Жестокият експеримент

23

Нормалният човек навярно би полудял в тяхното положение, но двамата не бяха съвсем нормални, тоест те бяха млади и чудовищно гладни. А лакомията, с която поглъщаха купищата сирена и салами, им помогна да преглътнат полека и онова, което заедно прочетоха в бордовия дневник.

— Името тука твоето ли е? — запита я той, като вече се боеше да не би тя пък да отрече.

— Моето.

— — А почеркът?

— Като че ли.

— Е тогава, съпруго моя.

— Ама как ще съм ви съпруга! — едва не се задави ученичката.

— Така излиза.

Макар и захвърлили спасителните жилетки и пуловерите, двамата бяха се изпотили от бързото хранене. Памучната риза на оня професор от бъдещето, превърнало се сега по чудодеен начин в минало, беше му доста широка. По-сполучлив избор — но за асистента — направи абитуриентката: пред широките блузи и рокли предпочете една от мъжките тенисни фланелки, която подчертаваше чаровната й мургавина и доста прозираше над свободно шаващите й гърди. В такова момиче човек би могъл да се влюби дори и в това умопобъркващо положение. Особено ако не е сигурен дали насън или наяве го е любил само преди час.

— Ох, не мога дори да мисля! — изпъшка то, след като отпи от чая.

Стори му се опит за изклинчване.

— Как така не можеш? Тоя мозък ти е даден да мислиш!

— Ама защо на мен се карате?

— Защото се вбесявам, когато някой ми отвръща така. Фукаме се, че сме венец на творението, че природата чрез нас се самопознавала, а като опре до нещо по-трудничко — ох, това го не мога, ох, онова не го разбирам! И никакви усилия не щем да направим!

— А ти какво измисли? — неочаквано и по съпружески му се озъби момичето.

Той притихна гузно.

— Измислих… Тоест открих, че се намираме в невъзможна от гледна точка на науката ситуация.

— Открил Америка! — доволно захапа новата филийка хляб тая спусната му изневиделица малка съпруга.

— Да, но аз искам да я разбера, а ти…

Тя го прекъсна с несвойствен за възрастта й спокойно ироничен израз:

— Много ще те помоля за това. И по-бързичко, ако може!

— Подигравката ти е неуместна. Бедата еднакво ни засяга.

Сигурно щяха и по-лошо да се скарат, но внезапно тя отправи необикновено широки, топло-кафяви очи към него, в които като в глъбините на тъмен кехлибар мъждукаше усмивка.

— Онези картини там ти ли си рисувал?

— Би трябвало. Ако и всичко останало е вярно.

— Много стара си ме изкарал.

— Хубава си. Не, сега си по-хубава.

Кой знае защо, тя сякаш се обиди от плахия му опит за комплимент, блъсна с отвращение чинията от себе си.

— Плюскаме като на погребение!

— Чак погребение! Може би панихида. Панихида за умрялата ни старост. Или още по-добре: годишнина от сватбата! Хайде да я отпразнуваме, а? Там има шампанско.

— Мисля, че си имаме по-важна работа сега. Нали щеше да разбереш какво е станало?

Права беше, разбира се. Той попе бързаше да се нахрани, за да тури някакъв ред или поне относителна последователност във всичко, което според записките и дневника са преживели. И да го опише, както се полага за добросъвестния учен. Май се очертаваше достатъчно материал ако не за хипотеза, то за що-годе ясна картина, над която после вече цялото човечество можеше да си блъска главата колкото си ще. Обзе го сериозността на млад лекар, готвещ се да снема анамнеза.

— Добре. Нека започнем с това! Кое си спомняш с пълна сигурност?

Ученичката и от този му въпрос се изчерви, а извиквайки троснато, сякаш скри нещо:

— Спомням си само, че днес трябваше да отида на пробни снимки. Щяха да пратят кола да ме вземе. Е, там още… мама, татко, в къщи, в училище…

— В какъв филм ще играеш?

— Знам само заглавието му — „В началото на пролетта“. После ще ми дадат сценария. Ако ме одобрят, разбира се. Нещо за една първа любов, каза ми режисьорът.

Той забрави научния си подход. Засмя се, очарован от честите й изчервявания, несвойствени на познатите му днешни млади момичета. Дори първокурсничките не се изчервяваха, него караха да се черви на упражненията, които му бяха дали да води.

— Е, сега вече сигурно имаш достатъчно опит в първите любови!

Тя се опита да побегне, но той улови края на полата й, когато се измъкваше иззад масата. Безопасната се отвори, а разтрепераните й пръстчета все не улучваха улейчето с разкривената игла.

— Ти от шега не разбираш ли? Дай на мен!

Тя дръпна коремчето си от протегнатите му ръце.

— Ама каква шега е това! Ние ще умрем, а ти!…

— Как така ще умрем, защо ще умираме? Напротив, ще бъдем щастливи. Като в приказките.

Момичето не го изслуша, хукна навън да оправя полата си, а той разчисти масата, тури пред себе си записките и дневника, натрупа няколко чисти листа и заседна над онова, което бе нарекъл тяхна приказка. Дори частица истина да имаше в него, леле, каква дисертация ставаше!… Такава, че ако не го изритат веднага, най-малкото ще позвънят скришом в психиатрията. По-добре овреме да се преориентира към научната фантастика!

И все пак лековерието на младостта му настояваше да приеме невъзможното по простата причина, че беше по-интересно. А едновременно с това отхвърляше лошия край, отказваше да се докосва до него. Заедно с писането обаче постепенно като че ли го занапуска и младостта. Все по-често в изреченията му се намесваше някой по-умен, по-скептичен. И по-страхлив! Докато страхът надделя така, че не му позволи да седи повече сам в каютата. Той прибра записките, прибра и дневника с недовършената история на приказката. Сега вече не можеше да не си признае: трагедия си беше, сляпо жестока като всяка истинска трагедия! Заключи ги в шкафчето заедно с ония книги, които носеха неговото име, а не му припомниха нито кога ги е написал, нито защо един сериозен професор се е заемал да пише изобщо такива книги. И излезе.

А защо бе очаквал да види друга жена в шезлонга — красива, тъжна жена, която ще протегне ръце към него? Защо пак го изненада това малко момиче в шезлонга, което бързо закри лицето си с длани, щом чу неговите стъпки? Той притича към капитанската шапка, захвърлена край мачтата, нахлузи я, постоя разколебан пред двата портрета — тази ли жена бе очаквал да завари? И викна:

— Тук се слуша мойта дума, аз съм капитан!

Гимназистката поразпери пръсти с надежда, която приличаше на готовност за игра. Между тях бликна тъмнокехлибарената усмивка.

— Не ми ли отива? Цял живот съм мечтал за такава шапка, преживяла поне сто хиляди бури! Сега да имаше и една лула? Бе тоя капитан не е ли пушач?

Тя се отказа от играта, преди да бе започнала, отпусна ръце в скута си.

— Направихте ли нещо?

— Поиграх си на зарчета с теорията на вероятностите, ама все различно се падаше.

— Уф! На вас още ви е весело!

— Нека заедно да ни е весело, а? Защо избяга?

Тя отправи погледа си към светлата безизходица отвъд релинга.

— Хей, да не би да си влюбена в мен? Така бягат малките момичета, когато…

Приближи се към шезлонга, но не я изплаши. Тя вдигна лице към него — отчуждено женско лице, което и от признанията вече не се плашеше.

— Най-идиотското е… — Не се доизказа може би защото на тази яхта всичко беше еднакво идиотско. — Както и да е!

Той също бе станал стар и невярващ.

— Откровение, мило! Тук сме длъжни да бъдем напълно откровени.

Тя се облегна в шезлонга и затвори очи, сякаш извътре да прецени откровението — си.

— Та аз изобщо не ви познавам! А имам чувството, че някога, много отдавна, сте ми били първата любов както се казва. Кажете какво е това, което става с нас?

Тя пак закри лицето си с вдигнати нагоре лакти, чиято девическа острота заплашваше да пробие ръкавите на тениската.

— Може да се обясни… — Прекъснаха го връхчетата на гърдите й, които също бяха изпънали до скъсване тениската. — Хей, първата любов не се забравя! Трябва да бъдеш по-любезна с мен.

Момичето, се прегъна напред като за гневен скок.

— Ама аз пак само се шегувах, моля ви! Исках да кажа… Усмихвайте ми се поне, знаете ли какви чудесни гънчици стават тука, над устната ви, когато се усмихвате! — И щеше да добави още нещо за извинение, но се уплаши от внезапния напор на нежност, бликнал в него сякаш от самите думи, с които рисуваше усмивката й, и от усещането, че много пъти с упоение е целувал тази двойна гънчица. — Хайде да си сварим кафе, а!

Не донесе кафе, защото не събра търпение да го чака; върна се с бутилка коняк, която отдалеч размаха като трофей.

— Вижте само какво намерих! На тоя богаташ и конякът му… — разпери ръце и викна с юношески възторг: — Хей, ама тоя богаташ съм аз, нали? Лелеее, че и яхта, че и кола! А спестовната ми книжка видяхте ли одеве? Е, не са кой знае колко, но за една година гуляи ще стигнат. А той, тоест аз сигурно имам и апартамент. Или къща, а? Майкооо, каква фантастична история!

Прогонилата го преди малко жена го посрещна с усмихнато недоумение, но бързо се превърна в гимназистката, на която отново можеше да се говори на „ти“.

— Представяш ли си? Бъхтиш се, трупаш, трупаш, а когато вече си остарял и нямаш ни сили, ни желание да харчиш онова, дето си го натрупал, хоп, връщаш се в едно време, когато като гладно куче обикаляш студентските мензи, и внезапно имаш всичко, дори спестовна книжка! Е, те така трябва да живее човекът, майка му стара!

Тя по девически звънко се изсмя, но женският й практицизъм я отрезви или я отрезви това, че още не познаваше студентските мензи.

— А после?

— Какво после? Ааа, после! Ами… похарчваш всичко и се връщаш обратно в майка си. Лошо ли е? Вместо да гниеш в гроб студен, както се пее в песента. Да пием, малката, за тоя начин на живот! Леле, как весело ще похарчим всичко, щом се измъкнем оттука, не можеш да си представиш!

Той провери дали са достатъчно чисти чашите от уиски на постланата направо върху дъските трапеза, но тя отказа да пропилява заедно с него наследеното от бъдещето им имане.

— Не пия.

— Аз също. След оня случай, дето ти разказах, съм много предпазлив, но такъв коняк, моето момиче, никога не сме пили. Седем звезди!

Подсетена сигурно от конячните звезди, тя объркано погледна часовничето на китката си.

— Нощ ли е или е ден?

Той й поднесе чашата с питието, което — мъничко по-тъмно — щеше да има цвета на очите й.

— Така е по-интересно. Редуването на нощта и деня е нещо много банално, много земно и няма нищо общо с действителното време. Ние сме за вечното време, за времето на боговете! Наздраве! Моля те, глътчица поне! За кураж.

Бе се навел над нея и виждаше само лъскавите й коси, мъничкото носле, но тя спокойно пое чашата и вдигна глава към него.

— Кураж за какво?

И отново бе се превърнала в оная жена, която го плашеше. Той се обърка, отстъпи, забрави да чукне чашата си в нейната.

— Не ми се сърдете, но за един начинаещ физик такова положение е истински празник.

— За празника ви! — вдигна тя чашата с изискано официален жест, а после я ливна в устата си. Задави се, изду бузи, очите й станаха конячно червени. Абитуриентче в абитуриентската си нощ.

Той не удържа смеха си.

— Хей, седем звезди не се пият така! Те се пият една по една.

С капитанската шапка на глава, с тия развлечени моряшки панталони и с карираната памучна риза много му се искаше да прилича на стар морски вълк, да й вдъхва доверие и успокоение, но тоя нов, твърде проницателен неин поглед му пречеше. Така бе го смутило и огледалото в тоалетната, отразило един аспирант с нежноскулеста физиономийка на първокурсник. Децата-чудо си оставаха май и на вид инфантилни. Трябваше да си пусне брада, сигурно щеше да му отива.

Гимназистката успя да не се закашля, преглътна окончателно, пое си дъх и рече с фарингитен глас:

— Хайде и малко по-сериозно, а! Не разбрахте ли все пак нещо? Къде може да се намираме?

Не схващаше ли това глупаче, че сега шегите им бяха единствената опора пред неизвестното?

— Пийнете още мъничко, защото истината е жестока. — Тя позволи да й налее. — Една летяща чиния е минала над нас, закривила е пространството и сега ни отнася в тая гравитационна клетка при своите си, за да ни видят. Мисля обаче, че няма да посрамим човечеството, особено вие!

— Не ме будалкайте, не съм дете! Странното е, че и това като че ли съм го чувала или чела някъде. Но защо сме на тоя кораб?

— Яхта — поправи я той със собственическа докачливост. — Сигурно тяхната цивилизация е морска, може изобщо да нямат и суша, къде тогава ще ни дянат?

— Ама кажете най-после нещо сериозно! — проплака тя, а отчаянието отново изпълзя по бузките й.

— Чели ли сте случайно фантастичния роман „Пътят на Икар“? Не помня вече автора му, българин беше. Та там един от героите казва: Вселената е такова нещо, че каквато и глупост да изтърсиш за нея, все може да се окаже вярна.

Под тениската гърдите й затрепериха като крем в порцеланови купички.

— Страх ме е.

— И мен ме е страх — призна си той и седна на дюшека, за да посрещне удара на нейното отчаяние.

— Но какво ще правим?

— Каквото прави цялото човечество. Чака. Чака да се случи нещо. А в науката това е закон. Всеки еднократен феномен си остава непознаваем. Той трябва да се повтори или да се промени, или да се развие, изобщо да стане още нещо с него, за да бъде разбран.

Усещаше превъзходството си, усещаше се умен и отново страхлив. А някой бе му внушил, че мъдростта не се бои, затова се насилваше да бъде мъдър. Запита:

— Нямате ли чувството, че сама сте избягали на тази яхта с някакъв мъж или при някакъв мъж? — Прочете в изненадата й отговора и бързо продължи: — В мечтите си съм имал много яхти. То какво ли няма в мечтите на едно пубертетче! Но всичко в края на краищата се свежда до това, как да избягаме от света около себе си. Вие от какво избягахте?

Съзнателно повтори въпроса си след такова предисловие и тя се улови на въдицата.

— Сигурно от училище. Такава скука е там! Зубкаш, зубкаш, а животът си минава край теб, даже „здрасти“ не ти казва! Обичам биологията и литературата, но и там даскалите са едни…

— Предполагам, че и от още нещо, а? — постара се той да го вметне без ироничен намек.

— Като казвате сега… И от мъжете сякаш съм избягала. Също са такива скучни, скучни, пък придирчиви. А никакъв мъж не е имало в живота ми, наистина!

— Ами аз? — ухили се той насреща й.

— Моля ви, нека не говорим за това! — Но нямаше съпротива в думите й.

— Тъкмо за него трябва да говорим, ако искаме да разберем какво е станало с времето в нас.

— А вие тогава от какво сте избягали?

— Главата ми е пълна с неща, които не могат да бъдат мои, защото никога не съм ги желал! Разбирате ли?

Малката усърдно закима, толкова усърдно, че сигурно раздрусваше подобни неща и в собствената си главица.

— Та аз се готвех тия дни предсрочно да взимам акъла на института. Рецензентите казват, че дисертацията ми щяла да бъде събитие. Бяга ли се от триумфите? И в същото време се усещам адски отчаян. Иска ми се да се скрия някъде от всички уреди и книги, от всичките досегашни мъдрости, да застана някъде гол и сам срещу Вселената, да й викна: Нали си ме създала уж, за да се самопознаваш? Хайде, изтърсвай най-после какво те мъчи, кои са ония тайни, които искаш да разбереш чрез мен…

Момичето го прекъсна боязливо:

— Знаете ли… ето сега, сега имам чувството, че съм виждала това, че го знам отнякъде.

— Виждали сте ме гол?

— Не, не! Сигурно съм чела нещо такова.

— Е, да, при тия масови средства за информация човек не може да бъде вече оригинален и в най-интимните си помисли. Впрочем това го правят и йогите, но аз не искам като тях, разбирате ли? Не вярвам в тяхното абсолютно битие. Не ни трябва на нас нирвана, развитие ни трябва.

— Няма ли да се напиете?

— Защо да не се напием? По-весело ще бъде.

Тя решително отблъсна бутилката, тръгнала сега и към нейната чаша.

— Моля ви, недейте! И вие недейте!

Не бяха заповед или предупреждение думите й, пълни с отчаяна молба бяха и потребност от опора. Той внимателно премести далеч от себе си бутилката и чашата.

— То и така май вече ме хвана, прощавайте! Ще ида да сваря кафе.

Но не тръгна. Надяваше се новото й насочване към него да не е само заради страха и чувството за обреченост. Очакваше да му каже още нещо.

— За какво е дисертацията ви?

Позасмя се, скри разочарованието си.

— Чели ли сте Брехт? Има в неговите разказчета за господин Кройдер едно такова: Попитали господин Кройдер над какво се труди сега. Той им отговорил: „Над следващата си заблуда.“

Не успя обаче да се зарадва на сполучливия отговор, защото в следващия миг осъзна, че никога не бе чел каквото и да било от този писател — само една негова пиеса бе гледал, и че не би могъл да каже откъде знае това разказче.

Тя прилежно се опитваше да овладее чутото.

— Искате да кажете, че всичко е самозаблуда?

— Не аз. Кройдер го казва. Но, общо взето, при нас положението наистина е такова. Ние знаем, че всяко ново познание утре или вдругиден ще бъде опровергано. Такъв е пътят на познанието. Който бърза, да върви при йогите. Ама не от йогите чака човечеството истините, нали? И не от поповете.

Тя облиза устните си, пресъхнали от коняка и задухата, с почти бебешко езиче.

— Това не ви ли отчайва?

— Е, аз съм още съвсем в началото, още ми е приятно да вярвам на заблудите си — отвърна той и за кой ли път усети, че тази флиртуваща самонасмешка също не беше негова. Напил ли се бе, или само се перчеше пред малката?

— Ох, де да беше и това самозаблуда! Но какво ще правим сега!

— Дайте да изиграем вашия филм! „В началото на пролетта“ ли беше? Аз играх веднъж в една пиеска като ученик. Ще направим репетицията, та като излезем оттука…

Момичето рипна от шезлонга и побягна към релинга. Постоя там, после бавно запристъпя с босите си по цигански мургави крачета все край белите му тръби.

Той тръгна по отвъдния борд. Взираше се в светлината, която не осветяваше нищо друго, освен тях, надничаше надолу по стените на яхтата, чието дъно тънеше в светлинната мъгла. И пресмяташе, че ако малката върви със същата скорост, ще се срещнат някъде на кърмата. Искаше да й предложи заедно да сварят кафето и се вълнуваше от представата си за общата им шетня.

Там я и завари. Беше се навела към голия и безпомощен над изчезналото море гребен винт. Мълчаливо се наведе край нея. Винтът нищо не му казваше, защото той очакваше друго. Стоя така, докато присвитият му стомах възропта, докато тя изхлипа:

— Ще изтърва снимките! Той и други момичета сигурно е поканил.

И заплака.