Фантом

27

Следващата сутрин отново беше гореща. Въздухът бе толкова гъст и лепкав, че само да вървиш по улицата бе неприятно, все едно да те удрят с топла, влажна кърпа. Дори вътре в колата с климатик, обикновено гладката и блестяща коса на Елена се къдреше на слепнали кичури от влагата.

Стефан спря пред дома й веднага след закуска, този път въоръжен със списък от билки и магически съставки, които госпожа Флауърс му бе заръчала да купи от града за новите й магически защити.

Докато пътуваха с колата, Елена гледаше през прозореца спретнатите бели къщи и грижливо скосените и равни морави на жилищните квартали на Фелс Чърч, които постепенно отстъпваха на тухлените сгради и подредените с вкус витрини на магазините в търговския център на града.

Стефан паркира на главната улица пред малко уютно кафене, където миналата есен двамата бяха пили заедно капучино, малко след като тя бе узнала какъв е той. Седнал зад една от малките маси, Стефан й разказа как се прави традиционното италианско капучино, а след това се отдаде на спомените си за големите празненства и пирове по време на Ренесанса: уханни супи, подправени със семена нар; сочно печено месо, мариновано в розова вода с гъст сос; пасти с цвят от бъз и кестени. Блюдо след блюдо от сладки, пикантни, обилно подправени ястия, които модерните италианци никога не биха признали за принадлежащи към тяхната национална кухня.

Елена с благоговение и почуда бе осъзнала колко различен е бил светът, откакто Стефан за последен път бе вкусвал човешка храна. Той бе споменал мимоходом, че когато бил млад, вилиците едва излизали на мода и баща им с подигравателен тон ги наричал краткотрайна превземка. Преди Катрин да остави по-модерния си, женствен отпечатък в дома им, те се хранели само с лъжици и използвали остри ножове за разрязване.

— Макар че всичко беше много елегантно — бе добавил той със смях, видял изражението на лицето й. — Всички имахме безупречни маниери на масата. Ти едва ли би забелязала.

Тогава тя си бе помислила колко различен е той от момчетата, които познаваше — широтата и богатството на познанията му, цялата история, на която бе свидетел — беше много романтично.

Сега… ами, сега не знаеше какво да мисли.

— Мисля, че е тук. — Стефан улови ръката й и я върна към настоящето. — Госпожа Флауърс каза, че в езотеричния магазин сигурно ще има повечето от нещата, от които се нуждаем.

Магазинът, наречен „За духа и душата“ беше малък, но живописен, наблъскан с кристали и фигурки на еднорози, карти таро и „ловци на сънища“. Всичко бе изрисувано в различни отсенки на пурпурното и сребристото, а копринените украшения за стени се полюшваха леко от хладната струя на климатика. Макар че климатикът не бе достатъчно силен, за да пропъди лепкавата горещина. Заради това приличащата на птичка дребничка жена, с дълга къдрава коса й подрънкващи огърлици, която се появи откъм дъното на магазина, изглеждаше уморена и потна.

— С какво мога да ви помогна? — попита с нисък, мелодичен глас, който Елена подозираше, че непознатата жена е усвоила в тон с атмосферата на магазина.

Стефан извади листа хартия, изпълнен със заплетените криволици на почерка на госпожа Флауърс и се взря с присвити очи в него. С вампирско зрение или не, почеркът на госпожа Флауърс бе истинско предизвикателство.

О, Стефан. Той бе честен и открит, толкова сладък и благороден. Поетичната му душа струеше през прекрасните му зелени очи. Не би могла да съжалява, че се е влюбила в Стефан. Но понякога тайно й се искаше любимият й да не беше толкова сложно създание, да можеше някак си богатството на душата и умът му, любовта и страстта, изискаността и нежността му да бъдат въплътени в едно обикновено осемнайсетгодишно момче; той да е това, на което се преструваше, че е, когато го срещна за пръв път — мистериозен чужденец, но човешко същество.

— Имате ли нещо, изработено от хематит4? — попита Стефан. — Бижута или някакви украшения? И тамян с… — Намръщи се на листа. — С алтея? Правилно ли го разчитам?

— Разбира се! — отвърна собственичката на магазина възторжено. — Алтеята е много добра за закрила. И ухае страхотно. Ето там има различни видове тамян.

Стефан я последва навътре в магазина, но Елена остана до вратата. Чувстваше се изтощена, макар че денят едва бе започнал.

До вратата имаше стойка със закачалки и тя започна да премята закачалките напред-назад. Попадна на ефирна розова туника, украсена с миниатюрни огледални пайети, малко хипарска, но ефектна. На Бони сигурно щеше да й хареса, помисли си Елена машинално и потръпна.

През прозореца зърна познато лице и закачалката с туниката замръзна в ръката й.

Трескаво се замисли за името. Да, Том Паркър, това беше той. В единайсети клас беше излизала на няколко срещи с него, преди двамата с Мат да станат гаджета. Имаше чувството, че е било много отдавна, а не само преди година и половина. Том бе достатъчно хубав и интелигентен, идеален за по-сериозен приятел, ала помежду им нямаше искра и тя, както Мередит се бе изразила, си поигра с него на „улови ме, пусни ме“ и „го пусна да плува обратно в морето на свободните“.

Макар че той беше луд по нея. Дори след като скъсаха, продължи да се влачи след нея, гледайки я с тъжните си, умоляващи очи като на пропъдено кученце, сякаш я молеше да го приеме обратно.

Ако нещата бяха различни, ако беше изпитала нещо към Том, дали сега животът й нямаше да е по-прост?

Наблюдаваше Том. Той крачеше усмихнат по улицата, ръка за ръка с Мариса Питърсън, момичето, с което започна да излиза в края на миналата година. Том беше висок и бе навел рошавата си тъмнокоса глава, за да чуе какво му казва Мариса. Двамата се усмихнаха един на друг, а той вдигна лявата си ръка, за да отметне нежно един палав кичур от дългата й коса. Изглеждаха щастливи заедно.

Е, толкова по-добре за тях. Лесно е да са щастливи, когато любовта им бе обикновена и единствените затруднения в живота им бяха да решат къде да прекарат лятото, преди да заминат за колежа. Лесно е да са щастливи, когато не си спомняха хаоса в града им, преди Елена да ги спаси. А те дори не бяха благодарни. Бяха страхотни късметлии — не знаеха нищо за мрака, който надничаше иззад краищата на безопасния им, слънчев живот.

Стомахът на Елена се присви. Вампири, демони, фантоми, злочеста, обречена любов. Защо тъкмо нея трябваше да връхлети всичко това?

Девойката се заслуша за миг. Стефан продължаваше да обсъжда покупките с продавачката и тя го чу да пита тревожно: „Дали клонките от самодивско дърво ще имат същия ефект?“ и ответния успокояващ отговор на жената. Явно той щеше да се забави по-дълго. Бе отметнал едва една трета от списъка, който им бе дала госпожа Флауърс.

Елена остави закачалката с блузата на мястото й и излезе от магазина.

Като внимаваше да не бъде забелязана от двойката, която вървеше по улицата, тя ги последва от разстояние, за да огледа Мариса по-продължително. Момичето беше кльощаво, с лунички и топчест нос. Достатъчно хубавка, реши Елена, с дълга права черна коса и широка уста, но не беше от тези, които тутакси грабват погледа. В училище също не беше забележителна с нищо. Май играеше волейбол. Фигурираше в годишника. Добра ученичка, но без забележителни постижения. Имаше приятели, но не бе от най-популярните момичета. Излизаше на срещи понякога, но не беше от тези, които момчетата забелязваха. Работеше на половин ден в някакъв магазин или може би в библиотеката. Обикновена. Нищо особено.

Тогава защо едно обикновено, с нищо не отличаващо се момиче като Мариса ще има този приятен живот, без усложнения, докато Елена трябваше да премине през ада — буквално — за да получи това, което явно Мариса споделяше с Том, и все пак изглежда още не го бе постигнала?

Студен полъх докосна кожата й и Елена потрепери, въпреки горещата сутрин. Огледа се.

Тъмни, хладни нишки мъгла се стелеха около нея, ала в същото време улицата беше също така слънчева, както допреди няколко минути. Сърцето на Елена затуптя по-бързо, преди мозъкът й дори да регистрира и улови това, което се случваше. Бягай! изкрещя нещо в нея, ала беше твърде късно. Краката й внезапно натежаха като олово.

Студен, сух глас заговори близо до нея, глас, който звучеше странно, като безстрастния, логичен глас в главата й, онзи, който й нашепваше неудобни истини, които не искаше да признае.

— Защо става така — казваше гласът, — че ти можеш да обичаш само чудовища?

Елена не можеше да се насили да се обърне.

— Или май само чудовищата могат истински да те обичат, Елена? — продължаваше гласът с леко триумфална нотка. — Всички онези момчета в гимназията, те само те искаха като трофей. Те виждаха златната ти коса, сините ти очи и съвършеното лице и си представяха колко добре ще изглеждат до теб.

Елена повика на помощ цялото си самообладание и бавно се извърна. Зад гърба й нямаше никого, само мъглата бе станала по-гъста. Една жена, бутаща детска количка, мина покрай нея и я погледна спокойно. Нима не можеше да види, че Елена е обвита в мъгла? Девойката отвори уста, за да извика, ала думите заседнаха в гърлото й.

Сега мъглата стана по-студена и плътна, сякаш задържаше Елена отзад. С огромно усилие на волята си тя се отскубна и направи няколко крачки напред, но стигна само до пейката пред близкия магазин. Гласът заговори отново, нашепвайки злорадо в ухото й.

— Те никога не са виждали истинската теб, всички онези момчета. Момичетата като Мариса, като Мередит, могат да открият любовта и да бъдат щастливи. Само чудовищата си дават труд да разберат истинската Елена. Бедната, бедна Елена, ти никога няма да бъдеш нормална, нали? Не и като останалите момичета — тихо и злобно се изсмя гласът.

Мъглата около нея стана по-гъста. Елена не можеше вече да вижда останалата част от улицата, нито каквото и да е отвъд тъмнината. Опита се да се изправи, да направи няколко крачки, да се отърси от мъглата. Ала не можа да помръдне. Мъглата я обгръщаше като тежко одеяло, но тя не можеше да го докосне, да се съпротивлява.

Елена се паникьоса, още веднъж се опита да се надигне, отвори уста, за да извика: „Стефан!“, но мъглата се завихри около нея, през нея, пропи се във всяка нейна пора. Неспособна да се бори, нито да извика, девойката пропадна в мрака.

Все още беше леденостудено.

— Поне този път съм с дрехите — промърмори Деймън, като подритна парче обгоряло дърво, докато се влачеше по голата повърхност на Тъмната луна.

Трябваше да признае, че мястото започваше здравата да му лази по нервите. Струваше му се, че с дни крачеше през тази пустош, въпреки че непроменящата се тъмнина наоколо не позволяваше да се определи колко време е минало.

Деймън предполагаше, че когато се събуди, ще намери до себе си малкото червено птиченце, което ще посрещне с нетърпелива радост присъствието и закрилата му. Ала вместо това се събуди сам, легнал върху земята. Наоколо не се виждаше никакъв фантом, нито преливащо от благодарност момиче.

Той се намръщи и направи предпазлива стъпка в дълбоката купчина пепел, под която можеше да се крие нечие тяло, но не се изненада, когато откри само кал под пепелта, която остави грозни петна върху доскоро блестящите му черни ботуши. След като пристигна тук и се зае да търси Бони, той очакваше всеки миг да се натъкне на неподвижното й тяло. Съвсем ясно си представяше как ще изглежда: бледа и притихнала в мрака, дългите й червени къдрици, покрити с пепел. Но сега започваше да се убеждава, че където и да бе отвел фантомът Бони, тя не беше тук.

Той бе дошъл с намерението да бъде герой: да победи фантома, да спаси девойката и в крайна сметка да защити своето момиче. Какъв идиот, помисли си и устните му се извиха в презрителна насмешка над собствената му глупост.

Фантомът не го бе завел на мястото, където държеше Бони. Сам, върху тази покрита с пепел луна, Деймън се почувства странно отхвърлен. Нима създанието на мрака не го искаше?

Внезапен силен порив на вятъра се изви около него и Деймън политна няколко стъпки назад, преди отново да възстанови равновесието си. Вятърът донесе със себе си някакъв звук — дали беше въздишка? Той промени посоката си, приведе рамене и се насочи към мястото, откъдето му се стори, че дойде звукът.

После звукът се чу отново — тъжно, хлипащо стенание отекна зад гърба му.

Той се извърна, ала този път стъпките му бяха по-ситни и по-малко уверени от обикновено. Ами ако грешеше и малката вещица беше запокитена, ранена и самотна, в някой кът на тази затънтена луна?

Умираше от глад. Притисна език към изтръпналите си кучешките зъби и те тутакси се удължиха и изостриха. Устата му беше пресъхнала; той си представи поток от сладка, гъста кръв, самият живот, пулсиращ до устните му. Стенанието се чу отново, този път от лявата му страна и той отново политна към него. Вятърът обрули лицето му, студен и влажен от мъглата.

Елена бе виновна за всичко.

Той бе чудовище. Трябваше да бъде чудовище, да изсмуква кръвта, без да трепне, да убива безмилостно, без разкаяние. Но Елена бе променила всичко това. Беше събудила желанието му да я закриля. След това започна да се грижи за приятелите й и накрая дори спаси провинциалния й малък град, когато един уважаващ себе си вампир или щеше отдавна да си е заминал след пристигането на китсуне, или щеше да се наслаждава на опустошението и разрухата, с устни, обагрени от топла кръв.

Той бе направил всичко това — беше се променил заради нея — и тя пак не го обичаше.

Поне не достатъчно. Когато миналата нощ целуваше шията й и милваше косата й, за кого си мислеше тя? За онзи слабак Стефан.

— Винаги е Стефан, нали? — изрече ясен и студен глас зад него. Деймън замръзна, а космите на тила му се изправиха.

— Каквото и да се опитваш да му отнемеш — продължи гласът, — ти само се бориш да станете квит, защото факт е, че той получи всичко, а ти нищо. Ти просто искаше да е честно.

Деймън потрепери, но не се обърна. Никой никога не бе разбрал това. Той просто искаше да е честно.

— Баща ти обичаше повече него, отколкото теб. Ти винаги си го знаел — не спираше гласът. — Ти беше по-големият, наследникът, но Стефан беше любимецът на баща ти. И в любовта също винаги си бил на две крачки зад Стефан. Катрин вече го обичаше, когато я срещна; след това същата история се повтори и с Елена. Те твърдят, че те обичат, тези твои момичета, но никога не са те обичали повече или най-много, или само теб, дори и когато си им отдавал цялото си сърце.

Деймън отново потрепери. Усети как една сълза се търкулна по бузата му и ядно я изтри.

— И ти знаеш защо е така, нали, Деймън? — не се предаваше създанието, нареждайки с мазния си глас. — Всичко е заради Стефан. Той винаги ти отнема всичко, което някога си желал. Стефан получава нещата, които ти искаш, дори преди да си ги видял, и не оставя нищо за теб. Елена не те обича. Никога не те е обичала и никога няма да те обича.

При думите на създанието нещо се счупи вътре в Деймън и той тутакси се окопити и дойде на себе си. Как смееше фантомът да го кара да се съмнява в любовта на Елена? Това бе единственото истинско нещо, което познаваше.

Студен вятър развя дрехите на Деймън. Сега вече не чуваше стенанието. И тогава всичко замря.

— Зная какво правиш — озъби се Деймън. — Мислиш ли, че можеш да ме измамиш? Вярваш ли, че можеш да ме настроиш против Елена?

В калта зад него се чу тих звук от приближаващи стъпки.

— О, малки вампире! — присмя се гласът.

— О, малки фантоме! — отвърна в същия тон Деймън. — Нямаш представа каква грешка направи току-що. — Събра сили за скок и се извъртя рязко с оголени зъби. Ала преди да се хвърли в атака, някакви студени и силни ръце го стиснаха за гърлото и го вдигнаха във въздуха.

— Също така препоръчвам заравянето на парчета желязо около това, което се опитвате да защитите — предложи собственичката на магазина. — Традиционни предмети са конските подкови, но всичко, направено от желязо, особено кръгло или извито, ще свърши работа. — Тя бе преминала през различни степени на недоверие, докато Стефан сякаш се опитваше да изкупи всичката стока в магазина й, като се започне от билки или всичко, свързано с предпазване от зли сили, и сега се разтапяше от желание да бъде полезна.

— Мисля, че засега това е всичко, от което се нуждая — пресече любезно Стефан словесния й поток. — Много благодаря за помощта ви.

Лицето й сияеше, докато таксуваше покупките му на старомодната каса с мелодично звънче, а той й се усмихна. Смяташе, че е успял да дешифрира целия списък на госпожа Флауърс и се чувстваше горд от себе си.

Някой отвори вратата, за да влезе, и в магазина нахлу студен вятър, който разклати магическите предмети и висулки по стените.

— Усетихте ли това? — попита собственичката. — Мисля, че идва буря. — Косата й, уловена от порива на вятъра, се разпиля във въздуха като ветрило.

Стефан тъкмо се канеше да се съгласи любезно, когато изведнъж се смръзна от ужас. Дългите къдрици на жената увиснаха за миг неподвижно, преплели се в един извит кичур коса, който съвсем ясно и четливо изписваше зловещото:

Мат.

Но ако фантомът е намерил нова мишена, това означаваше, че Елена…

Стефан се извъртя рязко към предната част на магазина. Елена не беше там.

— Добре ли сте? — попита собственичката, докато Стефан се озърташе обезумяло наоколо. Без да й обръща внимание, той забърза към вратата на магазина, като оглеждаше всяка пътека, всяко кътче в магазина.

Остави Силата му да се разпростре, протягайки пипалата си, за да улови следа от присъствието на Елена. Нищо. Тя не беше в магазина. Как не бе забелязал, че е излязла?

Притисна юмруци към очите си, докато малки звезди не избухнаха под клепачите му. Вината беше негова. Отдавна не се бе хранил с човешка кръв и силите му бяха много отслабнали. Защо бе позволил да стане толкова слаб? Ако беше пълен със сила, щеше веднага да разбере, че я няма. Беше егоистично да се съобразява със съвестта си, когато трябваше да пази толкова хора.

— Добре ли сте? — попита отново жената. Тя го бе последвала в предната част на магазина с торбата с покупките му в ръка и сега се взираше тревожно в него.

Стефан пое торбата.

— Момичето, с което дойдох — заговори настоятелно. — Видяхте ли кога е излязла?

— О — отвърна тя и се намръщи. — Тя излезе, когато се запътихме да огледаме секцията с различните видове тамян.

Толкова отдавна. Дори продавачката бе забелязала излизането на Елена.

Стефан кимна рязко за благодарност, преди да пристъпи отвън на заслепяващата слънчева светлина. Огледа трескаво нагоре и надолу по цялата улица.

Обля го огромна вълна на облекчение, когато я зърна да седи на пейката пред аптеката няколко врати по-надолу. Но в следващия миг забеляза отпуснатата й стойка, а красивата й руса коса висеше някак безжизнено върху едното й рамо.

Стефан тутакси се озова до нея, благодарен, че макар и плитко, дишането й бе стабилно, а пулсът силен. Но тя беше в безсъзнание.

— Елена — промълви той и я погали нежно по бузата. — Елена, събуди се. Върни се при мен. — Тя не помръдна. Той разтърси ръката и малко по-силно. — Елена! — Тялото й се килна на пейката, но нито дишането й, нито равномерните удари на сърцето й се промениха.

Също като Бони, Фантомът бе завладял Елена и Стефан почувства как нещо в него се разкъса на две. Той се бе провалил. Не бе успял да защити нито едната от двете.

Стефан подпъхна внимателно ръка под кръста на Елена, с другата обгърна главата й и я взе в прегръдките си. Сгуши я до гърдите си, канализира малкото Сила, която му бе останала, в увеличаването на скоростта, и се затича.

Мередит погледна часовника си поне за стотен път, чудейки се защо Стефан и Елена още не са се върнали.

— Изобщо не мога да разчета тази дума — оплака се Мат. — Кълна се, мислех, че моят почерк е нечетлив. Това тук сякаш го е писал с едно затворено око. — В объркването си толкова често бе прокарвал ръце през косата си, че сега тя стърчеше на всички страни, а под сините му очи се забелязваха леки сенки.

Мередит отпи глътка от кафето си и протегна ръка. Мат й подаде тетрадката, която преглеждаше. Бяха установили, че тя най-добре разчита острия, наклонен почерк на Кейлеб.

— Мисля, че това е „О“ — промърмори тя. — „Деосил“ дума ли е?

— Да — отвърна Аларик и леко се изправи. — Означава „по посока на часовниковата стрелка“. В езотериката означава преобразуването на духовната енергия във физически форми. Тук може да има нещо. Може ли да го видя?

Мередит му подаде тетрадката. Очите й бяха зачервени, а мускулите й сковани от цяла сутрин висене над записките на Кейлеб, преглеждане на изрезките от вестници и снимки. Разкърши рамене напред-назад и се протегна.

— Не — поклати глава Аларик след няколко минути четене. — Нищо полезно. Тук се описва как се очертава магически кръг.

Мередит тъкмо се канеше да заговори, когато на прага се появи Стефан, пребледнял, с див поглед. Елена лежеше в безсъзнание в ръцете му. Мередит изпусна чашата си с кафе.

— Стефан! — извика и се втренчи ужасено в тях. — Какво се е случило?

— Фантомът я плени — пророни Стефан със задавен глас. — Не зная как.

Мередит имаше чувството, че пропада.

— О, не, о, не! — чу се да изрича с тънък, писклив глас. — Не и Елена.

Мат се надигна заплашително.

— А ти защо не му попречи? — попита обвинително.

— Нямаме време за караници — сряза го Стефан студено и мина покрай тях. Пое нагоре по стълбите, прегърнал закрилнически Елена. Мат, Мередит и Аларик го последваха в мълчалива индианска нишка до стаята, където Бони лежеше заспала.

Госпожа Флауърс плетеше край леглото й. Устата й се отвори в едно голямо „О“ на потрес, когато видя кого носи Стефан. Стефан положи внимателно Елена от другата страна на голямото двойно легло, редом с бледата, дребничка Бони.

— Съжалявам — рече Мат бавно. — Не биваше да те обвинявам. Но… какво се случи?

Стефан сви рамене. Изглеждаше напълно съсипан.

Сърцето на Мередит се сви болезнено в гърдите й при гледката на двете й най-добри приятелки, легнали отпуснати като парцалени кукли. Бяха толкова неподвижни. Дори и в съня си. Елена беше по-подвижна, по-изразителна отколкото сега. Двете бяха прекарали заедно хиляди нощи още от малки и Мередит бе виждала спящата Елена да се усмихва, да се върти под одеялата, да заравя лице във възглавницата. А сега розово-златно-кремавата топлина на Елена изглеждаше избледняла и студена.

И Бони Бони, която бе толкова пъргава и кипяща от енергия, че през целия си живот едва ли се бе задържала на едно място за повече от една или две минути. Сега беше неподвижна, замръзнала, почти изгубила цвят, с изключение на тъмните точици на луничките й, пръснати върху страните й и яркочервените коси, пръснати върху възглавницата. Ако не беше съвсем лекото повдигане и спускане на гърдите им, двете момичета можеха да бъдат взети за манекени.

— Не зная — повтори Стефан, но този път думите прозвучаха много по-паникьосано и той вдигна глава, за да срещне очите на Мередит. — Не зная какво да правя.

Мередит се прокашля.

— Докато ви нямаше, се обадихме в болницата, за да проверим как е Кейлеб — заговори тя предпазливо, знаейки какъв ефект ще имат следващите й думи. — Изписали са го.

В очите на Стефан проблеснаха убийствени пламъци.

— Мисля — изрече с режещ като нож глас, — че не е зле да го посетим.

Елена висеше в тъмнината. Но не бе разтревожена. Сякаш се носеше бавно под топла вода, нежно поклащайки се по течението. Част от нея се питаше дистанцирано, без страх, дали никога не е изплувала от езерото под водопада при Топлите извори? Дали през цялото това време се бе носила по водата в плен на сънищата?

Тогава внезапно се понесе по-бързо, издигна се рязко нагоре, отвори очи на ослепяващата, дневна светлина и пое дълбоко дъх.

Изразителни, разтревожени тъмнокафяви очи се взираха в нейните от едно бледо лице, надвесено над нея.

— Бони? — ахна Елена.

— Елена! Слава Богу! — извика Бони и стисна ръцете й в здрава хватка. — Тук съм съвсем сама от дни или поне имам чувството, че са минали дни, защото светлината никога не се променя, така че не мога да разбера по слънцето. И тук няма какво да се прави. Не мога да измисля начин да избягам, а и няма нищо за ядене, макар че, колкото и да е странно, не се чувствам гладна, така че предполагам, че това няма значение. Опитах се да спя, за да минава по-бързо времето, но не съм и уморена. И внезапно ти се озова тук и аз съм толкова щастлива да те видя, но ти все не искаше да се събуждаш, така че накрая започнах да се притеснявам. Какво става?

— Не зная — отвърна Елена уморено. — Последното нещо, което си спомням, е как седях на една пейка. Мисля, че ме обгърна някаква мистична мъгла.

— И с мен се случи същото! — възкликна приятелката й. — Не говоря за пейката, а за мъглата. Бях в стаята си в пансиона и тази странна мъгла ме обви. — Тя потръпна театрално. — Изобщо не можех да се движа. Толкова ми беше студено. — Внезапно очите й се разшириха виновно. — Правех магия, когато това се случи. Нещо се появи зад гърба ми и започна да говори разни неща. Лоши, гадни неща.

Елена потръпна.

— Аз също чух глас.

— Мислиш ли, че аз… съм изтървала нещо, което е било затворено някъде? Докато съм правела магията? Тревожех се, че може да съм го направила без да искам — додаде Бони с побеляло лице.

— Вината не е твоя — увери я Елена. — Ние смятаме, че фантомът — нещото, което причинява всички тези инциденти — е откраднал духа ти, за да черпи сила от него. А сега, предполагам, че е взел и моя.

Тя разказа набързо на Бони за фантома, после се надигна на лакти и за пръв път се огледа.

— Не мога да повярвам, че отново сме тук.

— Къде? — попита Бони тревожно. — Къде сме?

Беше пладне и слънцето грееше върху безкрайното синьо небе над главите им. Елена беше напълно сигурна, че тук винаги е пладне: със сигурност беше последният път, когато беше тук. Намираха се сред широко, дълго поле, което сякаш продължаваше в безкрая. Докъдето й стигаше погледът, се виждаха храсти — розови храсти с идеални, черни цветове.

Среднощни рози. Чародейки рози, но единствено китсуне можеха да им вдъхнат магия. Едно китсуне бе изпратило веднъж една от тези рози на Стефан с магия да го превърне отново в човек, но розата бе попаднала случайно у Деймън, за огромно разочарование и на двамата братя.

— Намираме се във вълшебното розово поле на китсуне, едно от Седемте съкровища на китсуне, към които извежда Входът на крепостта — обясни тя на Бони.

— О — промълви приятелката й. Замисли се за миг, сетне попита безпомощно: — Какво правим тук? Фантомът китсуне ли е?

— Не мисля така — поклати глава Елена. — Може би тук просто е удобно място, където да ни скрие.

Елена пое дълбоко дъх. Бони беше подходящ другар по време на криза. Е, не точно по начина, по който й помагаше Мередит — Мередит умееше да организира нещата и да привежда плановете си в действие — а с начина, по който Бони гледаше Елена доверчиво с големите си, невинни очи и задаваше въпроси, убедена, че приятелката й знае отговорите. И Елена тутакси се чувстваше компетентна и уверена, сякаш можеше да се справи с всякаква ситуация, в която се бяха забъркали. Както в момента. Сега, когато Бони зависеше от нея, умът на Елена работеше много по-ясно, отколкото през последните дни. Всеки миг щеше да измисли как да се измъкнат оттук. Всеки миг, сигурна беше в това.

Студените, малки пръсти на Бони потърсиха ръката на Елена.

— Елена, мъртви ли сме? — попита тя с тънък, пресекващ гласец.

Бяха ли мъртви?, запита се Елена. Не мислеше така. Бони беше жива, след като фантомът я завладя, но не можеше да се пробуди. По-скоро душите им се носеха тук на тази астрална планета, а телата им бяха във Фелс Чърч.

— Елена? — повтори тревожно Бони. — Мислиш ли, че сме мъртви?

Елена отвори уста, за да отговори, когато силен, хрущящ звук я възпря. Розовите храсти наблизо започнаха да се блъскат един в друг и отвсякъде се разнасяше оглушително трополене. Клоните се блъскаха и извиваха все едно нещо огромно си проправяше път през гъсталака. Около тях бодливите стъбла плющяха напред-назад, макар че нямаше никакъв вятър. Тя изкрещя, когато един от огъващите се клони я халоса през ръката, оставяйки дълбока рана върху кожата.

Бони изписка, а сърцето на Елена подскочи в гърдите й. Тя се завъртя, като избута Бони зад гърба си. Стисна ръце в юмруци и се приведе, опитвайки се да си спомни как Мередит я бе учила да посреща атаката на нападателя. Но като се огледа, видя само километри рози. Черни, съвършени рози.

Бони изхлипа немощно и се притисна към гърба на Елена.

Внезапно Елена усети остро, болезнено дръпване, като че ли нещо бавно, но твърдо бе откъснато от тялото й. Девойката изохка и се препъна, притискайки ръце към корема си. Това е той помисли си вцепенено, чувствайки как всяка кост в тялото й се смачква на каша. Ще умра.