Жестокият експеримент

10

Айнщайн положително не бе имал предвид такова удивление пред тайните на света — да си пиеш уискито и да цъкаш с език. Трябваше обаче да се отпъжда паниката, а човек открай време търсеше в алкохола и храброст. Наложи се да й напомни, вече не на шега, че се налага най-строга дисциплина, че не той е измислил това изискване, измислило го е човечеството още на първата лодка, излязла в океана. Защото и ония, които първи са потеглили с еднодръвките си по море, са се сблъскали с не по-малко страшни за тях явления и бързо са се убедили, че няма друг начин да им се противостои, освен с разумно организирано поведение. Предложи й да послуша музика, но веднага се поправи — трябваше да бъде тихо, за да се чуе, ако настъпеше някаква промяна. Препоръча й да почете — имаше две-три книги в шкафчето, или да поспи — нали си носеше приспивателно.

Изпънала босите си крака, Алфа гледаше натам, накъдето нямаше какво да се гледа. Запита я дали го е разбрала, видял аметиста на очите й да лъщи студен, без отношение към света, като същинския камък.

— Разбрах. Не бива да ти преча.

Тъкмо това желаеше, но му прозвуча грубо.

— Напротив, ще ми помагаш. Когато възвърнеш самообладанието си. Затова най-напред ще вършиш послушно всичко, което пое като свое задължение. Ще готвиш, ще чистиш, ще бъдеш любезна и мила. — Преглътна „съпруга“ и чукна чашата си о нейната. — Нищо страшно не се е случило, мило. Нали влюбените все искат да избягат далеч от хората, да са съвсем сами? Впрочем най-напред се заеми с храната. Разпредели я на дажби, което подлежи на развала, напъхай при леда. А сега си пий уискито!

Той не й каза какво самият ще прави, защото не знаеше, но не издържа повече от няколко минути в бездействие пред окаменялото недоумение на пасажерката си.

Радиото продължаваше да мълчи на всички вълнови обхвати. В този въздух нямаше като че ли и атмосферно електричество. Единствено жироскопът все така тръгваше в обратна посока, щом той се надвесеше над уредите. Дали наистина не отбелязваше изтичането на времето от телата им, според оная все още оспорвана хипотеза на Козирев, който я доказваше тъкмо с подобни експерименти? Жироскопът му винаги реагирал, когато край него се извършвал процес, дори най-проста химическа реакция, като топенето на бучката захар в чая. Реши да запише явлението и предишното му мъчително нетърпение почти заприлича на радост. Отдавна не бе записвал някакви свои наблюдения!

Върна се в каютата, измъкна от библиотечния шкаф листове и химикалка, седна край масата. Полудяването на компаса и жироскопа, влажността, невъзможно ниска за морски въздух, докато барометърът показваше по учебник нормално атмосферно налягане, поведението на часовниците, липсата дори на електричество в абсолютно оглушалата атмосфера около тях… Кога бе настъпило това? — навярно когато той си помисли, че под яхтата минава дълга вълна, а Алфа се е събудила с чувството, че потъват…

Спомена пасажерката си и се ослуша — чак с клетките си усети смазващата тишина. В града и в най-тихите часове на нощта присъстваше шумовият фон на милионното човешко стълпотворение, в морето водата не преставаше да шушне нещо свое си и при пълната липса на вятър и вълнение. Той се изправи край масата, напълни гърдите си с тоя странно топъл и безвкусен въздух, изкрещя:

— Помооощ! Помощ!

Ушите му заглъхнаха от пронизващата сила на неотмерения вик, а Алфа почти веднага връхлетя в каютата.

Посрещна я с разтреперано хилене.

— Беше експеримент, прощавай!

Тя се олюля на прага, успя все пак да падне в ръцете му.

— Ох, да ти се не видят и експериментите!

— Прощавай! Исках… — Не помнеше вече кое го накара да извика. Май че си беше голият ужас от тишината. — Но така стана по-добре! Понякога един страх е по-добър от другия. Ти трябваше да излезеш от вцепенението си, разбираш ли? А аз действително имам нужда от помощ.

Извади корабния дневник, намери втора химикалка.

— Ще попълваш дневника. Виж от предните страници как се прави, но няма да го правиш така, само ще оставиш място за данните. Иначе записваш всичко, което се е случило с теб и с мен, от качването ни на борда. Всичко, което си забелязала и почувствувала; нервната ти треска онази нощ, светенето на зъбите ни, чувството за потъване или падане през тая, какво виждат очите ти, какво чуваш, какво ти казват инстинктите и каквото ти дойде наум за обяснение! И ако веднага не кажеш едно бодро и ясно „ест, капитане“, ще ти ударя шамар!

Тя не го каза, но и той не я удари.

— Необходимо е, разбери! Ако не беше и ти тук, аз самият нямаше да си повярвам.

Малкият й нос, станал кално жълт, постепенно се приобщаваше към общия загар на лицето. Ето че и тънките му ноздрички потрепериха с оная страдалческа нервност, която бе го заинтригувала при запознанството им. Тя въздъхна.

— А двамата ще можем ли да си повярваме?

— Като прочета какво си написала, ще повярвам и на себе си. Хайде, съвземай се вече!

Той я помъкна обратно към палубата, както се води инатящо се дете.

— Ти май си щастлив! — просъска тя в сляпа злоба, когато я тръшна в шезлонга.

— Липсва ли ми нещо? Интересна работа, хубава жена, уютен дом! Мисля, че и ти като пишещ човек… Хартия има за цял роман. Ако щеш пиши и за щастието, щом толкова ти е ясно какво представлява.

Той дълги години специално бе се упражнявал да бъде добър към хората, да бъде правдив, с напредване на възрастта то се превърна за него дори в потребност, та веднага се възпротиви на индуктираната му злоба. Коленичи, обгърна с длани коленете й.

— Какво щяхме да правим днес, ако не беше се случило това? Е, щяхме да се любим, но сигурно и то нямаше да бъде като вчера, защото сме уморени. Щяхме да ловим риба, да се печем на слънце. Все баналности, които всички са правили. А сега виждаме явления, които никога никой не е виждал, можем да си говорим за неща, които никога никому не са хрумвали. Защо бързаш да излезеш оттука, а? Дай да пийнем по глътка!

Той положи корабния дневник в скута й, както се връчва на първолаче първата тетрадка, напъха чашата в ръката й. Лицето й с тикови потръпвания се бореше за усмивка.

— Ти наистина си щастлив човек!

— Ау! — друсна се той непредпазливо силно на дъските. — Чакай да ти разкажа нещо за щастието ми с жените! Преди два месеца без малко да ме загубиш, тоест нямаше да се състои това наше чудо. Влюбих се в едно момиче. Замъкнаха ме в една доста шумна компания, а то си седи кротко насред нея, усмихва се умно и нищо не говори, същинско ангелче! Понеже такива веселби бързо ми стават скучни, аз взех да го заглеждам и по едно време чувствам, че вече съм влюбен. И всичко ми харесва у него, и всичко ми се иска веднага да почна да целувам. Особено ми харесваше нослето й, толкова нежно носле май не съм срещал, но представи си сега: изведнъж се вторачвам в ноздрите му! Отвън тънки, а навътре силно надебеляват и дупчиците толкова мънички, ама невероятно малки, като на бебе. И почвам да сравнявам, разбираш ли? Тоя проклет мозък нали все трябва да върши нещо! Пръстите й почти детски, изящни, но както ги гледам, дори кутрето не ще влезе. Ужасно ми се прииска да я накарам да си бръкне в носа, ама неудобно, дявол да го вземе! И си викам: не може еволюцията да не е съобразила размера на ноздрите с големината на пръстите, тук значи има някакво израждане…

Алфа вече се смееше, отгатнала края на историята. Остави чашата си край шезлонга, улови ръцете му.

— Ти наистина си щастлив човек! И аз ти обещавам, много ще се старая да не ти развалям експеримента. Колкото и жесток да е!

Той се вслуша в двусмислицата, но си спомни израза на Айнщайн и се зарадва.

— Ей, ама ти си чудесна! Точно така, ето го! Цял живот си съчиняваме природата, измисляме й какви ли не образи, а може би това тук да е най-после нещо истинско. Може би е решила най-после да ни се покаже. Па дори и да си отмъщава, няма ли право? Нека бъдем великодушни! Нека пък и тя да си поиграе малко с нас, няма да й пречим! Заповядай, мила природо, съчинявай пък ти нас, щом ти прави удоволствие!

Пак си беше измислица, разбира се, и той го знаеше — цялото човечество вкупом в цялата си история не бе забелязало какъвто и да било по-специален интерес на природата към собственото й чудато творение.

Алфа, също като него преди, се смъкна от шезлонга на колене, събори го, изпъна се върху му.

— Искам да се гушна мъничко. — И докато той наместваше гръб на коравите дъски, зашушна в ухото му: — Ако ти, ако ти наистина си такъв!…

— Алфа — замилва той косите й с повече нежност и обич от всякога досега, подсилени от внезапното чувство за благодарност, че имаше сега кого да милва. — Алфа!

След малко тя отново вече можеше да се обърне към него с „капитане“.

— Ако излезем оттук, капитане, би ли си направил още един експеримент? Би ли се оженил за своята глупава Алфа? Или ще бъде прекалено жесток за тебе, а? Аз никога не съм срещала такъв мъж и никога, никога не съм обичала така един мъж. Не, не ми отговаряй, аз само така си приказвам! Още не мога да се отърва от баналностите.

Той изслуша твърде зорко цялата гама от интонации на шепота й, помълча, отвърна с катедрен тон:

— Правилото в науката е такова: не почвай друг експеримент, преди да си докарал първия до успешния му или неуспешен край. Като капитан обаче… В открито море капитанът на един кораб е упълномощен да сключва браковете на пасажерите си.

— Капитане! — опита се тя да го възпре, но той вече бе изоставил преструвките.

— Ще направим така: ти ще запишеш наблюденията си в дневника, а аз ще се опитам още няколко часа да разбера дали природата е замислила и нещо друго, освен да ни ожени. После ти ще приготвиш сватбената трапеза, а аз ще се погрижа за документите.

— Ест, капитане! — смогна тя да произнесе, без въздух в гърдите си, смачкани от една прегръдка, която приличаше и на прощална.