Жестокият експеримент

7

Бе заспал едва призори, изтощен от внимаването да не я събуди, та когато вантите изскърцаха, той не веднага усети примката на женските ръце. Чифт очи, отдавна будни, с утринно лъчезарие се смееха на педя от носа му.

Той скочи към мачтата, облегна се на нея, огледа ветрилата, розови като ябълков цвят от още червеното слънце, огледа палубата и спокойното море отвъд нея, подуши вятъра, демонстративно обърна гръб на лъчезарието, което продължаваше да го облива откъм примитивното им ложе. И — какво ли не прави човек в смущението си! — размаха ръце, клекна няколко пъти, хвърли се по корем, запъшка в прекалено енергични лицеви опори. Разбира се, когато мъж на неговите години прави публични лицеви опори, не му е толкова до гимнастиката, колкото да покаже своята неповяхнала сила. Защото сам е позагубил увереност в нея. Насред пъхтенето си обаче той чу заклинателния шепот: „Обичам те, обичам те…“, видя и магическото светене на зъбите й, а това го накара да осъзнае смешното си перчене.

— Съветвам ви да направите същото.

Алфа прихна лекичко, неясно над какво, разпери голите си ръце и се протегна. Одеялата подсилиха сластните гърчове на тялото й. Толкова деликатно бе се държала досега — какво я прихващаше!

Тя като че ли прочете въпроса му и закри лъскавите си рамене, но гънчиците край усмивката и продължиха свенливо да намекват за нещо си.

— Капитане, ще монтираш ли душа за своя мил юнга?

— Ако искате да поплуваме, вече е топло — предложи той без желание, защото това щеше да означава спиране на яхтата, пускане на котва, а заради нея — и на спасителната лодка, пък гимнастиката не бе разсеяла умората от мускулите му.

— Но аз не мога да плувам!

Тя така храбро бе се качила на борда, така уверено се движеше из яхтата, че засмяното й признание го удиви.

— Сърдите ли ми се или… сте разочарован?

Дяволитите гънчици се скриха в очакване.

— Аз отдавна не храня специални надежди към хората, това ме предпазва. Ей сега ще монтирам помпата!

— Ама каква хубава истерия ви изиграх нощес, а?

— Игра ли беше? — спря се той.

— О, боже! Не помня някога такъв ужас!

— Но от какво?

— Не знам. Може би едва насън съм осъзнала бездната под себе си. Та аз и на кораб никога не съм се качвала!

Второто й признание подканяше недоспалата му и необръсната мутра да се усмихне, да бъде добра. Но и добротата още не бе се събудила у него.

Той припряно извлече на кърмата помпата и душа. Доприспособена от него, моторната помпа с едно обръщане/на клапаните и втори маркуч се превръщаше в пожарогасител, който можеше да излива струята си и във вид на силен и едър дъжд през широката глава на душа. Самият душ се монтираше на всеки пилон на релинга и той дълго търси най-скритото място, но по яхтата нямаше скрити места.

Когато най-после бензиновият мотор гръмна в ушите му, а на кърмата ливна дъждовният сноп, Алфа отскочи с весел писък. Той не бе усетил идването й. Заедно с пешовете на непрепасания хавлиен халат тя притискаше към корема си голяма шуплеста гъба и шише шампоан. При отскока за миг го лъхна мракът на междубедрието й — зеленикаво тайнствено, като малките подводни пещери, край които бе минавал с шнорхел и харпун.

— Готово, къпете се, пък аз ще се позанимая в каютата, да не преча — измърмори той и отнесе със себе си цветовете на луксозната хавлия, бухналата пищност на гъбата, сексапилните извивки на шампоановото шише, всичките неща, които трябваше да направят по-примамлива подмолната тайнственост на оня древен мрак.

А докато разтребваше каютата, все се напрягаше да си спомни рисувал ли бе някой междубедрието на жената по такъв начин. Навярно не, с изключение май на оня немец, Ернст Фукс ли беше, който обаче по бьоклиновски го пълнеше с гробищна мистика. Сигурно защото щеше да намирисва на съблазън, пък дявол знае по какви причини човекът е отделил съблазънта от красотата и я е анатемосал, макар тя да го е родила и тя да поддържа човечеството още живо, не красотата…

Утринният женски тоалет обикновено трае достатъчно дълго, за да смогне опитен самотник като него не само да оправи едно легло, да подреди масата за закуска, да свари чая. Едва тогава помпата най-после млъкна. Той влезе в рубката, за да даде възможност на пасажерката си да се облече, позанима се там с уредите — добро разстояние бяха изминали въпреки непретенциозния вятър. Не му трябваше много и да разбере къде се намираха. Вдигна стъкления таван на кабината, да я проветри, подаде глава навън и съзря пасажерката си все още гола да стои на противоположния на помпата борд, където дъските бяха сухи.

Тя бавно разресваше косите си и очевидно чакаше слънцето да я изсуши. Още ниско над хоризонта, то я обстрелваше като театрален прожектор. По неосветения й гръб блещукаха водни зрънца. Гледана отзад, тя още можеше да бъде наречена момиче въпреки зрялата амфорна извивка на ханша й. Краката й като че ли не бяха съвсем прави, а ония кокалчета на стъпалата се виждаха и оттук. И той си рече в реда на предишните разсъждения за съблазънта, че мъжът се възхищава от Афродитите на Ботичели или Праксител, но това не му пречи с истинска страст да поръчва децата си при някоя трътлеста и плоскогърда мадона. На тази май и задникът й беше с цял сантиметър по-ниско, отколкото би трябвало да бъде, въпреки дългите бедра.

Ръцете му си спомниха, че бяха докосвали всичко, което той разглеждаше сега уж като художник, и с трясък затвориха капака, та дано тя се сетеше да побърза.

Хавлиеният халат бе яко препасан, косата — стегната в кок, лицето й сияеше с топла мургавина и толкова естествено хубава той за пръв път я виждаше. Тя мило се стъписа пред сложената маса.

— Но нали това е мое задължение!

— Много съм гладен. Хайде, сядайте!

— Така ли? — посочи тя с брадичка пазвата на халата си. — Няма ли прекалено да заприлича на семейна закуска?

— Облечете се тогава! — почти избухна той и изхвръкна от каютата.

Застана чак на носа на яхтата и се полюшваше заедно с него над порасналите през нощта вълни. Вятърът духаше с равномерна сила и яхтата развиваше не по-малко от десетина възела. Той обичаше да стои на носа й в такова време, сякаш се носеше над вълните като върху тясната дъска на сърфинг, но сега се безпокоеше за пасажерката си. Нищо чудно, ако вълнението се позасилеше, да почне и да му повръща.

Тя го повика с едно „еооп“, объркала морските с планинските призиви, а гласът й долетя успокояващо ведър. Бе обула белия си фланелен панталон, не този, който й купи; още по-мекото бяло поло очертаваше медните монети на гърдите, подсилваше прохладата на шията и лицето й. Чаят димеше в чашите. Той седна насреща и навъсен, защото сега трябваше да се брани и от полъха на уют, изпълнил цялата каюта. Не помнеше в брака си подобен уют, навярно тогава не му е бил и нужен. Неистово го гонеше нетърпението да направи нещо в науката, притискаше го срокът за докторската дисертация, а момичето, което бе го оженило за себе си, настойчиво го дърпаше в други посоки. По-късно той се и убеди, че е за предпочитане чистачката, която би могла да ти сготви два-три пъти в седмицата, без да те занимава с проблемите си.

Тази сега също очакваше да й каже нещо — за хубостта й може би, за намазаните филийки в чинийката пред него, явно подредени и цветово. Той каза:

— Да караме ли обратно, Алфа? Щом толкова ви е страх!

Цялото й утринно великолепие рухна.

— Не знам защо стана така. Сигурно някакъв натрупан в мене страх е трябвало да излезе, изплаших ви сигурно.

— Възможно е вълнението да се засили, а морската болест…

— Няма да ми стане лошо, ще видите, натъпках се с аерон!

Той издъвка презрително заедно с поредния залък:

— Аеронът е вятър работа — а очите му бягаха от помръкналата й хубост.

— Значи просто искате да ме изпъдите. Никак ли… Никак ли не ви беше хубаво?

— Кое? — изтърси той, провокиран от едно досещане.

Тя преобърна чашата си, скачайки в тясното пространство между масата и леглото. Той я вдигна, попи със салфетка разлетия чай, забърса цялата маса и едва тогава се сети, че и по-лоши неща можеха да се очакват от жена, която умееше да изпада в такива кризи.

Хукна навън, а моряшкият му педантизъм съгледа най-напред белезникавите петна от шампоана по дъските на кърмата.

Алфа стоеше на същото място край релинга, където бе ресала косата си, и се канеше да се дави. Раменете й, затрогващо крехки в своята отпуснатост, плачеха за милувка. Той ги обхвана с длани придърпа я полека към гърдите си, а тя с опрощаваща готовност се облегна на тях.

— Простете ми, аз съм един доста недодялан глупак!

Тя повика на помощ самоиронията.

— Така ми се пада, като сънувам разни работи! — Но още очакваше да я опровергае.

— Ще стане по-хубаво, ще видите! Много, много по-хубаво.

Тя се извъртя и като нощес завря нос в пуловера му.

— Ама наистина ли съм сънувала?

— Изглежда.

Тя се притисна още по-силно към него.

— Не знаете как ви светеха зъбите! Много странно беше!

— Това не сте го сънували. И вашите светеха.

— Истина ли?

— Наистина!

Тя замря на гърдите му някъде между сънуваното и несънуваното. Над кока й морето усърдно диплеше времето с вълните си. Те идеха към яхтата, сякаш я наливаха със секунди, с минути, с часове, и всичките бяха пълни с обещанието да му разкажат какво точно е сънувала тя, защото той сякаш никога досега не бе изпитвал по-голямо любопитство. Може би затова и ръката му галеше вратлето й точно с ритъма на вълните.