Фантом

29

Няма да умра… не и отново, помисли си гневно Елена, докато се гърчеше от болка, а невидимото менгеме се впиваше все по-силно в нея.

Бони бе паднала в тревата, още по-бледа отпреди, притиснала ръце към корема си също като Елена.

То няма да ме вземе!

И тогава, също така внезапно както бе започнал, оглушителният рев стихна и пронизващата болка изчезна. Елена се свлече на земята, а въздухът излезе със свистене от дробовете й. То престана да мели костите ми, за да омеси хляба си, помисли си полуистерично Елена и едва не се изкиска.

Бони ахна високо, сетне нададе тихо ридание.

— Какво беше това? — попита я Елена.

Бони поклати глава.

— Имам чувството все едно нещо се откъсва от нас — отвърна задъхано. — Изпитах го и по-рано, точно преди ти да се появиш.

— Онова откъсващо усещане — намръщи се Елена, докато мислите й се вихреха. — Според мен е фантомът. Деймън каза, че той иска да изсмуче силата ни. Сигурно го прави по този начин.

Бони се взираше в нея, а устата й леко се отвори. Розовият й език се стрелна навън и облиза устните й.

— Деймън — повтори тя и се намръщи тревожно. — Деймън е мъртъв, Елена.

— Не, той е жив. Звездната сфера го е съживила, след като ние сме напуснали Тъмната луна. Но го разбрах едва след като фантомът те плени.

Бони нададе кратък звук, нещо като: „Иху!“, което напомни на Елена за зайче, за нещо меко, малко и супер изненадано. Цялата кръв се отдръпна от лицето й и обикновено едва забележимите лунички, сега изпъкнаха като ярки кафяви петна върху бледите й страни. Тя притисна ръце към устата си и се втренчи в Елена с огромните си, тъмни очи.

— Чуй ме, Бони — заговори ожесточено Елена. — Никой друг не го знае. Никой, освен теб и мен, Бони. Деймън пожела да го запазя в тайна, докато не открие подходящия начин да се появи. Затова не бива да го разгласяваме.

Бони кимна, все още с увиснала челюст. Страните й бързо възвърнаха цвета си, а изражението й беше смесица между радост и пълно объркване.

Елена се озърна през рамо и забеляза, че има нещо в тревата в подножието на розовия храст зад Бони, нещо неподвижно и бяло. Пронизаха я тръпки на ужас, когато си спомни тялото на Кейлеб, проснато в подножието на мраморния монумент в гробището.

— Какво е това? — попита остро. Сега лицето на Бони изразяваше единствено смут. Елена се втурна покрай нея към безжизнената фигура и примижа на ярката слънчева светлина.

Когато наближи достатъчно, Елена с удивление видя, че това беше Мат, който лежеше неподвижен и смълчан под розовия храст. Върху гърдите му бяха пръснати черни венчелистчета. Щом се надвеси над него, девойката видя, че очите му се потрепваха — въртяха се бързо под клепачите, сякаш сънуваше напрегнат сън — а после се отвориха рязко и той пое рязко въздух. Бледите му сини очи срещнаха нейните.

— Елена! — ахна младежът. Надигна се, подпря се на лакти и погледът му се плъзна покрай нея. — Бони! Слава Богу! Добре ли сте? Къде сме?

— Фантомът ни плени, довел ни е в Долния свят и ни използва, за да укрепне силите си — отвърна Елена кратко и ясно. — Как се чувстваш?

— Малко стреснат — направи Мат плах опит да се пошегува, макар и с доста отпаднал глас. Огледа се и облиза нервно устни. — Ха, значи това е Долния свят? По-хубав е, отколкото си го представях от описанията ви. Не трябваше ли небето да е червено? И къде са всичките вампири и демони? — Погледна строго към Елена и Бони. — Истината ли ни казахте за всичко, което ви се е случило тук? Защото това място, с всички тези рози и тъй нататък, изглежда много приятно, за да е Дяволското измерение.

Елена се вторачи сащисано в него. Явно твърде много странни неща са ни са се случили, за да говори така.

Тогава забеляза сянка на паника върху лицето на Мат. Той не беше неестествено безгрижен за това, което ставаше; просто се държеше храбро, за да поддържа духа им пред тази нова опасност.

— Ами, ние просто искахме да ви впечатлим — пошегува се Елена в отговор с плаха усмивка, но бързо стана делова. — Какво става у дома, във Фелс Чърч? — попита го тя.

— Хм — промълви Мат. — Стефан и Мередит разпитваха Кейлеб как е призовал фантома.

— Кейлеб няма нищо общо с появата на фантома — заяви Елена твърдо. — Той ни е последвал до Фелс Чърч, когато бяхме тук преди. Трябва веднага да се върнем у дома, за да им кажем, че си имат работа с един от Истинските фантоми. Ще ни бъде много по-трудно да се отървем от него, отколкото от някой обикновен фантом.

Мат погледна въпросително Бони.

— Тя откъде знае всичко това?

— Ами — поде Бони с нотка на оживление, която винаги се появяваше у нея при някоя по-сочна клюка, — очевидно Деймън й е казал. Той е жив и тя го е видяла.

Дотук с опазването на тайната, Бони, ядосано си помисли Елена и завъртя очи. Макар че всъщност нямаше значение дали Мат знаеше. Не от него пазеше тайната си Деймън, а и той едва ли щеше скоро да има възможност да я съобщи на Стефан.

Елена не обърна внимание на изумените възклицания на Мат и обясненията на Бони, докато оглеждаше заобикалящата ги обстановка. Слънце. Розови храсти. Розови храсти. Слънце. Трева. Чисто синьо небе. Навсякъде, където и да погледнеше, се виждаше все едно и също — кадифени черни рози поклащаха кротко съвършените си цветове под лъчите на яркото обедно слънце. Храстите бяха еднакви, с еднакъв брой рози, разположени на едни и същи места, на равни разстояния помежду им. Дори стъблата на тревата бяха еднакво високи. Откакто бе пристигнала, слънцето не се бе помръднало.

Всичко би трябвало да е прекрасно и успокояващо, но след няколко минути еднаквостта започваше да изнервя.

— Имаше порта — каза тя на Бони и Мат. — Когато видяхме това поле от Крепостния вход на Седемте съкровища. Оттам имаше вход в това поле, следователно трябва да има изход натам. Просто трябва да го открием.

Всички понечиха да се изправят на крака, но острата, дърпаща ги назад болка, отново ги прониза. Елена притисна корема си. Бони изгуби равновесие и отново седна на земята със затворени очи.

Мат възкликна задавено:

— Какво беше това?

Елена изчака болката да премине, преди да му отговори. Коленете й трепереха. Виеше й се свят и й се гадеше.

— Още една причина, за да се махнем оттук. Фантомът ни използва, за да увеличи силата си. За целта мисля, че има нужда от присъствието ни тук. И ако не намерим скоро портата, може да станем твърде слаби, за да успеем да се върнем у дома.

Огледа се отново. Безбрежното еднообразие беше почти замайващо. Всяка розова пъпка се намираше в средата на малка кръгла леха от тъмна, глинеста почва. Между тези кръгове тревата, покриваща полето, беше гладка като кадифе, като моравата пред някое голямо английско имение или първокласно игрище за голф.

— Добре. — Елена пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Да се пръснем и да огледаме внимателно. Ще стоим на около два метра един от друг и ще претърсим от този край на розовата градина до другия.

— Ще претърсим цялото поле? — попита Бони обезсърчено. — Но то е огромно.

— Ще го направим постепенно — окуражи я Елена.

Започнаха, като се подредиха в една линия и се оглеждаха напрегнато напред и назад, нагоре и надолу. Отначало претърсваха в съсредоточено мълчание. Нямаше и следа от порта. Докато напредваха стъпка по стъпка през полето, нищо не се промени. Безкрайни редици от еднакви розови храсти се простираха във всички посоки, на разстояние от около три метра един от друг, достатъчно, за да мине спокойно един човек помежду им.

Вечното обедно слънце прежуряше безмилостно главите им и Елена изтри капките пот, избили на челото й. Тежкото ухание на рози изпълваше въздуха; отначало Елена го намираше за приятно, но сега й прилошаваше от него като от прекалено сладникав парфюм. Идеалните стръкове трева се огъваха под краката й, после отново се изправяха като пружини, без стъпките й да са оставили следи, все едно никога не бе минавала.

— Иска ми се да подухваше малко вятър — оплака се Бони. — Но не мисля, че тук някога духа вятър.

— Това поле все трябва да свърши някъде — отрони Елена отчаяно. — Не може да продължава до безкрайност. — Ала под лъжичката я присви от ужасяващото предчувствие, че може наистина да продължава до безкрайност. В крайна сметка това не беше нейният свят. Тук правилата бяха различни.

— И къде е Деймън сега? — попита Бони внезапно. Не гледаше към Елена. Крачеше равномерно, със същия внимателен, методичен поглед. Но в гласа й имаше напрегната нотка и Елена прекрати търсенето си, за да я погледне.

Тогава я осени един възможен отговор на въпроса на Бони и Елена се закова на място.

— Това е! — възкликна. — Бони, Мат, мисля, че Деймън трябва да е тук. Искам да кажа не точно тук, не и в тази розова градина, но някъде в Долния свят, в Тъмното измерение. — Те я зяпнаха недоумяващо.

— Деймън се опитваше да дойде тук, за да търси фантома — обясни Елена. — Той смяташе, че ни е последвал, когато ние сме се върнали в нашия свят, така че най-вероятно е тъкмо от това място да започне да търси физическото му тяло. Последният път, когато го видях, той ми сподели, че навярно ще може да се бие с фантома по-добре оттук, откъдето той е дошъл. Ако Деймън е тук, може би ще успее да ни помогне да се върнем във Фелс Чърч.

Деймън, моля те, бъди някъде тук. Моля те, помогни ни, помоли се Елена безмълвно.

В този миг зърна нещо пред тях, между два розови храста, които изглеждаха съвсем същите, както всички други розови храсти, имаше едва забележима разлика, съвсем леко изкривяване. Приличаше на лятна мараня, която понякога се появяваше, когато се нажежеше асфалтът през най-сухите и горещи дни на лятото и слънчевите лъчи се отразяваха от повърхността му.

Ала тук нямаше асфалт, който да отразява палещите слънчеви лъчи. Но нещо трябваше да предизвиква това трептене на въздуха.

Освен ако не си въобразяваше. Дали зрението й не си правеше шеги с нея, показвайки й мираж сред розовите храсти?

— Виждате ли това? — попита тя останалите. — Ето там, малко надясно?

Те спряха и се вгледаха внимателно.

— Май има нещо? — предположи Бони колебливо.

— И на мен така ми се струва — подкрепи я Мат. — Като издигане на горещ въздух?

— Точно така — съгласи се Елена. Намръщи се, преценявайки разстоянието. Може би има около петнайсет метра. — Трябва да преминем през него тичайки — продължи тя. — В случай че изпитаме затруднение да преминем. Може да има някаква бариера, която трябва да преодолеем, за да се измъкнем оттук. Не мисля, че колебанието ще ни помогне.

— Нека се уловим за ръце — предложи Бони изнервено. — Не искам да ви загубя, приятели.

Елена не откъсваше поглед от маранята. Ако я изгуби, никога повече нямаше да успее да я открие, не и сред цялата тази еднаквост. Ако се обърнат, никога нямаше да могат да отличат това място.

Тримата се уловиха за ръце, взрени в малкото изкривяване, което се надяваха да е порта. Бони беше в средата и стискаше здраво лявата ръка на Елена с тънките си, топли пръсти.

— Едно, две, три, старт! — извика Бони и тримата хукнаха, препъвайки се през тревата. Разстоянието между тях едва стигаше тримата да се проврат тичешком и редом, а една трънеста клонка се закачи за косата на Елена. Тя не можеше да пусне Бони, но не можеше и да спре, затова само дръпна главата си. Въпреки силната болка, от която очите й се наляха със сълзи, тя продължи да тича, оставяйки валмо сплъстена коса в храста зад гърба си.

Най-после се озоваха пред потрепващия въздух между храстите. Отблизо беше още по-трудно да се види и Елена щеше да се усъмни дали са попаднали на правилното място, ако не беше леката промяна в температурата. Отдалеч може и да приличаше на лятна мараня, но беше студено и освежаващо като планинско езеро, въпреки че топлото слънце грееше точно над главите им.

— Не спирайте! — изкрещя Елена и тримата се гмурнаха в хладината.

Тутакси всичко стана черно, като че ли някой бе изключил слънцето.

Елена усети, че пропада и се вкопчи отчаяно в ръката на Бони.

Деймън! извика безмълвно. Помогни ми!