Фантом

19

— Елена — поклати глава леля Джудит, докато нагласяваше огледалото за обратно виждане. — Не зная защо все на теб се случват подобни неща, но ти постоянно се озоваваш в странни ситуации.

— Аз ли не го зная. — Елена се отпусна в седалката до шофьора в колата на леля си и подпря глава на ръцете си. — Благодаря ти, че ме взе, лельо Джудит. Не съм в състояние да шофирам след пребиваването ми в болницата с Кейлеб и всичко останало. — Преглътна. — Съжалявам, че в крайна сметка пропуснах рецитала на Маргарет.

Леля Джудит потупа коляното на племенницата си с хладната си ръка, без да откъсва поглед от пътя.

— Казах на Маргарет, че Кейлеб е пострадал и ти е трябвало да се погрижиш за него. Тя разбра. Но в момента се тревожа за теб. Сигурно е било шок да намериш някого така, особено след като си разбрала, че го познаваш. Какво точно се случи?

Елена сви рамене и повтори лъжата, която бе казала на полицаите.

— Просто го открих да лежи там, когато отидох на гроба на мама и татко. — Елена се прокашля преди да продължи. — В болницата казаха, че ще го задържат няколко дни. Смятат, че е получил лошо мозъчно сътресение и искат да са сигурни, че няма вътрешен мозъчен кръвоизлив. Докато пътувахме с линейката, той дойде в съзнание за кратко, но беше замаян и не помнеше какво се е случило. — Което беше голям късмет, помисли си девойката. Ами ако беше казал, че е бил нападнат от гаджето на Елена Гилбърт, с чиито зъби станало нещо странно. Ако беше заявил, че гаджето й е чудовище? Миналата есен отново щеше да се повтори.

Леля Джудит се намръщи съчувствено и поклати глава.

— Е, Кейлеб е късметлия, че си отишла там. Можел е да лежи с дни, преди някой да го открие.

— Да, късметлия е — съгласи се Елена с глух глас. Завъртя края на тениската между пръстите си и се изненада като видя, че под дрехите все още е с банския си костюм. Имаше чувството, че пикникът този следобед е бил преди милиони години.

Тогава се стресна от нещо, което леля й Джудит бе казала.

— Какво имаш предвид с това, че е можело да лежи там с дни, преди някой да го намери? Ами чичо му и леля му?

— След като ти ми се обади, се опитах да се свържа с тях, но изглежда от известно време Кейлеб е бил сам. Когато най-после ги открих, се оказа, че са във ваканция извън града и честно казано не ми се сториха особено загрижени за племенника си, дори след като ги осведомих какво се е случило. — Въздъхна тежко. — Утре ще отида на свиждане и ще му занеса малко цветя от градината ни, за които той толкова усърдно се грижи. Предполагам, че ще се зарадва.

— Ъхъ — съгласи се Елена вяло. — Останах с впечатлението, че е дошъл да остане с леля си и чичо си, защото били разстроени от изчезването на Тайлър.

— Може би — рече леля Джудит сухо, — но изглежда, че семейство Смолуд вече са доста добре. Заявиха, че според тях Тайлър щял да се прибере у дома, когато е добре и реши, че е готов. Онова момче винаги е било малко извън контрол. Струва ми се, че Кейлеб се тревожи за Тайлър много повече от майка му и баща му.

Тя отби от шосето и пое по алеята за коли към къщата им. Елена я последва вътре, където завариха Робърт да чете вестник край кухненската маса.

— Елена, изглеждаш изтощена — отбеляза той, сгъна вестника и я погледна загрижено. — Добре ли си?

— Добре съм — отвърна сковано момичето. — Просто денят бе дълъг. — Помисли си, че никога в живота си не е омаловажавала толкова дадено нещо.

— Ами, Маргарет си легна, но ние ти запазихме от вечерята — рече леля Джудит и пристъпи към хладилника. — Има пилешка яхния и салата. Сигурно умираш от глад.

Но внезапно на Елена й се повдигна. Досега бе потискала чувствата си за Стефан и нападението му над Кейлеб, отпъждайки образите, за да може да се справи с полицията, персонала в болницата и семейството си. Обаче беше уморена и ръцете й трепереха. Знаеше, че няма да може още дълго да запази самообладание.

— Не искам нищо — промълви и направи крачка назад. — Не мога… не съм гладна, лельо Джудит. Въпреки това ти благодаря. Само ще се изкъпя и ще си легна. — Извърна се и пристъпи забързано към вратата.

— Елена! Трябва да хапнеш нещо! — чу тя раздразненото подвиквано на леля си, докато се качваше по стълбите.

— Джудит, остави я — разнесе се плътният глас на Робърт.

Елена се мушна в банята и затвори вратата след себе си.

Двете с Маргарет ползваха банята в коридора и тя се зае да вади играчките на сестра си от ваната, като се стараеше да не мисли за нищо: розово гумено пате, пиратски кораб, комплект разноцветни пластмасови чаши. Глупаво усмихнатото пурпурно морско конче я гледаше с изрисуваните си сини очи.

След като изпразни ваната, Елена пусна горещата вода и изля щедро количество от ухаещата на праскови пяна за вана. Етикетът върху шишето обещаваше, че ще успокои духа й и подмлади кожата й. Успокояващо и подмладяващо звучеше добре, макар че Елена се съмняваше доколко може наистина да очаква от едно шише с пяна за баня.

Когато ваната се напълни и покри с дебел слой пяна, тя се съблече бързо и пристъпи вътре. Отначало се опари, но започна да се отпуска леко, като постепенно свикаше с температурата.

След като се почувства комфортно, се излегна по гръб във водата. Косата й плуваше отгоре като на морска русалка, звуците от къщата се заглушаваха от водата, покриваща ушите й и тя най-после се отдаде на мислите, които дълго отбягваше.

От очите й потекоха сълзи и се затъркаляха по страните й, смесвайки се с уханната пенеста вода. Беше повярвала, че когато се завърне у дома, всичко отново ще бъде нормално и отново ще заживеят добре, както преди. Когато тя и приятелите й принудиха пазителите да ги изпратят обратно и да променят нещата, да съживят мъртвите, да поправят счупеното, да възстановят всичко така, както би било, ако нищо опасно не се бе докоснало до Фелс Чърч, тя бе помислила, че животът й отново ще стане прост и лесен. Ще има семейството си, приятелите си, своя Стефан.

Но нямаше да се получи, нали? Нищо нямаше да е лесно и просто, не и в живота на Елена.

Веднага щом се завърна в града, още първия ден, когато пристъпи под лъчите на лятното слънце на Фелс Чърч, нещо тъмно, зло и свръхестествено започна да преследва нея и приятелите й.

А колкото до Стефан… Господи… Стефан. Какво ставаше с него?

Когато затвори очи, отново видя Кейлеб да лети във въздуха и чу онова ужасно тупване, прозвучало толкова окончателно, когато главата на Кейлеб се удари в мраморния мавзолей. Дали Кейлеб щеше да се възстанови напълно? Ами ако това мило, невинно момче, чиито родители бяха починали и го бяха изоставили, също както нейните бяха умрели и я бяха изоставили, остане завинаги инвалид заради Стефан?

Стефан. Как се бе превърнал в някой, способен на подобна жестокост? Стефан, който се чувстваше виновен заради животните, чиято кръв пиеше — горските гълъби, зайци и сърни? Стефан, когото познаваше с най-съкровените дълбини на душата си, който мислеше, че не крие нищо от нея — онзи Стефан никога не би наранил човешко същество по този начин.

Елена остана да лежи във ваната, докато водата изстина и сълзите й пресъхнаха. После стана, изпусна водата от ваната, изсуши косата си, изми зъбите си, облече нощницата си, извика „лека нощ“ на леля Джудит и Робърт и си легна. Не искаше да пише в дневника си. Не и тази нощ.

Угаси лампата и остана да лежи по гръб, вперила поглед в мрака — същия мрак, помисли си тя, черен като очите на Деймън.

Деймън беше чудовище и тя го знаеше — беше убивал, макар и не толкова безгрижно, както се преструваше; беше манипулирал хората и се бе наслаждавал на това; беше преследвал и мразил Стефан стотици години — но в същото време тя бе видяла и изгубеното малко момче, което държеше заключено в себе си. Той я бе обичал и тя го обичала, а той бе умрял.

Обичаше Стефан. Отчаяно, предано и безгранично, в това нямаше съмнение. Обичаше искреността в очите му, гордостта му, изтънчено вежливите му маниери, почтеността и интелигентността му. Обичаше го заради това че отхвърляше чудовището, спотаено в него, същото онова чудовище, тласнало толкова вампири към ужасяващи постъпки. Обичаше тъгата у него — заради миналото му, заради омразата и ревността му към Деймън, за отвратителните неща, които бе видял. Обичаше надеждата, която винаги избуяваше в него, силната воля, която Стефан притежаваше и която му позволяваше да се сражава с мрака.

Освен всичко това обичаше самия Стефан. Но се страхуваше.

Смяташе, че го познава отвътре и отвън, че може да вижда до най-дълбоките и тайни кътчета на душата му. Ала това вече не беше вярно. Не и откакто пазителите я лишиха от силите й, прекъснаха телепатичната им връзка и я превърнаха отново в обикновено момиче.

Елена се обърна и зарови лице във възглавницата. Вече знаеше истината. Без значение какво бяха направили пазителите за нея, тя никога нямаше да бъде нормално момиче. Животът й никога нямаше да е прост. Трагедията и ужасът щяха винаги да я преследват.

И последно: Елена не можеше да стори нищо, за да промени съдбата си.