Фантом

28

Никой не отвори вратата в дома на Смолуд. Алеята за коли бе празна, а къщата изглеждаше изоставена, със спуснати щори на прозорците.

— Може би Кейлеб не е тук — предположи Мат нервно. — Дали не е отишъл някъде другаде, след като са го изписали от болницата?

— Подушвам го. Чувам дишането му — изръмжа Стефан. — Той е вътре, сигурен съм. Крие се.

Мат никога не бе виждал Стефан толкова ядосан. Обикновено спокойните му зелени очи сега блестяха от гняв, кучешките му зъби се бяха удължили несъзнателно, малките им, остри върхове се виждаха всеки път щом отвореше уста. Стефан улови погледа на Мат и се намръщи, прокарвайки смутено език по зъбите си.

Мат погледна към Аларик, който се смяташе за единствения нормален човек, останал в групата им, но младият учен наблюдаваше Стефан по-скоро с открито възхищение, отколкото с тревога. Явно и той не е съвсем нормален, помисли си Мат.

— Можем да влезем вътре — рече Мередит спокойно и се обърна към Аларик. — Предупредете ме, ако някой идва. — Той кимна и застана така, че вратата да не се вижда от някой минувач по улицата. С хладнокръвно умение Мередит вклини единия край на бойната си тояга в процепа между рамката и входната врата и започна да я разбива.

Вратата бе от масивно дъбово дърво, с две ключалки и верига отвътре, така че устоя на натиска на импровизирания лост на Мередит. Девойката изруга, после промърмори: „Хайде, хайде“, удвоявайки усилията си. Ключалките и веригата поддадоха внезапно и вратата се разтвори, като се блъсна с трясък в стената зад нея.

— Дотук с безшумното проникване — заключи Стефан. Пристъпваше неспокойно от крак на крак, докато останалите минаваха покрай него.

— Поканен си — рече Мередит, но Стефан поклати глава.

— Не мога. Действа само ако се изрече от някой, който живее тук.

Мередит стисна устни, обърна се и хукна нагоре по стълбите. Чу се кратък вик на изненада, последвано от приглушени удари. Аларик стрелна нервно Мат с поглед, после го извърна нагоре към стълбите.

— Дали да й помогнем? — зачуди се.

Преди Мат да успее да отговори — а той бе съвсем сигурен, че не Мередит е тази, която се нуждае от помощ — тя се върна, като буташе пред себе си Кейлеб през стълбите. Двете му ръце бяха здраво извити зад гърба.

— Покани го — нареди тя на Кейлеб, когато той стигна препъвайки се до подножието на стълбата. Момчето поклати глава, а тя дръпна ръката му по-високо. Той извика от болка.

— Няма да го поканя — настоя упорито. — Ти не можеш да влезеш. — Мередит го тласна към Стефан, но го спря точно на прага.

— Погледни ме — заговори кротко Стефан и очите на Кейлеб се извърнаха към неговите. Зениците на вампира се разшириха, поглъщайки зелените ириси в чернотата си. Кейлеб замята отчаяно глава, но изглеждаше неспособен да откъсне погледа си.

— Пусни. Ме. Вътре — нареди му Стефан.

— Влез тогава — смотолеви Кейлеб сърдито. Мередит го пусна и погледът му се проясни. Извърна се и се затича нагоре по стълбите.

Стефан влетя през вратата, все едно бе куршум, изстрелян през цевта на пушка, за да се понесе нагоре по стълбата. Плавните му, безшумни движения напомняха на Мат на тези на хищник — на лъв или акула. Мат потрепери. Понякога забравяше колко опасен е Стефан в действителност.

— По-добре да отида с него — обади се Мередит. — Не ми се ще Стефан да направи нещо, за което после ще съжалява. — Замълча. — Във всеки случай не и преди да узнаем това, което ни е нужно. Аларик, ти най-много от всички ни си запознат с магиите, затова идваш с мен. Мат, ти наблюдавай отвън и ни предупреди, ако случайно колата на двамата Смолуд се появи на алеята. — Двамата с Аларик последваха Стефан на горния етаж.

Мат чакаше да се разнесат викове, но горе остана застрашително тихо. Като държеше под око алеята за коли от предния прозорец, Мат се прокрадна в дневната. Някога двамата с Тайлър бяха приятели или поне излизаха заедно, защото играеха във футболния отбор. Познаваха се от прогимназията.

Тайлър пиеше твърде много, купонясваше яко, държеше се грубо и пренебрежително с момичетата, но в него имаше нещо, което понякога забавляваше Мат. Може би беше настървението, с което вършеше всичко — независимо дали ставаше дума за прехващането на неспасяемата топка на противниковия куотърбек, или да устрои най-дивия купон, който някога някой бе виждал. Или онзи период в седми клас, когато бе обзет от манията да спечели на играта „Уличен боец“ на плейстейшън. Всеки ден Тайлър събираше Мат и останалите момчета у тях и всички прекарваха часове, седнали на пода в спалнята му, тъпчеха се с чипс, дрънкаха тъпотии и натискаха копчетата на джойстика, докато Тайлър чертаеше стратегии как да спечели всяка схватка. Мат въздъхна тежко и отново се взря през предния прозорец.

Отгоре се чу тъп удар и Мат застина. Тишина.

Когато отново поде кръстосването на дневната, Мат забеляза една снимка сред останалите фотографии в рамки, подредени върху пианото. Приближи се и я взе.

Трябва да е била направена по време на парти след футболен мач в единайсети клас. Ръката на Мат обгръщаше Елена, с която тогава бяха гаджета и тя му се усмихваше. До тях бе застанал Тайлър, преплел ръка с тази на момиче, чието име Мат не можеше да си спомни. Алисън или Алисия. Тя беше по-голяма от тях, в дванайсети клас и същата година се бе дипломирала и бе напуснала града. Всички бяха издокарани: двамата с Тайлър с костюми и вратовръзки, а момичетата с официални рокли. Елена носеше елегантна, къса рокля и изглеждаше толкова красива, че дъхът на Мат секна.

Тогава нещата бяха толкова прости. Куотърбекът и най-готиното момиче в училището. Бяха идеалната двойка.

Тогава Стефан пристигна в града, нашепна му студен, металически глас, и съсипа всичко.

Стефан, който се преструваше на приятел на Мат. Стефан, който се преструваше на нормално човешко същество.

Стефан, който преследваше гаджето на Мат, единственото момиче, което някога Мат истински бе обичал. И навярно единственото, което някога щеше да обича. Вярно, че двамата бяха скъсали още преди Елена да срещне Стефан, но ако не беше той, Мат можеше да си я върне.

Устните на младежа се извиха в злобна гримаса и той захвърли фотографията на пода. Стъклото не се счупи и снимката остана да лежи там — Мат, Елена, Тайлър и момичето, чието име не можеше да си спомни, се усмихваха невинно с лица към тавана, неподозиращи за това, което се бе насочило към тях, за хаоса, който щеше да избухне след по-малко от година. Заради Стефан.

Стефан. Лицето на Мат пламна от гняв. В главата му забуча. Стефан, предателят. Стефан, чудовището. Стефан, който открадна момичето на Мат.

Мат стъпи върху снимката и я стъпка яростно с пета. Дървената рамка се счупи. Звукът на строшено стъкло под крака му бе странно удовлетворяващ.

Без да се оглежда, Мат излезе от дневната и се запъти към стълбите. Време беше да се разправи с чудовището, съсипало живота му.

— Признай си! — изръмжа Стефан, опитвайки се с все сили да подчини Кейлеб на внушението си. Но беше твърде слаб, а Кейлеб се бе оградил с психическа защита. В това нямаше съмнение — момчето имаше достъп до Силата.

— Не зная за какво говориш — отвърна упорито Кейлеб и притисна гръб към стената, сякаш можеше да пробие тунел в нея и да изчезне. Погледът му се стрелкаше нервно от изкривеното от гняв лице на Стефан към Мередит, която държеше бойната тояга в готовност, и обратно към Стефан. — Ако ме оставите на мира, няма да отида в полицията. Не искам неприятности.

Кейлеб изглеждаше по-блед и нисък, отколкото Стефан си го спомняше. По лицето му имаше рани и синини, а едната му ръка бе гипсирана и висеше на превръзка през рамото. Въпреки всичко, Стефан изпита чувство на вина, когато го погледна.

Той не е човек, напомни си.

Макар че… Кейлеб не приличаше и на върколак. Не трябваше ли да има малко повече животинско излъчване? Стефан не познаваше много върколаци, но Тайлър имаше големи бели зъби и едва сдържана агресия.

Застанал до него, Аларик премигна към раненото момче. Наклони глава настрани и го огледа.

— Сигурен ли си, че е върколак? — попита Аларик скептично, като отглас от мислите на Стефан.

— Върколак? — изуми се Кейлеб. — Да не сте полудели?

Но Стефан, който наблюдаваше внимателно Кейлеб, зърна проблясването на искра в очите му.

— Лъжеш — заяви Стефан студено, разпростря още малко съзнанието си и най-сетне откри пролука в защитата на Кейлеб. — Не смяташ, че сме луди. Просто си изненадан, че знаем за теб.

Кейлеб въздъхна. Лицето му бе побеляло и изопнато, но докато Стефан говореше, всяка следа от преструвка се изпари. Раменете му се отпуснаха и той отстъпи малко от стената, увесил уморено глава.

Мередит се напрегна, готова да скочи, когато той направи крачка напред. Момчето спря и вдигна ръце.

— Няма да се опитам да ви изиграя. Не съм върколак. Но, да, зная, че Тайлър е и предполагам, че и вие знаете.

— Но в теб има гени на върколак — напомни му Стефан. — Лесно можеш да станеш такъв.

Кейлеб сви рамене и погледна Стефан право в очите.

— Предполагам. Но не се случи на мен, случи се на Тайлър.

— Случило се е? — попита Мередит, а гласът й се извиси от гняв. — Знаеш ли какво направи Тайлър, за да стане върколак?

Кейлеб я погледна предпазливо.

— Какво е направил ли? Тайлър нищо не е направил. Просто го застигна фамилното проклятие, това е всичко. — Лицето му бе помрачено и притеснено.

Противно на волята си, Стефан заговори с по-мек и търпелив тон.

— Кейлеб, трябва да убиеш някого, за да станеш върколак, дори и да носиш гените. Освен ако не си ухапан от върколак, има установени ритуали, които трябва да се извършат. Кървави ритуали. Тайлър уби невинно момиче.

Коленете на Кейлеб се огънаха и той се плъзна на пода с глухо тупване. Изглеждаше зле.

— Тайлър не би го сторил — промълви с треперещ глас. — След като родителите ми умряха, Тайлър ми беше като брат. Той не би убил никого. Не ти вярвам.

— Направи го — потвърди Мередит. — Тайлър уби Сю Карсън. Ние се споразумяхме да я върнем в света на живите, ала това не променя факта, че той я уби.

Истината прозвуча съвсем отчетливо в гласа й и беше ясно, че у Кейлеб се води вътрешна борба. Той се свлече още по-ниско и отпусна глава върху коленете си.

— Какво искате от мен?

Изглеждаше толкова слаб и смачкан, че въпреки спешната им мисията, Стефан се разсея.

— Ти не беше ли по-висок от сега? — попита той. — По-едър? По… як и самоуверен? Имам предвид последния път, когато те видях.

Кейлеб измърмори нещо в коленете си, но твърде неясно дори за изострените сетива на един вампир.

— Какво? — попита Стефан.

Когато Кейлеб вдигна глава, лицето му бе обляно в сълзи.

— Беше илюзия, ясно ли ти е? — рече горчиво. — Направих се така само за да изглеждам по-добре, защото исках Елена да ме пожелае. — Стефан си припомни здравото, румено лице на Кейлеб, високия му ръст, ореола от златни къдрици. Нищо чудно, че изглеждаше подозрителен: може би Стефан подсъзнателно бе разбрал, че не е нормално обикновено човешко същество да прилича толкова много на ангел. Нищо чудно, че беше по-лек, отколкото очаквах, когато го захвърлих през двора на гробището, каза си Стефан.

— Значи владееш магията, въпреки че не си върколак — обобщи Мередит припряно.

Кейлеб сви рамене.

— Вие вече го знаехте. Видях какво сте направили в работилницата ми в бараката. Какво повече искате от мен?

Мередит пристъпи застрашително напред, с бойната тояга в ръка, с ясен и безмилостен поглед. Кейлеб се дръпна рязко от нея.

— Това, което искаме от теб — поде момичето, изговаряйки отчетливо всяка дума, — е да ни кажеш как си призовал фантома и как да се отървем от него. Искаме си приятелките обратно.

Кейлеб я зяпна слисано.

— Кълна се, че нямам представа за какво говориш.

Стефан запристъпва към Кейлеб от другата му страна. Момчето явно умираше от страх, защото погледът му прескачаше нервно между Стефан и Мередит.

Тогава Стефан спря. Виждаше, че пленникът им е искрено объркан. Възможно ли бе да казва истината? Стефан коленичи, така че очите му да бъдат на едно ниво с тези на Кейлеб и заговори с по-мек тон:

— Кейлеб? — каза, като вложи и последните остатъци от Силата си, за да въздейства върху момчето и да го накара да говори. — Ще ни кажеш ли какъв вид магия използваш? Нещо с рози, нали? Какво трябва да направи тази магия?

Кейлеб преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Исках да разбера какво се е случило с Тайлър. Затова дойдох тук за лятото. Никой не изглеждаше разтревожен, но аз знаех, че Тайлър не би изчезнал просто така. Тайлър ми е разказвал за вас, за всички вас и за Елена Гилбърт. Тайлър те мразеше, Стефан. Отначало харесваше Елена, но после искрено я намрази. Обаче, когато пристигнах тук, всички знаеха, че Елена Гилбърт е мъртва. Семейството й все още я оплакваше. А ти беше заминал, Стефан; беше напуснал града. Опитах се да сглобя парчетата от мозайката, за да разбера какво се е случило — имаше някои наистина много чудати истории — а сетне в града се случиха още по-странни неща. Заредиха се приливи на насилие, момичетата полудяваха, деца нападаха родителите си. И тогава, внезапно, всичко свърши; просто спря и сякаш аз бях единственият, който си спомняше, че подобни неща са се случили. Но в същото време си спомнях и едно съвсем нормално лято. Елена Гилбърт беше тук през цялото време и никой не бе изненадан, защото никой не си спомняше да е умирала. Изглежда единствено аз тук имах два комплекта от спомени. Хора, които бях видял тежко пострадали — той потрепери при спомена — или дори убити, сега отново си бяха живи и здрави. Имах чувството, че полудявам.

Кейлеб отметна разрешената си тъмноруса коса от лицето си, потри носа си и си пое дълбоко дъх.

— Каквото и да се случваше, знаех, че вие и Елена сте в дъното на всичко. Разбрах го от разликите в спомените. И заключих, че сигурно сте свързани също и с изчезването на Тайлър. Или му бяхте сторили нещо, или знаехте нещо за това, което му се е случило. Предположих, че ако ви разделя, нещо ще изскочи. И след като веднъж се настроите един срещу друг, ще мога да действам и да открия какво става. Може би, благодарение на илюзорната ми външност, щях да накарам Елена да се влюби в мен. Или някое от другите момичета. Но трябваше да разбера на всяка цена какво става. — Погледът му ги обиколи един по един. — Магията на розата трябваше да ви повлияе така, че да ви направи неразумни, да ви настрои един срещу друг.

Аларик се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не си призовавал нищо?

Кейлеб поклати глава.

— Виж — рече и измъкна изпод леглото дебел том с кожена подвързия. — Магията, която използвах, е описана тук. Това е всичко, което съм направил, честно.

Аларик взе книгата и прелисти страниците, докато откри магията. Прочете текста внимателно, докато мръщеше чело.

— Той казва истината — заяви накрая. — В тази книга няма нищо за призоваването на фантом. А магията тук съвпада напълно с онова, което видяхме в бараката на Кейлеб и със записките в тетрадките му. Магията на тази роза действително е предназначена да сее раздори, при това не е силна; под нейно въздействие негативните чувства — омраза, ревност, страх, болка и тъга — ще станат малко по-силни и ще ни накарат да се обвиняваме малко по-разгорещено за всяко нещо, което се обърка.

— Но ако се съчетае със силите на някой фантом, навъртащ се наоколо, магията като обратна връзка ще се върне по-могъща, както госпожа Флауърс обясни, че се случва, ще засили емоциите и мощта на фантома — рече Стефан бавно.

— Ревност — промърмори Мередит замислено. — Знаеш ли, никак не ми се ще да го призная, но аз изпитвах ужасна ревност към Селия, докато беше тук. — Погледна извинително към Аларик, който се протегна и докосна нежно ръката й.

— Тя също ревнуваше от теб — подхвърли Стефан спокойно. — Усещах го. — Въздъхна. — Аз също изгарях от ревност.

— Значи това може би е фантом на ревността? — предположи Аларик. — Добре, това ни дава добра основа за проучванията ни за магии за прогонване. Въпреки че трябва да отбележа, че аз изобщо не съм изпитвал ревност.

— Разбира се, че не си — тросна се Мередит. — Ти си този, заради когото си съперничат две момичета.

Стефан внезапно се почувства толкова изтощен, че краката му се разтрепериха. Трябваше незабавно да се нахрани. Кимна неловко към Кейлеб.

— Съжалявам… за това, което се случи.

Младежът вдигна поглед към него.

— Моля ви, кажете ми какво е станало с Тайлър. Трябва да зная. Ще ви оставя на спокойствие и повече няма да ви се бъркам, кълна се. Само ми кажете истината.

Мередит и Стефан се спогледаха и Стефан повдигна леко вежди.

— Тайлър беше жив, когато миналата зима напусна града — каза Мередит бавно. — Това е всичко, което знаем за него, кълна се.

Кейлеб се втренчи продължително в нея, сетне сведе глава.

— Благодаря ти — рече просто.

Тя му кимна отсечено като генерал, поздравяващ войската си, и излезе от стаята.

Веднага откъм стълбите се чу задавен вик, който секна бързо, последван от тупване. Стефан и Аларик хукнаха след Мередит надолу по стълбите и едва не връхлетяха отгоре й, когато тя внезапно спря.

— Какво има? — попита Стефан. Мередит се отдръпна.

Мат лежеше по лице в подножието на стълбата с разперени напред ръце, все едно се опитваше да улови себе си. Мередит слезе бързо по останалите стъпала, наведе се над него и нежно го обърна.

Очите му бяха затворени, а лицето пребледняло. Дишаше бавно, но равномерно. Мередит напипа пулса му и го разтърси леко по рамото.

— Мат! — извика тя. — Мат! — Вдигна глава към Стефан и Аларик. — Също като останалите — додаде мрачно. — Фантомът взе и него.