Фантом

4

Малките промени бяха тези, които най-много изненадаха Елена. Тя очакваше пазителите да върнат стария Фелс Чърч. И те наистина го бяха сторили.

Последният път, когато бе видяла града, навярно една четвърт от къщите бяха в развалини. Бяха изгорели или взривени, някои напълно разрушени, от други бяха останали почернели руини, с полицейски отцепващи ленти пред това, което бе останало от входните им врати. Около и над рухналите къщи беше обрасло в дървета и храсти, разпрострели се в причудливи форми, над останките се виеха лози, придавайки на улиците на малкия град изглед на древна джунгла.

Сега Фелс Чърч беше — в по-голямата си част — такъв, какъвто Елена си го спомняше. Образец на малък, приветлив южняшки град с къщи, опасани с красиви веранди, заобиколени от грижливо поддържани цветни градини и големи стари дървета. Слънцето грееше, а въздухът бе топъл, обещавайки още един горещ и влажен летен ден, толкова характерен за Вирджиния.

От няколко пресечки се чуваше бръмченето на косачка за трева, а дъхавият мирис на свежо окосена трева изпълваше въздуха. Децата на семейство Кинкейд от къщата на ъгъла бяха опънали мрежа за бадминтон и си подхвърляха топчето с хилките. Най-малкото от момичетата махна на Елена и Стефан, когато минаха покрай тях. Всичко върна Елена отново към дългите юлски дни, които познаваше от предишните лета в живота си.

Макар че всъщност Елена не бе пожелала стария си живот. Точните й думи бяха: „Искам нов живот, но моят стар живот да е зад мен.“ Искаше Фелс Чърч да бъде такъв, какъвто би бил сега, месеци по-късно, ако злото никога не бе дошло в града в началото на последната й година в гимназията.

Но не бе осъзнала колко дразнещи могат да бъдат малките промени. Малката къща в колониален стил по средата на следващата улица беше боядисана в изненадващ розов нюанс, старият дъб на предната морава бе отрязан, а на негово място бе засаден цветен храст.

— Хм. — Елена се извърна към Стефан, докато минаваха покрай къщата. — Госпожа Макклоски сигурно е починала или се е преместила в старчески дом. — Стефан я погледна неразбиращо. — Тя никога не би им позволила да боядисат къщата й в този цвят. Сигурно сега тук живеят нови хора — поясни девойката и леко потръпна.

— Какво има? — попита мигом Стефан, както винаги уловил настроението й.

— Нищо, само дето… — Елена се опита да се усмихне, докато затъкваше копринен кичур коса зад ухото си. — Когато бях малка, ме черпеше с курабийки. Странно е да разбера, че е починала от естествена смърт, докато ни е нямало.

Стефан кимна и двамата продължиха да крачат мълчаливо към малкия център на Фелс Чърч. Елена тъкмо щеше да посочи, че любимото й кафене е заменено от дрогерия, ала изведнъж сграбчи ръката на спътника си.

— Стефан. Погледни.

Насреща им идваха Изобел Сайтоу и Джим Брайс.

— Изобел! Джим! — извика Елена радостно и се спусна към тях. Но когато улови ръцете й, Изобел остана скована, а Джим я гледаше с любопитство.

— Ъ? Здрасти — пророни Изобел колебливо.

Елена тутакси отстъпи назад. Леле. Дали в този живот познаваше Изобел? Разбира се, двете бяха съученички от гимназията. Джим бе излизал няколко пъти с Мередит, преди двамата с Изобел да станат гаджета, макар че Елена не го познаваше добре. Беше напълно възможно никога да не е разговаряла с тихата, прилежна Изобел Сайтоу преди китсуне да дойдат в града.

Елена трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне от неловката ситуация, без да я помислят за смахната. Ала в гърдите й се надигаше топла вълна щастие, която й пречеше да погледне по-сериозно на проблема. Изобел беше добре. Беше понесла толкова много страдания от китсуне: тя бе изпонадупчила цялото си тяло по ужасен начин и толкова жестоко бе сцепила езика си, че след като се изтръгна от обсебеността, причинена й от китсуне, изговаряше думите с леко заваляне. А най-лошото бе, че богинята на китсуне е била през цялото време в дома на Изобел, преструвайки се на нейна баба.

А горкият Джим… Заразен от Изобел, Джим се бе разкъсал, за да яде от собствената си плът. А ето го сега пред нея, красив и безгрижен — макар и леко сконфузен — както винаги.

Стефан се усмихна широко, а Елена не успя да сподави кикота си.

— Извинявайте, приятели, аз просто съм… толкова щастлива да видя познати лица от училище. Знаете ли, навярно добрата стара гимназия „Робърт Е. Лий“ ми липсва. Кой би си го помислил?

Беше доста неубедително извинение, но Изобел и Джим се усмихнаха и кимнаха.

— Да, беше добра година, нали? — рече Джим, като се покашля малко неловко.

Елена отново се засмя. Не можа да се сдържи. Добра година.

Те побъбриха още няколко минути, преди накрая Елена да попита:

— А как е баба ти, Изобел?

Изобел я погледна озадачено.

— Баба ми ли? — повтори. — Сигурно ме бъркаш с някой друг. И двете ми баби починаха преди години.

— О, грешката е моя. — Елена се сбогува с тях и успя да се овладее, докато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да я чуят. Тогава улови Стефан за ръката, притегли го към себе си и му даде звучна целувка, усещайки как помежду им се преливат радост и триумф.

— Направихме го — промълви девойката, след като се отдръпна от любимия си. — Те са добре! И не само те. — Взря се по-изпитателно в зелените му очи, толкова сериозни и добри. — Направихме нещо наистина важно и прекрасно, нали?

— Да, направихме го — съгласи се Стефан, ала тя долови нещо твърдо в тона му, докато го изричаше.

Двамата продължиха да вървят, хванати ръка за ръка, и без да го обсъждат, се насочиха към края на града, минаха по моста Уикъри и изкачиха хълма. Завиха към гробището, минаха покрай руините на църквата, където се бе крила Катрин, сетне се спуснаха по малката долина под нея, където бяха новите гробища.

Елена и Стефан седнаха върху грижливо подрязаната трева край голям мраморен паметник, върху който бе издълбано „Гилбърт“.

— Здравейте, мамо и татко — прошепна момичето. — Съжалявам, че толкова отдавна не съм идвала.

През стария си живот тя посещаваше често гробовете на родителите си, просто така, за да им поговори. Имаше чувството, че някак си можеха да я чуват, че бдят над нея от която и далечна планета да се намираха. Винаги изпитваше облекчение да им разкаже за тревогите си, а преди животът й да се усложни толкова много, им споделяше всичките си преживявания.

Протегна ръка и докосна нежно имената и датата на смъртта им, изписани върху надгробния камък. Елена сведе глава.

— Аз съм виновна за смъртта им. — Стефан издаде тих звук на несъгласие, а тя се извърна към него. — Вината е моя — додаде тя с блеснали очи. — Пазителите ми го казаха.

Стефан въздъхна и я целуна по челото.

— Пазителите са искали да убият теб — рече. — За да те направят една от тях. Ала вместо това са убили случайно родителите ти. Щеше да си също толкова виновна, ако бяха стреляли в теб и не те бяха улучили.

— Но аз разсеях баща си в критичен момент и станах причина за катастрофата — изтъкна Елена, а раменете й увиснаха.

— Така казват пазителите — възрази Стефан. — Но те не биха искали да си признаят, че вината е тяхна. Те не обичат да признават грешките си. Единственият неопровержим факт е, че злополуката, убила родителите ти, нямаше да се случи, ако пазителите не са били там.

Елена наведе очи, за да скрие напиращите в тях сълзи. Думите на Стефан са истина, помисли си, ала не можеше да заглуши повтарящия се рефрен „вината е моя вината е моя вината е моя“, отекващ в главата й.

Няколко диви теменужки бяха поникнали в краката й и тя ги откъсна заедно със стръкчета лютичета. Стефан се присъедини, като й подаде стъбла от кандилка, за да прибави жълтите им цветове, приличащи на кошнички, към букета си от диви цветя.

— Деймън никога не е вярвал на пазителите — промълви той тихо. — Е, и не би им се доверил — те имат доста ниско мнение за вампирите. Но освен това… — протегна се към високата дръжка на един див морков, растящ край близкия надгробен паметник, — Деймън притежаваше изключително фин усет към лъжите, умееше тутакси да ги разпознава — лъжите, които хората казваха на себе си и тези, които изричаха на другите. Когато бяхме малки, имахме домашен учител — свещеник — когато аз харесвах, баща ми му се доверяваше, а Деймън го презираше. Когато мъжът избяга със златото на баща ми и младата ни съседка, Деймън беше единственият, който не беше изненадан. — Стефан се усмихна на Елена. — Каза, че имало нещо лошо в очите на свещеника. А и говорел прекалено гладко. — Сви рамене. — Баща ми аз не бяхме забелязали, но Деймън — да.

Елена се усмихна плахо.

— Той винаги разбираше, когато не бях напълно искрена с него. — Внезапно в съзнанието й проблесна спомен: дълбоките черни очи на Деймън са впити в нейните, зениците му са разширени като на котка, главата му се накланя, докато устните им се срещат. Извърна се от топлите зелени очи на Стефан, толкова различни от тъмните дълбини на тези на Деймън, и уви дебелото стъбло на дивия морков около останалите цветя. Когато букетът бе готов, го положи върху гроба на родителите си.

— Той ми липсва — промълви Стефан тихо. — Имаше време, когато мислех… когато смъртта му навярно щеше да е облекчение за мен. Но толкова се радвам, че двамата отново се събрахме заедно — че отново се почувствахме като братя — преди да умре. — Пъхна нежно дланта си под брадичката на девойката и наклони главата й, така че погледите им отново да се преплетат. — Зная, че го обичаше, Елена. Всичко е наред. Не е нужно да се преструваш.

От устните й се изтръгна лек вик на болка.

Все едно в гърдите й бе зейнала тъмна дупка. Можеше да се усмихва, да се смее и да се диви на възстановения град; можеше да обича семейството си; ала през цялото време усещаше тази тъпа болка, това ужасно усещане за невъзвратима загуба.

Най-после се предаде на сълзите и се отпусна в ръцете на Стефан.

— О, моя любов — отрони той със задавен глас, докато и двамата ридаеха, намирайки утеха във взаимната си топлина.

Фината пепел се сипеше от дълго време. Сега най-сетне спря да се трупа и малката луна на Долния свят се покри с дебел, лепкав слой прах. Тук-там опалова, леко прозирна течност проблясваше на малки локвички сред овъглената чернота, оцветявайки я в преливащите се цветове на дъгата върху разлят бензин.

Нищо не помръдваше. Сега, след като Великото дърво бе избухнало и се бе разпаднало на фина пепел, на това място нямаше живот.

Дълбоко под повърхността на разрушената луна имаше тяло. Отровената му кръв бе спряла да тече и той лежеше неподвижен, безчувствен, невиждащ. Ала капките течност се просмукваха в кожата му, хранеха го. Устойчивият ритъм на вълшебството, наречено живот, бавно туптеше.

От време на време у него проблясваше искрица съзнание. Беше забравил кой е и как бе умрял. Ала някъде дълбоко в него имаше един глас, ефирен, сладък глас, който той добре познаваше, и който му казваше: „Затвори очите си сега. Върви си. Върви си. Върви.“ Беше толкова успокояващо и последният проблясък на съзнанието се задържа още малко, колкото да го чуе. Не можеше да си спомни чий беше този глас, макар че нещо му напомняше за слънчеви лъчи, за злато и лапис лазули.

Върви си. Той чезнеше, последното пламъче мъждукаше, но всичко бе наред. Беше топло и приятно и той вече беше готов да си иде. Гласът щеше да го придружи по целия път до… докъдето трябваше да отиде.

И когато последната искра на съзнанието бе готова да угасне завинаги, друг глас — по-остър, по-властен глас, глас, принадлежащ на някой, свикнал заповедите му да се изпълняват — заговори в него.

Тя се нуждае от теб. Тя е в опасност.

Той не можеше да си отиде. Още не. Гласът се вкопчи болезнено в него, държеше го към нишката на живота.

С рязко разтърсване всичко се размести. Изтръгнат от това приятно, уютно място, той внезапно почувства смразяващ студ. Всичко го болеше.

Пръстите му се сгърчиха дълбоко в пепелта.