Фантом

16

Той вървя дълго, много дълго време, макар че околният пейзаж сякаш не се променяше. Същата мъждива светлина се процеждаше през надвисналите облаци пепел. Движеше се трудно през пепелта и лепкавата кал, през стигащи до глезените му локви тъмна вода.

От време на време разтваряше юмрука си и отново поглеждаше към кичурите коса. Всеки път магическата течност ги изчистваше още малко, променяйки черните нишки в два кичура блестяща коса — червена и златна.

Продължи да върви.

Всичко го болеше, но не можеше да спре. Ако го стореше, щеше да потъне отново в пепелта и калта, назад към гроба — назад към смъртта.

Нещо нашепваше в периферията на съзнанието му. Не знаеше точно какво се бе случило с него, но в главата му се вихреха думи и фрази.

Думи като „изоставен“ и „сам“.

Беше скован от студ, но продължи да върви. След малко осъзна, че мънка: „Оставиха ме съвсем сам. Те никога не оставиха него тук“. Не можеше да си спомни кой бе този „него“, но изпита нещо като болезнено задоволство от искрата негодувание. Улови се за това чувство, докато продължаваше да крачи.

След това, което му приличаше на неизменна вечност, нещо се случи. Пред него изплува крепостният вход, който си бе представил: със заострени кули като на замък, черен като нощта.

Закрачи по-бързо, стъпките му потъваха в пепелта. И тогава внезапно земята се разтвори под краката му. За един удар на сърцето полетя в нищото. Нещо в него изкрещя: „Не сега, не сега!“. Пръстите му сграбчиха, вкопчиха се в земята, ръцете му го задържаха във въздуха, краката му се люшкаха над празнотата под него.

— Не — простена той. — Не, те не могат… Не ме оставяйте тук. Не ме оставяйте отново. — Пръстите му се хлъзгаха, кал и пепел се процеждаха под ръцете му.

— Деймън? — изрева невярващ глас. Огромна, мускулеста фигура се извисяваше над него, силуетът й се очертаваше на фона на луните и планетите в небето. Имаше голи гърди и дълги, гъсто преплетени кичури коса, стелещи се като бронзов водопад по раменете. Мъжът, приличащ на огромна статуя, се протегна надолу, сграбчи го за раменете и го вдигна нагоре.

Той изкрещя от болка. Нещо под земята се бе залепило за краката му и го теглеше обратно надолу.

— Дръж се! — изръмжа другият мъж, а мускулите му изпъкнаха и се извиха като змии. Напрегна се и с цялата си мощ се опъна на това, което се бе вкопчило в Деймън — Деймън така го нарече гигантът и някак си му пасна. Другият мъж дръпна с як замах и накрая силата отдолу го пусна. Той се изстреля нагоре, като събори спасителя си по гръб.

Деймън се просна задъхан на земята, напълно изтощен.

— Предполагаше се, че си мъртъв — каза му по-възрастният мъж, като се изправи на крака и протегна ръка към Деймън. Отметна дълъг кичур коса от лицето му и се взря в Деймън със сериозни, тревожни очи. — Фактът, че не си… ами, май не съм толкова изненадан, колкото би трябвало да бъда.

Деймън примигна срещу избавителя си, който го гледаше внимателно. Облиза устни и се опита да заговори, ала не успя да издаде нито звук.

— Всичко се обърка, откакто приятелите ти си тръгнаха — каза мъжът. — Нещо съществено се промени в тази вселена. Нещата не са наред. — Поклати глава, а очите му останаха загрижени. — Но я ми кажи, mon cher, как така се озова тук?

Най-после Деймън възвърна гласа си. Когато излезе от устата му, беше дрезгав и треперлив.

— Аз… не зная.

Мъжът мигом се превърна в любезен домакин.

— Мисля, че случилото се заслужава да отворим бутилка „Черна магия“, oui? И може би малко кръв и хубава баня. А след това, Деймън, трябва да си поговорим.

Посочи към тъмния замък пред тях. Деймън се поколеба за миг, озърна се към пустотата и пепелта около тях, после се повлече след домакина си към отворените врати.

След като Стефан излетя толкова внезапно от стаята, всички останаха да се взират смаяно след него. Трясъкът на входната врата бе знак, че е напуснал къщата същото толкова бързо. Бони се обгърна с ръце. Цялата трепереше. Тъпичкият глас в дъното на главата й нашепваше, че нещо никак, ама никак не е наред.

Селия първа наруши тишината.

— Интересно… — поде. — Той винаги ли е толкова… напрегнат? Или е нещо свойствено за вампирите?

Аларик се изсмя сухо.

— Вярваш или не, но на мен винаги ми се е струвал много сдържан и разумен. Не си спомням да е бил толкова експанзивен. — Прокара ръка през пясъчнорусата си коса и додаде замислено: — Може би контрастът с брат му го караше да изглежда толкова разумен. Деймън беше доста непредсказуем.

Мередит се намръщи дълбокомислено.

— Не, ти си прав. Стефан обикновено не се държи така. Може би е прекалено емоционален заради заплахата, надвиснала над Елена. Но това няма смисъл, след като… и преди е била в опасност. Дори когато тя умря — той беше съкрушен, но ако не друго, то мъката го направи по-разсъдлив, а не див.

— Но когато Елена беше мъртва — напомни й Аларик, — най-лошото, което можеше да се случи, вече бе станало. Напълно възможно е това, което го прави толкова нервен, да е фактът, че този път не знае откъде идва заплахата.

Бони отпи отнесено от чая си, докато Мередит изхъмка замислено, а Селия повдигна скептично вежди.

— Все още не разбирам какво имаше предвид, когато каза, че Елена е умряла. Да не намекваш, че е възкръснала?

— Да — кимна Мередит. — Тя се превърна във вампир, после бе изложена на слънчева светлина и физически умря. Макар че сега отново е човешко същество.

— Трудно ми е да повярвам във всичко това — заяви Селия категорично.

— Ама наистина, Селия! — възкликна Аларик и вдигна раздразнено ръце. — След всичко, което видя, откакто пристигна тук — шалът ти едва не те задуши, след това изписа име, Бони имаше видение, Стефан на практика полетя, за да те спаси — не разбирам защо сега се инатиш и твърдиш, че не вярваш, че едно момиче може да възкръсне. — Млъкна, за да си поеме дъх. — Не исках да прозвуча толкова грубо, но наистина ме изненадваш.

Мередит се подсмихна самодоволно.

— Вярваш или не, но е истина. Елена се върна от мъртвите.

Бони уви една дълга червена къдрица около пръста си. Загледа се в пръста си, който побеля и почервеня от стегнатия кичур коса. Елена. Разбира се, говореха за Елена. Всички винаги говореха за Елена. Независимо дали беше с тях, или не, всичко, което останалите правеха или мислеха, постоянно се въртеше единствено около Елена.

— Стефан изглежда убеден, че „той иска теб“ означава Кейлеб, но аз не съм толкова сигурен — обърна се Аларик към цялата група. — От това, което разбрах за виденията на Бони, и от това, което вие, приятели, ми споделихте за тях, те явно никога не са се отнасяли за конкретни неща, които са пред нея. Появата на Кейлеб — ако наистина е бил Кейлеб — може да е обикновено съвпадение. Не мислиш ли и ти така, Мередит?

О, дори не си прави труда да пита мен за виденията, помисли си Бони горчиво. Аз съм само тази, която ги има. Макар че не беше ли винаги така? Тя бе тази, на която всеки гледаше снизходително, едва ли не с пренебрежение.

— Би могло да е съвпадение — промърмори Мередит замислено. — Но ако не е говорила за Кейлеб, тогава за кого? Кой иска Елена?

Бони стрелна изпод мигли Мат, но той се взираше през прозореца, очевидно напълно откъснат от разговора. Беше сигурна, че Мат все още обича Елена, дори и никой от останалите да не подозираше. А това беше много лошо: Мат беше ужасно готин. Можеше да си хване което си поиска момиче за гадже, но явно му беше нужно много време, за да превъзмогне Елена.

Но пък и изглежда никой не можеше да превъзмогне Елена. Половината от момчетата в гимназията „Робърт Е. Лий“ се мотаеха наоколо и зяпаха прехласнато след нея, сякаш тя внезапно ще се обърне и ще падне в прегръдките им. Със сигурност повечето от момчетата, с които Елена бе излизала, си оставаха малко влюбени в нея, дори след като тя ги бе зарязала и вече не си спомняше имената им.

Не е честно, каза си Бони и уви още по-стегнато косата около пръста си. Всички винаги искаха Елена, а Бони никога не бе имала гадже за повече от две седмици. Какво не й бе наред? Хората винаги ахкаха колко е сладка, колко е очарователна, колко забавна… а после погледите им се плъзваха покрай нея към Елена и като че ли Бони ставаше невидима и никой повече не я забелязваше.

И въпреки че Деймън, невероятният, толкова секси Деймън, я харесваше, понякога, когато не се опитваше да се самозалъгва, знаеше, че и той всъщност не я забелязва.

Аз съм просто добро другарче, това е моят проблем, помисли си мрачно Бони. Елена беше звезда; Мередит беше герой; Бони беше добро другарче.

Селия се покашля.

— Трябва да призная, че съм заинтригувана от появата на имената — поде сковано. — Действително приличат на заплаха. Независимо дали от целенасочените видения на Бони произтича нещо, или не — Бони я удостои с възможно най-злобния си поглед, но Селия го подмина — ние определено трябва да изследваме всички възможни основания или всеки контекст, който можем да открием, за необяснимата поява на имената. Трябва да разберем дали някъде е документирана появата на подобни явления в миналото. Дори, ако щете, това да са надписи върху стена. — Сви леко устни в някакво подобие на усмивка, доволна от шегата си.

— Но какво ще изследваме? — попита Бони, без да иска откликвайки на преподавателския маниер на Селия. — Дори няма да зная къде да започна да търся за подобни неща. В книги за проклятия, може би? Или прокоби? Имате ли нещо подобно в библиотеката си, госпожо Флауърс?

Възрастната жена поклати глава.

— Боя се, че не, скъпа. В моята библиотека, както знаеш, има най-вече книги за билки. Имам и няколко по-специализирани книги, но не мога да се сетя за нищо, което би могло да е полезно за разрешаването на този проблем.

Когато спомена за „по-специализирани книги“, бузите на Бони пламнаха. Помисли си за магическата книга за заклинания за призоваване на ангели, демони и мъртви, която все още бе скрита под дъската на пода в спалнята й. Надяваше се госпожа Флауърс още да не е забелязала липсата й.

След няколко секунди страните й се охладиха достатъчно и тя се осмели да се озърне наоколо, но само Мередит я гледаше, а едната й елегантна вежда бе извита в дъга. Ако Мередит реши, че нещо се крои, нямаше да миряса, докато не изкопчи цялата история от Бони, така че Бони й се усмихна мило и невинно, като кръстоса пръсти зад гърба си за късмет. Мередит повдигна и другата си вежда и я изгледа с дълбоко подозрение.

— Всъщност — продължи Селия — аз имам една позната в университета във Вирджиния, която изучава фолклор и митология. Специалността й е магьосничество, народни магии, проклятия и всякакви такива неща.

— Мислиш ли, че можем да й се обадим? — попита Аларик с надежда.

Селия се намръщи.

— Струва ми се, че ще е по-добре, ако отскоча дотам за няколко дни. Библиотеката й не е толкова добре организирана, както би трябвало да бъде — предполагам, че това е характерно за някой, който изучава легенди и предания, а не научни факти — и може да е нужно известно време, докато се разбере дали съдържа нещо полезно. А и без това мисля, че ще ми се отрази добре да се махна за известно време от града. След като за два дни два пъти се докоснах до смъртта — хвърли многозначителен поглед към Мередит, която се изчерви — започвам да си мисля, че Фелс Чърч не е най-здравословното място за мен. — Погледна към Аларик. — Ако искаш да дойдеш с мен, може да откриеш интересни неща в библиотеката й. Доктор Белтрам е една от най-известните и уважавани експерти в своята област.

— Хм… — Аларик изглеждаше изненадан. — Благодаря, но по-добре да остана тук и да помогна на Мередит. С този изкълчен глезен и всичко останало.

— Ммм-хмм. — Селия отново погледна към Мередит. Мередит, която с всяка изминала секунда изглеждаше все по-доволна и щастлива, откакто Селия обяви заминаването си, не й обърна внимание и се усмихна на Аларик. — Е, предполагам, че е най-добре да й се обадя и да си приготвя багажа. Няма време за отлагане.

Селия се изправи, приглади лятната си рокля и се запъти към вратата с високо вдигната глава. Докато минаваше, се блъсна леко в масичката близо до стола на госпожа Флауърс и събори плетката й на пода.

Бони изпусна шумно дъх, когато Селия излезе от стаята.

— Ама наистина, що за нахалство! — възмути се Бони.

— Бони — предупреди я Мередит.

— Зная — тросна й се Бони. — Можеше поне да каже едно „Извинете“, нали? И какво беше това да кара Аларик да отива с нея в университета във Вирджиния? Та той току-що пристигна. Не те е виждал от месеци. Разбира се, че точно сега няма да замине с нея.

— Бони — повтори Мередит със странно задавен глас.

— Какво? — попита Бони, доловила непривичната нотка в гласа й, и се огледа. — О. О! О, не.

Плетката на госпожа Флауърс, която бе паднала на пода, бе повлякла след себе си и чилето прежда, което се бе търкулнало и размотало. И сега в гънките на меката светлорозова нишка всички съвсем ясно можеха да прочетат една дума, изписана върху килима:

Бони.