Фантом

37

Следващата сутрин ги завари в пансиона. След дъжда предишната нощ, слънцето сияеше с някаква нова свежест и всичко беше ведро, влажно и чисто, въпреки миризмата на дим, просмукала се в пансиона и овъглените останки на гаража, които се виждаха през прозореца на кабинета.

Елена седеше на дивана, облегната на Стефан. Той прокара пръст по белезите от изгарянията върху ръката й, които вече бяха почти избледнели.

— Как ги усещаш, героиньо? — попита я.

— Съвсем леко ме наболяват, благодарение на Деймън.

Деймън, седнал от другата страна на Стефан, я озари с кратката си ослепителна усмивка, но не каза нищо.

Всички се държат много внимателно един с друг, помисли си Елена. Тя се чувстваше — и смяташе, че навярно и с останалите беше така — като деня: сияйна, току-що изкъпана, но малко уязвима. Имаше доста тихи мърморения, размяна на усмивки, приятни паузи. Все едно се бяха завърнали от дълго и изтощително пътешествие или заедно бяха приключили с тежка работа и сега бе време да си починат.

Селия, облечена с бели ленени панталони и копринено светлосиво горнище, както винаги елегантна и самоуверена, се прокашля.

— Днес заминавам — рече, когато всички извърнаха погледи към нея. Чантите й вече бяха подредени спретнато на пода до леглото й. — След четирийсет и пет минути има влак за Бостън и ще съм ви много благодарна, ако някой ме закара до гарата.

— Разбира се, че ще те закарам — незабавно заяви Аларик и скочи на крака. Елена погледна към Мередит, но Мередит бе смръщила загрижено вежди и се взираше в Селия.

— Знаеш, че не е нужно да си тръгваш — увери я. — Всички ще се радваме, ако останеш.

Селия сви изразително рамене и леко въздъхна.

— Благодаря ти, но вече е време да си вървя. Въпреки факта, че унищожихме безценна и рядка книга и навярно никога повече няма да ме допуснат да прекрача очертанията на колежа „Далкрест“, за нищо на света не бих пропуснала цялото това преживяване.

Мередит й се ухили и повдигна вежди.

— Дори докосванията на смъртта?

На свой ред Селия също повдигна вежди.

— Нима имаше част от изживяното, която да не беше докосване със смъртта?

Двете се засмяха, а Елена се зарадва, че напрежението помежду им се бе изпарило.

— Ще се радваме да ни гостуваш винаги, когато пожелаеш да дойдеш отново, скъпа — увери я съвсем искрено госпожа Флауърс. — В пансиона винаги ще има стая за теб.

— Благодаря ви — отвърна Селия. Изглеждаше трогната. — Надявам се някой ден да се върна и отново да ви видя. — Двамата с Аларик излязоха от стаята и не след дълго останалите чуха хлопването на външната врата и потеглянето на кола.

— Довиждане, Селия — изчурулика Бони весело. — В крайна сметка се оказа готина, нали? — Продължи, без да дочака отговор. — Какво ще правим днес? Трябва да преживеем някое приключение преди края на лятото.

— Не преживя ли достатъчно приключения? — изуми се Мат, който се бе излегнал на люлеещия се стол в ъгъла.

— Имам предвид забавление, нещо като лятно приключение — отвърна Бони. — Без гибел и разруха, мрак и битки на живот и смърт, а истинско лятно купонясване. Осъзнавате ли, че разполагаме само с още три седмици, преди отново да тръгнем на училище? И най-добре да започваме, ако не искаме единствените ни спомени от това лято във Фелс Чърч да са един катастрофален пикник и ужасяваща схватка с фантом. Гласувам днес да посетим местния панаир. Хайде! — подкани ги тя, докато подскачаше на стола си. — Влакчета на ужасите! Увеселителни павилиони! Пържено тесто! Захарен памук! Ще бъде яко приключение! — Запърха кокетно с мигли към Деймън, но той не отвърна на задявката й. Всъщност се взираше в скута си със странно изражение.

— Справихте се много добре, деца — похвали ги госпожа Флауърс. — Определено заслужавате да си починете и позабавлявате.

Никой не каза нищо. Напрегнатото мълчание на Деймън надвисна в помещението, привлече погледите на останалите към него. Накрая Стефан се покашля.

— Деймън? — попита го предпазливо.

Деймън стисна челюсти и вдигна поглед, за да срещне техните. Елена се намръщи. Нима това, което бе изписано върху лицето му, беше вина? Деймън не изпитваше вина — разкаянието не беше сред многобройните му качества.

— Чуйте — заговори той рязко. — Осъзнах… докато се връщах в Тъмното измерение… — Отново замълча.

Елена и Стефан се спогледаха тревожно. Деймън заекваше и изпитваше затруднение да намери подходящите думи, за да се изрази, което също не бе типично за него.

Деймън поклати глава и се овладя.

— Докато си припомнях кой съм, когато едва оживях и докато се приготвях да се върна във Фелс Чърч, а всичко беше толкова болезнено и трудно, можех да мисля единствено за това как ние — как Елена — премести небето и земята, за да намери Стефан. Тя не се отказа да го търси, независимо от препятствията, с които се сблъскваше. Аз й помогнах — рискувах всичко, за да го сторя — и ние успяхме. Намерихме Стефан и го доведохме у дома жив, на безопасно място, където се възстанови. Но когато аз изпаднах в беда, вие ме изоставихте сам на онази луна.

— Но, Деймън — каза Елена и протегна ръка към него, — ние мислехме, че си мъртъв.

— И ние наистина се опитахме да преместим небето и земята, за да те спасим — намеси се Бони с настойчив глас. Големите и кафяви очи блестяха от сълзи. — Ти го знаеш. Елена опита всичко, за да подкупи пазителите да те върнат обратно. Едва не полудя от мъка. Но те не спираха да повтарят, че когато един вампир умре, той си отива завинаги.

— Сега го зная — кимна Деймън. — Вече не съм ядосан. Струва ми се, че от векове не изпитам гняв за това. Не поради тази причина заговорих за това. — Погледна виновно към Елена. — Трябва да се извиня на всички ви.

Чу се колективно ахване. Деймън просто не се извиняваше. Никога.

Елена се намръщи.

— За какво?

Деймън сви рамене и върху лицето му се мярна нещо като подобие на самодоволната му усмивка.

— За какво ли не, принцесо. — Отново стана сериозен. — Истината е, че аз не заслужавах да бъда спасен. Като вампир причиних на всички ви ужасни неща, не спрях дори и когато отново се превърнах в човек. Бих се с Мередит; рискувах живота на Бони в Тъмното измерение. Застраших живота на всички вас. — Огледа присъстващите. — Съжалявам — каза им с нотка на искрено разкаяние в гласа.

Устните на Бони затрепериха, сетне обви ръце около Деймън.

— Аз ти прощавам!

Деймън се усмихна и я погали несръчно по главата. Размени си тържествено кимване с Мередит, което явно бе знак, че и тя му прощава — този път.

— Деймън. — Мат поклати глава. — Сигурен ли си, че не си откачил? Изглеждаш ми малко… не на себе си. Никога не си бил любезен с никого от нас, с изключение на Елена.

— Ами — Деймън изглеждаше облекчен, че е намерил сили за изповедта си, — недей да свикваш с това. Мат.

Мат изглеждаше толкова сащисан и доволен, че Деймън най-после го нарече с истинското му име, вместо с обичайното „Мет“. За него това бе равносилно на подарък от Деймън. Елена видя, че Стефан смушка тайно брат си с обич, а в отговор той го сръга закачливо с лакът.

Не, нямаше да свиква с това. Деймън, временно освободен от ревността и обидите, беше красив и интригуващ, както винаги, но дяволски по-лесен за общуване. Това нямаше да трае дълго, но засега можеше да се радва и наслаждава на този нов Деймън.

За миг Елена се вгледа внимателно в двамата братя Салваторе. Вампирите, които обичаше. Стефан с меките, тъмни къдрици и морскозелени очи, дълги крайници и чувствено извита уста, която тя винаги копнееше да целуне. Нежност и сигурност и печал, заради която и тя имаше вина. Деймън, кожа и коприна и фини, изваяни черти. Непостоянен и неустоим. Обичаше и двамата. Не би могла да съжалява, би могла единствено да е искрено и изцяло благодарна на съдбата, задето ги бе изпречила на пътя й.

Ала нямаше да е лесно. Не можеше да си представи какво би могло да се случи, когато свърши това ново приятелство и разбирателство между двамата братя, между всички тях. Елена не се съмняваше, че рано или късно ще изчезне. Гневът и ревността бяха просто част от живота. Негодуванието и яростта отново щяха да се натрупат, а ревността да се съживи.

Тя стисна ръката на Стефан в своята и се усмихна на Деймън, чиито тъмни очи се присвиха.

Вътрешно въздъхна малко, сетне се усмихна по-широко. Бони беше права: колежът ги очакваше, изцяло ново приключение. Дотогава трябваше да се отдадат на удоволствията, които им попаднат на пътя.

— Захарен памук? — промълви Елена. — Не си спомням кога за последен път съм яла захарен памук. Определено подкрепям идеята на Бони за приключение.

Стефан докосна с устни нейните, целувка сладка и ефирна като захарен памук, а тя се отпусна в приятната топлина на обятията му.

Не би могло да продължи. Елена го знаеше. Но независимо от това беше много щастлива. Стефан отново беше предишният — не гневен, изплашен или тъгуващ, а този Стефан, когото обичаше. А Деймън беше жив, в безопасност и с тях. Всичките й приятели бяха около нея.

Тя наистина най-сетне си бе у дома.