Жестокият експеримент

22

В просъница се опитваше да люби някакво момиче. Неистово задъхан, объркваше посоките, наслука се блъскаше в тялото му, докато накрая момичето изпищя, а върху него се срути нещо меко.

Дълго се бори с омоталото го платнище. Мяташе се в ковчег с пружиниращи стени, убеден, че сънува, искаше и искаше да се събуди, но когато най-после измъкна глава, погледна в един мътен слънчев ден, а момичето стърчеше на две крачки от краката му.

Не помнеше лице, тяло помнеше, то обаче се оказа скрито в палячовски дрехи. Горната половина беше стегната в издута, крещящо оранжева жилетка, от която извираха ръкавите на дебел виненочервен пуловер. Краката се губеха в широк панталон от грубо, морскосиньо кадифе. И в пояса бе широк, защото пръстите на момичето с побелели кокалчета се държаха за него.

Той се надигна, продължавайки битката с огромното, бяло като саван платнище, и тогава съновидението му отстъпи назад, спъна се в дългите крачоли и за втори път изпищя.

Замръзнал в усилията си да се освободи, той не се усещаше повече гол. Нещо доста плътно притискаше гърдите му, шумно се лепеше и отлепваше в потта им. Мокрееха и бедрата му.

Неговата уплаха като че ли успокои момичето.

— Не ставайте!

То се наведе и крадливо измъкна изпод долния край на платнището едно весло, войнствено повдигна заедно с него смъкналите се джинси.

— Кой сте вие?

Пред очите му се белееше корабна каюта. Някъде зад нея се извисяваше мачта с червен сигнален фенер на реята.

— Нека стана, моля ви! Какво се е случило?

Момичето хвана по-удобно веслото, чийто широк край бе плосък и остър като лопата, но не възрази. Той полека се заизмъква с поглед към страховитото оръжие, а щом се изправи, панталоните му също се опитаха да избягат от него. Застегна колана им и откри на себе си подобна дреха — спасителна жилетка от непромокаем плат, каквито бе виждал някъде, може би на филм.

Малката нападателка се прегърби в своето изчакване, докато той се оглеждаше; ръцете й съвсем побеляха от стискането на веслото. Освен малкия кораб, на чиято кърма стояха, освен покритата с платнището лодка, от която току-що бе изпълзял, не откри друго — дори слънце нямаше в това мъгливо утро. Отвсякъде ги обвиваше топла, есенно златиста мараня.

— Какъв е тоя кораб?

— Това вие ще кажете! — отвърна момичето заканително.

— Нищо не знам, повярвайте ми!

— Кой сте?

Той си каза името.

— Физик съм. Аспирант в катедрата…

— Лъжете! Той е професор — прекъсна го момичето и като че ли се смая от собствения си вик:

— Няма друг там — плахо настоя той.

— Какво няма?

— Професор с такова име.

— Какъв професор?

— Нали казахте, че имало професор…

— Ама какво ме баламосвате! — тръсна момичето късите си лъскави коси. — Казвайте какво сте направили с мен!

Той мина отвъд лодката, по-далеч от веслото, защото малката изглеждаше умопобъркана, заекна: „Аз нищо… Повярвайте ми!“ и се омота във водовъртежа на собствения си смут — все пак бе се мъчил да направи нещо и то може би не е било сън.

— Но аз нищо не помня! — изхлипа момичето, уморило се от нападателната си поза. — И какъв е тоя маскарад?

— Спасителна жилетка. Вижте… сигурно някой си е направил шега. На мен, като студент… — Той се поколеба дали да разкаже позора си, но му се стори необходимо за изясняване на положението. — Веднъж ме напиха, сигурно бяха сложили и нещо друго във виното и после с някакво непознато момиче…

— Никой не ни е напивал! — заяви сегашната непозната.

— И аз нямам такова чувство — ослуша се той в главата си, където бъркотията ставаше все по-голяма, защото очертанията на кораба, вероятно от дългото взиране в тях, вече му се струваха познати. — Но нищо не помня, наистина!

— Къде са ми дрехите?

— Ами да ги потърсим, моите също!

— Намерете ги, след час имам снимки! — заповяда момичето, станало по-храбро от видимата безопасност на това аспирантче с муцунка на уплашен гимназист.

И отново се смали в широките дрехи от невъзможността да направи дори крачка, защото трябваше да пусне или оръжието, или панталоните. Примъкна се заднешком към издутия борд на лодката, седна предпазливо и заплашваше вече само с големите си, малко поизпъкнали, мораво — кафяви очи.

С едно задъхано „Сега, ей сега!“ той стисна собствения си колан и решително се отправи към отворената врата на каютата, където навярно с безшумен кикот се спотайваше загадката. А когато се върна с празни ръце, момичето, насъбрало нова войнственост, вдигна веслото.

— Има доста дрехи. И женски, но май не са ваши.

Вече не се боеше; ако не беше наистина лудо, лесно щеше да се справи с това хлапе, но се срамуваше. Бе разпъвал и мерил женските дрехи с пубертетно вълнение и все по-силно бе му се струвало, че не само по филмите е виждал как се събличат такива луксозни дрехи от луксозни като тях жени.

— Чии са тогава?

— Не знам. Но може и да са ни напили. На предната палуба има бутилки и чаши, от рубката ги видях. И никого няма, освен ако в трюма…

Изрече уверено моряшкото, название на командната кабина, в която с подобен смут бе седял, оглеждайки през ветровото й стъкло предната част на яхтата. За такава яхта мечтаеше от дете, е, не чак толкова луксозна, но тази нахлуваше в сетивата му като нещо загубено някога и сега по чудодеен начин завърнало се при него. Детето-чудо на випуска по физика в някои отношения още си беше обикновено дете, ламтящо да доизживее онова, от което е било лишавано.

— Но аз трябва да си вървя! — извика момичето.

— Изпробвайте някои от дрехите, идете, не се бойте! Но пък щом някой ни е надянал жилетките, може да не е само шега. А никаква вода не се вижда. Като че ли сме вдигнати на сух док. И яхтата изглежда нова.

— Яхта ли е това? — учуди се момичето и вече ставаше почти симпатично, защото думата очевидно го развълнува с екзотиката си.

Изглеждаше нормално момиче и само като него бе уплашено и объркано. Слава богу, и храбро момиче беше, иначе досега да е оревало света.

— Страшна яхта! На някой туз трябва да е. А вие артистка ли сте?

— Ученичка. Може би ще играя в един филм. Днес имам пробни снимки.

Това го накара изведнъж да порасне в собствените си очи — поемаше отговорността и за нея.

— Хей, да не би тия от кинематографията, те са едни…

— Изключено! — не позволи ученичката да бъде обиждано бъдещото й поприще. — Познавам режисьора, много сериозен човек, възрастен е. Той и у нас вече няколко пъти идва, иначе родителите ми не биха се съгласили. А без тяхното съгласие не може, малолетна съм. Къде са дрехите?

— В каютата има гардеробче, ще го видите. Пък аз ще надникна в трюма.

И там не срещна обяснението — трюм като трюм, пълен с потребни и непотребни вещи. Намери обаче шило, с което проби допълнителна дупка в колана, та да стегне широките си панталони. Препоръча на момичето да си потърси дрехи, а сам не опита дали нямаше да му стане нещо от мъжкия гардероб, увлечен да рови из роклите и бельото. Но може би инстинктивно не бе му се и разделяло с тях. В такива панталони от кораво кадифе и с такъв пуловер бе се виждал в юношеските си копнежи да крачи с разлюляна моряшка крачка по пристанищата на света. Чия ли ще е тая яхта? И все пак по-важното бе да се разбере как са попаднали на нея и къде се намират. Морето не само не се виждаше, не се и чуваше.

Пред тоалетната се натъкна на помпено приспособление за изсмукване на водата, което обаче не го учуди. Щом яхтата е вдигната в сух док, няма да я осерат я. В необикновената тишина обаче, която не по-малко озадачаваше, моторът изрева със самолетен грохот и ученичката изхвръкна от каютата.

— Нищо, нищо, не се плашете! Едно малко неприятно тоалетно приспособление, но ще трябва да свикнете и вие с него.

Сменила панталоните с ярка лятна пола, тя бе я усукала и захванала е декоративна безопасна игла около кръста. Държеше в ръце дебел пластмасов портфейл, поставен в полиестерна торбичка. Не по мяра дълга — гимназистката беше и боса, — полата откриваше само възтънките пищялки на силно мургавите й крака. С оранжевата жилетка приличаше сега на ония циганчета, които чистеха бурена край автострадите. Усмихна й се за кураж, но тя го разбра погрешно:

— Нищо друго не ми става. Уф, трябва ли да носим тия глупави жилетки? Цялата съм в пот.

— Не знам.

— Не знам, не знам! Кой тогава трябва да знае? — избухна тя. — А този тук?

Той пое торбичката, предназначена очевидно да пази от влага портфейла. Беше пълен с документи — паспорт, свидетелство за капитанска правоспособност, за собственост на яхтата, пари.

— Син ли сте му? Приличате си.

— Ама как ще съм му син, вижте рождената дата!

То се взря там, където сочеше пръстът му, рече едно разочаровано „да, вярно“ — за неговите седемнайсет години по-възрастните винаги изглеждаха значително по-възрастни.

— Агата Кристи ряпа да яде и всичките й там колеги! Представяте ли си, според документите това трябва да съм аз?

Ученичката пак погледна снимките.

— Не си приличате.

— Последно какво? Приличаме ли си, или не си приличаме?

Момичето се обърка.

— Вие се смеете, ама то никак не е смешно.

— Къде ги намерихте?

— В едно от мъжките якета. Там има и някакви записки, ама не можах да ги разчета.

Влетя в каютата и веднага ги съзря на лавичката, сякаш сам бе ги оставил на това място. Когато момичето влезе при него, забавило се навярно да дооправи тоалета си, той ги четеше за четвърти път.

— Какво пише?

— Ще се шашнеш, малката! Центърът на гравитацията се намира в яхтата, а нас времето ни отнася назад. Невероятно!

— Всичко е невероятно — нацупи се ученичката. — А вие се и радвате!

Той усети отново симпатиите и отговорността си към нея. Сигурно затова неволно бе преминал и на „ти“.

— Не се радвам, ама не разбираш ли? От гледна точка на физиката, искам да кажа, от това, което днес ние знаем и допускаме…

— Не ме интересува вашата физика, искам да си вървя!

Отказът й да му съчувствува го ядоса:

— Че върви си, ей ти пътя! — посочи й вратата и прихна над собственото си видение. — Ама гравитацията ще те върне при мен, както джезвето.

— Какво джезве?

— После ще повторим заедно опита, да видиш. Слушай — той се прекъсна да си спомни името й, не беше и сигурен дали изобщо го е знаел, за да не се изложи обаче, не се спря на никое от мотаещите се из паметта му женски имена. — Слушай, моето момиче, трябва да бъдем твърди, да запазим самообладание. Видя документите, нали? Ето, тези записки също вероятно съм ги писал аз, почеркът е мой. Още по-идиотското е, че като че ли отдавна, съм си съчинявал разни подобни мисловни модели! Слушай, ти… ти мен никак ли не ме помниш? Ама искрено!

Ученичката по ученически се изчерви.

— Не сте ми непознат.

— Искрено! — повтори той строго.

— Смешно е. Нещо така… Не, много е глупаво! Като насън. Някакво приключение със сина на някакъв собственик, на яхта, но като че ли едновременно и със самия собственик.

— Леле, леле! Толкова малка, а вече такива приключения! Виж какво, бягай на палубата да донесеш бордовия дневник, стори ми се, че го видях някъде там. Пък аз ще се позанимая още малко със записките.

— Гладна съм!

— Чудесно! — зарадва се той на детската й откровеност пред мистерията. — И аз съм гладен. В камбуза има всичко.

— Къде?

— На корабите им викат камбуз, на кухнята, искам да кажа. Хайде, бягай за дневника, аз ще приготвя нещичко!

И се зае още веднъж да прочете описанието на своето падане през борда в края на записките. Не помнеше никакво падане, но в сънищата си някога неведнъж бе падал от бленуваната яхта, бе се преборвал храбро и — естествено — винаги успешно с гигантски вълни и акули, бе спасявал давещи се — деца и жени. Сега тук нямаше нито вълни, нито каквито и да било други живи същества, не се съобщаваше дори причината за падането му през борда, но за един аспирант по статистическите проблеми на квантовата механика такова падане беше сега далеч по-интересно.