Жестокият експеримент

5

Щом моторът утихна, слънцето почти мигновено потъна, сякаш бяха го влачили на буксир. Морето потъмня и се изгърби. Над мястото, където бе угаснало слънцето, изгря една звезда като последна синкава искра от залезния пожар, в чиято жарава бе изтлял и брегът.

Яхтата се носи още известно време по дадената й от мотора инерция, после приспивно се намести във водата. Вечерният бриз откъм сушата нямаше сили да стигне дотук и платната си останаха ненужни. Въздухът, окончателно заспал, едва ли щеше да се събуди преди утринното охлаждане и той спусна котва. Увери се още веднъж, че с компаса и барометъра всичко е наред, запали сигналните светлини и едва тогава излезе, почти радостен от внезапното прозрение, че всъщност нищо не го задължаваше да се люби с тази жена, с която до този момент го свързваше единствено лекомислието на потеглянето. А очевидно и тя вече се разкайваше, защото дори не успя да премине към предложеното й „ти“. Защо тогава да задълбочават пакостта? Ще си направят утре една приятелска разходка из морето и вечерта ще я върне…

Край мачтата на палубата го чакаше празнична трапеза. Бе наблюдавал през щурмовото стъкло как пасажерката му я подреждаше с грациозно плахи навеждания, след като със същата плахост бе му предложила да вечерят навън. Изглежда, се боеше от уединението в тясното пространство на каютата.

Новата покривка, изпъната по цялата си дължина и ширина на палубните дъски, правеше трапезата смущаващо голяма за двамина, а вазичката с цветята в средата й увеличаваше дистанцията между тях.

Той застана в отсамния й край, отвърна поглед към морето. Вече трябваше да е усетил оная сладостно подчиняваща го свързаност с него, но жената отсреща още му пречеше.

— Чуйте тишината! Не сме ли наистина в друга вселена?

Алфа стърчеше отвъд покривката в мълчаливо очакване той да избере мястото си или може би да я похвали заради старанието. Не се ослуша в тишината и това го подразни.

— Вселена е, Алфа, цяла вселена насред кресливия човешки свят, който иска да я задуши от всички страни с плажове и пристанища. И се мъчи да я надвика, а всъщност надвиква само страха си от нея.

Видя я посърнала от пресиленото му вдъхновение — явно бе очаквала сега други думи, и й прости.

— Но нас не ни е страх, нали? Юнга Алфа, нали? Ще викнете бодро: Ест, не ни е страх, капитане!

Тя се усмихваше неуверено, внимаваше да не го обиди.

— Няма ли пак да излезе надвикване?

— Вярно — весело си призна той поражението и седна кръстато на дъските. — Умна жена сте, но сега не е полезно да сме чак толкова умни, по-добре да пием!

Тя избута шезлонга, неумело подви крака край покривката и ръцете й с привлекателна женска сръчност запрелитаха над нея, пресилвайки това или онова от една чиния в друга. Той се зае с отварянето на бутилката, с наливането на виното, но въпреки че изцяло съсредоточаваше вниманието си към него, не успя да отблъсне от себе си очарованието на тия обслужващи го голи женски ръце. Стресна го погледът й, топло тъмен и затаено насмешлив, като внезапния й въпрос, но търсещ сближението:

— Така ли изглеждате винаги, когато отивате на любовните срещи с Вселената? Не се сърдете, аз ставам мъничко ревнива.

— Глупости! — позасмя се той в самоотбрана. — Исках да кажа, дрънках ви поетически глупости. Все едно, накъдето и да отиде, днешният човек не среща вече никъде природата. Само себе си среща, въплътен в машини, в постройки, в мутантите на растенията, в селекционираните раси на животните. Знам го и все пак идвам тука с тайната надежда, че като останем насаме, тя ще ми заговори, както е говорила на Хераклит и на Анаксимен, и на другите, дето не са имали синхрофазотрони и радиотелескопи, но са имали уши да я слушат и очи да я гледат.

— Вие от неопозитивистите ли сте?

Той се изненада, забравил, че е съпруга на биофизик, че самата е биоложка и прави опити в научната журналистика.

— Ха! Отгде извадихте пък тая дума? Юнга Алфа, забранявам на борда да се произнасят думи, които не са съществували преди Аристотел! Я погледайте морето, вижте го с каква недосегаемост е легнало за сън, вижте онези петна и ивици по него, като по корема на бременна жена, и си представете спонтанното зачеване, което се извършва всеки миг в този гигантски корем, в тази вселена за себе си, па после се опитвайте да произнасяте думи като позитивизъм, релативизъм и така нататък.

— Бъррр! — весело се потресе тя и косите й се завъртяха около потъмнелите скули. — По-добре да ядем! Ужасно съм гладна!

Той също усети глада си и внезапно връхлетялата ги лакомия ги сплоти в общото действие, премахна някаква преграда помежду им, позволи им вече по-отпуснато да дърдорят насред усиленото дъвчене и преглъщане. Алфа се закани да дойде пак да слуша лекциите му, а той поиска да я отклони, но не особено настойчиво.

— Там и аз съм принуден да произнасям разни такива думички, колкото и да се мъча да спестя на студентите онова, което би им попречило да обикнат физиката. Половината от това, което днес смятаме за наука, утре ще бъде опровергано, а науката в поезията на Уитман и Достоевски и днес си е наука, нали? Затова по-важното е да накараме младежите да обикнат природата заради тайните й, те сами ще си научат после онова, което им е нужно, за да тръгнат да ги разгадават. Книги има достатъчно. Ето това нашето академично тяло не ще да разбере…

Тя се усмихна с пълна уста, но усмивката й беше почти влюбена.

— Сигурно и днешните студенти са все така готови да умират за вас.

— Слава богу, не! Изобщо младежта поумня, откакто разбра, че е по-добре да умира за собствените си илюзии, вместо за илюзиите на бащите си — отвърна той и заедно с досдъвкания залък преглътна горчивината, че когато бягаше от брега, бягаше и от студентите си.

Натрапвайки му неприсъща за него водаческа роля, която особено дразнеше университетското ръководство просто защото имаха нужда от идоли, те всъщност доста хитро го манипулираха. Преставаха изобщо да искат наука от него, искаха водач, който великодушно да разписва книжките на стадото си.

— Ще дойда някой път да ги видя! — повтори заканата си Алфа и сякаш приобщавайки се към студентите му, хлапашки обърса уста с опакото на ръката си, въздъхна в шумно блаженство, посегна към чашата. — Ето, да, ето това трябва да е свободата!

— Нея ли тръгнахте да търсите?

Беше доволен от настроението й. А и над морето наоколо наистина властваше спокойна, мълчалива свобода.

— Уви, не съм толкова млада, да си правя илюзии.

— Но сега се чувствате свободна, нали?

— Опитвам се да дишам — демонстрира му тя своето повторно усмихнато вдишване.

Капитанът у него се усети поласкай и се зарече да бъде много деликатен с нея и много добър, та да й създаде действително хубава, приятелска разходка.

— Свободни сме, Алфа. Сега сме свободни. Въпреки че сме зависими от лодката, от морето, от небето, един от друг… Имаше една интересна мисъл у Маркс. Свободата не била нищо друго, освен правото ти в рамките на определени условия несмущавано да се радваш на случайността. Така че, нека се радваме на случайността, която ни събра!

Чашите от най-обикновено стъкло звъннаха твърде необикновено и двамата с едновременна изненада надникнаха в тях — за да открият, че тържественият двоен звън бе предизвикан от парчетата лед, които той бе пуснал във виното, за да го изстуди. Отпиха разочаровано и продължиха да мълчат, защото не знаеха какво да предприемат по-нататък с тази случайност.

Алфа сякаш го пазеше от очите си, които събираха последните светлини на отишлия си ден и ги пръскаха над вечерната трапеза. Той рече насред обзелата ги неловкост:

— Ще пием ли кафе?

А тя с войнишка готовност скочи да го свари. Също се спасяваше от нещо.

Когато се върна, той стоеше на носа и рече гърбом:

— Ще имаме пълнолуние.

Луната само бе загатнала появата си с едно неоново петно на хоризонта, но календарът подсказваше пълнолуние. Алфа постави кафетата върху покривката и се изправи в очакване, но той все не се обръщаше. Тогава тя застана до него.

Водата едва-едва шумолеше някъде под краката им. Неоновото петно се разливаше на ширина, а центърът му се нажежаваше до яркожълто. Над морето и залезите, и изгревите бяха по-бързи. Само след минута луната щеше да лисне към тях своята калаена пътека. Той неведнъж го бе изживявал и с простодушна радост очакваше да чуе очарованието на жената до себе си. Засега само усещаше нейната неподвижност и я усещаше като собственото си съзерцателно упоение.

Когато луната показа най-после тънък ръб над черната вода, Алфа изведнъж се раздвижи. Той обезпокоено извърна очи. Пуловерът й мина с лек полъх край него. Долови и шума на панталоните, които тя остави да лежат на дъските, а самата безшумно излезе от тях. Бедрата й — малки делфинчета, лъскаво подскокнаха в здрача. Тя скръсти в обръч ръце над главата си и цялата се подложи на луната.

Погледът му лакомо погълна всичките осветени и засенчени места по тялото й, но настоя да го оцени само като картина. За да досмачка вълнението си, той я подкани:

— Всичко! Пред Вселената се сваля всичко.

Сякаш поправяше фатална грешка, жената смъкна гащетата си и грубо ги изрита настрани. В повторното изпъване на тялото й към луната имаше сега настръхнало очакване.

— Казва ли ви нещо? — продължи той да й се надсмива.

Тя не отговори.

— Не, нали? Па и каквото и да ни каже, пак ще чуваме само онова, дето сами си казваме на себе си.

Тя мълчеше.

— Облечете се, ще настинете! — заповяда й той по капитански. — И кафето ще изстине.

Върна се при белия остров на трапезата и седна с гръб към обличащата се жена. Порцеланът на чашката, която вдигна, светеше с емайловата белота на оня огънат триъгълник, единствено останал непощаден от слънцето. Такъв навярно бе цветът и на цялото й тяло през зимата. Но той си помисли, сърбайки предпазливо от кафето, че няма да го види през зимата, и си помисли още, че никой не би повярвал, ако му разкажеше как са прекарали цяло денонощие сами в морето, без да се любят.

Обличането й трая толкова дълго, сигурно за да успее тя да облече и лицето си в метализираното от лунното осветление спокойствие, с което се отпусна насреща му. Очите й обаче продължиха да бягат към морето. Там вече бе потеглил блещукащият ескалатор, чиито никелирани стъпала-вълнички сякаш отвеждаха яхтата нагоре към луната и към черния безкрай зад нея.

— В какво сбърках, капитане? — запита тя, след като мълчаливо бяха преполовили чашките си. Доловимата наеженост в думите й обаче опровергаваше всяко чувство за вина.

— Защо да сте сбъркали? Не, не… — Прекалено дълго бе очаквал въпроса й, а не го очакваше с такава прямота?

Алфа го прекъсна с онова свое почти истерично прихване:

— Прощавайте, ама едно е да си влюбена в човека зад катедрата, друго е най-неочаквано да трябва да се съблечеш пред нея. Прощавайте!

Той по-късно чу в паметта си, че тя всъщност го нарече „катедра“ и вероятно бе си отмъщавала, ако не е било неволна стилистична грешка; сега само награби подадения му спасителен пояс.

— Защо да трябва? Слушайте, мило момиче, вие сте избягали от някого или от нещо си, това не ме интересува. Исках да кажа, не е толкова важно. Всеки човек си има неща, от които му се ще да избяга. Бедата е, че сте избягали не при мен и не заради мен. Сигурно затова ми се струва, че ме използувате просто като наемен лодкар и съответно се чувствувате задължена…

Тя скочи на крака и го накара да слезе от своята катедра. Изчака думите й с вдигната нагоре глава, а докато чакаше, осъзна силата на обидата, която може би й нанесе, търсейки по-елегантна метафора. Но в тази жена действително имаше нещо сбъркано. Тя пускаше сълзите си по невидими дребни поводи, а се владееше в ситуации, когато всекиму би било простено да изтърве поне гласа си. Рязкото ставане си остана единствената й реакция.

— Моля ви, не мислете лоши неща за мен! Одеве просто се опитах да повярвам в свободата си. Ако искате, върнете ме още сега, не сме далеч, нали? Но ми е хубаво при вас, повярвайте! Ако това може да ви бъде отплатата, знайте, че всичко, което направихте досега, беше само хубаво. Да разтребя ли вече?

Загърбила луната, фигурата й се открояваше на фона на морето, обвита в иконен ореол.

— Оставете, аз ще поседя още мъничко. Впрочем, тука и ще спя, такава нощ е рядкост. Вие сигурно сте много уморена, не биваше това кафе…

— Няма да ми попречи — веднага влезе тя в неговия тон. — Едва се държа на краката.

— Ако имате нужда от нещо, не се стеснявайте! Тука сме моряци. Искате ли душ? Имам душ с помпа, лесно се монтира.

— Не, не, благодаря! — Тя направи неволна крачка към него, залитна, успя да насочи следващата към каютата и вече гърбом подвикна: — Лека нощ, капитане! Много ви благодаря.

Гумените подметки на маратонките й не оставиха звук подире си. Оставиха само, насред затихващия предишен смут в душата му, семето на една увереност, че най-после е успял да се оправи със своята пасажерка и че тази жена, въпреки странностите си, би могла да му бъде приятел. Но и това скоро се разми в синьо-бялото упоение на нощта. И той се остави лунният ескалатор да отнесе от него всичко, което му напомняше за хората и за сушата.