Фантом

12

— Ще бъде страхотен ден — идеален за пикник — заключи Мередит спокойно.

Бони тактично, но твърдо бе повела Селия към колата на Мат, така че Мередит остана сама с Аларик — най-после! — за пръв път, откакто той бе пристигнал. Половината от нея искаше да отбие колата от пътя, да спре и да го обсипе с целувки, толкова беше радостна, че най-после е тук. По време на цялата лудост през последните няколко месеца копнееше той да е тук, да се сражава рамо до рамо с нея, да може да разчита на подкрепата му.

Но другата й половина искаше да отбие колата от пътя, да спре, да сграбчи Аларик и да настоява да й обясни каква точно е връзката му с доктор Селия Конър.

Вместо това шофираше спокойно, а двете й ръце стискаха горната част на волана, докато говореше нехайно за времето. Чувстваше се като страхливка, а Мередит Сулес никога не се е бояла от нищо. Но какво би могла да каже? Ами ако просто беше параноична и излишно се притесняваше заради едни напълно професионални отношения?

Погледна към Аларик с крайчеца на окото си.

— И така… — поде Мередит, — разкажи ми повече за проучванията си в Япония.

Аларик прокара ръце през и без това разрешената си коса и й се ухили.

— Пътуването беше невероятно. Селия е толкова умна и опитна. С такава лекота подрежда всички факти и следи за цивилизацията. За мен беше истинско откровение да я наблюдавам как разчита и извлича толкова много информация от гробовете. Досега съм имал само бегла представа за съдебната антропология, но тя успя да възстанови забележително голяма част от културата на Унмей но Шима.

— Наистина звучи невероятно — отбеляза спътницата му. Сама усещаше язвителната нотка в гласа си.

Очевидно Аларик не я забеляза и леко се усмихна.

— Отне й известно време, за да приеме насериозно моите изследвания върху паранормалното — додаде тъжно. — Учените експерти в различните области не гледат с добро око на парапсихологията. Те мислят, че хората като мен, които са избрали да прекарат живота си в изучаване на свръхестественото, са шарлатани или наивници. Или малко смахнати.

— Но все пак накрая си успял да я убедиш, нали? — Мередит се насили да зададе въпроса с приятен, неангажиращ тон. — Това е добре.

— Нещо такова — кимна Аларик. — Ние станахме приятели, така че тя престана да ме смята за пълен мошеник. Макар да мисля, че само след един прекаран ден тук, вече е склонна да вярва много повече. — Усмихна се сухо. — Тя се опитва да го скрие, но вчера бе здравата разтърсена, когато Стефан я спаси. Съществуването на вампирите потвърждава подозрението, че има много неща, за които традиционната наука не знае нищо. Сигурна съм, че ще иска да изследва Стефан, ако той й позволи.

— Мога да си представя — промърмори Мередит сдържано, преборвайки се с желанието да попита Аларик защо си мисли, че Стефан ще му съдейства, след като явно изглеждаше недоволен от това, че е разказал на Селия за него.

Аларик плъзна ръка през седалката, докато се приближи достатъчно, за да прокара нежно пръст по ръката на Мередит.

— Докато ме нямаше, научих много неща — рече той сериозно, — но съм много по-загрижен за това, което става в момента във Фелс Чърч.

— Имаш предвид тази черна магия, която вероятно се надига тук? — попита момичето.

— Имам предвид черната магия, която е взела на прицел теб и Селия — отвърна Аларик пламенно. — Не съм сигурен дали някоя от вас го приема достатъчно сериозно.

Мен и Селия, помисли си Мередит. Той е точно толкова разтревожен за нея, колкото и за мен. Може би дори повече.

— Зная, че и в миналото сме се срещали с опасността, но се чувствам отговорен за Селия — продължи Аларик. — Аз я доведох тук и никога няма да си простя, ако й се случи нещо.

Определено е повече, каза си Мередит горчиво и отдръпна ръката си от тази на Аларик.

Тутакси съжали. Какво й ставаше? Та тя не беше такава. Винаги е била спокойна, трезвомислеща. А ето че сега се чувстваше като… ами като ревниво гадже.

— А сега това нещо заплашва и теб — не спираше да говори Аларик. Докосна колебливо коляното й и този път Мередит не избута ръката му. — Мередит, зная колко си силна. Но съм ужасен, защото тази нова опасност не ми прилича на нито един от враговете, с които сме се сблъсквали досега. Не можем да се борим с нещо, което дори не можем да видим, нали?

— Можем единствено да бъдем нащрек — заяви Мередит. Беше получила доста всестранно обучение, ала дори тя не разбираше това ново зло. При все това знаеше да се защитава много по-добре, отколкото Аларик предполагаше. Стрелна го крадешком с поглед. Прозорецът му беше отворен и вятърът рошеше пясъчнорусата му коса. Двамата се познаваха толкова добре, но той все още не подозираше най-голямата й тайна.

За миг девойката се замисли дали да не му каже, но тогава той се извърна към нея и рече:

— Селия се опитва да се държи храбро, но аз зная, че е изплашена. Тя не е толкова корава като теб.

Мередит се скова. Не, сега не беше подходящият момент да признае на Аларик, че е ловец убиец. Не и докато шофира. Не и когато е толкова ядосана. Внезапно почувства ръката му тежка и лепкава върху коляното си, ала знаеше, че не може да я избута, без да издаде чувствата си. Вътрешно кипеше от яд, задето разговорът постоянно се връщаше към Селия. Аларик мислеше първо за нея. И дори когато говореше за опасността, застрашаваща Мередит, я описваше в светлината на случилото се със Селия.

Гласът на Аларик се превърна в далечно жужене, докато ръцете на Мередит стиснаха толкова силно волана, че кокалчетата й побеляха.

Наистина, защо беше толкова изненадана, че той има чувства към Селия? Мередит не беше сляпа. Можеше да е обективна. Селия беше умна, красива, реализирала се млада жена. Селия и Аларик се намираха на еднакъв етап от живота си. Мередит дори не бе постъпила в колеж. Беше привлекателна — знаеше го — и определено интелигентна. Но Селия беше всичко това и нещо повече: тя беше равна на Аларик по начин, по който Мередит все още не беше. Разбира се, Мередит беше ловец на вампири. Но Аларик не го знаеше. А и когато го узнае, дали щеше да се възхити на силата й? Или ще се отвърне от нея, уплашен от способностите й и ще се насочи към някоя по-академична личност като Селия?

Черните мехури на нещастието забълбукаха в гърдите на Мередит.

— Започвам да си мисля, че би трябвало да отведа Селия оттук, ако успея да я убедя да си тръгне. — Аларик звучеше неохотно, но Мередит едва го чуваше. Изведнъж я обзе хлад, сякаш бе обгърната от мъгла. — Може би трябва да я отведа в Бостън. Мисля, че ти също трябва да напуснеш Фелс Чърч, Мередит, ако можеш да убедиш семейството си да ти позволи да заминеш за остатъка от лятото. Би могла да дойдеш с нас или може би имаш някой роднина, при когото да отседнеш, ако близките ти не одобрят идването ти с нас. Тревожа се, че тук не си в безопасност.

— Още нищо не ми се е случило — отвърна Мередит, изненадана колко спокойно прозвуча гласът й, въпреки тъмните емоции, бушуващи в нея. — Освен това имам отговорност да съм тук и да защитавам града. Ако мислиш, че Селия ще е в по-голяма безопасност далеч оттук, постъпи така, както двамата смятате, че е най-добре. Но знаеш, че няма гаранция, че каквото и да ни заплашва, няма да я последва някъде другаде. Поне тук има хора, които вярват в опасността.

Освен това — додаде замислено — може би за Селия заплахата е отминала. Може би нападението се е отклонило и се е насочило към някой друг. Моето име се появи чак след като Стефан спаси Селия. Ако е така, опасността вероятно застрашава само мен.

Не че те е грижа, помисли си злостно Мередит и се изненада от себе си. Разбира се, че Аларик го беше грижа.

Само дето изглежда се интересуваше много повече какво ще се случи със Селия.

Ноктите й се забиха в дланите й, стискащи волана, докато отби внимателно от шосето след колата на Стефан и пое към паркинга на Топлите извори.

— Спри! — паникьосано извика Аларик, а Мередит машинално наби спирачките. Гумите изсвистяха и колата се закова на място.

— Какво? — попита Мередит задъхано. — Какво има?

И тогава я видя.

Доктор Селия Конър бе слязла от колата на Мат, за да пресече пътеката към изворите. Колата на Мередит летеше право към нея. Селия замръзна само на сантиметри от предната броня. Красивото й лице бе посивяло от ужас, а устните й оформяха едно идеално „О“.

Още секунда и Мередит щеше да я убие.