Жестокият експеримент

11

Докато приготвяше надуваемата лодка, той разсъждаваше за страха и за отчаянието в ритъма на педантичната си сръчност, почти весело. Питаше се дали отчаянието не е единственото състояние на човека, в което той осезателно се докосва до вечността и до безкрая? Защо тогава трябва толкова да му се плашим? И се питаше още дали все пак Буда или кой там някога не е открил по-правилния път за преодоляване на отчаянието, като е предложил чрез медитация и съзерцание човекът да се сприятелява с непонятното вечно, вместо да му се опълчва с противодействия. А едновременно с това продължаваше да закрепя яко в лодката туба вода, туба бензин, дуралуминиевата тръба-мачта, ветрилото, пакет храна, компас, сигналния пистолет, въдиците, двете спасителни жилетки. Провери работата на извънбордовия мотор, върза го допълнително за лодката. Не се знаеше дали загадъчното въздушно кълбо нямаше така да ги пльосне отново върху водата, че да преобърне яхтата. Но пък отсега да облекат тия светещо оранжеви жилетки — прекалено комична щеше да излезе сватбата им!

На сватба и смърт, на сватба и смърт… неочаквано заповтаря мозъкът му екстазния повик на един поет, изучаван някога в гимназията, и заедно със стиха той се върна в каютата към онова, на което още се съпротивяваше. Колко измамен бе вече копнежът на прецивилизования човек за древната чистота на природата! Дори въздухът отдавна бе престанал да бъде за него само нещо за дишане, бе се превърнал в неотменимо място за срещи със себеподобните и в поле на надеждата, че все някога ще му донесе отнякъде си и гласовете на другите обитатели на Вселената. Защото тук, на своето смалило се кълбо, човекът бе останал вече без противници, но и без партньор. И гласове искаше да слуша човекът, не мълчанието на безкрая.

Само някое чудовищно силно магнитно поле би изличило така от въздуха цялото радиодърдорене на човечеството, би заковало компасната стрелка в непризнавана от нея посока. То обаче би унищожило и записите в магнетофонните касети, ще убие и тях, двамата, може би не изведнъж, но черният дроб би трябвало вече да сигнализира. А черният му дроб си се чувствуваше великолепно, дори когато той заби юмрука си в него. И цялото му тяло се чувствуваше добре въпреки смътната умора, резултат сигурно на любовните рекорди. Никога не бе любил с такава стръв… Но стига глупости, професоре, записвай, записвай! Каква беше границата на поносимост на магнитното поле? Не, това сега няма значение, гравитацията виж, с нея виж какво е станало!

Макар да бе си останал нескопосен експериментатор, той помнеше каква наслада бе му доставяло на младини записването на наблюденията по време на семинарните упражнения и най-напред с нея се опитваше да зарази студентите си. Защото нали оттам е започнала някога истинската наука, от записването на наблюденията. Не познаеш ли вкуса на добросъвестното записване, не ще познаеш и радостта на науката. Първо записвай, после мисли, ако ти не измислиш нещо, друг след теб ще го измисли над твоите странички.

Умът му по студентски бързаше към обясненията, но той го възпираше, защото още дори предположение не би могъл да съчини, камо ли хипотеза. Риманова сфера? Някога Риман бе изказал предположението, че много силната гравитация би закривявала пространството, век по-късно Айнщайн го доказа като възможност за метагалактиката, но над това кротко и малко море… Впрочем, каквото и да бе се случило тук с гравитацията, то си оставаше немислимо за сегашните познания на човечеството.

Той се огледа из каютата за нещо, от което би могъл да се лиши, извади от шкафа първата попаднала му книга, но му трябваше и нещо по-тежичко. Надникна в кухненската ниша — чиния от алпака би летяла чудесно. Застана край релинга, хвана чинията за ръба и я отпрати в непрозирния въздух. Чинията се завъртя като диск по стръмна парабола, след около двайсетина метра обаче заслиза, постепенно усилвайки падането си, сякаш невидим конец я дърпаше обратно, и скоро се изгуби някъде под кила. Такава парабола сравнително лесно се изчисляваше, но тя се силеше да му внуши нещо абсолютно невъзможно.

Повтори опита с книгата, подхвърли я съвсем леко. Тя плавно отлетя на два-три метра и като бумеранг се завърна в плоска дъга, докато се залепи за борда на около два метра под релинга, сякаш стената беше магнитна, а този магнит бе — в състояние да привлича и хартия. Почти в същия миг от другия борд екна познатият удар на метал върху дърво.

Той притича натам и се втрещи. На метър под релинга, запоена с ръба за яхтата, лежеше чинията — направо да сипеш нещо в нея. Излизаше, че центърът на гравитацията бе се преместил в самата яхта. Е, и това ако не е природно чудо, здраве му кажи!

Обезсилен, мозъкът му лениво запремята всичките налудничавости, с които се занимаваше покрай другото съвременната физика: и опитите да се приложи квантовата механика при процесите в живите организми, и възможността човекът да имат собствен гравитационен център, и многомерните пространства, от които закономерно би произтичало нарушаване на причинно-следствената връзка, на всеобщата симетрия… Все очарователни главоблъсканици за мечтателния и склонен към спекулативност мозък на физиците. Но ако това светлинно кълбо действително имаше собствено гравитационно поле, то цялото кълбо би трябвало да виси в друго, външно поле и тогава яхтата сигурно падаше нанякъде или се носеше като спътник в орбита около Земята, защото на самата Земя такова състояние бе немислимо!

Той се върна над останалия полупразен лист и конспективно си записа всичко, което бе му хрумнало. Отбеляза си и за подсещане: Спорът между Айнщайн и Бор! Принципът за неопределеност! Светенето на атомарния водород в силово поле! А отдолу подчерта въпроса, който сам си зададе: Не би ли могло това да е субективен ефект, на двамата едновременно, ейдетическа картина, нарисувана от предусещането на безизходица? И му тури три смешни въпросителни, за да възвърне заплашеното си от нова паника равновесие.

Качи се в рубката, извади бинокъла, огледа всички посоки, които му откриваше кабината. Въздухът навсякъде си оставаше еднакъв, сякаш отвсякъде го огряваха еднакво силни далечни слънца, и нищо по палубата не хвърляше сенки. Като в телевизионно студио при запис. Не хвърляше сянка и жената от шезлонга.

„В самотна къщичка със тебе да живея…“ — изтананика мозъкът му прастария шлагер, когато отмалелите му ръце сведоха тежичкия бинокъл към прегърбената над бордовия дневник жена. Дори грозните кокалчета на краката й видя в петнайсетократното увеличение, но усети, че му се искаше да бъде и занапред с нея, заедно с всичките й неврози и кокалчета.

А колко малко я познаваше! Та и откъде, като нищо друго не бе правил досега, освен да я кълчи насам-натам! Дяволите да го вземат, отде се взе тоя звяр у него? Но мъжът на тия години май имаше нужда първо да обладае жената по всички начини, за да се увери, че е негова, и тогава чак се сети за душата й. Разбира се, без да се запита какво им е на жените в тая първа фаза на опознаването.

Той се опита да прогони чувството си за вина чрез обобщаване — нима не са такива взаимоотношенията ни и с природата? Хилядолетия да я насилваме, да я режем и трошим, докато някой ден най-после се догадим, че тя може би има неразлагаема в реакторите душа, че за нея е невъзможно да се съди по откъснатите от плътта й части. Не, за това йогите отдавна са се сетили и дай да не почваме пак с тях, скръцна той със зъби на собствените си юношески увлечения, захвърляйки непотребния в затворилото ги пространство бинокъл.

Пристигна на палубата, натоварен с три малки платна, с големия скицник, с кутиите бои.

— Записваш ли, юнга?

— Ест, капитане! — отвърна тя със същата насилена бодрост.

— А радостта не ти ли пречи да бъдеш обективна?

Все още се мъчеше да се отърве от гузността си, докато разполагаше багажа пред разкрачения край мачтата статив, равнодушно попил в себе си напразните му вчерашни опити да нарисува портрета и.

— Каква радост?

— Нима жените не се радват, когато им предстои сватба?

— Ти сериозно ли?

— Капитанска дума на две не става, юнга.

Той присвиваше очи към отворената кутия с пастелите. Изпробва най-напред светлата охра в долния край на листа. Алфа мълчеше и той чу мълчанието й чак след като, недоволен, бе сравнил вече размазаните няколко цвята.

— Налей ми, ако обичаш, малко уиски. Нали няма да ти преча?

Тя остави чашата край десния крак на статива, отметна коси и се загледа в растерно зърнистото, жълто-оранжево петно, запълващо листа.

— Какво ще рисуваш?

— Не се ли вижда? Класическия сюжет: китайки вадят моркови.

Тя не се обиди, но не се и засмя.

— Въздуха ли?

— Ъхъ. После ще нарисувам и теб като младоженка. За документация. И всичко ще напъхаме в непромокаема торба, заедно със записките ни и ще го вържем за един спасителен пояс.

Тя погали тила му.

— Още ли искаш да се омъжиш за мен?

— Искам — отвърна тя и зачака, но той не се обърна, а откъсна листа от скобите и го захвърли край себе си.

Тогава тя се върна в шезлонга, а той закрепи едно от платната и съсредоточено заразмазва блажните бои на палитрата.

С тях бързо налучка приблизителния цвят — упражнението с пастела бе му помогнало, но щом запълни цялото платно, реши, че му трябваше поне още едно с тоя тайнствен въздух.

За него му стигнаха вече петнайсетина минута и три глътки уиски. То стана по-добро, а заедно с това разпали и жаждата му за рисуване. Облегна го на мачтата да съхне, върна на статива предишното и го видя: сега като грунд за картина, като небе — такова ставаше понякога небето след залез над житени блокове. И това небе отказваше сега да виси опразнено от всичко човешко, колкото и невидимите китайки да вадеха невидимите моркови в неговата жълтевина.

Той огледа отново унесената да препрочита дневника жена и за кой ли път страдащото му за хармония око преоткри деформираните й стъпала. Изведнъж обаче пожела да ги нарисува-. Два крака върху това небе, на легнал, или на човек, който може би се опитва да се изкачи по него… Та не беше ли изкуството и подсъзнателен стремеж да се освободим от дисхармониите, които ни мъчат?

— Моля те, изпъни си краката. Не, не така, извърни се с целия шезлонг, или по-добре седни на дъските и ги изпъни.

Тя мълчаливо изпълни странната му молба — вчера, бе я мъчил вече, въртейки я насам-натам в безсилието си, — а той нетърпеливо гаврътна цялото уиски от чашата. То навярно усили и размаха на четката. Очертанията на стъпалата излязоха прекалено едри, но това не го спря. Ръката му се движеше вече сякаш пряко неговите намерения, по собствени воля и усет. Рисуваше грубо, с глинесто жълтеникави, тук и там пръстеносиви до блатно синкави цветове. Криви пръсти, мазоли по тях, издути вени, възли, напиращи да спукат излинялата кожа. Оживяваха и уморено пулсираха чифт мъжки крака, избродили много пътища, стъпили сега с гордо нехайство върху необичайното небе. Може би бяха се само изпънали да си починат, преди да поемат и по самото небе, да смачкат и него с упорството си.

Забелязала, че отдавна е престанала да бъде модел, Алфа безшумно дойде зад гърба му, помълча, възкликна:

— Капитане, какво е това?

Той гледаше платното с внезапна отпадналост; лактите и коленете му потръпваха от бунтуващите се телесни токове, но имаше чувството, че е нарисувал най-хубавата си картина.

— Налей ми малко!

Тя изтича за бутилката, сякаш го спасяваше от припадък. Разтрепераната чаша звънна в зъбите му.

— Какво ще кажеш?

— Много е страшна! Тези крака на цялото небе… навяват самота! Не знам, аз не разбирам много-много.

— Самотии са — потвърди той. — Но не са ли и силни, няма ли в тях съдба? — Отпи още по-голяма глътка, задави се и пресипнало се засмя. — Те това е! Защо ще ми рисуваш целия човек или портрета му? Нарисувай неговите крака и ще се види целият път, който е извървял в живота, си. Леонардо има едни ръце на старица…

Жената зад него бе обхванала с длани брадичката му, вдигна я нагоре и го целуна по темето. Заприлича на целувка на увенчание и той се извърна бързо, засрамил се от картината си. Утре щеше да я донаправи, ако още я харесваше. Но щеше ли да има утре под това безжизнено небе с неговата негаснеща светлина?

И се хвърли в прегръдката на целуналата го жена, с гръб към сторилите му се жалки в своята самонадеяност човешки крака. Затвори и очи, да не вижда небето, което бе рисувал с научна добросъвестност, защото то бе се спуснало сега и над рамото на жената, и бавно ги поглъщаше в себе си заради някакъв неосъзнат техен или на човечеството грях, може би тъкмо заради тази негова самонадеяност.