Жестокият експеримент

17

Запъхтяното му пристигане я вдигна от шезлонга и той я награби, но сякаш целуваше статуя.

— Нито стотинка не успя да изработи твоят бездарен съпруг, мило!

Вкоравените й рамене го накараха повторно да се разкае, че бе я оставил сама, вместо да я включи в усилията си да оживи поне върху хартията тая гибелна безжизненост. Нежно я запобутва към дюшека.

— Ела да си починем! Не бой се, искам да кажа, от мен. Ела, всичко ще ти обясня, ще видиш, че няма нищо страшно.

Нямаше какво повече да й обяснява, но трябваше да пъди тишината.

Тя като че ли изпадна в безсъзнание, толкова тежко стана тялото й, докато я полагаше да легне. Подложи ръка под тила й, не успя обаче да я привлече към себе си. Главата й натисна мускула на ръката му с каменна тежест.

— Страх те е, нали? И мен ме е страх, мило, ужасно ме е страх. Но нали този страх вечно ни владее и горе. — Отгде накъде пък „горе“, да не би да се намираха някъде долу, като в приказката за Долната земя и Горната?

Мъдрият професор очакваше и от инстинктите си да му подскажат нещичко. Свободната му ръка сама се смъкна по гърдите й, отмина непримамена от тях и поиска да се скрие между бедрата й, но те, студени и корави, не я допуснаха.

— Помниш ли, ти ми каза веднъж, че съм те бил отървал от страха? Когато те запитах не те ли е страх от яхтата, щом не знаеш да плуваш, ти ми каза, че по-рано винаги те е било страх, ей така, най-общо, от хората, от бъдещето, а сега при мен не. Помниш ли? — Тя вероятно не го слушаше, но то не угаси порива му. — Е, добре, това си е пак същият онзи страх, дето винаги си го носим и горе, непрекъснато, само че там ние му противопоставяме шум, деятелност, развлечения, алкохол, музика, та да го заглушаваме, а тук останахме насаме с него. Но нима ни е непознат? С какво толкова е по-нов или по-различен? Това си е пак извечният човешки страх от смъртта. Но я си спомни! Животното се бои само от реалната опасност, а детето, още щом осъзнае себе си като индивид, вече осъзнава и своята преходност. Индивид, разбираш ли? Само интелектът, който се усеща противопоставен на света, може така да се бои. Ама защо ти приказвам тия баналности, ти сама си ги знаеш! Исках да кажа, нека уважаваме този свой страх! Той ни е направил хора, той ни вдъхва потребността да познаем света, и мечтата ни дава, и способността да побеждаваме, доколкото изобщо побеждаваме нещо на тоя свят.

Тя най-после се размърда, но нищо от катедрения му оптимизъм не бе стигнало до нея, защото изхлипа:

— Страх ме е.

— Еее — сгуши я той под мишницата си. — Аз какво ти разправях досега? Не съм ти казвал да не те страх. Казах ти да уважаваш страха си, да го почиташ и да не му се боиш. — Усещаше, че говори нелепости, усещаше обаче, че му е необходимо да ги изрича. — От смъртта те е страх, мило момиче, нали, не от нещо друго, но нали тая същата, ама съвсем същата смърт ни чака и горе! — За трети път „горе“! — преброи онзи в него, който продължаваше да дебне в очакване на новите явления. — Само че виж колко сме по-щастливи, какъв късмет извадихме! Ние вървим към нея по един много, много по-интересен път, не по тривиалния, през умората, през болестите и остаряването. Тук няма автомобили да ни осакатят, няма рак, няма какво да ни направи грозни и немощни, и виещи от болка. Напротив, ставаме все по-млади, по-хубави! Знаеш ли, че когато се любим, жироскопът там май се върти по–бързо и затова така скокообразно… Впрочем сигурно затова и аз все отново и отново те желая, като по-млад, по-силен, с нова и нова обич.

— Искам те! — пошушна тя внезапно на мишницата му, но в тази тишина то прокънтя там като в пещера.

Щеше му се да не е в тесния смисъл на думата, още имаше нужда да заклиня смъртта с лирика и формули, но тя повтори „Искам те!“ — а тялото й недвусмислено го затърси. И не му остана друго, освен дълго и мъчително да разбужда в себе си онова, с което току-що бе се похвалил — питайки се едновременно коя всъщност го искаше сега и дали е прилично за една студентка трета година така безцеремонно да принуждава мъжа. Толкова дълго и мъчително, че по някое време, навярно осъзнала отчаянието му, тя го блъсна от себе си, скочи над него и засмяна, разцелува задъханите му гърди. После взе полото си и енергично ги заизтрива от потта. Думите й заотмерваха ритъма на масажа:

— Помниш ли как ни светеха зъбите в оная нощ? Сигурно това е било началото, сигурно целите сме светели така и сме напълнили всичко около нас със светлина. Нали ти сам казваше, че е възможно самите ние да сме предизвикали това явление! Не може да свърши лошо нещо, което започна с толкова светлина, нали, мили?

Той искаше да й бъде признателен за утехата, но оня, мъдрият, пак се запита откъде у едно младо момиче такова умение да се справя с неуспелите мъже? Нима бе го излъгала, че е имала само трима в живота си?… Докато паметта ревниво му напомни, че в този обратен път, който така вдъхновено бе възхвалил, те отнасяха със себе си и вече натрупаното, придобитото, изживяното. Но докъде щяха да стигнат така? Щяха ли да се превърнат в деца, в бебета, в ембриони? Ембрион, пълен със знанията на зрелия мъж, ембрион професор по квантова механика, ембрион чудовище?….

— Не бъди тъжен, капитане! — рече тя накрая с поизчерпана радост и уморено се отпусна до него. — Недей, защото ти не знаеш колко тъжно умея да плача! — Попритисна се нежно, доверително и ето че очите й наистина намокриха рамото му. — А знаеш ли одеве какво си помислих, когато ти… Е, нали ще ставам биоложка, защо да не си го помисля? Представих си, че се намираме в един голям, голям жълтък, а ние с теб сме клетка и сперматозоид, които сега се оплождат, и от тях ще разцъфти един нов живот, цяло ново човечество, някъде там из космоса, защото някой се е отчаял от човечеството и ни отнася на друго, по-хубаво място, за да го пресъздаде… Нали може да е и така, а?

Подобно видение наистина можеше да има само някое влюбено и самонадеяно момиче, не невротизираната, болнава жена, която кой знае кога бе избягала на яхтата му. Отвърна предпазливо, да не развали видението й:

— Аз дори го вярвам, мило!

— Е, видя ли! — зарадва се тя с откровеното щастие на дете, в чиято приказка най-неочаквано са повярвали, а в следващия миг отново го изненада неприятно. Цялата се разпери, красиво и безсрамно, към жълтъка над тях. — Хайде, нарисувай ме така, ей така! После ще сложим картината в найлонов чувал и ще я хвърлим в морето. Да види Земята майката на бъдещото човечество, да си я има за спомен и назидание.

Почака да чуе отговора му, но професорът знаеше, че няма къде да хвърлят картината, и се мъчеше да си спомни дали не би се намерила на яхтата подходяща тръба, с която да направи нещо като малка ракета, за да пъхне в нея съобщението. Може би с барута от десетината сигнални патрона щеше да пробие гравитационната стена…

— Ставай, ставай, стига си се излежавал!

Той се изправи без желание, облече се. Имаше време за опита с ракетата, дори е по-добре да изчака, докато започнат да ги търсят, а момичето се нуждаеше сега от внимание. Неуспялата артистка май още вилнееше в нея, сигурно е могла да стане добра артистка с това си умение така внезапно да се превъплъщава от един в друг характер. Жалко, че не бе гледал филма й!

Лениво обърна статива към дюшека. Погледът му се спасяваше от самоопияненото безсрамие на тялото й при боите. Старият художник, който някога преподаваше на такива като него в кварталното читалище, им втълпяваше, че моделът сам налагал техниката. Хубава приказка, но това му налагаше сега да я гледа, а той се срамуваше. И защо? След като няколко пъти бе й се заканвал да я рисува актово, осъзнал безсилието си пред портрета, защо тъкмо сега тялото й не го привличаше? Заради неуспеха ли одеве, или обратното?

На един конгрес в чужбина се запозна с фотографа на известно илюстровано списание, пиха по чашка заедно, момчето, интелигентно и забавно, не беше обикновен репортер. Показа му изключително интересни снимки — художествени търсения из вихровите движения на материята; имаше чудесни находки. След третата чаша измъкна и не по-малко великолепни актови снимки, а в разговора — като художник с художника, — защото така разговаряха тогава, между другото му каза, че никога не успявал да направи хубава снимка на жена, с която вече е спал.

— Облечи се и седни в шезлонга!

Сякаш я изтръгна от сън. Тя рипна засрамено, нахлузи полата, прикри гърдите си с мръсното поло и побягна към каютата. Но не беше му се разсърдила — новата пола и блузката говореха за старание да му се хареса.

— Трябваше нещо по-светличко, тая блуза…

Лилавото убиваше мургавината й, която той — чак сега го забеляза — особено харесваше.

— Всичко си измачкал — напомни му тя.

Опита се да гледа само над якичката й. Как да рисуваш тука, дявол да го вземе, като нямаше никакви сенки! В царството на сенките. Една легенда го нарича царство на сенките, друга твърди, че душите там нямали сенки, там, на отвъдния бряг на Лета, по чието течение плуваха сега.

— Дай полупрофил!

Алфа извърна глава, но силуетът пак не се очерта — от всички страни светлината имаше равна интензивност. И Леонардо да си… Рембранд пък хептен щеше да я закъса с неговите светлосенки! Трябваше да потърси онова, което извътре да раздвижи иконното безсенчие. А защо пък да не опита като икона?

— Право към мен! Ама не ме гледай така, хубаво се отпусни! Мисли си за нещо възвишено, за новото човечество си мисли!

Тя се усмихна като Богородица, отрекла се от вярата си. Я да я накара пак да се съблече! В тия нейни гърди имаше повече святост, отколкото сега в лицето й. Нима тялото й е по-малко чудо на природата от това, с което тя ги нападна така коварно? Леонардо защо не е рисувал актове, само анатомически скици? Не, не е само до времето работата, единство на научното и художественото, дренки! Никога нямаше да стане що-годе свестен художник, и учен нямаше да стане, макар че с толкова овации миналата година го направиха професор. Сега пък — миналата година! Хайде, съвземай се вече! И у Леонардо си е било чисто раздвоение. Дори той си е блъскал титаничната глава в него, все е бягал ту от едното, ту от другото, все не е смогвал да завърши изобретенията и картините си, колко от картините му са завършени? На пръсти се броят.

— Капитане, схващат ми се вратните жили — обади се Алфа. — Вратните и развратните.

— Не съм ти казвал да не се движиш — измърмори той разсеяно, но шегата й все пак бе докоснала съзнанието му. — Хей, аз не те знам такава!

Тя очевидно се поразсърди, че не бе оценил играта й с думите:

— Ти изобщо не ме знаеш.

— А казваше, че си имала само трима мъже…

— Трийсет.

— Какво трийсет?

— Мъжете. Толкова са.

Той не й повярва, продължи да изостря върха на напоената четка в ръба на палитрата, подхвърли, колкото да не остави провокацията й без отговор:

— Защо тогава ме излъга?

— Не е ли все едно дали са трима или трийсет?

Тонът й — тя сякаш на себе си задаваше тоя въпрос — го накара вече да я погледне, но погледът му се уплаши от самовглъбената злоба на очите й, потърси убежище в другото й лице, чийто овал напираше да изплува из готовия иконно-златен грунд на платното.

— Иди свари чай! Ама силен, горчив, напълни термоса!

Алфа рипна от шезлонга и му остави облекчението да бъде истински насаме с нея. И като убождане болезнената и внезапна истина, че човекът е безпощадно сам пред праговете на познанието, дори когато е свързан с най-интимни връзки с другите човеци. Той стисна клепачи, стисна зъби, опитвайки се да забрави и двете — с прадревния човешки инстинкт да удавяме безплодните си въпроси в самозабвенна деятелност.

Лицето й върху платното бързо се отърси от иконната си неподвижност, разигра се като дете, оставено за кратко без строгия контрол на намръщен родител. Пръскаше сенки и цветове наоколо, смееше се, плачеше, колко тъжно умееше да плаче! Беше младо, ласкаво, искрящо… Кривеше се с нервно разтреперани ноздри, ставаше измъчено, с кални ями по бузите, ужасяваше се от нещо си, после се размекваше в сладостна след любовна нега, за да се затвори пак така изненадващо, да страда и да търпи запъхтените му усилия над тялото й…

Доизпълваше вече второто платно с едно от нейните лица, когато тя крадешком запристъпя по палубата с двулитровия термос в ръка. Зърна само по женски деформираните й стъпала, видя ги в паметта си значително, уголемени, като на оная картина, която още не помнеше в какъв умопобъркан час бе нарисувал, и рефлективно обърна първото платно, облегнато на мачтата да съхне.

— Не бива ли да гледам?

— Налей чая и седни!

Тя се стараеше да прави всичко безшумно, но дори босите й ходила мляскаха оглушително по дъските, докато тялото и се огъваше и навеждаше с толкова девича прелест, че той за минутка се захласна по него. И в новото й лице, след няколко още целувки на четката, бликна ярко безименно щастие, чийто извор сякаш не лежеше другаде, а в самата младост на кожата. Той се самовъодушеви:

— Ван Гог бил казал: Предпочитам да рисувам окото вместо една катедрала. А тия твои очи ще ме накарат сто катедрали да нарисувам. Не се сърди, че бях груб одеве, ама като не съм никакъв художник! А за добрия портрет най-много пречи самият модел, мило. Той обърква художника, макар и неволно. Той иска да бъде представен по-хубав, по-благороден или пък, ако има самочувствие, да го нарисуваш иска какъвто си е, но в същото време да го оправдаеш, че е такъв. Така си е, не съм го аз измислил: моделът се оправдава, художникът обаче иска да обвинява…

— В какво ме обвиняваш? — попитаха тихичко втвърдилите й се устни, но може би бяха се вкоравили пред горещината на чая, който дори парата си не успяваше да вдигне в този иконен въздух под лицето й.

— Не те обвинявам, а ти цитирам какво съм чел за портретите. Когато някой не може нещо, цитира другите. Нали това правя и като професор.

Той поработи още няколко минути, преди да се обади пак:

— Големият портрет е познание и присъда, мило. Лоши са ония художници, които се отказват от ролята на обвинител, които ласкаят, раболепстват…

— В какво ме обвиняваш? — повтори тя и сега, като че ли очакваният отговор бе по-важен за нея отпреди.

— В това, че те обичам! — рече той и отвисоко пусна четката в гърненцето, пльосна палитрата до него. После седна на дюшека пред чашата с недимящия чай.

— Да надникна ли?

— Има много да се доработва.

Алфа стоя дълго зад статива и той не дочака реакцията й.

— Сигурно се питаш сега такава ли си и защо съм те видял такава, но хората обикновено не се познават, даже инстинктивно предпочитат да не знаят нищо за себе си. Говорил съм с психиатри, много бил разпространен патологичният страх от огледалото, а това е показателно, нали?

Щеше още да философствува, но разбра, че се оправдава.

— Мен не ме е страх.

— Хубава си, затова. Па и закъде е една артистка без огледалото.

— Никаква артистка не съм! — сопна му се тя и се върна в шезлонга.

— Е, и аз не съм никакъв художник! В теорията на полето има така наречените ненаблюдаеми величини, а твоята душица, мила Алфичке, за мен е пълна с тях, та не бива много-много да ми придиряш.

— Нищо не съм казала — потвърди тя, че човекът, изглежда, все пак предпочита да си остане ненаблюдаема величина. — Портретът е хубав. Наистина!

Уверението й прозвуча прекалено настойчиво, за да не го засегне. Мястото в душата му, където допреди минутка вилнееше образът й, бе станало пещерно студено и празно, а в тая кънтяща кухина като отровен, газ нахлуваше една озъбена неприязън към модела, който, отказал да прилича на портрета си, преспокойно си пиеше чая.

— Не е реалистичен, не личи, че си имала трийсет мъже.

— Вярно е, не личи — съгласи се тя със същата заядливост.

Той се запъти да обърне към нея другия портрет — доста по-различен от втория, но се отказа.

— Наистина ли са трийсет?

Алфа прихна злорадо:

— От трийсет повече ли се ревнува, отколкото от трима? Ако знаех…

— Но защо трябваше да ме лъжеш?

— Ти в нищо ли не си ме излъгал? Флиртът винаги си е едно взаимно лъготене, цяла надпревара кой повече да излъже.

— Аз пък си въобразявах, че нашето не е само флирт — изстина той пред внезапното им раздалечаване, тъкмо сега, когато прегръдката бе единственото им убежище.

— А какво друго може да бъде? Един банален опит да избягаш от себе си. Ти сам го каза веднъж, нали? — Явно се насилваше да го произнесе пренебрежително, подчертавайки равнодушието си със съсредоточено отливане от чая.

— Твоят трийсет и първи опит. Наистина трябва да ти е станало вече банално!

Той се отдръпна до самия релинг, а светлинната стена пред него се изправи като гигантско платно, върху което се разкривиха и загримасничиха множеството лица на жената зад гърба му. С какво толкова я разсърди тоя портрет? Отмъщаваше ли си за неумението му или чрез него той неволно бе й открил нещо, което тя искаше сега да отрече, та да разсее някакви негови илюзии? Но не, за всичко друго можеше да бъде отричан портретът, само не че е нарисуван без обич и вдъхновение, дори прекалено много обич има в него, та чак го разваляше. Кой знае, може пък и за вдъхновението, както и за любовта, да е нужно по-напред да си повярвал в една самоизмама.

Запита я гърбом, мъчейки се да потисне онова, което още настояваше да я мрази:

— Много ли ти се ще да се скараме?

— Ти искаш да се караме — остро го простреля, отговорът й. — Не е ли възможно да си казваме истините и без кавга?

Той се обърна, избъбри безпомощно, в детинска самозащита:

— Ама за какви истини говориш! Какви истини са тия твои трийсет мъже! А и ти ме излъга, нали?

Тя отново вдигна чаената чаша с вбесяващо усмихнати гънчици над устната си.

— И да не са трийсет… не са и трима. Само не ме карай сега да ги броя!

Като че ли окончателно намразваше тая жена в шезлонга, който като трон — допълнително я отделяше от него.

— И кога успя да ги натрупаш толкова?

— Вторият и третият са трудните, останалите идват лесно — отвърна тя с предишната усмивчица, а зад признанието й лежаха не само подсещането, че той е в числото на лесните, но и действително повече мъже, отколкото бе му съобщила в началото.

Краката му леко потрепераха, докато клякаше край термоса, и ръцете му трепереха, когато си наливаше още чай. Изправи се бавно, бе препълнил чашата, и с тежка, зиморничава умора я отнесе на кърмата.

Постави чашата на самия й край, седна край нея и провеси крака под релинга над бронзирано зеления мъртъв гребен винт. Вместо да се наливаше с тоя гъст като отрова чай, щеше да е по-добре да легне в каютата и да спи, да спи, докато се събуди в друго време и сам, все едно кога и къде, но се налагаше да будува пред тая неизвестност. А защо — след като тя вече не го плашеше?

Бе опрял чело на тръбата на релинга, със затворени очи, в очакване чаят да изстине, и не ги отвори, когато чу шляпането на боси крака зад себе си. Унесът му беше още твърде дълбок.

— Слушай! — ливна над главата му разпенената ярост на някаква съпруга-простачка. — Ако това ми е най-големият грях, ако това толкова… Ще ти кажа, щом настояваш. Имаше такъв период. Но ти си виновен за него, само ти! Щото, когато и ти ме прогони, аз хукнах като ослепяла насам-нататък. Може да е било от отчаяние, или да си доказвам, че не съм жена за отхвърляне, или да те забравя, или дявол знае какво. Слава богу, не трая дълго, защото се намразих. И тебе намразих. И още те мразя. Чуваш ли, мразя те! Мразя те!

Последния си вик тя избълва на срички и така силно, че гръмналите му уши пропуснаха шума на отдалечаването й, със закъснение доловиха нейното отсъствие.

Заповяда си великодушие — щом бе хлътнал в неблагоразумието да подпише брачния договор в бордовата книга, налагаше се да изтърпи някоя и друга младоженска кавга. Но никога не бе му и хрумвало, че е възможно някой да го мрази. А сигурно е имало и още има. Ония анонимни обаждания по телефона, когато така бързо стана професор, па и след това… Псуваха го на майка, наричаха го бездарник и леке — той лековерно ги отминаваше като вулгарни прояви на завистта. Защото действителната му вина лежеше години по-рано, когато отстъпи пред настояванията на професора си да участвува във фалшивия конкурс за асистентското място, знаейки предварително, че то е за него отредено. Беше си недвусмислен заговор срещу Зетов, безспорния физик на последните три випуска. Докато той представляваше само един многознайко, симпатично вундеркиндче, което заслепяваше непроницателните с разнопосочните си дарби. Единствено професора сигурно не бе заблудил, професорът от Зетов се боеше, не от него, затова си го избра и за протеже по тая тъжна за университета традиция професорите да посочват за свои приемници по-безплодни от себе си хора, които да не заличат техните бледи следи.

Но трябваше ли и тогава да се чувствува толкова виновен? Все едно, на тази катедра щеше да застане друг, не Зетов. Дори с цената на по-добри условия професорът щеше да го отстрани от факултета. Което и стори, като го изпрати в чужбина, в международните центрове, където единствено е възможно днес да се прави голяма физика. Така и в двата случая съхрани маската си на покровител.

Не, Зетов също нямаше основание да го мрази. Редките им срещи си оставаха изпълнени с доста сърдечна колегиалност и ако някой би могъл да бъде обвинен в притворство, това беше самият той, защото продължи да се състезава с него. Зетов имаше респектиращи трудове, имаше си удовлетворението да бъде уважаван член на колектив с международен авторитет и не се нуждаеше от боричкането за евтина популярност, в което той се бе самовъвлякъл.

Така си беше — но защо го осъзнаваше чак сега? От мига, когато „спечели“ конкурса, той продължи вече истински да се състезава с него, за да докаже и на себе си, че действително е заслужил катедрата. Той воюваше не в науката, не в лабораторията, а там, където действително щеше да победи — в душите на студентите и с броя на книгите. А в постоянното си старание да изглежда друг в очите на хората сигурно бе забравил кое в него е истинското. Тия мъчителни упражнения по гражданска доблест, по доброта и красноречие не му бяха чак толкова необходими, за да стане любим преподавател, с тях заличаваше навярно спомена за своето мижитурство.

У всеки амбициозен светец плаче некадърният грешник. Но нима все пак не беше нужен, на студентите поне, именно такъв — предрешен, след като сам не знаеше вече какъв е истински и дали от истинското в него обществото би имало някаква полза? Ако стърчеше сега самичък в това светлинно кълбо, ако нямаше пред кого да се преструва на храбър, на умен и вярващ в добрия изход, ако разрешеше на червея в гърдите си да се гърчи от ужас пред непонятното, щеше ли да е по-достойно за човека? Та нали от тоя ужас бе изплувала у Алфа и омразата като краен продукт на всяка принудителна равносметка — трябва някого да намразиш, за да не зачеркнеш себе си. Не, не биваше да я оставя сама с тоя злополучен портрет, който бе я накарал да се види измамница… И въпреки уж сполучилия опит да отхвърли още веднъж вините си, той се повлече към нея като прегърбен от грехове, босоног божигробски пилигрим.

Алфа спеше. Проснала се без завивка на дюшека, изтощена може би от равносметки и омрази, тя бе отнесла в съня си и страданието. Пресните му следи още държаха скулите й вкоравени, стичаха се в хлътналите улейчета около устата, пулсираха в ямичките на отметната шия.

Обиден от неочакваното й заспиване, той се почувства окончателно отблъснат, а би трябвало да се зарадва — то потвърждаваше, че конфликтът й с него не е толкова дълбок. Разумното бе да я събуди или да я пренесе в лодката — за какво толкова грижливо я зарежда, но предпочете да остане край нея. Привлече едно леко одеялце и легна предпазливо, с предпазливо покълващата надежда, че омразата й все пак не е била истинска. Та нали преди няколко часа бе го обичала със същото вдъхновение, с каквото той рисува портретите й! Или всъщност отдавна е угаснала, а обратно течащото време също бе я пренесло през някакъв някогашен час, когато тя е имала нужда да го мрази.

Алфа се обърна, почти сладострастно преметна ръка през гърдите му. Кого ли прегръщаше сега? Пошушна й:

— Събудих ли те? — и дооправи одеялото зад гърба й.

— Мъничко.

— Извинявай, но трябва да съм до теб, та ако стане нещо.

— Знам, капитане, ти ще ме спасиш.

Каза го сънливо — нежно, а му се стори подигравка.

— Добър плувец съм и мога да спася човек… при нормални условия. Още ли ми се сърдиш?

Доразбудена, тя прибра ръката си, сякаш да прецени дали не бе сбъркала с импулсивната прегръдка.

— За какво?

— Ти си права. Аз наистина не съм това, което изглеждам. И непрекъснато лъжа хората. А най-много ги лъжа от катедрата — отвърна той, загледан в светлинния облак над яхтата, макар да знаеше, че зад него няма никакъв всевластен да опрощава изповедник.

Алфа издиша треперливо, като при вътрешен смях.

— Видя ли, че апостол Павел е прав! Човекът е една голяма лъжа. — И весело върна ръката си на гърдите му.

— Алфа, аз убих едно дете!

— А аз две! — притисна се тя към хълбока му.

— Как две?

— Два аборта имам.

— Това е друго — пообърка се той. — Не, това е друго. Слушай, искам да ти го разкажа, никому досега не съм го казвал!

Алфа още по-уютно се донамести край него, а дланта й майчински легна на бузата му. Изглежда, не бе му повярвала.

— Бях още студент. Минавах веднъж край канала, долу под факултета, имаше там едни тръби над него, от парно ли, водопроводни ли, отдавна ги няма вече. Три деца балансираха тогава по тях и правеха разни маймунджилъци, пък мен тоя семестър ме друсаше една доста силна невроза, от прозорец не можех да погледна надолу, без да ми се завие свят. Ако видех дете на висок балкон или човек на някой покрив да си оправя антената, всичко в мен се разтреперваше. И тогава така. Викнах им да се махат оттам, а едното, стресна ли се, не знам какво стана, май че само се обърна да ми се изплези, но загуби равновесие, подхлъзна се и падна точно във водата. Аз обезумях просто обезумях! Закрещях за помощ, а хора никакви, беше рано следобед. Презглава се изпързалях надолу, до самата вода, целият бях се изпожулил, но тогава не знаех да плувам и… не посмях. Водата преобръщаше детето съвсем близо до брега, па и каналът е тесен, знаеш го, макар тогава да беше придошъл. Трябваше просто да изтичам десетина метра по-надолу, да нагазя в плиткото и да го пресрещна, но нали ти казвам, съвсем си бях изгубил ума, само крещях и плачех. А те така и направиха, първият, който дойде, нагази и го хвана, но беше късно. От „Бърза помощ“ казаха, че сигурно си е ударило главата в цимента при падането. Но това пък трябва да е било благоприятно, да не нагълта така бързо вода, ако е изпаднало в безсъзнание. Значи няколко минути по-рано да бяхме го извадили… Не знам, аз поне така си мисля. И все това си мисля. Толкова години оттогава, а тоя кошмар… Още не мога да застана край река, без да не видя и дете в нея. Записах се веднага в плувни курсове и никога нищо не съм правил с такова отчаяно усърдие. По-късно изкарах и курсове за спасители, и скокове от кула тренирах, и тая яхта, и всичко… Само и само да победя тоя свой мижитурски страх от водата.

Той млъкна, почти така отмалял, както след самата случка, но още прослушваше думите си, за да чуе дали правдиво бе я разказал, или неволно се е обаждала в тях и оная коварна себичност, която винаги и за всичко се самооневинява.

Извърна глава чак когато усети тежестта на женската ръка върху гърдите си. Алфа отново бе заспала, без да му даде прошка. Той поиска да се възмути, но изведнъж сам рухна в себе си от нещо още по-чудовищно: рухна пред собственото си заспиване, връхлетяло го като упойката на операционна маса. Сякаш самото време се стовари с водопаден удар върху му, зашемети го и го понесе нанякъде в непрозирно мътния си порой. Той смогна още да си помисли, че може да е и към смъртта, но и тя вече не го плашеше.