Жестокият експеримент

20

Момичето, което я пое, нямаше нищо общо с нея. Освен очите, освен може би здравата мургавина на кожата… Бе се маскирало в панталони от грубо кадифе и дебел моряшки пуловер. Изглеждаше малко смешничко, но не му стана симпатично, защото аметистите бяха пълни само с лакомия.

— Облякох се като за яхта — рече то, а устата му вече бе пълна с парчета луканка.

— Не ви ли е горещо? Там видях и други дрехи.

— Има хубави тоалети — първокурсничката дъвчеше като махленско хлапе на улицата. — На жена ви ли са?

Той пренасяше своето кафе от другата страна на масата.

— Нямам жена.

— Ха! Нали казахте…

— Казал съм! Казал съм! — изкрещя той. — Оставете ме най-после, малко на мира!

Тя замълча, но доста закачливо се усмихваше, когато, натрупала върху филийката хляб още няколко парчета салам, седна на леглото. А усмивката й пак намекваше за някакво потайно знаене.

Той се настани зад кафето си, привлече записките, под тях имаше няколко празни листа. Опита се да изложи усещанията си при падането, което потвърждаваше наблюденията в записките — ако разбира се, и то не е било въображаемо заедно с всичко наоколо. Прелисти ги пак, а съдържанието им се зананизва в логически ред, и в реда на добре разположени във времето спомени, които злорадо му се захилиха: преживял си ни, преживял си ни, ха да те видя сега!

Студентката дъвчеше неприлично шумно, а сръбването й от горещото кафе сякаш изстърга по гърба му.

Той я изгледа свирепо.

— Извинявайте! Да изляза, ако преча? — поруменя тя и така насилено бавно, със стиснати устни, се помъчи да досдъвче залъка си, че той й прости.

— Хранете се! Има време! — а споменатото време го накара да се престраши. — Кажете, според написаното тук би трябвало някои неща… Искам да кажа, как сте със спомените?

— Благодаря, добре съм.

Хлапашката й непочтителност отново го засегна.

— Не можем ли да разговаряме човешки?

— А вие да не би да искате да кажете, че и онова в дневника, като тия ваши записки…

— Нищо не искам да кажа. Само ви попитах. Трябва ни някаква обща отправна точка. Ако и във вашето съзнание, както в моето — от предпазливост да не я раздразни отново той обърка словореда, — ако има общи неща, да приемем все пак…

— Няма все пак! И не си правете никакви илюзии! — чак се изпоти момичето в своята враждебност. Над устната му се появиха ситни капчици пот.

Сигурно имаше предвид само любовната част на загадъчното им бедствие, а тя и за него изглеждаше по-недействителна от останалите абсурди — те поне все още лежаха пред очите им. Рече с отмъстителна студенина, защото одеве прекалено силно бе го заболяло, че не завари в каютата другата жена с аметистови очи:

— Никакви илюзии не си правя. Щях да кажа, че ако това състояние продължава така или ако времето действително ни връща с такава скорост назад, ние просто скоро ще умрем.

Искаше да я сплаши, а сам потръпна от логическия извод, който до този момент не бе му хрумвал.

— Всеки умира сам за себе си — издъвка студентката презрително. — Имаше такъв роман.

Той рипна от табуретката.

— Ама защо, по дяволите, съм длъжен да умирам във вашата компания! — и се заизмъква от тясното пространство между масата и шкафа.

Тя подвикна зад гърба му.

— Ей, много сте обидчив! Чакайте, имам една идея!

Извърна се без желание, но нямаше и къде да отиде. На палубата го чакаше само онова, през чиято светлинна завеса сега надничаше единствено смъртта.

— Аз не вярвам, че ще умрем. Лодката не е приготвена случайно.

— Лодката означава и реална опасност. Каква ви е идеята?

— Идеята ми е… — тя с демонстративно блаженство отпи от кафето си, а над устната й се появи много чаровна двойна гънчица, която обаче пак не го изненада. — Идеята ми е да не ми се сърдите. Аз съм малко особена, затова така.

— И аз съм особен! — върна й той сърдито.

Тя прихна:

— Да, ама аз съм феминистка!

— Затова ли искахте да ме колите?

— Кой знае колко глупава ви се струвам, а?

— Достатъчно.

— Видяхте ли! Но за да бъде глупава жената, виновни сте само вие, мъжете.

— Нека оставим сега споровете за еманципацията! Имаме си по-важни проблеми.

— Седнете! Моля ви, седнете! Защо не се храните?

— Не съм гладен — изръмжа той, усетил колко е гладен.

— Един залък макар! Нужно е, не знаем какво още ще се случи с нас. Хайде, моля ви! Поне кафето си изпийте!

Той щеше да се върне на масата, но този път го спря нейният внезапен прескок от безпардонното поведение към една позната му сякаш само от собствените копнежи женственост. Тя бе смекчила и разхубавила чертите на лицето й, а в аметистите лъсна с нещо, с което приличаше на мъка и обич. Под смешните дрехи дишаше вече тялото на жена, не на самообявилата се за феминистка — хлапачка, когато тя със зряла мекота в движенията стана, хвана го под ръка и го поведе обратно към табуретката.

— Не виждате ли, че това, моето, е самоотбрана.

И като да потвърди думите си, веднага мина от другата страна на масата, засмя се обаче със същата нова за нея женственост.

— Дайте, професоре, да напълним, тая тишина с нашето дъвчене, мляскане, сърбане, с нещо човешко да я напълним, щото ще полудея!

Тя бързо подреди върху намазаната с масло филия няколко резенчета луканка и му я поднесе.

— Ако аз съм полудяла, вие, умният, трезвият, вие полудели ли сте? Могат ли двама едновременно да полудеят, и то по един и същи начин, едно и също нещо да халюцинират, а? Тогава какво излиза? — Огънят на риторичността още повече я разхубави. — Добре, защо времето ще връща само нас назад, защо не влияе на яхтата, на тая луканка, на маслото? А защо вие пишете там, че мозъкът оставал неподвластен, защо тогава… Впрочем главата ми наистина е пълна с разни идиотщини. И по-стара се виждам, дори омъжена се виждам, аз, дето не мога да понасям мъж да ме докосне!

— Чак такава феминистка ли сте? — не повярва той, защото си беше направо безбожно тази внезапно цъфнала женска красота да е останала непогалена.

— Уф, и аз не знам вече каква съм! — изпъшка тя, навярно от бързината, с която бе натъпкала стомаха си, защото се издърпа назад и подири опора в стената. — Аз се виждам омъжена, вие побързахте да се отървете от жена си… Хайде, отговорете ми на тия въпроси!

— Не мога! — отвърна той и радостно си спомни, че наистина се е отървал от жена си.

Образът й още повече се отдалечи, прогонен сякаш от думите на студентката, други жени излязоха напред, натрапваха се в прегръдката му. Той сдъвка първия залък предпазливо, да не вдига чак толкова шум, отпи от кафето, набра кураж.

— Олга ли се казвате?

— Защо Олга? — удиви се момичето.

Сам не знаеше откъде му хрумна това име, вдигна рамене.

— Такъв хаос е в мозъка ми!

— Хей, аз съм ревнива! Казвайте бързо коя е тази Олга.

Приличаше едновременно на забавляваща се хлапачка и на истински ревнива жена.

— Имаше май някаква Олга, ама като не помня! А вие нали уж… Феминистките ревнуват ли?

— Сега се уча да бъда феминистка — засмя се тя, сепна се, аметистите явно се объркаха сред множеството видения, нападнали я вкупом. — А субективен ефект да е това, цялата тази история?

— Какъв субективен ефект?

— Ние двамата да сме го предизвикали, съзнанието ни, искам да кажа. Или пък в някакво особено общо състояние… Чела съм за йогите…

— Йогите не могат да се пренасят колективно в тяхното абсолютно битие — прекъсна я той, за да не му изтърси още някоя такава глупост, но всъщност се бранеше. Одеве в нишата сам бе отблъсвал от себе си атаката на разсъждения за образа на Вселената като субективен ефект на човешкия мозък.

А отгоре на всичко сякаш не за първи път разговаряше с това момиче и за абсолютното битие на йогите.

— Добре де, професоре, хем вие сте писали ония там хипотези, хем не ги приемате — настоя тя за отговор и пак го нарече „професор“, но не шеговито, а както се обръщат хората към действителен титуляр.

— Един професор може да си позволи всякакви щуротии, аз съм още доцент.

Тя не разбра самоиронията му.

— А като доцент какво ще измислите?

И струпа двете възглавнички една върху друга, изтегна се отново в цял ръст на леглото, готова да слуша. Сега обаче грубите панталони и грубият пуловер кой знае как я правеха съблазнителна.

— Има си предостатъчно фантазьори сред физиците, та не е нужно и аз…

— Да, ама сега е нужно, разберете! Щом не приемате моята хипотеза за субективния ефект, кажете вие тогава какво е!

— Тя ваша ли е? — подигра я той.

Малката феминистка му се сопна в предишния си маниер:

— Защо да не е моя, сама си я измислих! А вашата каква е?

— Нямам, казах ви, но щом ви се слушат щури хипотези, имаше една за фридмоните…

— Ще се сваря в тия гащи! — разкрачи се тя доста неприлично, издърпа широките крачоли настрани. Май не й беше сега до никакви хипотези.

— Че свалете ги.

Тя сърдито го изгледа и отново се превърна в предишната хулиганка.

— Предупредих ви да не си правите никакви илюзии!

Явно заради него бе се бронирала с тия дрехи.

— В това ли се изразява феминизмът, да подозирате мъжете в неща, които лежат само във вашата глава?

Не, оная, зрялата жена, още се обаждаше у нея и се засмя с малко глезено превъзходство:

— Ах, че сте зъл! Нищо, прощавам ви. Та каква беше хипотезата?

— Ще изляза за малко.

— Къде?

— Да се поразтъпча. Много ми се спи.

— Не ме оставяйте сама, моля ви! — изплаши се малката феминистка. — На мен също ми се спи.

Той примирено седна отново на табуретката отвъд масата. Трябваше да се борят против съня, за да видят какво още ще стане. Тая неподвижност нямаше да трае вечно я! Слабо ли беше кафето или още не бе започнало да действува?

— Значи сте феминистка? И какво всъщност означава това?

— Ама не ме разпитвайте като телевизионен журналист!

— Чудно момиче сте! Настоявате да седя при вас, а отказвате да разговаряме.

— За някои неща не искам. Хайде, разкажете ми за файнманите.

— Фридмоните — поправи я той.

Тя се напрегна да си спомни нещо.

— А файнманите какви са?

— Няма такива. Има Файнман, известен физик.

— Той ли ги е измислил?

— Фридмоните ли? Не, хипотезата е съветска.

— Че откъде се взе в главата ми тогава тоя Файнман?

— Има прочути лекции. Те и у нас са преведени.

— Ама аз нищо такова не съм чела! — тупна тя с досада по кревата. — Както й да е! Та какви са тия фридмони?

— Няма да ви кажа, докато вие не ми разкажете за феминистките! — изненадващо и за себе си влезе той в нейния маниер на разговаряне.

— Но аз и за тях нищо не знам! Казах го одеве ей така! — Сигурно забеляза неверието му и добави с трогателна изповедност: — Просто искам да намеря мястото си в живота извън сферата на мъжете. И без тяхното заробващо великодушие.

— Доста е наивно, но за вашата възраст… Сигурно сте преживели някое разочарование.

— Не едно. Впрочем това не ви засяга. Аз свърших, хайде!

На него обаче не му се изнасяха лекции. Още му се спеше и повече го забавляваха нейните приказки, които вече съумяваше да слуша със снизхождението на възрастния.

— Значи ще ставате биоложка?

— Мисля да специализирам поведенческа психология на животните.

— Е, да, това е разбираемо. Като феминистка поведението на мъжете сигурно не ви е интересно.

— Не се обиждайте, ама животните наистина, са по-интересни! Наскоро гледах един филм… За Галапагоските острови май че беше.

Тя повдигна смъкналите се възглавници, намести гърба си по-удобно. Младото й тяло непрекъснато шаваше — с крака, с ръце, с рамене, с мимика, пълнеше каютата с живот, който отблъскваше заплахата на безжизнената светлинна завеса пред отворената врата.

— Имаше там едни малки албатроси, впрочем не съм съвсем сигурна дали бяха албатроси или буревестници. Едни такива, с дълги кльощави шии и сплескани човки, грозни, колкото си щат, а няма да повярвате какво богатство на чувствата у тях! Мъжките така нежно ухажваха дамите си, истинска прелест! Представете си, понеже тоя остров е съвсем гол, само скали, мъжкият прелетя над хиляда километра през океана до друг остров, за да й донесе едно клонче! Добре, ама ония, дето не им се лети хиляда километра, го нападнаха да му вземат клончето, та да го дадат на своите дами! Той се би с тях, успя все пак да си го опази и така изискано го положи в краката на любимата си, че да ревнеш от умиление! А тя, разбира се, като истинска дама, го погледна само с едно око, уж снизходително, но вече беше готова да му стане жена. Не, не може да се разкаже, трябва да го видите тоя филм! И други такива неща имаше в него, много интересни!

— И какво стана с това клонче, гнездо ли направиха?

— Не.

— Тогава за какво й е?

— Как за какво? — размърда се младото тяло от досада, цялото искаше да се напъха в дюшека.

— За какво й е, щом то дори и косвено не влиза в сферата на жизнените им необходимости?

Момичето още повече се ядоса заради попарения си възторг.

— Албатроската иска клонче и толкоз! От хиляда километра донесено.

— Но нали при животните всичко е обусловено?

— Ама какво има тук за неразбиране! Преди хиляда или преди сто хиляди години някоя албатроска може би е получила такова клонче от своя ухажор. Той сигурно не е притежавал иначе кой знае какви мъжки качества и това го е направило изобретателен. А жестът се е харесал на другите албатроски и оттогава всички искат клонче. Искат нещо, дето го няма на техния остров, професоре! Не е ли ясно?

— Албатроската взе ли го? Не показаха ли дали все пак не им служи за нещо?

— Показаха! После тя го пердашеше с него, когато той й задаваше глупави въпроси.

Този път не го спряха нито уплашените й викове, които сега изглеждаха престорени, нито нейните гротесково пресилени извинения. Озова се чак на носа на яхтата. Сам срещу загадъчния светлинен облак и закотвен в центъра на някаква немислима локална гравитация, която не позволяваше сякаш и на обидата му да отлети нагоре. Неочаквано закопня за морето. Така бе копнял някога да си има лодка, да излезе сам в морето, да се съблече гол, гол срещу цялата Вселена! Този копнеж никога не бе го напускал и сега се превръщаше във видения — като че ли действително бе стоял така и неведнъж, повдиган от вълните, омагьосан от безвремието им, с весела лудост предизвикващ загадките.

Ако би чул и най-тихия плисък, сигурно би скочил с главата надолу. Би потъвал, докато Вселената забучи в ушите му, би плувал после до изнемога, докато се нагълта със солената й течност, но давейки се, щеше да усеща, че живее, че е той, че е цялостен дори в наивитета си или с онова, което на тая дивачка се струваше глупост. Защото сега се надвикваха у него и други мъже, цяла тълпа мъже: един крещеше от обида втори обаче злорадстваше от висотата на друга възраст и положение: Хак ти е!… А трети ликуваше, сякаш бяха му се обяснили в любов, и настояваше да се върне, за да наплеска и нацелува малката феминистка.

Яхтата — чак за такава не бе имал дързостта да мечтае — висеше препарирана в своя облак като красива бяла пеперуда, закована върху сусамово жълтата дъска на хербария, като експонат в нечия колекция. Нищо друго не се разиграваше в нея, освен дребнавите заяждания на двама млади, които, вместо да се любят, смехотворно воюваха помежду си пред лицето на присмехулната Вселена. Да, да, не равнодушна, както обикновено я назовават — само един велик присмехулник би могъл да изобрети такава ситуация! А и студентката, която се зададе иззад каютата, опитвайки се да съживи мъртвилото с подобие на усмивка, само засили трагичния му комизъм е уж моряшките си дрехи…