Жестокият експеримент

25

— Капитане!

Той стреснато се вдигна, но мозъкът му, още размътен, не съобрази веднага къде се намира. Съзря най-напред чифт боси женски крака на белия фон на палубните дъски. Изпъкналите встрани от палците жълтеникави кокалчета се забиха с позната болка в чувството му за природната геометрия. После срещна и черния ужас в очите на жената. Наниз от потни зрънца бе избил в сянката на бъдещите й мустачки.

Ниско над морето жълтееше прозрачното мляко на утринните изпарения. Зад гърба им, невидимо от корпуса на каютата, изгряваше слънцето. Без ветрила и мотор, яхтата сънено се полюшваше в гъстите крайбрежни води. Носът й, сякаш воден от собствения си копнеж, бе се насочил към кално черната ивица на далечен бряг. По него тук и там още светеха електрически лампи. Толкова много ли бе ги върнало течението?

Острият шепот отново прониза ухото му:

— Какво стана?

— Какво е станало? — потисна той досадата си, но не само викът й бе го събудил — тъмната утайка на неясен кошмар още притискаше сетивата му.

— Не усети ли? Като че ли потъвахме.

Той понасъбра търпение за повторната й криза:

— Съвсем да бяхме потънали, мило, нищо нямаше да усетя след толкова любов.

И я прегърна за нов сън. Тя го отблъсна.

— Иди виж какво става!

— Нищо особено. Морето се готви да ни изплюе на брега. Ако ти се ще повечко драматизъм, ще кажа: като удавници.

— Къде сме?

— Доколкото разбирам от течения, някъде пред нашия бряг.

— Но аз действително… Като че ли потъвахме или се издигахме във въздуха.

— С любовта е така. Или потъване, или издигане — сънливо рече той, но ръцете и краката му се протегнаха в мъчително изплуване от тинята на съня.

— Моля те, капитане!

Погали небрежно бузата й, стана.

— Юнга Алфа, заповядвам ти да спиш! И по-добре се премести в каютата, ей сега ще съмне.

Целият беше потен, а не разбираше защо е навлякъл тая дебела карирана риза. Смъкна я, заизтрива с нея гърдите си; кожата му настръхна от утринния хлад, а душата му се разсърди на безредието по палубата, на остатъците от храна и напитки, на прекатурената вазичка, на кощунствено захвърлената край статива спекла се палитра. Доразсърди го и жената — също бе спала облечена! Отгоре на всичко в някаква невъзможна цигански шарена пола и в неговата тениска, станала жълта от потта й. Малко ли дрехи домъкна на борда, та бе опряла до неговите тениски! И на себе си се разсърди: не само яхтата бе пуснал на произвола на теченията, сам бе хлътнал в един противопоказен на здравословните му бягства разгул, чиито последици размекваха костите му с болките на следгрипно изтощение. Утринните разкаяния бяха си отишли отдавна, заедно с младостта му, и това сега го измъчваше с непозната сила.

Пред тоалетната го чакаха още неприятности: в хаоса от разпарцалосани спомени за вчерашния ден никъде не съзря кога и какво изобщо бе го накарало да изобретява такова гадно съоръжение. Клозетният автомат функционираше нормално, водата устремно се отправи към своята велика сестра под яхтата — повреда нямаше, нямаше и запушване в мивката.

Отвърза с погнуса пълния пластмасов чувал и го хвърли през борда. Чувалът изпляска върху притихналите вълни с тежестта на мъртвец. Така се канеха да погребват някакви вещи, но и вещите не можа да си спомни. Стоплилата се в резервоара вода също не успя да раздвижи упоената му от коняка и прекалено дълбокия сън памет.

Постоя край релинга с мокра глава. Брегът изглеждаше познат и непознат, но пристанище на него нямаше. Навярно се носеха към някой от курортните комплекси, отспиващ си доволно модния коктейл от слънце, море и алкохол. Сгради обаче още не се виждаха, само пръснати из алеите светлинки — синкавобелн диамантени игли върху черната папионка на бреговата ивица.

Нищо не го очакваше на този бряг, по-скоро: никой. Към какво тогава ги връщаше яхтата, след като така самоволно бе решила да ги върне? Само трите дни ли бяха изтекли — колкото регистрира при излизането им? В това не беше сигурен. Сякаш цяла бездна от време зееше зад гърба му, а в нея той непрекъснато бе падал, вкопчен в някаква ужасена от гибелта си жена? Май правилно й рече одеве, че морето ги изплюва като удавници.

Искаше ли я още? Сега не, на оня черен бряг може би щеше да му липсва, защото отдавна не бе обичал някого там. Тия три дни въпреки всичко май излязоха хубави. Обичаше ли я наистина? Е, повече от глупаво е да се пита човек за каквото и да е с махмурлук в главата си, в часа на разкаянията! Но защо си каза „въпреки всичко“, щом още не бе в състояние да назове нито едно от тия въпреки неща?

Стоеше полугол край релинга и вече зъзнеше със синкаво-жълта като мъглицата над водата кожа — гърди на опърлена птица, а не смееше да влезе в каютата за пуловера си. Беше поизстинал от усещането за чуждото присъствие в нея и от незнанието кого ще срещне. Жената, която бе нарекъл Алфа и чието истинско име също не помнеше, бе загубила дори определения си образ из пустите пространства на това странно негово безпаметство. Там ту притичваше забравено в детството му палаво момиченце, ту се хилеше от предните банки на аудиторията нахална студентка, или стенеше в упойката на страстта нечие пикантно разкривено женско лице. Само очите като че ли навсякъде бяха едни и същи: уплашени, пълни с неясна, обезпокояваща мъка.

Тя още чакаше да бъде успокоена и той влезе в каютата, все така несигурен кого ще завари в нея. Посрещна го единствено укрилата се от утринния повей вчерашна задуха. Вратата към рубката обаче зееше разтворена и Алфа навярно бе там, ако не беше халюцинирал, долавяйки нейната шетня през каютната стена, когато се миеше.

Отвори най-напред всички илюминатори, за да проветри, после влезе в кухненската ниша и си избра една ябълка от фруктиерата. Беше гладен, а не му се посягаше към никаква храна. Както след всяко пиене — а защо беше препил, дявол да го вземе! — стомахът му жадуваше за нещо разхладително.

Алфа седеше във второто пилотско кресло и се взираше към брега със своите поизпъкнали като аметисти върху пръстен очи, които отразяваха в шлифованото си страдание отблясъците на ветровото стъкло. Не се обърна, само дръпна босите си крака, за да му стори път. Бе сменила тениската с евтиния пуловер, който й купи в пристанището, и сега съвсем приличаше на поизпаднала циганка с тия възгруби боси стъпала и омачканата шарена пола.

Той захрупа силно ябълковия залък, за да сдъвче и новата досада — в рубката обичаше да бъде сам.

— Какво е ставало с клозета?

— Повреден ли е? — отвърна тя, без да отклони поглед, сякаш внимаваше да не изпусне нещо на брега.

Недокоснат още от слънчевите лъчи, които ветрилообразно опипваха небето за избягалите през нощта летни облачета, брегът продължаваше да тъне в своята си нощ. От него гледана, яхтата сигурно се намираше отвъд хоризонта, на десетина мили в морето. Толкова показа и екранчето на радара. Компасът, жироскопът, барометърът излъчваха същото предутринно спокойствие.

Той се пресегна пред гърдите й, видя пожълтялата си от студа ръка, засрами се от голото си шкембенце, което направи сърдити гънки, и включи радиостанцията.

— Тук яхта „Птах“! Тук яхта „Птах“!…

— Ясу, професоре! — отзова се почти веднага и необикновено бодро за ранния час един от познатите му диспечери. Той винаги го поздравяваше с кой знае как оцелялото от древногръцките колонии по това крайбрежие приветствие. И не забравяше да добави плоската си шега: — Как е, успя ли да изведеш формулата за хармонията на света? — С нея всеки път си отмъщаваше за чудатото име на неговата яхта.

— Много ли закъснях? — Още имаше чувството, че са пребивавали в морето значително повече.

— Няма проблеми — отвърна диспечерът. — Връщаш ли се вече?

— Не знам, но съм в крайбрежни води. Пак ще се обадя.

— О кей! — смогна да каже диспечерът, преди да му отнеме думата.

Алфа още пребиваваше в своята всепогълнатост от брега.

— Чу ли? — лениво натърти той. — Проблеми няма.

И пак отхапа от ябълката, после и я подаде откъм цялата половина. Тя поклати глава.

— Да сваря ли вече кафето?

Не му се ставаше, защото цветовете на морето преди самия изгрев, леко замъглени, размити, променливи, бяха особено очароващи. Искаше да им се полюбува, а още го измъчваше нейното присъствие и неяснотата на собствените му чувства към нея. Така радостно я обичаше до снощи. — какво бе станало?

— Няма ли на тая яхта някоя цигара? — отвърна тя вместо отговор и го каза доста нервно.

— Нали не пушеше?

— Не пуша, но сега ми се пуши.

— Май че се търкаляше из чекмеджетата някакво пакетче. С кафето ли?

— Моля те, нищо не мога да сложа в стомаха си.

— Много ли пих снощи?

— Не ти знам мярката — отвърна тя все с тая обидна раздразнителност. Бе й казвал, че не умее да пие, и всичко бе й казал за себе си. Брегът ли я правеше такава?

На вратата той се обърна.

— А ти защо ме хвърли в морето?

— Как съм те хвърлила?

— Така! Бутна ме!

— Сънувал си! — тя чак сега погледна към него и както му се стори, презрително.

— Може — съгласи се той. — Но… доста предсказващ сън!

И скочи от стълбичките направо в каютата, за да не чуе отговора на закачката си, с която намекваше за лошото й държане. Когато се върна с пакетчето и ветроупорния кибрит, тя окончателно се издаде.

— Защо си купил тия глупави цигари?

— Какво им е глупавото?

— Безникотинови са.

— Не им разбирам. Видях ги веднъж на будката. Мемфис. А градът Мемфис е измислил бога на моята яхта, Птах. Както виждаш, понякога и от снобизма има полза.

Пакетчето не беше отваряно, но от година лежеше на яхтата, та бе се просмукало от влага. Тя трудно запали цигарата, всмукването изискваше усилия, обаче женските устни опитно измъкнаха дима.

Не бе я виждал досега да пуши. Лъхаше нещо циганско от нея, не само от мургавината и цигарата, лъхаше на тъмното ирационално неспокойствие, което това древно племе разнасяше из хилядолетията. Очите й също щяха да бъдат цигански, ако очните ябълки не обграждаха с такава чиста белота аметистовите ириси. Една циганка, която бе се отказала да пуши няколко дена, за да му се понрави или да не му мирише, когато я целува.

Понечи да й се отблагодари с милувка, но Алфа рече между две дълбоки издишвания:

— Какво ще правим сега?

Той вдигна капака на рубката, за да излиза димът.

— Можем да пуснем котвата, далече сме, няма кой да ни безпокои. Можем да продължим към пристанището или да се върнем обратно. Изобщо проблеми няма — повтори той вече с открита ирония, осъзнал, че и сам не знае какво да предприеме.

Тя пушеше тревожно като гимназистка в училищния клозет.

— Ти кое избираш?

— Май те е страх от брега?

— Чела съм, че хората се радват, щом видят бряг, нали той винаги е край на нещо! Винаги е нечия граница.

Брегът заприличваше постепенно на изсивяла от слънцето и дъждовете траурна лента.

Трябваше поне да му олекне, че тя първа произнесе думата „край“, а не му олекна. Имаше чувството, че е живял с тази жена стократно повече от трите дни и краят е естествен, не биваше да буди възражения. Но те като че ли лежаха някъде дълбоко в него, тежки и неясни, а той само не ги чуваше, защото сякаш цял живот, до пълно изтощение, се е блъскал в нея. Като в останала си непроницаема вселенска загадка. И всичко у него е било подчинено на този сляп устрем, който накрая се е поизчерпал в безплодието си, без обаче да се е отчаял. Подозираше още, че зад поведението й лежат странно изчезнали от паметта му конфликти, настояващи за обяснение, че то е предизвикано от нещо, което той е забравил или изобщо не е забелязал. И по-честно би било сега, вместо да си хрупа ябълката, да я запита простичко защо вижда брега само като край, но не намери смелост. Налагаше се тогава да се запита по-категорично и дали още обича тази жена…

При следващото излизане в морето, вече сам, щеше да потърси бордовия дневник, за да впише новия рейс, щеше да открие и записките. И да недоумява: скучно ли им е било един с друг, та са си досъчинявали своя кратък роман? Или в любовния си екстаз опияненото им съзнание е поискало да се овладеят взаимно с цялото си предишно битие — тласкани от себичната алчност на любовта, която жадува да погълне другия без остатък? Дълго щеше да се забавлява с хитроумната псевдонаучна конструкция: яхтата-фридмон, в чиято самотна вселена времето тече обратно! От това ставаше книга; за съжаление професионалният авторитет не му позволяваше да се занимава с научна фантастика. Но би могъл да я подари на някой писател, защо да погубва такава забавна идея!

Възнамеряваше в морето да пренапише популярно лекционния си курс. Издателството отдавна го очакваше, а той дори не го започна, убедил се, че когато една жена е способна така да изпълни три дни от живота ти, тя запълва и триста. Все си мислеше за нея, докато, изравяйки с мазохистично усърдие спомените за милите пикантерии на тяхното приключение, не бе започнало да му се струва, че описаното в записките може би наистина се е случило. Нима не я упрекна веднъж, че го е бутнала в морето — защо тогава решиха, че го е сънувал?

Вече и други неща като че ли помнеше, множество неща, но и действителното им тридневно бягство от света, не само записаната в дневника история щеше докрай да витае в съзнанието му като хаосното движение на блуждаещи частици от сън, чиято цялост си остава невъзвратима. А нима беше позволено на един що-годе сериозен учен да занимава мозъка си с подобни неща, камо ли да мисли за публикация, при която неминуемо трябваше да призовава за свидетел почтената съпруга на уважаван свой колега?

Седмица след завръщането му, при беглата им среща по време на университетския празник, той предпазливо щеше да потърси у нея потвърждението. Тя май не разбра за какво точно я питаше. Огледа се, възпря го със сладостна уплаха:

— Недей, моля те! Боже, какво безумство беше! — и го извика доста по-различно от първия път, в рубката. След което отново се озърна за мъжа си.

Не помнеше или не искаше да си го спомня?

Тогава той сам щеше да се помъчи да го забрави, но паметта му не се отказа да тъгува за него, като за отминало върхово състояние на целия му живот, като за вдъхновен скок в омайваща бездънност, завършил накрая с болезненото пльосване по корем върху ленивите вълни на делника.

Било ли е наистина, не е ли било — нямаше повече значение. Щом нещо лежи в спомените ни и ние виждаме себе си в него, то е било. Все едно дали е преживяно в действителност или в играта на въображението ни, което единствено осъществява неосъществимите наши желания. Защото… какво представлява всъщност действителността? Ще можем ли някога да отделим истинския свят от образите за него, които непрекъснато си изобретява човешката мисъл? И ще ли открием друго битие, което да ни носи повече радости, мъка и утеха от оная действителност, чието безкрайно платно неуморно тъчем, наяве и насън, за да го извезваме със собствените си видения?

А все така, въпреки съпротивата си, той щеше да заживее и с усещането, че някога, поради трагично недоразумение или чиста глупост, е пропуснал нещо истинно: една необикновена любов, някое голямо прозрение. Но нима не отнася времето всички ни с подобни усещания към брега на крайната забрава?

Повторно я срещна чак през зимата, на улицата. Отдалеч привлече вниманието му впечатляващата й елегантност: луксозното кожено палто, оригиналните ботушки, кокетното калпаче. Тя стъпваше с ботушките — жените се обръщаха подире им — по непознат нему начин, но той навярно не знаеше истинската й походка. В тясното пространство на палубата не бе възможно да се върви с такъв размах. Очите й блестяха без онова страдание, което първо бе го заинтригувало. И почти не се уплашиха, когато го съзряха.

— Цъфтиш! — демонстративно й се възхити той след не по-малко церемониалното ръкоцелуване.

Поруменяло от студа, лицето й бе станало още по-хубаво, но някак си банално хубаво — лице на щастлива с баналностите на живота жена. Тя побърза да му съобщи като хвалба и като предупреждение:

— Чакам дете.

Той се опита да реши наум едно несъставимо уравнение, защото неизвестното си оставаше неизвестно — не знаеше в кой месец е бременността й. При повечко самонадеяност би могъл да отсъди, че е негово. Не му ли каза веднъж, че искала да има дете, без той да знае? Преживя няколко драматични минути в очакване и не посмя да я запита. Или не беше от него, или за нея изобщо нямаше значение кой е бащата.

Доцентът бе получил неотдавна своята заслужена професура, трябваше да й честити благополучието, но болката му се изтърва:

— Тя била лесна твоята!

— Кое? — настръхна бившата Алфа.

Той се усмихна, защото се усети несправедлив. Без малко да я запита още дали е оперирала краката си — нямаше друго какво да й каже, но щеше отново да прозвучи подигравателно. Сега сигурно не й е до козметиката.

— Имам час за консултация — рече тя. — Засега всичко е наред, само повечко разходки. — И не го покани да я изпрати или да се разходи с нея.

— Ще стискам палци. За момче ли?

— Все едно. А ти какво правиш? — запита го тя, мъничко нащрек пред отговора му.

— Преподавам.

— Сигурно все така те обичат студентите.

— По-важно е изобщо да се научат да обичат. — Заприлича на укоряващ намек и той добави. — Науката, исках да кажа. Колкото и неблагодарна да е като усилие.

Бе я срещал и задочно — името й под няколко популярни статии. Личеше си в тях компилацията, но бяха написани темпераментно и сръчно. Забрави обаче да я похвали за тях. Погледа подире й, допълнително обиден от тази нейна нова походка. Под палтото бременността й не личеше, но тя сякаш издаваше на показ пълния си корем или отсега се упражняваше да го носи гордо и щастливо. Заболя го, че по такъв банален начин тя се откъсваше от него, но всъщност какво толкова бе се случило? И какво бяха търсили един в друг? Тя самата го каза, онова, за рибите… А може би тогава Вселената наистина е поискала нещо да им разкрие, но те, отново сами срещу нея, бяха предпочели да го отхвърлят като съновидение, да се занимават само със себе си. Напразно й се подигра, че нейната била лесна природата само временно я ощастливяваше, зареждайки плода в утробата й с всичките мъки на идните опити за познание.

Някакво хлапе изтича пред нея и тя се поспря да му даде път, а той си помисли, че ако от време на време по палубата на яхтата му припкаше някой такъв малчуган, щеше доста да му трепери. За миг дори го видя във водата и зверски стисна клепачите си, казвайки си, че ще го научи да плува, от бебе още ще го научи. Отдавна не бе имало за какво да се бои, а то май не е чак толкова полезно за човека. Може би трябваше все пак да отгледа едно дете. И си помисли още, че сигурно дълго ще тъгува за нея, което навярно ще му пречи.

Констатира го без особена болка, защото бе се съюзил вече с тъгата, и въпреки това стоя на тротоара, докато някой не му подвикна: „Хей, Фридмоне!“

Нямаше никой, разбира се. Тия дни пак така го стреснаха в коридора пред аудиторията. След лекцията, в която бе забавлявал слушателите си с куриозната хипотеза, един студент бе подвикнал с новонаучения термин, към приятеля си в излизащата зад гърба му тълпа. А професорът им отново се усети като мятащ се в безброя от себеподобни фридмон, смутен от осъзнаването на своята случайност. Но можеха ли фридмоните да тъгуват заради самотата си? И беше ли загубил Вселената, както казваше Лоурънс, заради една изчезнала от пътя му Алфа?

Не, Вселената си беше на мястото с всичките свои знайни и незнайни, и с тия крачещи из улицата около него загадки, сред които трябваше да си пробива път…