нещо наоколо сред белотата на яхтата беше кафеената утайка в тях. Пикник на борда! И от това ставаше картина — трапезата, спящото голо момиче край нея… Изглежда, все пак се е канел да го рисува. Двете платна с подготвения грунд издаваха такива намерения, отлично е постигнал цвета на въздуха. Тогава значи по-отдавна тънат в тази мъглица? А тия пък идиотски крака за какъв дявол ги е рисувал?

Паметта му се напъваше да подскаже някаква оправдателна идея, да му припомни, че всичко това наоколо съвсем не е ново за него или най-малкото, че и друг път по същия начин се е питал и че дори по същия начин е стърчал гол на палубата, край тази или друга някоя жена. Зад гърба му дюшекът изпъшка сладострастно, с мляскане целуна кожата на момичето и той побърза да закрие, както се изразяваше баба му, срамотиите си с награбената купчина дрехи. Рече тихичко: „Спи, спи, Алфа!“, и на пръсти с комично дълги крачки тръгна към тоалетната, питайки се откъде изскочи у него това шантаво име и дали баща й не е бил преподавател по старогръцки език.

Едва не се спъна в необикновеното съоръжение пред отворената врата на тоалетната. Каква ли повреда го е принудила да прибегне до помпата, защото, да, самият той бе изобретил смешната система? И внезапно си рече: Абе, глупако, нали преди малко мина над вас една летяща чиния, хвърли ви набързо в своя гравитационен сандък и сега ви отнася към паралелния на Земята свят… Стъпи развеселен пред огледалото и този път го сепна собственият му образ. Можеше да се закълне, че там, на дюшека, беше брадясал, и сърбежа на бузите си помнеше, а сега насреща му се кокореше тая досадно млада, педантично избръсната мутра, на която другите професори се присмиваха дребнаво отмъстително. Да, и времето! И времето, и причинно-следствената връзка! И всичко като че ли течеше, както напираше да изтече обратно погълнатата от него течност!… Не изпита обаче особена покруса, след като осъзна окончателно премеждието им. Със същата примамлива забуленост лежаха в него и останалите загадки на Вселената, на голямата Вселена, и на малките вселени, частиците й. А сред тях отново се обади тая палава и любопитна радост: имаше там една жена, която той обичаше и която го обича, и дори мигом да се озовеше при нея, прегръдката им пак щеше да бъде нова, всяка тяхна прегръдка щеше да бъде нова и първа в обратния ход на времето.

Повече го заинтригува сега собственият му мозък. Защо се подмладяваха като че ли само телата им? Защо мозъкът им само временно се объркваше при преместването назад, но успяваше да отнесе със себе си усвоеното, да си остане неподвластен на това зачеркване на бъдещето? Как тая кашеста топка в черепа ни, колкото и да я свеждаме до енергийни и химически процеси, съумява доста суверенно да си живее по собствени закони? А защо тогава не долавяше обратния поток на времето в будно състояние? И защо подмладяването им става като че ли скокообразно, сякаш ония, дето са ги затворили на яхтата, ги дебнат само да заспят, та да си направят поредната шега? Или двамата просто не бяха обърнали внимание на ритъма на времето, улисани в любовта и единоборството си?… Да, всичко това трябваше да се добави към записките!

Той включи помпата, която погълна сапунената вода от мивката с воя на стартиращ мотоциклет, и се засмя. Алфа, като него допреди малко, сигурно вече си търкаше очите пред непознатото! Позасрами се от детинското си злорадство, но реши, че не бива да й помага. За новите наблюдения, които трябваше да направи, щеше да е по-добре, ако установеше какво и в какъв ред ще се възстанови само в паметта й.

Отивайки в кухненската ниша, взе записките от каютната маса, макар да помнеше вече почти всичко от тях. Докато в мозъка му зееха множество празнини от пребиваването им на яхтата, описаните научни абсурди устойчиво лежаха по местата си. И нищо де го изненада, докато ги препрочиташе в очакване да заври кафето. Но и нищо друго не успя да прибави към тях, освен наблюдението си за не по-малко невероятното подмладяване на телата им.

Зърна я през кухненския илюминатор, облечена, да се отправя към тоалетната. Сънена още, главата й повтаряше несигурните движения на невидимите крака. Отслабнало е, горкото, забеляза той и хукна навън.

— Алфа!

Спря я на крачка от помпата. Алфа не трепна от гласа му, но сякаш се побоя веднага да се обърне. После той видя в аметистовото сияние на очите й, че бе очаквала друг мъж или може би не съумяваше да свърже повика с вида му. Усмивката й, плаха или свенлива, много бавно образува ония гънчици над устната, които той бе готов неуморно да целува. Сграбчи я през кръста, вдигна я и заедно с нея се завъртя на босите си пети. Тя издиша едно тихичко, примирено „ах!“.

— Кажи: обичам те!

— Обичам те! — пошушна тя, но май не й беше съвсем ясно кому и защо трябваше да го казва. И като че ли още се боеше да се вгледа в него, за да разбере дали наистина този е мъжът, комуто е позволила да я принуждава към такива обяснения.

Той я пусна да стъпи — също беше боса.

— Върви сега да чишкаш! Не се притеснявай от тия машинарии. Ей там, червеното лостче на помпата, преместваш го и всичко е наред!

Тя силно се изчерви, така че той не можа да не я целуне, а радостта му бе нарушена само от безволието на тялото й, от липсата на отговор. Но докато я гледаше как засрамено влиза в незатварящата се заради маркуча тоалетна, си помисли, че ето, да, ето това е първата му истинска любов! И че е любов, която нямаше да му пречи както жената, с която се раздели по-миналата година. Уф! Сега пък — по-миналата година! Това идиотско време… време беше да се заеме и с него!

Докато Алфа привърши тоалета си, той с пееща бързина изми чашите, изтърси покривката от трохите над релинга, а те, както трябваше и да се очаква, полепнаха по бордовата стена, за да потвърдят записаните вече опити. После с много вдъхновение придаде на подновената трапеза домашен уют. Защото и светлинната завеса, изтръгнала ги от света, вече не го плашеше, станала част от младоженския им дом.

Алфа стъпваше по палубата, сякаш минаваше по тясно мостче над планинска пропаст, но жената в нея бе се оказала несломимо храбра пред заплахата. Събрала черните си коси в буйно разресаната опашка на красив хищник, тя бе сложила и мъничко червило, което правеше устните й още по-примамливи. Макар и нерешително, тя идваше на любовна среща — обещаваше й я подредената трапеза, обещаваше я протегнатата му ръка, за която пръстите й конвулсивно се хванаха и продължиха да я стискат така, докато той с менуетна стъпка я отвеждаше към шезлонга. Но не се отпусна в предложената игра. А в него подскачаше момчешкото желание да си поиграе още, да се пошегува с обърканата й памет. Кафето пълнеше въздуха над трапезата им с възбуждащия мирис на този свят, не на паралелния, към който може би действително се носеха. Твърде устойчив бе ароматът му и той вече бе си помислил, че навярно и миризмите не можеха да напуснат яхтата.

— Хей, малката, как сме?

Тя седеше в шезлонга като ученичка с прибрани и засрамени от голотата си колене.

— Я ми кажи на колко си годинки?

— Трети курс съм, по биология — отвърна тя и всеки друг би решил, че лъже, за да поскрие от годините си.

— Аха — усмихна се той в хлапашко тържествуване. — И как така стана, че ние двамата тука така… а?

— Аз… дойдох в кабинета ви, колежките ме накараха.

— Ама на вие ли ще си говорим? След всичко, което стана?

Смехът му намокри очите й.

— Не беше шега, от моя страна не беше, повярвайте ми! Момичетата разправяха, че сте казвали на всички…

— Е, това вече си го сънувала! Не помниш ли, че и тебе изгоних? И ти от отчаяние се омъжи за друг, но после избяга от него, защото говедото, вместо да си гледа работата, за която има толкова талант, все на теб си го изкарваше, че не го правят професор. Но ти избяга при мен и сега си алфата и омегата на моя живот, и на никакви доценти няма вече да те дам, така да знаеш!

Толкова слисана хубост не бе срещал и тя удави бликналата у него ревност към миналото й, удави и надигащия се протест на някогашното му решение да не се жени повторно, преди да е навършил петдесетте. Не дочака окопитването й.

— Най-важното е, че наистина се обичаме! Останалото ще се нареди, не бой се. Пий си кафето, че ще изстине!

Тя много бавно събираше мислите си, сякаш не вярваше в тях дори и когато ги изричаше като настойчиво женско уверение, което иначе винаги можеше да разбуди у мъжа съмнения.

— Не съм избягала, защото сте професор, пък той не е. Изобщо така съм замаяна, че никакъв доцент не помня. Сигурно съм си го измислила, за да не бъда сама и отхвърлена, или пък съм ви излъгала, ей тъй, да запазя достойнството си. Аз бях много отчаяна.

Страхопочитанието на студентката към професора продължаваше да го забавлява.

— И значи ти от отчаяние дойде при мен, така ли?

Не беше само шеговито издевателство, мъжките му съмнения все пак бяха се доразбудили.

— Не, не — уплаши се тя от неразбирането му и това я направи по-храбра. — Аз наистина ви обичах. Винаги само вас съм обичала, повярвайте ми!

— А оператора? А оня там, втория, не го знам кой е?

Тя отново се стъписа като изобличена в лъжа, но след миг бурно възнегодува.

— Оператора не съм обичала. То беше детинска история. А другия ли? Другия само веднъж и веднага го намразих, защото… Нали ви казах, бях в особено състояние.

Той се отказа да я измъчва повече, защото измъчваше и себе си. Сръбна няколко пъти от кафето, търсейки начин да я въведе в невероятната им действителност.

— А не си ли спомняш кога и как се омъжи?

Тя повторно се изчерви.

— Прощавайте, аз не знам какво ми е…

— Какво ти е, Алфа? — акцентува той името й.

— Не знам, главата ми…

— Не се стеснявай, по-близък човек от мен сега нямаш.

— Като че ли съм упоена. Ето на, като ме запитахте… Не съм ли омъжена за вас?

— Разбира се — отвърна той и му се прииска всичко друго по същия начин да е изчезнало от предишния и живот, единствен да властва там, но и собствените му преживелици още се блъскаха в същото безредие, та добросъвестният професор не можа да не се намеси.

— Само че преди това си била омъжена за друг.

— Точно това исках да кажа — пое тя с облекчение. — Нещо ми говори, че съм омъжена за друг. И се чувствувам много виновна.

— Пред кого? — настръхна той и веднага наруга нетактичността си.

— Ох, трябва да изпия по-напред кафето! Нямате ли нещо за главоболие?

— Пийни глътка от уискито, повече ще ти помогне!

— Благодаря, почти не пия. А уискито не ми е вкусно.

— Да донеса ли коняк? — каза той и чак след това си спомни, че наистина бе купил и коняк, макар да предпочиташе джина, защото в морето конякът минава и за лекарство.

— Не, не, някое хапче!

— Никакво хапче няма да ти дам, мило! Хапни няколко залъка, пий си кафето, а аз през това време ще ти разказвам. Една приказка ще ти разкажа, в която няма как да не повярваме, колкото и абсурдна да е. Хайде!

Алфа послушно си взе една бисквитка, предпазливо я захапа, сякаш се боеше да не би да е също от недействителната приказка.

— Помниш ли как те заговорих пред туристическата агенция? Ти се питаше накъде да избягаш — поиска той да потвърди и собствения си спомен.

Аметистите й недоумяваха.

— Туристическа агенция? Не, аз ви причаквах в кафенето, дето ходехте. Ние, жените, понякога сме много нахални, но нали ви казах! — опита се тя с усмивка да оправдае признанието си. Трохичка от бисквитата бе залепнала на червилото й.

Той се зарадва, защото сам бе забравил пък кафенето.

— Точно така! Както казвате вие, студентите, ти ме свали в кафенето, при Чарли. Но приказката за Хензел и Гретел помниш, нали? Е, и ние тръгнахме с теб от това кафене ръчица за ръчица, като Хензел и Гретел, а една грозна вещица ни плени и ни затвори тука.

Млъкна, за да намери прехода към сериозното, но тя използува паузата за плахо кокетна женска закачка.

— И ще ни изяде ли?

— Няма да ни изяде!

Но колкото повече навлизаше в разказа си, толкова по-силна ставаше уплахата й въпреки настойчивите му уверения в благополучния изход. Въобразяваше си, че я успокоява, а внезапно насред изкуствения си възторг пред загадката, с който се опитваше да я зарази, видя и себе си потопен и препариран в голяма медена буца кехлибар. Като онези кехлибари, които пренасяха през хилядолетията мумийките на различни водни насекоми.

Въздухът наистина имаше цвета на светъл кехлибар, а момичето в шезлонга сякаш бе застинало вече в своята мумийна вечност. Той плесна гальовно голите й колене. Бяха студени.

— Кажи, че ме обичаш!

Алфа не се съживи.

— Трябва да ме обичаш, чуваш ли! Трябва сега много да се обичаме.

Тя може би не вярваше в приказката за Хензел и Гретел, но в човекоядката бе повярвала, а той се почувствува толкова виновен и така силно я обичаше, че му стана нетърпимо да седи пред нея. Нахвърли се върху бисквитите, захрупа по две наведнъж, та чак оглуша от шума на дъвченето, но ирисите й аметисти си останаха минерално безжизнени.

— Хей! — подвикна й хрипкаво от залепените на гърлото му трохи.

Бе изпил кафето си и нямаше с какво да ги преглътне, посегна към уискито. Пи направо от шишето, отврати се — и вкуса на уискито бе забравил. Стомахът му пресрещна непривичното питие с киселинен взрив. Той изви ръка да потупа гърба си, където двете течности бяха се омотали в непреглътваемо парещо кълбо.

Едва тия му неволни маймунджилъци я изведоха от •вцепенението. Алфа го изгледа дълго, но сякаш се питаше кой е мъжът насреща й и какво може да се очаква от него. Той не помнеше някой някога да бе го гледал така отчуждено и скочи от дюшека.

— Виж какво, прочети оня там дневник, бордовия! И продължавай да записваш каквото си спомниш, каквото си помислиш! Бъдещите ни деца трябва да знаят колко сме били щастливи. А твоят мил съпруг ще отиде да поработи, защото, нали, и парици ще ни трябват…

Алфа не отвърна с нищо и на изкуствено бодрото му вдигане на юмрука за поздрав. Остави го да си отиде, изглежда преценила вече, че този мъж с нищо нямаше да й бъде полезен.

Ако не беше избягал, сигурно нямаше да устои на същата парализа. Заподсвирква си, както децата свирят или запяват, когато трябва да минат сами през тъмно място, продължи да си подсвирква и над записките, докато забрави страха си и угризенията, че бе оставил момичето само. Дали това чудато въртене на жироскопа наистина не отмерваше хода на времето? Но на какви порции? Нямаше база за сравнение — часовниците едва-едва се придвижваха в посоката, дадена им някога от техния изобретател. Впрочем защо бе му хрумнало да ги накара да се въртят от ляво на дясно, а не обратно? Както и да е, сега трябваше да пита само собствения си биологически часовник, а него никакъв, го нямаше. Пластовете време в тялото му бяха се просмукали неотделимо един в друг. Какво каза Алфа — че е трета година студентка? При събуждането си той самият бе уверен, че едва миналата година получи развода. Но колко време бяха спали и в какви години са се намирали, преди да, заспят?

Мозъкът му продължаваше да си плува накъдето си ще в размътения поток на времето — една малка вселена, която отказваше да въведе ред в себе си и насмешливо произволно объркваше причинно-следствените връзки, както открай време обичаше да го прави, издебвайки човека в съня му. Сякаш си отмъщаваше, че тоя, в чийто череп е затворен, не го носи накъдето трябва, а непрекъснато насилва неговата същност.

Спомни си четеното за Бермудския триъгълник. Насред опроверганите или обяснени явления на катастрофите и изчезванията имаше факт от не толкова сензационните, който бе се заковал в паметта му на физик. Някакъв пътнически самолет изчезнал за десетина минути от обсега на поелия го вече диспечер и предизвикал тревога на крайбрежното летище. Пристигнал невредим, но никой в самолета не усетил закъснението, а всички със смайване се уверили, че ръчните и бордовите часовници в самолета показвали еднакво закъснение в сравнение с часовниците на летището. Стига да не е било вестникарска измислица, това произшествие говореше, че са възможни и на Земята локални закривявания на време-пространството, но тук нямаше десетина минутно забавяне, тук времето пренасяше в неуточними скокове телата им назад. Ако запитат сега него, професора по квантова механика, на колко години е, сигурно като първа реакция би се заоправдавал срамежливо или с присмех над вундеркиндството си, че толкова млад вече е професор. В съзнанието му обаче се блъскаха знания и опит, каквито не бе притежавал в оная възраст, а паметта му изтласкваше напред образа на друг човек — спокоен, сдържан, умеещ да потиска горестта на собствените си неуспехи чрез търпелива вяра в общото бъдеще на своята наука, още способен да се радва на мъничките постижения, които се пръкваха в тоя или оня институт по света. Не, никак не се снаждаше този обичан от студентите си професор със сегашното професорче, чиято мисъл от време на време се переше и кукуригаше пискливо като ония пекински петлета, които в детството му съседите отглеждаха в двора си за забавление.

Зрелият професор съзнаваше безсилието си пред непроницаемото светлинно кълбо, опитваше се и да обуздава скорозрейката двойник, но младокът не умееше да чака, настояваше да повтори записаните опити или може би да ги потрети, да ги почетвърти? Състоянието на гравитацията той провери сега, като върза на двестаметровото рибарско влакно тежичко алуминиево канче и го запрати в кехлибареното пространство. Канчето не разви и половината влакно, сякаш му пречеше смолистата гъстота на невтвърдения още кехлибар. Описа несвойствена за тежестта си плавна парабола и бавно запотъва към кила на яхтата. Чак след минута издумка някъде долу, може би в самия кил, а влакното се отпусна. Звукът обаче, също ограничен в разпространението си, пристигна на палубата с екота на далечен топовен гърмеж. Без съмнение някой наистина бе натикал гравитационния център в самата яхта.

Той изтегли канчето и докато мереше на лакът влакното, възликува: Майко мила, какви прелестни идиотщини! Ако не е обезумял, ако само не е обезумял — какви нови бездни се откриват зад тези явления! Отново и отново поколения физици ще си блъскат главите над тях, отчаяно ще погребват старите знания, слепешката ще търсят нови пътища за мисленето си…

Преседя над записките, докато го заболяха коленете от прегъването, защото зрелият професор и вундеркиндът ненадейно бяха се споили от хазартната страст да разиграят всичко, което носеха в себе си: теории и хипотези, формули и модели. Разбъркваха ги, както се разбъркват зарове в шепа, и ги хвърляха на масата с надеждата те да образуват приемлива комбинация. И пак, и пак, докато упорството и на двамата постепенно отстъпи, залъгвайки се, че сигурно би успяло, ако не му липсваха тези или онези данни, такива или инакви уреди.

Не се призна за победен младият професор. Просто трябваше да изчака новите хрумвания или новите явления, които непременно щяха да раздвижат застиналата проклетия. Бе си купил яхтата именно за да бяга с нея при непознатото. Да бяга от грубостта на делника в поезията на природата, от злите и завистливи колеги, попарващи устрема му към доброто, и от вечно хитруващите студенти, въобразяващи си, че лесно ще излъжат младия си преподавател — при светло забулените истини, които го очакваха. Тук, в морето, бе очаквал да зърне истинския лик на природата, в себе си да го намери — ту чрез съзерцателна всеотвореност на душата, ту с дръзкия устрем на невинната си вяра в теоретичните методи. И ето че още не бе разколебана тази му вяра, защото, застанал на прага на каютата, с омекнали от умората колене, той извика към кехлибарената вечност пред очите си: Хей, не си ти това! Още ли ще си играем на жмичка? А затичвайки в ситен крос към палубата, за да се раздвижи, вече се и насърчаваше с прастарото утешение: Още, разбира се! Играта продължава и ще продължава докрай, не, не докрай, до безкрай! От тебе ребусите, от нас химикалките и давай весело напред…