Жестокият експеримент

21

Тя силом напъха пръсти между ребрата и ръката му, овеси се по съпружески на нея, но не успя да обедини различните мъже в един.

— Хайде вече да не се сърдим, а! Казах ви, страх ме е от вас. За мен вие сте част от цялото това нещо. Трудно ли е да се разбере?

Страхът не беше труден за разбиране. Ако окончателно приемеше за истина връщането им във времето, не би било трудно да разбере и поведението й с тия внезапни изблици на женска зрелост и знание, неприсъщи за хлапачка — първокурсница. Тогава би се примирил и е множеството мъже в себе си. Но как, по дяволите, да го приеме? Вярно, разни теоретични модели се силеха да докажат, че като следствие от Общата теория на относителността е възможно такова закривяване на пространството, при което времето да тече в произволна посока, но подобно явление и теоретично е вероятно само някъде из прословутите черни дупки в Космоса или в чудовищната плътност на неутронните звезди, а на Земята — в реакторите за елементарни частици. Ама да се разхождат, двама нещастници така напред-назад из времето, по палубата на някаква си яхта.

— Елате, елате да ви покажа нещо! — задърпа го тя към статива. — Вижте ги! Нищо ли не ви говорят?

Двата портрета, облегнати на мачтата, го гледаха с почти същите аметистови очи. В едните обаче имаше сгъстено до бездънен мрак страдание, а кехлибарено — слънчевите отблясъци на другите изригваха екзалтирано жизнелюбие. Бе разсъждавал за двата варианта на това лице, но в спомените му го нямаше, там тежеше само сладостта на невидимото й тяло.

— Не смея да се погледна в огледалото — рече тя. — Струва ми се, че ще се видя такава.

Той щеше да изтърси: да не би да си въобразявате, че сега сте по-хубава? Но не го каза. Измъчваше го непривично силната умора, още го глождеше и обидата.

— Тази тук е нарисувана все пак с любов — посочи тя единия портрет, почака малко и добави: — Не ми отговаряйте! Аз самата не мога да си дам отговор на нищо.

Продължаваше да го държи под ръка и пуловерът бе стоплил ребрата му до нетърпимост.

— Хайде да седнем, едва се държа на краката! Нека аз в шезлонга, тоя дюшек само като го видя, и ми призлява!

Това вече приличаше на провокация и той не издържа в нарочното си мълчание.

— Толкова ли съм ви противен?

Тя вяло се засмя.

— Не бе, професоре, доспива ми се. Кажете, не сте ли ми казвали, че ме обичате?

Въпросът й го блъсна, когато той вече се отпускаше да седне, направо то събори върху дюшека.

— На вас?

Гънчиците над устната и се опънаха.

— Не сте, разбира се. Добре, а какво мислите за дневника? Оттам излиза, че сме съпрузи.

— Но аз вече съм женен, казах ви!

— Ха! Нали бяхте разведен?

Обърка го пак не само напомнянето, объркваше го двойно това, че тя все повече заприличваше на жената от портрета. Но нали човекът в един портрет никога не е реален, в него винаги се съдържа и самият художник? А не можеше да я разгледа добре, защото тя упорито бе се втренчила в него.

— Сега и аз не знам какво съм, но вероятно ще се разведа.

— Заради мен ли? — повиши тя импулсивно глас и побърза да изпревари отговора. — Не, вие никога няма да напуснете една жена заради друга. Можете да го направите само заради себе си.

— Толкова добре ли ме познавате вече? — защити се той с лъжлива подигравка; бе се усетил разобличен.

Наистина се готвеше да напусне жена си не заради друга, а заради капризите, с които грабеше времето му от работата над докторската дисертация. И заради това, че само месец след сватбата беше се превърнала в друг човек. Той още обичаше спомена си за годеницата и този спомен, вероятно вече допълнително идеализиран, го отчуждаваше от съпругата, пречеше му понякога дори да легне с нея, като непрекъснато набиваше в очите му разликите. Да, спомените можеха и да разделят, не само да обединяват. Както сега. Бе попитал одеве с надежда това момиче за спомените му, а щом се оказа, че наистина имат общи спомени, стана двойно по-трудно да се доближат един към друг. Портретите там, и двата се изправяха като непреодолима стена между тях.

— Нали разправят, че хората в беда се опознавали? — пригласи на иронията му студентката. — Тъжно е, че не можем да се обичаме, професоре. Пак ли не разбирате? Не тъжно, страшно е! Особено сега.

Той чу само нейното признание и то почти го зарадва.

— Ето, значи и вие не можете! — Използува сгодата да я погледне в лицето, но видя там жената от спомена си, не първокурсничката.

— Това е страшното, я! — рече жената от спомените му. — Имам чувството, че съм ви обичала много и истински, а сега сте ми точно толкова далечен, колкото и операторът, когото изобщо…

— Какъв оператор?

— Не съм ли ви разказвала? Е, няма значение!

Тя осъзна вероятно, че наново го е засегнала или пък добросъвестно искаше да уточни: — Не чак толкова, де! Той отдавна не съществува за мен, а вие седите тука и ме карате да се питам мога ли да ви обичам или не мога.

Въпреки насмешката й в гърдите му като лък се огъна едно очакване. Сигурно би било пикантно да помачкаш под себе си една такава дива феминистка.

— И какъв е отговорът?

Тя лениво се позасмя.

— Няма. Или още няма. Но слушайте, вие сам одеве казахте да приемем, че времето ни връща назад. Значи трябва да приемем и брачния договор там, и какво излиза? Че с мен ще се развеждате сега, не с жена си. Забавно положение, нали?

— Когато се наруши причинно-следствената връзка…

Очевидно не я интересуваше този толкова основен закон на Вселената, прекъсна го бързо:

— Нека тогава впишем в дневника, че сме се развели, а!

— Това ли най-много ви плаши? Шега някаква! Хлапашката й пламенност я надигна от шезлонга.

— Не е било шега, професоре! Вие не сте способен на такива шеги. Я си представете, че изведнъж всичко се върне обратно и ние се окажем наистина женени?

Стори му се, че вече той владееше положението.

— Лесна работа! Ще се разведем.

— Но ако аз тогава ви обичам?

— Хей, ама вие ме затрупвате с хипотези, които са по-невероятни от всичко наоколо!

Тя осъзна, че ставаше смешна, облегна се, потърси защита в ново нападение.

— А вие защо не правите никакви опити да разберете тая мистерия? Какъв сте такъв физик?

— Безсмислено е.

— Как ще е безсмислено? Не знаете ли какво е казал вашият колега Айнщайн? Най-голямото щастие, което можем да преживяваме, това са тайните на природата…

Той извика насред неточния й цитат:

— Откъде знаете това?

— Чела съм го някъде.

— Спомнете си, важно е!

— По-важно е, драги професоре, вие да се осъзнаете като учен, ясно ли е! — също извика тя и рипна от шезлонга. — Хайде, елате да ми разкажете за файн… не, фридмони ли бяха? Ама вътре, тая светлина тук ще ме подлуди!

Пътем той притвори защитните капаци на илюминаторите и каютата ги посрещна със здрач, който им се стори освежаващо хладен. Беше готов да й разкаже всичко за фридмоните, само и само да я отклони от досегашния разговор. Защото и любовта бе от същия род явления, които си остават неясни, каквито и красиви теории да съчиняваш за тях.

Всъщност хипотезата за фридмоните лежеше като инертна купчина насред пороя от знания в главата му, не бе взела досега участие в сферата на неговото мислене. Смяташе я за твърде произволно прикачена към някои интерпретации на статистическия характер на законите на квантовата механика и теорията на относителността. И все пак запознаваше студентите си с нея — като с куриозен пример за това как съвременната космология позволява и дори ни задължава да мислим парадоксално. Сега, естествено, трябваше да я изложи опростено, да онагледява неща, които за човека, чиято представа за пространството е изградена единствено върху сетивния опит, си остават докрай непонятни.

Студентката пак се настани на кревата, забравила страха си от лягането, и пак бе заприличала на първокурсничка. Той я накара най-напред да си представи малка част от триизмерното пространство, примерно колкото яхтата заедно със светлинния облак около нея, и мислено да вижда една сфера, чийто радиус и повърхност бихме могли да измерваме непрекъснато. Класическата стереометрия в този случай ще ни доказва, че ако радиусът на тази сфера расте, ще расте естествено и нейната повърхност, тоест сферата ще се издува. Но ето че според общата теория на относителността нещата са съвсем различни. Когато плътността в такава сфера притежава определена величина, почне ли радиусът да расте, повърхността й ще намалява и цялата сфера може да се свие до микроскопична частица, стига светът в нея да е почти затворен. Такава сфера, погледната отвън, ще представлява микрочастица, а вътре ще си е цял свят със свои си закони. Тази частица именно са нарекли Фридмън. Какъв извод може да се направи от тези фридмони? Тук именно е парадоксалното: понеже измерената сега средна плътност на нашата Вселена е много близка до оная, която сме приели за критична, но ние сме почти сигурни, че има и неоткрити още от нас маси материя, то можем да предположим, че нашата Вселена, погледната отвън, също е микрочастица. А оттук вече сме почти задължени да допуснем, че и всичките ония микрочастици, от които бъка материята около нас, също представляват цели вселени със своя си разум в тях.

— С разум? — слиса се малката биоложка и той разбра, че тя не бе успяла да види абсурдната картина, която й нарисува, а я приемаше както обикновеният човек не се усъмнява, когато му съобщят, че някоя галактика бягала на толкова и толкова милиони светлинни години от него, но закачиш ли на стълбището бележка „Пази се от боята!“, непременно ще си лепне пръста на стената, за да провери дали наистина е прясно боядисана.

— А защо не? — позасмя се той, доволен от ефекта. — Микросветът е свят на вероятностите. Ние никога не можем да определим поведението на тия частици с абсолютна сигурност, пречи ни принципът на неопределеността. Тя си е тяхно обективно качество. Но къде още се сблъскваме с този принцип? Единствено при разума! Когато човек предприема някакво действие, ние можем да го предугадим само с определен процент вероятност. Защото ако човекът винаги реагираше по един и същи начин на едни и същи ситуации, той никога не би развил своя разум, нали? Не би надскочил примитивното си равнище. А той се учи и развива само по метода на пробите и грешките. Не е ли така? При всяко действие пред нашия разум се проточва цяла върволица от възможни решения, от които ние избираме само едно, но за външния наблюдател в повечето случаи то ще изглежда случайно. А с по-голяма сила същото се отнася и за човечеството като съвкупност. Повечето му решения са случайни, подчинени са на принципа, който ние, физиците, при микрочастиците наричаме Случайност на избора. Историята отдавна го е доказала.

— Но какво излиза тогава… — подхвана студентката, замаяна от обясненията му.

— Аз май ви приспах с тая хипотеза. Да си направим ли още по едно кафе?

— Не, не, чакайте — насили се тя към съсредоточаване. — Значи всяка частица е вселена, така ли? Безкрайно голяма вътре и невидимо малка, отвън погледната, и всяка е сама за себе си, затворена е и никога никакъв контакт не може да установи с другите. Правилно ли ви разбрах?

Той кимна нетърпеливо, подканяйки я, както добрите преподаватели, сама да си направи извода.

— Добре де, не се ли канехте с тия фридмони да ми обяснявате нашето положение? Или искате да кажете, че и всеки отделен човек е някакво подобие на фридмон?

Той отдавна бе забравил по какъв повод й спомена тази хипотеза и никога не би направил такъв извод от нея, та пряката й аналогия му прозвуча кощунствено, но тази единствена сега негова студентка всеки миг щеше да падне на възглавницата, затова реши да я разсъни със собствения й абсурд.

— Разбира се, разбира се, доколкото човекът… Не, пресилено е! Човекът не е затворена система — добросъвестно го поправи ученият в него. — Но ето, представете си! Нали приехме, че е възможно и нашата Вселена да е микрочастица? Добре, не е ли мислимо, както ние разбиваме ядрата на материята и ги блъскаме една в друга, за да получаваме нови и нови частици, да сме се озовали в подобно положение? Вселената ни е попаднала в циклотрона на друг, по-голям разум, а той по същия начин я разбива, за да я изучи. Допустимо е, нали? И ето при това разбиване на нашата Вселена ние с вас съвсем случайно сме попаднали заедно с яхтата в един нов фридмон, който си има други вътрешни закони и друго време.

— Вие, това, сериозно ли? — посивя момичето и с отпаднала ръка заоправя увилите се около краката му широки крачоли.

Засмя се, но го побиха тръпки от собствената му шега:

— Сериозно, разбира се.

— Ама защо сте толкова жесток!

— В природата няма жестокост. Вие, като биоложка…

Бъдещата биоложка не изглеждаше уплашена. Тя смъкна възглавниците иззад гърба си, натрупа ги в края на леглото и се изтегна в цял ръст.

— Сега ще ви донеса кафе!

— Не, не, по-добре клонче!

— Какво клонче?

Представата-спомен за някакво клонче обезпокоително се размиваше в далечините на паметта му. Нима времето ги отнасяше назад и насред разговора им? Всъщност така би трябвало и да бъде. А измамното чувство за устойчивост на мига идеше от тоя загадъчен човешки мозък, който единствен като че ли умееше все пак да се противопостави донякъде на времето.

Аметистите, отправени към него, изгубиха благородния си блясък, заприличаха на парчета от бирена бутилка.

— Клонче, професоре, клонче! Уф, по-добре да умра!

Клепачите й конвулсивно затрепериха и той се хвърли към нея, сякаш тя действително се готвеше да умре.

— Недейте, чувате ли! Моля ви! Поне в лодката!…

Силно раздруса раменете й, ужаси се от смъртната й отпуснатост и като я награби под коленете и гърба, тичешком я изнесе на палубата.

Студентката все пак се позадържа на краката си, докато й нахлузи спасителната жилетка, а вече паднала на дъното на лодката, изохка плачливо:

— Тази светлина! Не мога, плаши ме!

Лишил се от илюзорната защитеност на каютата, той се видя върху десетината квадратни метра на кърмата като захвърлен на гола скала сред нажежената пустиня. А момичето щеше да заспи, щеше да го остави сам. В каютата обаче не биваше да се връщат, трябваше тук, с жилетките! Защо, по дяволите, ако действително е писал тези записки, ако са го преживявали вече, защо не споменаваше нищо за тази лодка? Какво е подхранвало надеждата им, че онова, което ги е вдигнало от морето, отново ще ги пльосне върху него? Защо не откриваше такава надежда отново в себе си? И тая убийствена умора — също липсваше в записките? От плътността на материята ли е? От силно магнитно поле? От облъчване, ако тази светлина не се състои само от фотони?

Момичето тромаво изпълзя от лодката.

— Ще ида вътре.

— Стойте, ще измисля нещо!

Повлече се към трюма, натискайки черния си дроб, който пръв би трябвало да реагира на силовите полета. Не, умората идеше сигурно от всеобхватния им страх, от безуспешните напъни да го потиснат, от нарушения денонощен цикъл, от смазващото еднообразие на тави малка тяхна вселена. И сънят може би представляваше все пак някакъв изход. В трюма имаше резервни ветрила; ако единият им край се спуснеше през релинга, но свободно, да не е вързан, ако по средата се закрепеше мачтата и едно от веслата…

Момичето едва движеше ръце и крака, залиташе при навеждането, той също бе загубил сръчността си, но накрая палатката сякаш сама се изпъна. Вмъкна се вътре да я провери и щом спусна предния й край, лодката се напълни с рехав мрак. Опита още веднъж устойчивостта на мачтата и веслото, после изпълзя навън.

— Можете да влезете, но внимателно! И дано сънищата ви да са по-добри от тоя.

— А вие?

Той затягаше втората жилетка около гърдите си.

— Ще донеса дюшека. Край вас ще бъда, не бойте се.

— Но тук може да е опасно.

— Ако стане нещо, ще се хвана за лодката.

— И ще я обърнете… — Тя осъзна, че мислеше само за себе си, заповяда му троснато: — Дайте дюшека вътре, ще го сместим!

Дюшекът действително се побра с общите им усилия край издутия гумен борд на лодката и той легна в мрак, който не плашеше, защото в тази обратна вселена светлината бе страшната. Легна, както, събудени посред нощ от кошмари, се връщаме отново към съня — боязливо, но и с надеждата, че те няма да се повторят, че на сутринта светът отново ще си е на мястото и ние отново ще бъдем на своето място сред него.

Смяташе момичето за отдавна заспало — не го виждаше, защото високият борд лежеше като крепостен вал между тях — и се занимаваше с ненадейно оживялата в съзнанието му птица от пустинния остров. Страхът му още се съпротивляваше на съня и той отново се напъна да доказва, че е противоестествено едно животно да иска нещо, което за нищо не му служи, когато тревожно будният глас на малката феминистка прескочи вала:

— Хей, фридмоне, елате в лодката! Но без щуротии! Казвам го сериозно.

— Какви щуротии?

— Знаете какви! Хайде, елате, иначе и аз няма да заспя.

Той не можа вече и да се обиди, мълчаливо се намести до нея. Жилетките им се лепнаха една за друга, застъргаха с пластмасов шум, но спасиха телата им от взаимно докосване. И двамата замряха така, като два фридмона, обречени докрай да си останат затворени в себе си.

Но на него не му се умираше сам в тия минути преди заспиването и той си повика жената от портретите. Сигурно бе я обичал, щом споменът за нея, макар и неясен, толкова сладостно сгряваше сетивата му.

Студентката отново се разшава, зашумя с жилетката си, пръстите й се блъснаха в бедрото му:

— Дайте си ръката! Дайте я, моля ви, но не си въобразявайте нищо.

Пръстите й се вкопчиха в неговите — отначало силно, с рефлекса на спасяване, после се свиха в юмруче и доверчиво се настаниха в дланта му. И Олга правеше така. Но коя беше Олга? Не, това също нямаше вече значение!

И той отново върна в лодката жената от портретите, нея поведе за ръчица към непредвидимата и неопределима по място и време неизвестност.