Жестокият експеримент

15

Появи се отново на палубата, заменила скъсания панталон с пола, която откриваше голите й нозе до над коленете. Той се вторачи в тях, сякаш ги виждаше за първи път. Тя изпъшка смутено.

— Уф, какво ще правим с тая тоалетна? И мивката се напълни.

Той скочи веднага, за да се изтръгне от магията на тия мургави колене. Все същият ли предсмъртен страх на клетките му събуждаше у него сексуална алчност, каквато никога не бе притежавал? Гузно се засмя.

— Да, не ни дават да се отървем от нищо свое. Ей сега ще приспособя нещо.

По-напред обаче се зае с дланта си. Компресът щеше да му пречи и той, след като я почисти със спирт, залепи на ухапаното място парче цитопласт, дебело намазано с благ мехлем — почти благоговейно вярваше в целебната сила на това народно лекарство. И през цялото време в него се вълнуваше едно очакване, сякаш с ухапването си Алфа бе му обещала и други, неизпитвани досега преживявания. Тя все по-властно и обсебващо нахлуваше в сетивата му с невероятни спомени, които в следващия миг ставаха вероятни, а в още по-следващия като че ли лежаха вече отдавна зад него.

Внесе разноликия й образ в трюма, изнесе го обратно заедно с кофата. Милваше я, докато изпразваше един голям пластмасов чувал от разните уплътнители, въжа и по плюшкиновски натрупани вехтории, а чувалът му припомни някакво тяхно намерение да погребват тържествено, по стар морски обичай някакви вещи, но споменът си остана мъчително неясен, като анекдот, чиято поанта сме забравили.

В тоалетната отново го посрещна най-напред огледалото над препълнената мивка, отказала да отведе водата надолу, може би просто защото яхтата бе се превърнала в един малък безпосочен космос. И отново го изненада лицето му — гладко и младо, въпреки най-малко петдневната брада. Бе как ще изберем това момченце за професор, засмя се пак академикът, научен ръководител и на двете му дисертации, ще трябва да назначим охрана, да го пази от студентките… Но той добре познаваше вида си, защо бе очаквал друго лице в огледалото? По дяволите, да се оправи сега с тоалетната, пък после ще се заеме и с това проклето време!

Кофата и чувалът обаче не излязоха сполучливо решение. Той постоя пред огледалото, жулейки с длан все още острата си брада, размекнат от сладостния сърбеж, с рееща се мисъл, която парадоксално го вдъхнови, напомняйки му, че всъщност и цялата планета вече е изпаднала в тяхното положение — да не знае къде да дене отпадъците си. Беше млада, пъргава мисъл, която го подгони към моторната помпа, в някакъв забравен момент монтирана да обслужва душа. Пренесе я пред вратата на тоалетната, завърза чувала на изходното й отверстие, а края на всмукателния маркуч потопи в мивката. Щом моторът загърмя с мотоциклетен пукот, помпата за секунди погълна водата и я прати, в чувала. Повтори същото и с клозетната чиния. В трюма имаше достатъчно такива чували — не особено естетична операция, но щеше да върши работа!

Както всеки човек, чийто труд се осъществява в абстрактни сфери, изпита почти детинска гордост от изобретението си. Изпробва повторно системата, после отново влезе в трюма за дюшека, на който понякога спеше, бягайки от каютната задуха. А докато го напомпваше с крачната помпа, доста определено си спомни, че скоро бе спал на този дюшек и не бе спал сам на него. Но кога? Твърде подозрителна си оставаше тази безпаметност и у двамата: светлинният облак ли ги упойваше с нещо?

Алфа седеше в шезлонга с чаша шампанско в ръка, а той още не можеше да си спомни в кой момент и защо бе я кръстил така.

— Жадна съм — оправда се тя.

— Ще напълним термоса с чай, силен и горчив, така ще пестим водата. Ще ти покажа и какво съм направил в тоалетната. За съжаление, вратата не може да се затваря, но пък защо да пречим на ония да видят всичко. — Тази жена по особен начин го въодушевяваше и предизвикваше, въпреки че в паметта му като че ли лежаха и лоши спомени от нея. Хвърли дюшека в краката й, разположи се на него, наля си от шампанското. — Извинявай за одеве! Така ме е срам, че бих се хвърлил от лодката, но ония ще ме върнат при теб. Като лайната ни — изрече той с несвойствено му сладострастие от цинизма.

— Моля те, не ставай пак груб! Не знаем какво ще стане с нас.

— Напротив, много е ясно. Накрая ще се самоизядем като древните корабокрушенци. Не можем да избягаме един от друг, мило момиче, това е. Наздраве!

— Толкова ли ти се иска да избягаш?

— На мен не, на теб ти се иска. — Той погали глезена й, но тя дръпна крака си. — Седни до мен, а!

— Недей, моля те! Не мога така, повярвай ми!

— Преди можеше.

Това „преди“ изглеждаше много далечно, нереално.

— Не знам. И онова, дето съм го писала в дневника… Всичко като че ли е ставало с друга жена.

— Била си друга. Аз също съм бил друг.

Подхвърли го ей тъй, като начало за нов флирт, а веднага усети в него остротата на една констатация. Отново нещо осезаемо бе се променило между тях, докато изобретяваше своето съоръжение в тоалетната. Дори опитът му да я изнасили бе се оттеглил в замъглената далечина отвъд светлинното кълбо.

— Аз дълго не можех да понасям и да ме докосва мъж, след оная случка с оператора.

— Какъв оператор?

— Нали ти казах за филма, в който играх.

— Не помня, какъв филм?

Тя разколебано го изгледа. Очевидно се питаше дали не го е разказвала другиму. Това го накара да поразрови по-сериозно паметта си и може би от напрягането му се стори, че действително знае някакви нейни любовни истории.

— Омъжих се миналата година. От страх да не остана вечно сама. Себе си изнасилих.

— Май че не е било миналата година.

Тя се вслуша в себе си, почти изплака.

— Боже мой, какво е това? Нямаш ли чувството, че е станало нещо и с времето?

— Една от хипотезите за него е, че то се съдържа и в самите нас, във всичко. Има си свой обективен ход, своя скорост, своя посока, свои енергия и плътност. Дори неодушевените предмети притежавали памет за него, но то течало само там, където се извършват процеси. Добре, ама ако то се движи еднопосочно, само към бъдещето, това означава връщане към старите ни представи за него, нали? Така опираме до първоначалния взрив на Вселената.

Говореше, загледан в жълтеникавото нищо отвъд релинга. Трудно бе да се види ходът на времето в него. Яхтата заедно с пасажерите си приличаше на онези миниатюрни корабчета, затворени в жълтеникави бутилки, дето ги продават по пристанищата. Бутилка, люшкана от неосезаемо течение в безпосочието на Вселената.

— Според тая хипотеза, времето било организиращото начало на материята, то й е вдъхнало живота, то е богът, който ти призоваваш на помощ. Добре, но за да може да организира, то трябва да е еднопосочно, нали? И пак стигаме до представата за неравновесието на Вселената. И до въпроса защо пространството ще има три измерения, а времето само едно. Вярно, има някои доказателства, живите организми например, знаеш го, щом си биоложка, повечето са ляво въртящи. Твърди се, че те били ориентирани към положителната посока на времето. Нагодили се така, за да използуват неговото течение като допълнителен източник на енергия. Това обаче за мен си остава нарушение на симетрията. Глупости, не само за мен! Исках да кажа, че ето тук и сега като че ли ставаме свидетели тъкмо на някаква симетрия. Ние с теб като че ли излъчваме в обратна посока погълнатото от нас време. Нали това искаше да кажеш? Впрочем, тая мистика, човешкият мозък винаги си е бил способен да се движи във всички посоки. Нашето съзнание не признава „сега“, то непрекъснато снове назад и напред между спомените и виденията ни за бъдещето.

Така той говореше често и пред студентите си: с чувството, че теорията, която им обяснява, и собствените му възражения по нея са еднакво несъстоятелни.

Алфа го слушаше с вече познатото му, с вече обикнатото, затворено в решетките на кристала страдание на аметистовите си ириси.

— Уф, такава мътилка е в мозъка ми!

Той й прости, че не се включваше в разсъжденията му. Не й трябваха разсъждения, утеха искаше и обнадеждване.

— Няма ли все пак да седнеш до мен?

— Недей! — примоли се тя и явно бе готова да отстъпи, но той не искаше повторно да я насилва.

Отпи от виното — жълтеникаво и топло като въздуха около тях, постави чашата на дъските до себе си и се изтегна в цял ръст на дюшека.

— Не съумях да ти дам това, което ти беше нужно. А аз не помня сега някоя жена да ме е изпълвала с толкова радост.

Тя се размърда в шезлонга, но пак не дойде при него.

— И аз си мислех тогава: Какъв мъж! Как ме подмладява, как ме заразява с радост!

— А той излезе обикновен простак. Впрочем, кога тогава?

— Всички сме простаци — тъжно проточи Алфа и също като че ли не помнеше кога е било. — Не умеем да съхраняваме радостта си.

— Не можеш да я затвориш в консерва или да си я запишеш на касетка.

— А защо да не може? — плачливо се възбунтува тя.

— Ще я убиеш. Тя е нещо цялостно, живо, но иначе си права, за простаците. Или по-скоро: невежите. Защото къде е тая педагогика, която ни учи как да си опазваме радостта? Както и да е, продължавай!

— Какво?

— С откровенията. Кога започна да изчезва радостта? Признай, не беше ли само докато обзавеждахме яхтата, или пак нещо обърквам?

— При мен продължи още.

Замлъкването й подсказваше, че не може или не желае да определи докога, но той настоя, подтикван от внезапната болка по нещо действително загубено.

— А кога изчезна? Спомни си, важно е!

— Не знам. Сигурно, когато разбрах, че сме стигнали до някакъв предел, че отвъд него няма друго, че ни са нужни специални игри, шампанско, ритуали, за да го продължаваме.

Той изтръпна от почти дословното повторение на собствените му одевешни мисли. Видя всичко, сякаш от височината на рубиновия сигнален фенер на реята, който бе забравил да угаси. Видя и целта на оная всепоглъщаща лакомия, на вихрения си устрем колкото се може по-скоро да направи с нея всичко, което вече бе правил с другите жени, та да стигне до нейното, до непознатото. А то сигурно и не съществуваше другаде, освен в илюзиите на хормона.

— Доста точно формулираш. Значи си правила всичко това и с други?

— Не забравяй, че съм омъжена! — остро му напомни тя, разбрала твърде стеснено подмятането. Обиди го.

— Все пак не се показа кой знае колко опитна. Или беше преструвка?

— Не съм. Ако съм се преструвала, то е било да се нагодя към теб. Оня филм уби в мен жената. Или просто не съм родена за любовница.

Той извърна глава към нея. Щеше пак да я запита какъв е тоя филм и какво толкова може да направи в живота на човека някакъв си филм, но видя изотдолу бедрата й, които напираха с много сила в полата, усмихна се.

— Интелектът е противопоказен на любовта.

Тя се наведе за чашата си, жадно я доизпи.

— То пък у мене един интелект! Сковаваше ме и мъката, че не съм в състояние да те любя така, както бях си представяла, че ще бъде, щом избягаме далеч от брега.

Тя като че ли помнеше повече неща, съживяваше и у него техните образи или образите на други общи преживелици.

— Веднъж зъбите ни светеха много странно…

Аметистите засияха от внезапния спомен.

— О, това беше блясъкът на моето тържество! Не ми го отнемай, моля те!

— Как да ти го отнемам?

— Ти все искаш да обясняваш нещата!

Той се засмя.

— Какво да правя? Трудно ми е да приема, че щастието може да избие и в зъбите. Значи истинско е било, а?

Питаше за светенето, но тя отново не разбра въпроса му.

— Там е работата, че винаги за единия нещата са истински, а за другия не чак толкова.

— Може би истинското щеше да дойде после, но тази история…

— Не знам — прекъсна го тя и облиза устните си. — Лошото бе, че ти вече не се радваше. Само беше обезумял от похот.

— Отгде извади сега пък тая попска дума! Нима едно силно желание…

— Прощавай! Имам един комшия свещеник. — Тя се смути за миг, сякаш се питаше дали наистина има такъв комшия и от него ли е чула думата. — Уф, това вино съвсем ме изсуши!

Той се надигна.

— Да ти донеса ли вода?

— Трябва да я пестим.

— Полага ти се. Награда за искреността.

— Ето че се обиди! Прав си, може би в началото винаги да е така.

Скочи енергично от шезлонга, избутвайки го с трясък назад, и веднага се разколеба в нещо си. Седна до него предпазливо, не съвсем уверена, че тъкмо към него бе тръгнала.

— Какво ще правим сега?

— Няма какво друго, освен това, за което сме избягали. А то се оказа, че не е…

Тя възпиращо натисна дланта си на гърдите му.

— Чудесно беше, капитане, наистина! Хайде, не стой така! Върви поне се обръсни.

Той с удоволствие потърка брадата си — остра, жива, откликваща със сладостен сърбеж. Но той самият жив ли бе? Брадата, казват, растяла и след смъртта…

— Не бива да хабя водата.

— Вземи моя дял.

— Решил съм да си пусна брада. По време на лекциите не е удобно.

— Много странно! Аз като че ли те помня и с брада.

— Още по-странното е, че аз самият хем съм сигурен, че я пускам за първи път, хем се виждам в спомените си с една хубава, лъскава брадичка.

— Обръсни я, моля те!

— Какъв капитан ще съм без брада! Хайде, погали я и ще се сдобрите! — Той издърпа ръката й, затърка в нея бузата си. Насилникът отново се надигаше в него, но един весел насилник. — Погали я, де! Погали я и тогава ще измислим нещо. Ако не друго, ще си съчиним една хубава приказка, с която… Е, ти май го каза оня ден.

Това „оня ден“ се разливаше замъглено в безвремието както всичко, случило се досега. Само онова, което искаше сега да се случи, изглеждаше ясно и определено. Той се опита да я привлече върху себе си, но Алфа му се отскубна и опъна надолу ластичния колан на полото, за да скрие оголения пъп.

Той протегна ръка да напипа чашата край дюшека.

— Знам, че не ти се умира с мен. Ето тук е истинската истина! Някога, когато са бягали така, двамата са били готови и да умрат заедно, а смъртта им е била сладка.

— Легенди! — изпръхтя тя и пак облиза устните си с деликатно показване на езичето.

— Именно! Без легенди, мило, няма красота, а ние потеглихме с теб ей така! Това ни беше грешката. Вместо да си съчиним предварително една легенда, ние се запасявахме с кафе, с уиски… с хапчета против забременяване — наслука добави огорчението му.

— Не ги вземам вече.

Прозвуча му като опит да отблъсне упрека и той й се присмя.

— Я! Че откога така?

Тя го изгледа почти с омраза.

— Откакто сложих подписа си в бордовата книга. Аз го сложих, ти ако не помниш, аз помня!

— Е да, нямаше вече смисъл! — насили се той да смачка внезапното си вълнение, не успя и обхвана с длани раменете й. — Хей, ама ти си великолепна жена, знаеш ли!

Тя погали брадата му снизходително, сякаш му я прощаваше, сякаш и на себе си прощаваше наивната постъпка.

— Исках да имам дете от теб. Без ти да знаеш.

Той я гледаше с юношеско въодушевление.

— Може ли да сваля полото ти?

Тя се освободи от ръцете му и с щедър замах изхлузи полото, хвърли го чак на шезлонга. А той се задъха пред изваянието на гърдите й като пред непознат природен феномен.

— Искам да те нарисувам. Ще позволиш ли? А, я да видя! — и с момчешки възторг я извъртя с гръб към себе си. — Ето ги, да, тука са!

Събенчието — както бе го кръстил някога, кой знае кога! — си лежеше, потънало в матовия космос на кожата й, близко и далечно като всичките съзвездия в юлска нощ. И той го зацелува, всяка бенчица-звездица поотделно, още веднъж ги преброяваше с устните си, да се увери, че нищо не му е било отнето в тоя обратен ход на времето.

Алфа потрепера от гъдела, засмя се и падна по гръб на дюшека, заизхлузва платненките от краката си. Той захласнато наблюдаваше приготовленията й. Нямаше и помен от предишното му нетърпение, но беше уверен, че занапред ще я люби, както никога не я е любил досега — вратата на забраняваното преди зачатие сякаш бе зейнала насреща му като чудодейно спасителен изход. Любовта им преставаше да бъде баналното безплодно удоволствие, а той — повече от всички мъже — бе длъжен да създаде поне едно дете.