Жестокият експеримент

3

В малкото крайморско градче бе трудно да срещнеш някого истински случайно. Срещите се обуславяха от общия режим: часовете за плажа, за пазаруване, за хранене и разходка. А два пъти през деня — около обед и надвечер — цялото му курортно население се изсипваше на площада с кафенетата да демонстрира степента на своя тен, да покаже тоалетите си, да уговаря вечерните си забавления. Новата им среща обаче изглеждаше натрапливо не случайна. Съпругата на биофизика седеше под същия чадър, а вероятно и на същия стол, който така рязко бе напуснала преди четири дена. И отдалеч вдигна ръка, като че ли можеше да остане незабелязана с причудливата половиндекарова шапка, с огромните екзотични по форма очила.

Той снизходително й прости този вид — навярно единственото, останало й от несполучливата филмова кариера, но се ядоса на собственото си вълнение. След като бе направил по памет десетина еднакво нескопосани скици на лицето й, стигна до по-разумния вариант: да го забрави. А сега принудително го връщаха към него.

— Ще пиете ли от моето питие, професоре? — рече тя, докато той внимателно поставяше двете грамадни чанти край масичката. — Малък джин с тоник и лимон!

Бършейки с кърпа врата си, той надникна в чашата й, сякаш не вярваше, че е същото питие.

— С колата съм.

— Научихте ме да го пия и оттогава аз всеки ден, а вас ви няма и няма! Човек може да се пропие заради вас!

— Мараба, професоре! — прегъна се Чарли над масата им и му даде възможност да се посъвземе.

— Мараба, Чарли! Един чай, а за дамата…

— За мен не! — енергично се намеси тя.

— Зареждам лодката — кимна той към претъпканите пазарски чанти, които бе принуден да мъкне, защото през лятото целият търговски център на градчето ставаше пешеходна зона. — Както би се изразил този морски вълк Чарли, утре отблъсвам.

Сервитьорът потвърди с ухилен поклон, щастливо забравил онзиденшната му нелюбезност, и хукна за чая.

Лицето й пак така за миг се втвърди и потъмня, а щом се отпусна, встрани над ъглите на устните й се появиха незабелязани предишния път от него почти детски гънчици, които би трябвало да се смеят, както винаги се смеят трапчинките по лицата на момичетата. Но на тези май им се плачеше.

— Каква хубава дума! Да можеше човек поне веднъж така да се отблъсне от всичко!

Прищя му се да го отложи — заради тия изненадващо невинни гънчици над устните й, но знаеше, че въпреки всичко утре ще отплава.

— Не бързайте да ми завиждате! Никак не е весело на моята лодка. Вижте, ако нямате непременно нужда, свалете тия очила. — Не се снаждаха с гънчиците, в които човек простодушно би могъл да се влюби. — Имате такива очи!

Тя смъкна очилата с оная бърза покорност, на която единствено жените умеят да придават очарование. Оголеното й лице го изненада. Стори му се по-едро — очилата бяха го смалявали и сега той го гледаше като през лупа.

— Опитвах се да ви нарисувам, но нищо не излезе.

— Защо?

— Как защо? Първо, не съм никакъв художник, и второ, не ви познавам.

— Значи с добро сте мислили за мен, щом сте ме рисували? А аз миналия път се отнесох така лошо! И все идвах да ви се извиня.

— За какво? — издаде се той, че не бе мислил чак толкова за нея, и побърза да добави от висотата на възрастта си, поемайки от Чарли чашата: — В горещините най-добре е да пиете чай.

Тя сигурно и в къщи си получаваше подобни съвети, та веднага награби изпотения от жегата джин.

— Жалко, че заминавате! Бих могла да ви позирам. Тук и без това няма какво да се прави.

Той отби новата й атака, като сръбна от чая с насилено добродушие.

— Някога Пикасо рекъл на Гертруда Стайн: Това, че те гледам, ми пречи да те видя.

Тя се понапрегна да схване смисъла и оня невротично висок смях от миналия път разтрепера устните й.

— Е, другарю професор, намерихте най-после по-оригинален начин! Дано само да не е някое ново клише за пред студентките!

— Не е — присъедини се той към смеха й. — Сега ми хрумна, пък и на мен не ми пречи гледането, неможенето ми пречи.

— Щото много ще се разсърдя! — настоя тя да довърши. — Ще ми дадете ли да се видя?

— Скъсах ги. Може би ще се опитам пак, в морето. Но очите ви май ще трябва да пренеса на друга планета. Или ще ви нарисувам как управлявате звездолет.

— Какво толкова им намирате? На какво ви приличат?

Сравнението му се роди сякаш от само себе си.

— На големи, тъмни аметисти. От най-тъмните. Те са и най-скъпите. Нали знаете онези камъни, аз много ги харесвам. Тия топли, ту черни, ту златистокафяви или кехлибарени отблясъци, а дълбоко в кристала като че ли тлее една красива мъка. Ако меланхолията имаше кристална структура, така бих си я представил. Говоря за оная меланхолия на търсещия дух, дето я е нарисувал Дюрер.

Той се бе вдъхновил от метафората си, но го сепна споменът, че тъкмо такъв пръстен бе купил на бившата си съпруга за първата годишнина от сватбата им.

— Простете, ама ние, физиците, все структури виждаме!

Тъгата в аметистите насреща му наистина заизхвърля тъмно златни отблясъци.

— Ласкаете ме, ласкаете, а после отблъсвате.

— Доколкото си спомням, миналия път вие отблъснахте.

Това не биваше да казва — задължаваше го да продължи флирта. Но въпреки че целият ход на разговора им дразнеше дори ухото му със своята булевардност, той участваше в него с оная треперлива хазартност, с която залагаме в някоя игра, знаейки, че пак ще загубим.

— Не е така, миналия път аз просто избягах. Опитах се да ви отмъщавам заради някога, но можеш ли да се сърдиш някому, който дори не те е забелязал. Държах се като простачка.

— Вижте. — Той усети потребността да я назове с първото й име’; миналия път тя май го изрече, разказвайки му нещо, но сега не успя да си го спомни и това го изпълни с чувството за неловкост. — Вижте, аз някога, още щом стъпих на катедрата, още като асистент, си забраних да забелязвам студентките. Пък и за курортни флиртове не ме бива.

Под стряхата на половиндекаровата шапка отново настъпи промяна, която го обезпокои, защото не я виждаше добре. Тя бе извърнала глава към входа на кафенето, като едновременно отваряше чантата си.

— Пак ли ще бягате? Извинете, ако нещо…

— Ало, Чарли!

Изглежда, наистина бе станала редовна посетителка, щом така подвикваше. Ръката й обаче извади кърпичка и внимателно заподсушава с нея ъгълчето на едното око, макар там да нямаше никаква влага.

— Останете, моля ви.

— Не бива — рече тя тихо и прихна в насилен смях. — Вие не знаете колко тъжно умея да плача!

А в следващия миг действително се разплака с внезапни, като повечето й прояви, невероятно едри сълзи. Върху кадифения загар на бузите й те лъснаха със затрогващата мъка на детския плач.

Той объркано се изправи. От съседните маси бяха усетили, че става нещо под половиндекаровата стряха, и занадничаха към нея.

— Помогнете ми да занесем продуктите!

Тя подсмръкна, преди да се наведе, но въпреки това в отворената й чанта капнаха няколко сълзи.

— Аз трябва сметката…

— Ще се върнем! Хайде!

Той награби препълнените до спукване чанти, но сервитьорът дотича, пожелал и той да надникне под стряхата. Кимна му да бъде спокоен и Чарли отвърна съучастнически с „Окей, професоре!“.

Тя го застигна чак на изхода на улицата, защото той бе избързал, та да не я смущава, и посегна за едната чанта. Не й я отстъпи.

— Колата е наблизо.

— Простете, аз…

— Щом така добре си знаете силата на плача… — Усети липсата й край рамото си, обърна се и я видя готова да тръгне в друга посока. Викна: — Ей, я вървете тука! На ви чантата!

Повлечена от изненадващата й тежест, тя залитна напред, пльосна я на паважа.

— Дано яйцата да са в другата! — вдигна я той с искрена загриженост и стана вече смешно.

Комичен бе и разсеяният’ й опит да влезе с голямата шапка в малката, доста олющена кола. Косите й се разчорлиха, шапката отлетя гневно на задната седалка. Но това също не го развесели, защото той вече съжаляваше. А щеше да съжалява и ако бе я отблъснал окончателно, знаеше го. Някак си прекалено естествено се залепи тази жена на страната му зад кормилото. Може би непонятните й сълзи така силно я залепиха там, но още по-обезпокоителен бе собственият му порив на нежност към нея — на няколко пъти му се прииска да пусне ръка от волана и да доразроши главата й, както го бе правил като дете с братовчедките си. Или да я положи успокояващо върху дългото й бедро, чието напрежение пулсираше и в тъканта на белия фланелен панталон.

Яхтата му киснеше сама край стария рибарски кей, отдавна завладян от курортистите. Всички използуваха хубавото време и мекия вятър. Вързана, тя винаги го натъжаваше с вида си на примирена бяла робиня и също го караше да се чувствува виновен, особено заради мръсната вода под нея. Сега обаче тя изглеждаше готова да полети. Бе платил онзи ден на три момчета да я измият и гордостта му засия като бордовете й.

Морето, чак до хоризонта, бе нацвъкано от шарените петънца на яхти, катамарани и водни велосипеди, които в далечината изглеждаха неподвижни. Само в залива пред съседния плаж скутерите, които влачеха по един или двама скиори, описваха демонстративно ревящи дъги. Дори във въздуха се носеха неколцина от тия мускулести фукльовци, които освен с водните ски бяха се въоръжили с разноформени и разноцветни крила за планиране. Красиво и ефектно беше плавното им издигане и спускане към водата и той възревнува, като видя, че при слизането си от колата тя се загледа в тях.

— Ето я!

Тя непристорено ахна — сигурно бе очаквала и лодката да е подобна на автомобила му, чийто модел чезнеше десетилетия назад в годините.

— И на това му викате лодка?

Той вадеше тежките чанти от багажника, отвърна с показно нехайство.

— Нещо, в което човек плува самичък, още от древни времена се нарича лодка. Пък и повече обичам тази дума.

— Но тя си е цял кораб! Как се справяте сам?

В опразненото пристанище яхтата изглеждаше многократно по-внушителна. Бе я купил от блъснали я в наши води чужденци и доста години влага в нея всичките си спестявания, докато я превърна в малко чудо на модерната техника.

— Нали казахте, че студентите ме обичали. Ето тук е материализирана и тяхната признателност. Давах им я на времето да упражняват на нея изобретателността си. А двама много талантливи електроници, сега са някъде по чужбина на работа, така я наблъскаха с уреди и микропроцесори, че тя може и без мен да прекоси цялото море. Автопилоти, програмно управление… Всичко е по линията „Направи си сам“.

Тя неуверено изкачи трапа, но явно не се боеше и това му се хареса. А щом скочи на палубата, извика, приела неговото наименование:

— Горката лодка, ето че я опозори един грешен женски крак!

Той още виждаше сълзите й и те продължаваха да го правят отстъпчив.

— Може би й е било вече време.

— Нещо да ви помогна?

Той мъкнеше чантите към вратата на каютата. Подаде й ключа. Тя го пое рефлективно и чак тогава се усмихна, и много тържествено заотключва, сетила се за символа, а той й рече наум: Само не си въобразявай, че ще те изтърпя тук повече от половин час!

Слязоха един след друг по няколкото стъпала и сякаш потънаха в прохладата на басейн. Той бе оставил от предната вечер всичките илюминатори отворени и те продухваха помещението със зеленикави струи въздух.

Лявата страна на каютата се заемаше от широко, покрито с пъстро одеяло легло, веднага след него следваше вратата на кухничката, в която той побърза да изчезне с чантите. Масата, дълга и тясна, блестеше с чистия си плот. Украсяваше я единствено голямата термосова кана, която стърчеше закотвена в специално ложе. Отсрещната стена бе изградена цялата от шкафове с две лавици между тях. Няколко стръка изсъхнал папур стърчаха из закрепена в метален обръч малка древногръцка амфора, подарена му от тукашните леководолази. В дъното друга стълба извеждаше отново нагоре към командната кабина — остъклена и наблъскана с апаратура като кабината на въздушен лайнер.

Дисциплиниран допълнително и от мореплавателското си хоби, той подреди покупките из долапите, тури джезвето с кафе на газовия котлон и едва тогава излезе, все още зает с мисълта как да се отърве от гостенката си. Тук, сред любимия си уют, я усещаше като двойно по-силна заплаха.

Не посмяла да надникне при него в кухнята, тя бе напуснала каютата и стоеше на предната палуба, загледана в морето. Слезе в трюма за сгъваемия шезлонг и го понесе с ленива крачка, към която го принуждаваше тясното пространство.

— А вие? — попита тя, когато той разтвори шезлонга отпреде й.

— Нали ви казах, че не е обзаведено за повече хора.

— Ами ако извадите някоя корабокрушенка?

— Ще я настаня в спасителната лодка. Имам една надуваема.

— Дори на палубата ли няма да я пуснете? Ау, че сте жесток! Пък се говореше, че сте добър, великодушен, мъдър, някога ви викаха Младия Буда.

И успя пак да го ядоса, както го ядосваха и студентите; всеки нов курс сякаш се смяташе задължен да му лепне и свой си прякор.

— Буда не е бил физик. А във физиката има един фундаментален принцип. Когато една частица влезе в някой атом, друга трябва да излезе. Искате ли алкохол? Само че е топъл, зареждането с лед съм оставил за утре.

— А законът за допълнителността? — неуверено подхвана тя, защото, изглежда, бе го забравила. — Не казваше ли той, че нищо в природата не може да съществува в един екземпляр?

— Ей, ама вие… — простодушно се зарадва той на отговора й, после панически хукна към вече изпълнената с дим каюта. Бе го зърнал да излиза от кухненския илюминатор.

Гъстата течност пълзеше на гъсенични струйки по джезвето, припламваше на газовите пламъци. Спаси колкото за по половин чаша, но не успя да не си помисли в духа на старото моряшко поверие, че щом на борда се качи жена, с нея се качваха и бедите за моряка.

— Ето и чашите ви за кафе са две! — посрещна го тя с весело разобличение.

Той внимателно приклекна в краката й, за да ги остави на дъските.

— Резерва, ако счупя някоя из пътя. Искате ли бисквити?

— О, не, имам да смъквам излишни килограми!

Тя се наведе да вдигне чашката си, която несъобразително не й подаде, и тогава той, неволно търсейки излишните килограми, съзря краката й оголени чак до над тънките, мургави глезени от вдигналия се нагоре панталон.

Стъпалата бяха къси, но в предната си част, където пръстите се събираха, за да се напъхат в каишките на сандала, неочаквано и грубо се разширява. От палците встрани между каишките стърчаха грозно изпъкнали кокалчета.

Пак така несъобразително, той седна направо на дъските в самите й крака.

Тя не направи опит да ги скрие под шезлонга.

— Не гледайте натам, грозни са! Някога ги разширих в балетната школа, но може ли едно момиче да не изкара читалищната балетна школа! А после, това там… Небрежна съм към себе си. Казват, че можело да се оперира, но много боляло. Пък истинската жена би изтърпяла всякакви болки, щом е за хубост, нали?

Естествеността, с която говореше за слабостите си, го накара да осъзнае, че тя всъщност и миналия път не бе кокетничила, дори когато открито флиртуваше, и той рече, простил й първата беда, която бе донесла на борда.

— А пък една интелектуалка не би трябвало да търпи тесни обувки.

Тя духна в чашата си, опита се да поеме глътка.

— Всичко в нас, жените, вече е така деформирано.

— Не разрешавам тъжни философии на лодката си! Харесва ли ви тука?

— Човек би могъл да си помечтае за едно пътуване, но вие с вашите принципи! Какво е това „Птах“, дето го пише отпред?

— Името й. Един добър, стар древноегипетски бог. Бог на хармонията и на реда.

Тя очевидно се мъчеше да отгатне смисъла на такова кръщаване, изтегна се в шезлонга, облъхна го с много уют. Той се засмя.

— Да, ето това, да! Нали ме обвинявахте в снобизъм? Това вече си е чист снобизъм, но го усетих чак когато бях я вече регистрирал с това име. А вие как се казвате?

— Не си го харесвам. Впрочем, я измислете и на мен някое такова име — продължи тя да флиртува и с гънчиците над устата си, чиято магическа сила сякаш нарочно бе оставила за днес, за решителната схватка. Той се чувствуваше почти влюбен в тях. — Ама някое красиво и странно, като на ония частици, дето не допускат да им се заемат местата. Как бяха? Мюони, глуони, мезони… Ей, защо ги кръщавате само с мъжки имена? От къде на къде ще решавате, че в основата на материята лежи мъжкото начало!

Тя само разиграваше възмущение, но той бе подкупен от нейната ненатраплива интелигентност.

— Виж ти докъде чак е проникнала мъжката диктатура над света! Ако искате, като се върна, ще ви помогна да напишете една статия. И в чужбина мога да я пратя. — Той се замисли в кои по-авторитетни чужди списания би могъл да я даде, а насред заглавията им се пръкна едно „Алфа“, което той изрече като откритие: — Алфа!

Тя не го разбра.

— Нали искахте име? Има алфа лъчение, алфа е и първата буква… Подхожда за първата жена на лодката ми, нали?

Тя недоверчиво опита вкуса на думата: Алфа? Ал… фа и я прие.

— Славата ви е съвсем друга, пък се оказахте доста опитен ласкател.

Той смутено се обърна към морето, населено със стотици лодки и въпреки това навяващо скука.

— Случайно се получи. Сигурно ми се е приискало да не е нещо толкова химерно, както повечето частици с красивите имена. Като разбиваме ядрата в ускорителите, ние всъщност деформираме материята и сигурно се занимаваме с някои ей такива кокалчета, а си въобразяваме, че това е истинският й вид. Пък алфа-лъчите са си нещо съвсем реално и независимо от експериментите ни.

Тя допи последната глътка от кафето си и се наведе да върне чашата на дъските. Гърдите й, и под полото свободни, тежко се наклониха.

— Мислите ли, че изобщо един човек може да съществува у другия в истинския си вид? Искам да кажа… Впрочем, това още апостол Павел го е разбрал. Човекът е една голяма лъжа.

— Религиозна ли сте?

— Не, не, имам си един комшия дядо поп, с когото си бъбрим на стълбището. Поп, ама е умен като дявол и е истинско удоволствие… — Тя се прекъсна, видяла го заслушан в морето.

То никога не бе се изправяло така пред него — като праг към предстояща болезнена самота. И вчера не му се тръгваше, и онзи ден, но отдавна бе се приучил да не отстъпва пред настроенията си, когато вече е взел едно решение. Дълго гледа към тая опряла в хоризонта синьо-зелена стена, нацвъкана от белезникавите петънца на платна и лодки, преди да си спомни, че жената отпреде му още чака отговор. Подхвана предпазливо, налучквайки собствения си метод на разсъждения:

— Не знам какво точно е имал предвид апостол Павел. Нужно е уточняване на понятието, какво е лъжа, лъжа пред кого, лъжа спрямо какво? Не, аз не бих нарекъл човека лъжа, по-скоро… хипотеза. А една хипотеза, разбира се, може да бъде и лъжлива, но тя се мени, уточнява се, търпи развитие с опознаването на обекта.

— И при човека никога не се превръща в теория! — довърши тя вместо него.

— Доказаната теория е скучно нещо, хипотезите винаги са по-интересни. Вие какво образование имате?

— Биоложка съм. Но се опитвам в журналистиката, доцентът не ще и не ще да ми намери работа, било му неудобно.

Той скочи от мястото си и застана до белите тръби на релинга. Водата, която попляскваше бордовете на яхтата, бе тежка, черна, мазна и той закопня за другата, която го чакаше отвъд хоризонта. Рече гърбом, но се досети, че тя нямаше как да го чуе, и повиши глас:

— Знаете ли, Алфа, засега хипотезата е такава. Ние с вас май наистина можем да разговаряме. Аз обаче съм такъв идиот, че въпреки всичко утре ще отблъсна. А също така е сигурно, че ще продължа да разговарям с вас и ей там, зад оня опикан от курортистите хоризонт. Ще ви рисувам и ще разговарям с вас…

Решението идеше насреща му като порив на ураганен вятър. Той знаеше, че веднага трябва да обърне лодката срещу него, да смъкне платната, за да не бъде прекатурена, а стоеше очарован от заплахата и единственото, което смогна да направи, бе да придаде на предложението си мъничко шеговитост.

— Затова най-добре ще е, ако е възможно, разбира се, да отскочите за четката си за зъби, пък аз през това време да обиколя магазините да дооборудвам лодката за двама. Ето, давам ви възможност по-ефикасно да ми отмъстите.

Зад гърба му не бързаха да си отмъщават, а той отново вече го желаеше. Морето все така галеше белите бедра на яхтата с ленивото сладострастие на мръсните си длани. Нещо изтрополи на палубата — шезлонгът лежеше прекатурен.

Сега тя също гледаше към „опикания хоризонт“. Очите й, малко поизпъкнали, бяха станали корави и черни като камък. Аметистът май не ставаше толкова черен.

— Не е ли по-разумно да оттеглите поканата си, а?

— Хайде! — промълви той без никакво настояване, тревожно учуден как е възможно и двамата да съзнават, че е лекомислено, че не ги очаква нищо добро, а да не могат да му противостоят.

Не съумяха дори да се престорят на радостни или развълнувани и само принудата да бъдат делови им помагаше да потискат общото безпокойство, което силно приличаше на разкаяние.