Жестокият експеримент

18

Събуди го удар в стъпалото. Той се надигна, ослепял от внезапен лъч, но същата тежка и мътна светлина не позволи на съзнанието му да прогледне. Дланта му бе потънала в податлива материя.

— Хей!

Повторният ритник улучи пръстите на крака му и той се сгърчи на дюшека.

— Ставай!

Така го събуждаше някога един от старите войници, когато биваше дневален — малограмотно садистче, което искаше постоянно да тържествува над първенеца от математическата гимназия и шампион в международната юношеска олимпиада по физика. Той политна да застане „мирно“, обаче пръстите на левия му крак огънаха с протестната си болка чак коляното. И го събудиха.

Пред него не се хилеше старият войник с рижавокафявите, сякаш винаги мръсни мустаци. В дебнещата стойка на лейтенантче, готово да изреве следващата си заповед, пред него стоеше двайсетинагодишно момиче — разрошено, в омачкана лилава блуза, в размъкната пола. Зад гърба му, нарисувана върху осветена декоративна стена, минаваше бялата линия на корабен релинг.

Той рефлективно извърна глава, сторило му се, че някой го напада изотзад. Нямаше никой. Бели дъски, опрели в същия нарисуван релинг — тясно сценично пространство, изобразяващо палуба на малко корабче. В средата му стърчеше мачта, над реята й червен сигнален фенер анемично се напъваше срещу хилядите херца, на невидимия прожектор. Статив, картини някакви, зиналата тишина на огромен празен салон.

Непознатата чакаше нещо от него, но той не знаеше каква реплика е длъжен да произнесе. А нямаше кой друг да го е ритнал така, освен тия платненки на босите й крака. Пак ли оня проклет сън, който упорито го измъчваше дълго след като защити дисертацията си! Пак ли го избутваха внезапно на някакъв подиум, а той щръкваше онемял пред препълнената зала?

— Кой си ти? — прогърмя с театрален драматизъм гласът на артистката.

Промълви името си и добави, че е доцент по физика, надявайки се общественото му положение да го защити пред непонятната гавра. Момичето реагира почти като стария войник.

— Мръсник! Какво си правил с мен?

Не за пръв път се сблъскваше с неверието на хора, които заради младостта му отказваха да повярват, че наистина е доцент, но тук недоразумението придобиваше чудовищни размери.

— Какво съм направил?

— Ти ще кажеш! Хайде! — Очите на момичето се доналяха с кръв. — Свиня такава!

— Но моля ви! Аз…

— Няма какво да се молиш! Казвай как се излиза от тука!

Той безпомощно се огледа, очаквайки и нов удар. В прожекторния кръг, откъснал декоративната палуба от околното пространство, нямаше дори сянка или по-тъмно петно някъде. Плътната светлинна завеса го затваряше като в кълбо заедно с това съвсем не артистично освирепяло същество.

— Но аз не знам къде сме! — извика той, двойно повече ужасен от внезапно усетените празнини в паметта си. Също както на подиума пред сънуваната непозната аудитория.

Ръката му, потърсила носната кърпа, бръкна в празното. Непознат пуловер заби със студени тръпки в кожата му старата си прежда. Надолу се спускаха също непознати джинси от грубо сиво кадифе. Смъкнатият цип зееше озъбен и той светкавично събра пръстите си пред него. Нима отново бяха му погодили онзи пиянски номер от студентските години и отново цвилят от възторг в просташките си компании?

— Повярвайте ми, аз…

— Стига се прави на идиот!

— Ама отгде накъде разговаряте така с мен! — Възмущението му изхлипа като проплакване. — Коя сте вие изобщо?

Тя се дръпна на полукрачка, присви към него необикновено тъмни, свирепо бляскави очи. Имаше чувството, че мъчението трае вече часове, а нито се събуждаше, нито някой идеше на помощ. Би трябвало може би сам да я нападне, да й лепне един шамар, та всичко да застане най-после на мястото си, но той никога не бе посягал да удари жена. Единствената, която предизвикваше понякога у него такова желание, бе собствената му млада съпруга с детинските си глезотии и капризи. Непознатата обаче, изглежда, прецени най-после, че тоя стреснат мухльо едва ли ще е способен да направи това, в което го обвиняваше, и неверието й поомекна

— Слушайте, вие наистина ли не знаете къде сте?

— Нали Ви казах!

— И никога не сте виждали, това тук наоколо? — замахна тя към висящия насред светлината декор.

— Никога, повярвайте ми! Аз не разбирам… Нещо е станало с мен, главата ми бучи, замаян съм. В безсъзнание ли съм бил? Нали вие ме… — понечи да каже „ритнахте“, а рече: — събудихте?

— Седнете! — заповядаха му по-спокойно, но си беше заповед.

Нямаше друго място за сядане, освен голия надуваем дюшек, откъдето бе го вдигнал ритникът — платнения шезлонг момичето запазваше за себе си. Край дюшека бе разположена покривка с мръсни чаши за кафе, за чай и вино, чинийки е изсъхнали остатъци от храна. То се наведе над нея, при което блузата се поотвори и той зърна мургавите склонове на хубави, млади гърди, но те само го накараха повторно да усети собствената си голота под чуждия пуловер.

— Казах ви да седнете!

Внимателно подгъна крак, улучи ръба на дюшека.

Пръстите му се обадиха с тръпнеща болка. Взела двете чаши едновременно, непознатата миришеше ту едната, ту другата, оглеждаше ги.

— Нещо да сте слагали вътре?

— Какво да съм слагал? Нали ви казах!

Тя продължи да изследва с носа си цялата трапеза.

— Да сме пушили нещо?

— Аз не пуша. Кажете… Ако вие знаете, кажете къде се намираме, моля ви!

— Сам виждате! На някаква яхта — отвърна тя, вторачила се в утайката на кафето, сякаш четеше там бъдещето му.

Едва ли друг отговор би го озадачил повече, макар декорът, всред който се намираха, наистина да приличаше на голяма яхта.

— Значи вие сте сигурен, че ние с вас не сме пили нищо подозрително, не сме пушили…

— Ама аз изобщо не ви познавам!

Тя завърши разследването си, отпусна се в шезлонга, не забеляза вдигналата се над бедрата й пола. Погледът му панически литна към остъкления преден край на каютата, който все така призрачно нереален се извисяваше над тях. Зад стъклото на кабината зееше същата мистична пустота.

— Къде ви е паспортът?

— Тези дрехи не са мои, не знам.

— Че кой тогава ще го е направил?

— Но какво е станало?

— Глупак! — изригна непознатата, а очите й пак се обагриха в малиновочервено и бяха май единственото нещо тук, способно да мени цвета си. — Нали ти казах, намираме се на някаква яхта и аз… Някой се е гаврил с мен!

Викът й не беше повече обвинение към него, но той се вцепени. Значи този път бяха решили да провалят и университетската му кариера.

— Студентка ли сте?

— Първа година.

Измеренията на заговора го вдигнаха решително от дюшека.

— Може ли да огледам?

— Никой няма, разбира се.

Той разкриви лице, стъпил на ритнатите си пръсти, погледна за обувки — никъде по палубата нямаше обувки, и закуца край релинга да търси входа на каютата, очаквайки всеки миг да го застигне нова заповед.

Нищо не го спря, освен някаква моторна помпа, чийто маркуч влизаше в полуотворената врата на малка тоалетна. Помпеното устройство явно заместваше нефункциониращите й механизми, но доколкото отвъд релинга нито се виждаше, нито се чуваше море, то бе разбираемо. Той се огледа, защото нуждата му да я използва стана нетърпима, а вътре си спомни, че бе се събудил с разтворени панталони — разтворени пак от неизвестните похитители, да го злепоставят. После премести пусковата ръчка на помпата, подскочи от взривния грохот и върна лостчето.

Студентката мигом дотърча и той виновно посочи непрозрачния пластмасов чувал, който мърдаше оживял от нахлулата в него вода.

— Уф! — въздъхна тя. — Ама че шум!

— Извинявайте!

Думата също изгърмя в ушите му, пръснала се под тежестта на необикновената тишина.

— Разбрахте ли нещо?

— Не, аз…

Тя тръгна покрай каютната стена към кърмата. Навярно искаше заедно с него да повтори търсенето.

— Навсякъде гледах. А най-странното е, че висим във въздуха.

— Как висим?

— И витлото, и то.

— Винтът — поправи я той. — Гребният винт ли? — и едва по-късно, вече наведен над задния релинг, щеше да се запита откъде му е хрумнало да я поправя, като нищо не разбираше от моторни яхти.

Изпод силно скосената кърма наистина се подаваха стоманените лопати на могъщ гребен винт. А подпори никъде не се виждаха. Надолу се простираше същата гъста, сякаш зърниста светлина. Не, не беше най–странното, че висят във въздуха, още по-объркващо бе, че гледката му се стори позната и не го изплаши.

— Приготвили са ни дори лодка. Всичко има в нея, а не сме в морето. Пак подигравка някаква!

— Къде сме тогава?

В нито една от посоките не прозираше какъвто и да било ориентир. Цялата яхта — нищо не хвърляше сенки по нея, дори около момичето нямаше и следа от сянка по белите дъски — продължаваше да виси сякаш безплътна в центъра на светлинното кълбо. Виждаше ли човек изобщо сенки в сънищата си?

— Вие рисувате ли? — остави го тя сам да си отговори на въпроса къде се намират.

Той се дообърка.

— Само така, любителски.

— Аха!

— Защо? Ааа, там имаше статив! Не е мой.

— Кой тогава ме е рисувал?

— Вас? Не, не! Повярвайте ми, аз портрети не мога забавлявам се с разни измислени видения. — И пак се изплаши. — Нещо неприлично ли?

— По-неприлично от това!… — избухна отново студентката, но с отслабнала ярост.

— Вие също ли така се събудихте?

— До вас лежах.

Каза го почти с омерзение и той побягна към отворената врата на каютата. Още от прага съгледа под масата чифт мъжки маратонки и купчинка изписани листа край термосовата кана. Химикалката затискаше листа в приковаващ диагонал.

— Някакви научни записки — поясни зад гърба му студентката, явно огледала всичко, докато той бе спал. — Нищо не им разбрах.

— Не сте ли физичка?

Този въпрос отдавна напираше в него, за да доочертае границите на инсценирания скандал.

Тя отвърна, че е биоложка, но то вече не го интересуваше, защото отдалеч позна почерка си. Залитна към масата, стъпи лошо, почти извика.

— Какво ви е?

— Кракът нещо… — седна той на табуретката, отмалял от болката и непонятното, което с нова сила изригва пред очите му още с първите редове на записките.

— Прощавайте!

— Знаете ли… Ще ви помоля, ако може, оставете ме малко сам, а?

Тя посрещна молбата му с нов изпитателен поглед, увери се може би, че няма къде да избяга, връцна се на прага и изчезна в безсенчието.

Някой доста усърдно бе кощунствал чрез неговия почерк с цялата физика — дивотии, представящи се за научни размишления! Омешали в спекулациите си цял куп почтени теории и хипотези, те настояваха, че ги потвърждавали разни смехотворни опити с книги, с чинии и жироскопи. Ония, ако наистина са се гаврили със студентката, не бяха пощадили и неговата душа. Сигурно са си послужили и с някакви инжекции — чел бе за такива, — които отслабват волята, засилват внушаемостта. Как иначе тези нелепости ще се наслагват без съпротива в мозъка му, ще му се струват дори познати? Така посрещаше човек абсурдите само в съня си. Или когато вече е обезчувствен от тях.

Светлината, спуснала се като кехлибарена завеса пред вратата, изглеждаше точно такава, каквато бе описана в началото на записките. Той я погледна, усъмнил се вече и в способността си да възприема реалностите, но все пак се реши да изкачи стълбицата към командната кабина. И тук нищо не го стресна: нито таблото с множеството уреди — то му напомни пилотска кабина, — нито закованата в немислима за геомагнитното поле компасна стрелка, нито жироскопът, който, вместо да спи в мистичната неподвижност на яхтата, с приветствено усърдие се завъртя, щом го наближи. И това го имаше в записките, лежеше, кой знае как, но сякаш по-отдавна, и в паметта му!

Закуцука навън без каквито и да било опити да размишлява, поспря се само за да се запита кое се наричаше ляв борд, кое десен и още с първото си навеждане към релинга откри неестествено залепената за бордовата стена, само с ръба си, металическа чиния. Случайността ли бе го довела точно над нея? Не, чинията спокойно се намести сред останалите абсурди и също не предизвика съпротива в сетивата му; те твърдяха, че им е стара познайница.

Върна се в каютата, окончателно смазан от лавината непонятности. Рефлексите му на изследовател обаче го потеглиха обратно към записките. Той вяло се опита да вразуми тия свои рефлекси, разправяйки им, че е недостойно за един доцент да се занимава с подобни неща, че не им се полагат младежките лудувания, особено откакто академикът бе му подметнал, че се кани да се оттегли от професорската дейност и ще настоява да дадат катедрата на него. Въпреки това те отправиха ръката му към малката ниша между вградените шкафове, защото там имаше книги, а в записките бе писано и за опит с книга.

Прииска му се да падне заедно с книгата, в пълно безсъзнание да падне, но само седна отново на табуретката. Със сензационно едър шрифт на корицата бе изписано неговото име. Никаква сила обаче не бе вече в състояние да го накара да отвори тази книга, защото уплахата му бе се съживила — вече не уплаха, а смъртният ужас, че написаното в нея ще му се стори точно така познато, като и залепената за борда чиния.

— Хей, как ви беше името? — студентката бе застанала край вратата с някакво ново лице. — Тази книга ваша ли е?

Слепият му бунт блъсна книгата по плота на масата, събори записките, разпиля ги между масата и кревата. Тя притича да ги събере.

— Не казахте ли одеве, че така се казвате?

Дори настойчивият поглед на необикновено тъмните й очи не успя да го раздвижи.

— Аз май съм ви чувала. Пък може и да съм ви виждала, не знам. Една приятелка, тя е физичка, ми разправяше, че имало един млад професор… Всичките там били влюбени в него.

— Моля ви! — най-после изкрещя той. — Само не ме изкарвайте и сексуален маниак, моля ви! Оставете ме!

Тя сърдито пльосна на масата пред него друга книга.

— Добре! Ама прочетете и това! Прочетете да видите! А яхтата значи е ваша!

И с тържествуващ гняв напусна каютата.