Жестокият експеримент

12

Двамата вложиха много такт да не заприлича необикновената им сватба на пародия. Той изрови старата си капитанска шапка — приятели му я подариха, когато купи яхтата, и я върза на мачтата, присъждайки й ролята на бракосъчетаващия капитан. Шапката задаваше мълчаливо ритуалните въпроси, а той пръв й отговори, за да покаже на младоженката, че ги е чул, следвайки някакъв стародавен ритуал.

— Да, искам я за съпруга. Ще я обичам, ще се грижа за нея, ще й бъда верен.

Така го изрече, че веднага прогони комизма на стърченето им пред бялата някога, а сега мъдро посивяла капитанска шапка. В порив на признателност Алфа се притисна към хълбока му. Тя все пак бе промъкнала контрабанда на борда една вечерна рокля. Скъпо колие изтъняваше мургавата й шия; подсиленият грим и сменената прическа — бе спуснала дългите си коси чак до раменете — бяха я превърнали в непозната жена, а вълнението й на младоженка излъчваше непознато му очарование. Пръстите и на двамата леко трепереха, когато изписваха имената им под брачния протокол в бордовата книга, въпреки че той бе нарисувал вместо печат две сладникави сърца, завързани с веригата на котва, забита в празното пространство.

Алфа притискаше към гърдите си букетче цветя, направено от неповехналите стръкове на двата букета. Сред потискащата мъртвина наоколо той вдъхваше упования в живото. Бяха тук единствените все още живи същества, освен тях и единствени свидетели на брака им. Може би заради това по време на празничната вечеря или обяда — непроменливата светлина не определяше каква е трапезата им, а и сетивата им за времето изгубиха допира си с него — техните погледи често се срещаха сред пъстроцветието на букета, изправен в средата на покривката.

Когато той шеговито я подкани да го настъпи по крака при подписването на протокола, тя отвърна сериозно:

— Не мога да господарувам над такъв мъж.

И го изгледа с боязливо неверие в истинността на това, което извършваха.

— Хей, помисли си още веднъж, не е шега! Бордовата книга е официален документ. И при мъжа ти ще отида с нея!

— Ти ме настъпи — настоя тя, сякаш се боеше от собствената си непокорност. — Настъпи ме, моля те!

И чак тогава сложи подписа си до неговия.

Изтанцуваха един валс, който намериха след дълго ровене из касетките, после той остави касетофона да свири каквото и да е, за да прогони засилената от собственото им тържествено мълчание тишина.

Алфа го попита насред този сякаш неестествен тука музикален порой и явно се чувствуваше виновна, че още се бои:

— Какво мислиш все пак?

— Остави сега! Каквото и да си помислим, ще бъде погрешно. Да приемем, че е Риманова сфера със сватба в нея. Истинският ритуален дом, в който природата бракосъчетава своите деца. Или Нирваната, абсолютното битие.

Тя рече малко нервно:

— Йогите едва ли си представят, че в абсолютното битие ще пият шампанско и ще се любят.

— Защо не? Щом в процеса на самоусъвършенствуване се отказват от всички сладости на живота, може би в абсолютното битие си наваксват. Е, сигурно не е шампанско — засмя се той. — За абсолютното битие трябва абсолютно питие. Какъв ли ще е вкусът му?

— Хайде и нещо по-сериозно, а! — примоли се тя и очевидно имаше нужда от такъв разговор.

— Ами че аз сериозно, булче мое! Познанието на нашата цивилизация си остава деструктивно, знаеш го. Късаме, режем, разбиваме, а по частите се мъчим да гадаем за цялото и все не стигаме до него. Пък не ни и пука много-много за цялото, защото постоянно успяваме да заставим частите му да ни служат. Не знаем какво точно е електричеството, но умеем да го караме и да ни свири, нали така? — посочи той касетофона. — Докато ония, в източния край на света, са търсили интегративния път. Мержелеят ми се в паметта две стихотворения, едно европейско и едно японско, за цветето. Жалко, че не мога да ти ги издекламирам, интересни бяха! Та в европейското поетът откъсва цветето и се радва на аромата му, на багрите, японецът обаче прави обратното. Той сяда на петите си край цветето и се мъчи да види отново целия свят през сетивата на това цвете, и като растение да съпреживее света.

Тя измъкна от вазичката едно стръкче и му го поднесе с шеговито възнаграждаващ жест. Той рефлективно го помириса, повъртя го между пръстите си, после го върна при другите.

— Ти затова ли бягаш с яхтата си и се събличаш гол?

— И затова! Като ми омръзне безизходицата на нашите лаборатории, бягам.

— В другата безизходица — усмихна се тя.

— В другата. За разнообразие. Но може би правилният път е някъде по средата. За съжаление, според йогите, природата откривала истинското си лице само на усъвършенствалия се човек и нито, един от тия дяволи, дето са постигали абсолютното битие, не ти разправя какво е видял там. Самозащитна реакция на природата, казват. Тя не можела да се показва на сульо и пульо, затова отнемала способността на щастливеца, който е постигнал единението си с нея, да предава истините й на другите. Нашият сульо-пульо обаче настоява за формули. И моето жалко съзнание иска само формули и пак формули. Скучен ми е интегративният път, това е. Сядаш, кръстосваш си краката, избираш си една точка за гледане и… хайде, в абсолютното битие! Аз искам нещо да правя през тия петдесет-шестдесет години, дето са ни дадени да живеем съзнателно, и в това битие искам да го правя, колкото и относително да е! Но стига вече! Дай по-напред да се усъвършенствуваме като съпрузи!

Алфа пожела трапезата им да бъде вечеря, последвана от първата брачна нощ. Пожела си тъмнина. А той, отново против разума си, не й предложи да спят в приготвената лодка.

Сякаш всичко, случило се в предишните дни, бе останало отвън каютата, отвън зазидалата ги тук стена магия. Алфа се изчервяваше, гънчицата над устата й трепкаше в неподправен момински свян. Той залости външните капаци на илюминаторите, затвори двете врати. После опипом, по учестеното й дишане, намери младоженката да стои с отпуснати рамене край леглото. Той също не помнеше какво бе правил в някогашната си първа брачна нощ. Тя му помогна да открие циповете по вечерната й рокля. Ръцете им се блъскаха в тъмнината, уплашваха се от докосването, насочваха се едни други в почти паническо взаимно разсъбличане. Телата им бяха много изстинали, когато най-после се побраха в леглото и сякаш бягайки от студа, се прегърнаха със същата безгласна паника.

Ако все пак е някакво локално закривяване на пространството… — помисли си той после, вече на заспиване. Но каква ще да е пък тая сила, да я вземат дяволите! И се надяваше поне за жената до него да е, било хубаво, защото в един момент бе осъзнал собственото си любовно усърдие като отчаян опит за забрава.

Събуди се в неопределим час, с болезнено отмаляване в гърба, което говореше за изтощителен сън или за дълго лежане в неудобна поза. Обърна се настрани и тогава тялото му настръхна от нечия чужда голота. Мигновено се разсъни: Защо Олга е още тука?

Рядко позволяваше на приятелките си да остават за цялата нощ в дома му, защото държеше сутрините да си бъдат само негови, дори неделните, в тях се занимаваше с извънуниверситетските си задължения. Та нали снощи всичко си беше както обикновено! Или може би е още рано? Но пък тая дълбока тишина настъпваше в жилището му само някъде между три и четири сутринта, когато градският транспорт и автомобилите още спяха.

Олга лежеше с гръб към него и той прекара длан по хлътналите й слабини, изтегли я по стръмното на хълбока. Изненадващо висока, тази стръмнина го накара да я атакува непочтително, грубо, като отмъщение.

Навярно без дори да се събуди, тя го улесни по начин, свойствен повече на дългогодишните съпруги. Изненадаха го и гърдите й; отпуснати в обща посока, слели се една в друга, те също му се сториха по-едри. От това страстта му се засили, за сметка, естествено, на своята продължителност.

Олга почти веднага се обърна, бавно, като насън и се отпусна, сякаш нищо не бе се случило, но той я усещаше будна. Би трябвало тя да протегне сега ръка, да вплете пръсти в неговата и да я изпъне край бедрото си, за да си останат свързани и в краткия възстановителен унес, който обикновено следваше любовта им. Винаги го правеше и той обичаше тази й привичка, а сега тя лежеше дебнещо неподвижна.

— Прощавай, че така… — рече той, но не потърси сам ръката й. Пиеше му се вода, отиваше му се и до тоалетната.

Тя ускори дишането си.

— Спи, спи!

Той се отдръпна, спусна единия си крак в тъмното и тогава Олга изведнъж скочи нагоре.

— Кой си ти?

— Олга! — побоя се той да не й е станало нещо от стресването.

— Каква Олга? Кой си ти? — почти изпищя тя над него, а гласът й беше непознат, както преди бе му се сторило непознато тялото й.

Той притихна в потресението си, в очакване някой да запали лампата, да изясни всичко. Веднъж в студентските години, отмъщавайки си за неговата добропорядъчност и за ранните му успехи, колеги бяха го напили с някакви упойващи смесици и той се събуди в чужд апартамент, до чуждо момиче, съвсем гол. Не знаеше любили ли се бяха, но по всяка вероятност не, а момичето избяга разплакано, без да иска обяснения. Сигурно и него бяха приспали по същия начин. Но нима сега, когато е вече професор… Отровен обаче не се чувствуваше, както тогава, напротив, още звънеше в клетките му триумфът от насилническия любовен акт.

Непознатата повтори вика си вече в учтивата форма.

— Кой сте вие? Какво правите тука?

Наистина не беше Олга, но би трябвало той да я запита какво правеше в леглото му! Посегна към нощната лампа, не я намери и окончателно се обърка.

— Моля ви! Моля ви, ей сега! Аз също нищо не разбирам!

И се гмурна в тъмницата. Удари го нещо твърдо, заби бедрото си в някакъв ръб, ръцете му улавяха непрогледен мрак, а в гърба го пришпорваше неистовото пъхтене на непознатата. Побягна от него в противоположна посока, пръстите му болезнено се блъснаха във врата, напипаха най-после дръжката й. И тогава върху му се стовари светлината на един чудовищен ден. Отгоре на всичко пакостта бе станала през деня!

Примижалите му очи дълго разпознаваха нещо познато: кърмата на яхта, щръкналия над релинга душ, моторчето на помпата. Някой бе се къпал, защото по дъските се сивееха петна от сапунена пяна. Обърна се с мъничко облекчение, но сега пък го, блъсна писъкът на жената, заслепи го мълнията на тялото й, която угасна под резедавия чаршаф. На пода имаше дрехи, мъжки и женски, омотани едни в други, също непознати, но го накараха да осъзнае и собствената си голота.

— Моля ви, аз…

Тя дозакри лицето си с чаршафа, а той на четири крака се промъкна край масата, дълго отстранява от панталоните някакви паяжинно тънки чорапогащи, пак на четири крака се измъкна да се облече зад отварящата се навън каютна врата. Чуждите панталони му излязоха, общо взето, по мярка, коланът трябваше само да се закопчае малко по-навътре от претритото от дълга употреба място. Възширочка беше и луксозната бяла риза. Но докато оправяше гънките й около кръста си, изтръпна пред нова загадка. Без съмнение това беше неговата яхта, още не бе й се нарадвал и постоянно я дооборудваше с помощта на признателни му студенти, под нея обаче нямаше море, а над нея нямаше небе. Нямаше бряг, нито хоризонт — навсякъде само една равна във всички посоки светлина с цвета на пронизвана от слънце чертожна хартия.

Предпазливо обиколи цялата яхта, но никой отникъде не скочи върху му. Гледката наоколо си оставаше същата, тоест нямаше никаква гледка. Единственото, което издаваше предхождащи събития, бе импровизираната трапеза на палубата. С прибори за двама, с преполовени бутилки от уиски и шампанско, с мръсни кафени чаши, с голям радиокасетофон край нея, с вазичка в средата. И нито следа от тия, които така бяха се подиграли дори с капитанската му шапка, вързали я кой знае защо с канап за мачтата, цялата посивяла и в петна! А тази дивашка картина?

На статива — него той позна — върху фона на едно небе с околния цвят на въздуха стърчаха чифт стари, изкълчени от пътищата крака. Не бяха изопнатите крака на мъртвец, невидимият им собственик бе се излегнал, може би за почивка, бе стъпил с презрителна сила в небето. До триножника на статива лежаха още две малки платна, но на тях бе нанесен само грундът — в същия цвят.

Той повторно обиколи яхтата в търсене на кощунствувалия и по статива му художник, надникна в трюма, който му се видя прекалено натъпкан с разни не негови вещи, не посмя да рови под платната за укрилия се злосторник и пак се озова пред вратата на каютата. Сега тя бе затворена. Той натисна дръжката й, но отвътре изкънтя вик.

— Обличам се!

Оттегли се на няколко крачки с надеждата онази вътре да му изнесе най-после обяснението и се загледа в приготвената за отплуване надуваема лодка. Не беше негова, такива се продаваха в чужбина. Но съществуваше ли някаква опасност, та бяха се погрижили и за сигурността им? И къде изобщо можеше да бъде спусната тази лодка, като под тях съвсем очевидно нямаше море. Яхтата висеше по необясним начин в някакъв огромен сух док, толкова голям, че дори стените му не се виждаха.

Чу стъпки, обърна се и не разбра с какво още изплаши непознатата. А тя така застина в смайването си, че му даде възможност да се успокои, да я разгледа. Елегантната вечерна рокля с мъка удържаше напора на силно младо тяло и гневно се бърчеше над пикантния замах на хълбоците. Деколтето едва скриваше гърдите й. След още няколко мига пожълтялото й лице му се стори познато. Дали сега пък колеги — преподаватели не бяха му скроили подобен номер, за да го изложат? Тя бе отвърнала очи от него, ослепели от непонятна изненада, и още се боеше да му ги покаже.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той и чувствуваше, че няма да изпита облекчение, ако тя го потвърдеше.

— Не разбирам, другарю професор! — викна тя гневно, а погледът й мълниеносно разсече лицето му, за да потъне отново в светлинния облак.

— Значи все пак! — измърмори той.

— Но ние… никога… Аз само на вашите лекции! — възкликна тя към несъществуващото отвъд релинга море.

Пак някоя от тия проклети студентки, дето не го оставяха на мира! Но не го разсърди особено, защото дланите му си спомниха тия неукротими сега в задъхването си гърди и бедрото, заплашващо да скъса шева на скъпата рокля, и разни други неща си спомняха дланите му без угризение.

— Аз също не разбирам. Кажете, наистина ли и вие нищо не помните?

Смесицата й от гняв, срам и боязън като че ли се уталожваше. Тя бързо се огледа, отвърна:

— Не, нищо! Къде сме? — А под кожата на мургавото й лице допълнително бликна малинова червенина, изля се чак в улея между гърдите.

— На моята яхта. Но вие май, както ви гледам, не сте се обличали като за яхта.

— Тези дрехи… Моите ги няма.

— Да, това ще да е остроумната страна на номера! И тези не са мои.

— Но моля ви, как е възможно! — почти изплака тя и той я усети вече като съюзник срещу неизвестните похитители, а непонятното позагуби плашещия си облик.

— Знаете ли какво, идете на палубата. Там има сложена от някого трапеза. Ще хапнем, ще пийнем и с дружни усилия ще си спомним какво са направили с нас. Идете, идете! Ей там! — посочи той, защото тя май не знаеше и какво е това палуба. — Аз ей сега ще дойда.