Фантом

17

Когато се озова навън, Стефан си спомни, че Елена бе взела колата му. Затича се към гората, като използва Силата, за да увеличи скоростта си. Тропотът на краката му отекваше: „Пази я, пази я“.

Знаеше къде живее Тайлър Смолуд. След като Тайлър нападна Елена по време на бала, той го държеше постоянно под око. Стефан изскочи от гората в края на собствеността на Смолуд.

Семейството притежаваше грозна къща, според мнението на Стефан. Нескопосано подобие на старо южняшко имение, сградата беше твърде голяма за моравата, насред която бе разположена, изобилстваща от ненужни колони и украса в псевдостил рококо. Само един поглед на Стефан му бе достатъчен, за да разбере, че Смолуд имаха повече пари, отколкото вкус, а архитектът, който я бе проектирал, не е имал и понятие от класически форми.

Позвъни на звънеца на входната врата и мигом застина. Ами ако господин или госпожа Смолуд отвореха вратата? Щеше да се наложи да използва внушението, за да изкопчи от тях колкото може повече информация за Кейлеб, а след това да забравят, че Стефан е бил тук. Надяваше се да притежава необходимата Сила за това: не се бе хранил достатъчно, дори и с животинска кръв.

Но никой не се появи. След няколко секунди Стефан изпрати проучващите пипала на Силата си през къщата. Беше празна. Не можеше да влезе вътре, нито да претърси стаята на Кейлеб, както му се искаше. Без покана бе принуден да остане отвън.

Обиколи къщата, като надничаше през прозорците, но не откри нищо необичайно, освен прекаленото изобилие от позлатени рамки и огледала.

Зад къщата откри малка бяла барака. Изпрати Силата си към нея и усети нещо не съвсем… наред. Просто лек оттенък на мрак, усещане за смут и лошо намерение.

Бараката беше заключена с катинар, но за Стефан не бе трудно да го счупи. А и след като никой не живееше тук, нямаше нужда от покана, за да влезе.

Първото нещо, което видя, беше лицето на Елена. Изрезки от вестници и снимки бяха закачени навсякъде по стените: Елена, Бони, Мередит, самият Стефан. Върху пода имаше пентаграм с още снимки и рози.

Увереността на Стефан, че нещо не беше наред, се засили. Елена беше в опасност. Като разпрати Силата си напред, отчаяно търсейки и най-малката диря от нея, той отново се затича.

Докато се отдалечаваше от цветарския магазин, Елена прехвърляше в ума си разговора със Стефан.

Какво ставаше с него, откакто се бяха върнали във Фелс Чърч? Имаше чувството, че съществуваше някаква част от него, до която не я допускаше, криеше от нея. Припомни си самотата, просмукващото се, замайващо чувство на изолация, което бе доловила, когато го целуна. Дали загубата на Деймън бе причина за промяната у Стефан?

Деймън. Само мисълта за него бе достатъчна, за да й причини почти физическа болка. Променчивият, труден, красив Деймън. Опасен. Любящ, посвоему. Мисълта за името му, изписано с водни растения през краката на Мередит, се мярна в съзнанието й.

Не знаеше какво означава това. Но нямаше надежда. Трябваше да престане да се самозалъгва. Беше видяла Деймън да умира. При все това изглеждаше невъзможно, че някой толкова необикновен, силен и привидно непобедим като Деймън, би могъл да си отиде толкова бързо и лесно. Но тъкмо това се бе случило, нали? Тя би трябвало да знае, че много често смъртта не е придружена от грандиозно представление, че обикновено идва тогава, когато най-малко я очакваш. Знаеше го, преди всичко това… преди цялата тази бъркотия с вампири, върколаци и зли, загадъчни противници. От години знаеше всичко за внезапността и лекотата, с която настъпваше смъртта, още когато беше само нормалната Елена Гилбърт, която не вярваше в нищо свръхестествено, нито дори в хороскопи или предсказания за бъдещето, най-малко пък в чудовища.

Погледна към седалката до нея, където лежеше букетът розови рози, който бе купила за Маргарет. А до тях се виждаше семпла връзка незабравки. Като че ли бих могла някога да забравя, помисли си девойката.

Елена си спомняше как през един обикновен неделен следобед се прибираше у дома с колата, заедно с родителите си и бебето Маргарет. Беше красив и слънчев есенен ден, листата на дърветата край шосето бяха започнали да се багрят в червено и златно.

Бяха излезли да обядват в малък ресторант извън града. Маргарет, на която вече й никнеха зъби, беше капризна и раздразнителна и те се редуваха да я разхождат напред-назад по верандата пред заведението, докато останалите се хранеха. Но в колата беше притихнала и дремеше, а светлите й дълги мигли се затваряха за все по-дълго и по-дълго.

Спомняше си, че баща й шофираше, а радиото бе нагласено на местната станция, за да може да хване новините. Майка й се бе извърнала, за да погледне Елена на задната седалка, сапфирените й очи бяха същите като на Елена. Златистата й коса, тук-там прошарена със сиви нишки, бе прибрана във френска плитка, елегантна и практична. Тя се усмихна и каза:

— Знаеш ли какво си мисля, че ще е хубаво?

— Какво? — попита Елена и също й се усмихна. В този миг видя странно проблясване високо в небето и се наведе напред, без да отговори. — Татко, какво е това? — Посочи нагоре.

Последното, което Елена си спомняше, бяха звуците: ахането на баща й и скърцането на спирачките. Всичко след това беше пълен мрак, докато Елена се събуди в болницата с леля Джудит до леглото си. Тогава узна, че родителите й са мъртви. Бяха починали преди парамедиците да успеят да ги извадят от колата.

Преди да възстановят Фелс Чърч след разрухата, пазителите казаха на Елена, че тя е трябвало да умре при катастрофата, а родителите й да оживеят. Блясъкът в небето е бил тяхната кола, а Елена бе разсеяла баща си във възможно най-лошия момент, причинявайки смъртта на хора, които не е трябвало да умират.

Сега усещаше цялата тежест на случилото се, измъчваше я вина, задето е оцеляла, изгаряше от гняв към пазителите. Погледна към часовника на таблото. Все още имаше достатъчно време до началото на рецитала на Маргарет. Отби колата от шосето и навлезе в паркинга на гробището.

Елена паркира колата и пое забързано през новата част на гробището, понесла китката незабравки. Птиците чуруликаха весело над главата й. Толкова много неща се бяха случили в това гробище през изминалата година. Бони бе преживяла едно от първите си видения сред тези надгробни камъни. Стефан я бе последвал тук, наблюдавайки я тайно, докато тя си мислеше колко страхотно е новото момче в училище. Деймън едва не бе удавил стария скитник под моста. Катрин бе преследвала Елена извън гробището с мъгла, лед и всевиждащо и вседостигащо зло. И, разбира се, Елена бе изблъскана от моста, за да намери смъртта си в ледените води на реката близо до гробището в края на онзи първи живот, който сега й се струваше преди цяла вечност.

Елена мина покрай мраморния паметник на загиналите в Гражданската война жители на Фелс Чърч и пое надолу по сенчестата долчинка, където бяха погребани родителите й. Малкият букет от диви цветя, който двамата със Стефан оставиха преди два дни, вече бе увехнал. Девойката го хвърли и постави незабравките на негово място. Почисти малко мъх, полепнал върху името на баща й.

Чу се съвсем леко хрущене на чакъла по пътеката зад нея и Елена бързо се извърна. Нямаше никой.

— Просто съм нервна — промърмори на себе си. Гласът й отекна странно високо в притихналото гробище. — Няма защо да се тревожа — додаде по-твърдо.

Отпусна се върху тревата край гробовете на родителите си и плъзна пръсти по буквите, изписващи името на майка й върху надгробния камък.

— Здравейте — промълви момичето. — Зная, че мина доста време, откакто за последен път седях тук и говорих с вас. Съжалявам. Случиха се ужасно много неща… — Преглътна. — Съжалявам също, защото разбрах, че не вие е трябвало да умрете при катастрофата. Помолих пазителите да… да ви върнат обратно, но те казаха, че сега сте на по-добро място и те не могат да променят това. Иска ми се… Радвам се, че сте щастливи, където и да сте, но все още много ми липсвате.

Елена въздъхна, отдръпна ръка от камъка и я покара през тревата в краката си.

— Нещо отново ме преследва — продължи нещастно. — Предполагам, че преследва всички нас, но докато беше в транс, Бони каза, че аз съм го довела тук. А по-късно заяви, че той искал мен. Не зная дали двама различни хора — или каквото и да е — ни преследват, или е само един. Но като че ли винаги лошите неща се фокусират върху мен. — Завъртя стръкче трева между пръстите си. — Иска ми се нещата да са по-прости за мен, така както е при другите момичета.

Понякога… съм толкова щастлива да имам Стефан и толкова доволна, че мога да помогна да се защити Фелс Чърч, но… много е трудно. — В гърлото й се надигна ридание и тя побърза да го преглътне. — И… Стефан винаги е с мен, но имам чувството, че вече не го познавам изцяло, особено след като вече не мога да чета мислите му. Той е толкова напрегнат и сякаш през цялото време полага усилия да се контролира…

Нещо се размърда зад нея, едва доловимо движение. Елена почувства топъл, влажен бриз, който лъхна тила й като дихание.

Извърна рязко глава. Кейлеб бе клекнал зад нея, толкова близо, че двамата почти допряха носовете си. Тя изкрещя, но Кейлеб затисна устата й с длан, заглушавайки вика.