Когато отвори очи, Елена откри, че се намира в нечий таван. Широките дървени дъски на пода и ниските наклонени покривни греди бяха покрити с прах, а дългото помещение бе затрупано с вехтории: хамак, шейни, ски, кашони с надписи, надраскани с черен маркер: украса за Коледа, детски играчки, зимни дрехи на Би. Върху по-големите предмети бяха метнати мушами, които, съдейки по формите им, навярно бяха мебели — дивани, бюфети, столове, маси.
На пода в другия края на стаята беше проснат стар матрак. В единия му край имаше смачкана мушама, все едно някой го бе използвал като импровизирано легло и го бе отметнал, след като е станал.
Бледите ивици светлина проникваха през пролуките и краищата на дървените капаци на малкия прозорец в близкия край на тавана. Чу се тихо шумолене, сякаш някое мишле тършуваше в скривалището си зад покритите мебели.
Обстановката й бе странно позната.
Елена погледна към далечния край на тавана и видя, без ни най-малко да се изненада, че Деймън седи върху стария матрак, изпънал дългите си крака в черни панталони и подпрял лакти върху коленете си. Въпреки неудобната си поза, изглеждаше все едно се е излегнал грациозно.
— Местата, на които се срещаме, стават все по-малко и по-малко изискани — отбеляза Елена сухо.
Деймън се засмя и вдигна ръце в знак на опровержение.
— Ти избираш местата, принцесо — отвърна лениво. — Това е твоето шоу. Аз просто ти правя компания в приключението. — Млъкна и се замисли. — Добре, това не е напълно вярно — призна си, — но ти избираш местата. Между другото, къде се намираме?
— Не знаеш ли? — възмути се Елена престорено. — Това място е много специално за нас, Деймън! Толкова пълно със спомени! Ти ме доведе тук веднага, след като станах вампир, не помниш ли?
Той се огледа.
— О, да. Таванът на къщата, където бе отседнал учителят. Удобно убежище за тогава, но си права — изисканата обстановка ни подхожда много повече. Може ли за следващия път да предложа един хубав замък? — Потупа матрака до себе си.
Докато прекосяваше помещението, Елена се зачуди за миг колко реалистичен до най-малките подробности е сънят й. С всяка стъпка под краката й се надигаха малки облачета прах. Усещаше се леката миризма на плесенясало: не си спомняше някога да е усещала миризма в съня си, преди тези видения с Деймън.
Когато седна на матрака, миризмата на плесен се усили. Тя се сгуши по-близо до Деймън, отпусна глава на рамото му, а коженото му яке изшумоля леко, когато обви ръка около нея. Елена затвори очи и въздъхна. Чувстваше се защитена и в безопасност в обятията му — чувства, които досега не бе свързвала с Деймън, но бяха приятни.
— Липсваш ми, Деймън — промълви девойката. — Моля те, върни се при мен.
Деймън облегна страна върху главата й и тя вдъхна уханието му, на кожата му и сапуна му, както и странния, но приятен мирис на гора, специфичен за Деймън.
— Аз съм тук, при теб — рече той.
— Не и в действителност — въздъхна Елена и очите й отново се наляха със сълзи. Побърза да ги изтрие с опакото на ръката си. — Напоследък ми се струва, че май не правя нищо друго, освен да плача. Макар че когато съм тук, с теб, се чувствам по-сигурна. Но това е само сън. И това чувство няма да продължи дълго.
Деймън настръхна.
— По-сигурна? — повтори с напрегната нотка в гласа. — Не се ли чувстваш сигурна, когато не си с мен? Нима малкото ми братче не се грижи както трябва за теб?
— О, Деймън, не можеш да си представиш — поде Елена. — Стефан… — Пое дълбоко дъх, зарови глава в шепи и се разрида.
— Какво има? Какво се е случило? — попита Деймън остро. Когато Елена не отговори, а само продължи да плаче, той взе ръцете й и нежно, но твърдо ги отдръпна от лицето й. — Елена, погледни ме — настоя. — Случило ли се е нещо със Стефан?
— Не — отрони Елена през сълзи. — Ами, всъщност, да, но… и аз наистина не зная какво е станало с него, но той се промени. — Деймън се взираше настойчиво в нея. Тъмните му като нощта очи бяха приковани в нейните и тя направи усилие, за да се овладее. Мразеше да се държи така, да е толкова слаба и жалка, да хленчи на нечие рамо, вместо хладнокръвно и разумно да намери решение на възникналия проблем. Не искаше Деймън, дори Деймън в съня й, който беше само плод на подсъзнанието й, да я вижда такава. Подсмръкна и отново изтри очите си.
Деймън пъхна ръка във вътрешния джоб на коженото си яке и й подаде бяла носна кърпичка. Тя я погледна удивено, сетне отмести поглед към него, а той само сви рамене.
— Понякога се държа като старомоден джентълмен — заяви с безизразна физиономия. — Стотици години на ленени кърпички. Някои навици умират трудно.
Елена издуха носа си и попи страните си. Не знаеше какво да прави с подгизналата кърпичка — струваше й се просташко да я връчи отново на Деймън — така че продължи да я мачка и върти между пръстите си, докато усилено мислеше.
— А сега ми кажи какво става. Какво не е наред със Стефан? Какво се е случило с него? — подкани я Деймън.
— Ами… — започна Елена бавно, — не зная какво не е наред със Стефан и не зная да се е случило нещо, което да го промени, за което ти вече да не знаеш. Може би е просто реакция на твоята… сещаш се. — Внезапно й се стори откачено да говори за смъртта на Деймън, когато той седеше до нея — някак си неучтиво — но Деймън й кимна да продължи. — За него беше много тежко. А през последните два дни беше още по-напрегнат и особен. И тогава, по-рано тази вечер, бях на гроба на родителите си на гробището… — Разказа на Деймън за нападението на Стефан над Кейлеб. — Най-лошото е, че никога не съм подозирала за съществуването на подобна страна в характера на Стефан — завърши тя. — Не се сещам за нито една основателна причина той да се нахвърли така на Кейлеб — само твърдеше, че Кейлеб ме иска и е опасен. Обаче Кейлеб не е направил нищо… а Стефан изглеждаше толкова неразумен, толкова жесток. Все едно в него се бе вселил някой друг.
Очите на Елена отново плувнаха в сълзи и Деймън я притегли по-близо. Галеше косите й и обсипваше с нежни целувки лицето й. Елена затвори очи и постепенно се отпусна в ръцете му. Деймън я прегърна по-силно, а целувките му станаха по-бавни и по-страстни. Сетне обхвана лицето й със силните си, нежни ръце и впи устни в нейните.
— О, Деймън — промърмори тя. Това бе по-живо и истинско от всеки друг сън. Устните му бяха меки и топли, загатващи за съвсем лека грубост и тя имаше чувството, че се разтваря в него. — Почакай. — Той я целуна по-настойчиво, но когато тя се отдръпна, я пусна.
— Почакай — повтори момичето и се изправи. Някак си се бе отпуснала назад и наполовина лежеше върху стария мухлясал матрак с Деймън, а краката й се бяха преплели с неговите. Отдръпна се от него в другия край на матрака. — Деймън, това, което става със Стефан, ме плаши. Но това не означава… Деймън, аз все още обичам Стефан.
— Обичаш и мен, знаеш го — заяви Деймън нехайно. Тъмните му очи се присвиха. — Няма да се отървеш толкова лесно от мен, принцесо.
— Наистина те обичам — призна Елена. Сега очите й бяха сухи. Помисли си, че навярно бе изплакала сълзите си, поне засега. Когато заговори, гласът й бе доста спокоен. — Предполагам, че винаги ще те обичам. Но ти си мъртъв. — А Стефан е моята истинска любов, ако трябва да избирам между двама ви, додаде мислено, но не го изрече на глас. Какъв бе смисълът? — Съжалявам, Деймън — продължи, — но ти си отиде. А аз винаги ще обичам Стефан, но сега изведнъж започнах да се страхувам от него, от това, което би могъл да направи. Не зная какво ще стане с нас. Мислех си, че всичко ще е по-лесно, след като отново се приберем у дома, но продължават да се случват ужасни неща.
Деймън въздъхна и се отпусна върху матрака. За миг остана мълчалив и загледан в тавана.
— Слушай — рече накрая, като сключи пръсти върху гърдите си. — Ти винаги си подценявала вродената жестокост у Стефан.
— Той не е жесток! — възрази Елена разпалено. — Той дори не пие човешка кръв.
— Не пие човешка кръв, защото не иска да е жесток и брутален. Не желае никого да нарани. Но, Елена — Деймън се пресегна и улови ръката й, — малкото ми братче има избухлив характер и аз го зная най-добре.
Елена потръпна. Знаеше, че когато са били хора, Стефан и Деймън са се убили един друг в изблик на гняв заради предполагаемата смърт на Катрин. Кръвта на Катрин течеше и във вените на двамата и през онази нощ двамата бяха възкръснали като вампири. Гневът и ревността им за изгубената им любов бяха погубили и двамата.
— Както и да е — продължи Деймън, — колкото и да ми боли да го призная, Стефан никога не би те наранил и не би наранил някой друг без основателна причина. Не и без причина, която ти би одобрила. Не и сега. Той може да е избухлив, но има съвест. — Подсмихна се самодоволно и добави: — Дразнеща, лицемерна съвест, но е част от него. А и той те обича, Елена. За него ти си целият свят.
— Може би си прав — съгласи се Елена. Иска ми се ти да си там с мен. — Погледна го. Изведнъж се почувства като сънено, доверчиво, но уморено дете. — Деймън, иска ми се да не си мъртъв. Моля те, върни се при мен.
Деймън се усмихна и я целуна нежно. Но след това се отдръпна и Елена почувства, че сънят се променя. Опита се да се вкопчи в мига, но той отлетя и Деймън отново бе изгубен за нея.
— Моля те, бъди внимателен, Деймън. — Бронзовото чело на Сейдж бе прорязано от тревожни бръчки.
Не се случваше често мускулестият пазител на входа на крепостта да изглежда разтревожен — или да говори друг език — но откакто Деймън се бе надигнал от пепелта и смъртта, Сейдж му говореше меко и ясно на английски, отнасяйки се към вампира така, сякаш всеки миг щеше да се счупи.
— Аз обикновено съм внимателен — увери го Деймън, облегнат на стената на това, което наричаха мистичен асансьор, поради липса на по-добър термин. — Освен ако, разбира се, не се изявявам като бляскав и неустрашим храбрец. — Думите бяха истина, но в ушите на Деймън собственият му глас звучеше дрезгаво и несигурно.
Сейдж изглежда също бе доловил нещо нередно и красивото му лице отново помръкна от тревога.
— Знаеш, че можеш да останеш тук колкото пожелаеш.
Деймън се облегна на голата бяла стена.
— Трябва да вървя — рече отпаднало, може би за милионен път. — Тя е в опасност. Но ти благодаря за всичко, Сейдж.
Без Сейдж нямаше сега да е тук. Силният вампир го изкъпа, даде му дрехи — стилни черни дрехи с точния размер — нахрани го с кръв и го пои с гъстото вино „Черна магия“, докато Деймън се отдръпна от ръба на смъртта, над който бе надвиснал, и отново осъзна кой е.
Но… Деймън не се чувстваше като себе си. В него имаше странна празнота и болка, сякаш бе оставил нещо зад себе си, погребано дълбоко под пепелта.
Сейдж продължаваше да се мръщи, втренчен в него със сериозно и загрижено изражение. Деймън се овладя и внезапно озари приятеля си с бляскавата си усмивка.
— Пожелай ми късмет — рече.
Усмивката помогна и лицето на по-възрастният вампир се отпусна.
— Bonne chance, mon ami — отвърна той. — Пожелавам ти най-големия късмет на света.
Отново двуезичен, помисли си Деймън. Сигурно изглеждам по-добре.
— Фелс Чърч — прокънтя гласът му в пустошта. — Съединени американски щати, света на смъртните. Някъде, където мога да се скрия.
Вдигна ръка в тържествен поздрав към Сейдж и натисна единствения бутон на асансьора.
Елена се събуди в мрак. Мислено набързо направи машинална проверка: гладки, памучни чаршафи, ухаещи на омекотител, бледа светлина, процеждаща се от прозореца вдясно, върху долния край на леглото, лекото похъркване на Робърт, от спалнята им с леля Джудит в другия край на коридора. Нейната стара позната стая. Отново у дома.
Въздъхна дълбоко. Не се чувстваше толкова отчаяна, както когато си легна; нещата все още изглеждаха зле, но би могла да признае, че съществуваше възможност някой ден да се подобрят. Но очите й бяха подути и зачервени, а гърлото й бе възпалено от плач. Деймън толкова много й липсваше.
Една дъска на пода изскърца. Елена застина. Познаваше това поскърцване. Това бе високото, протестно стенание, което дъската издаваше, ако стъпиш по средата й. Имаше някой в стаята.
Елена остана да лежи неподвижно, обмисляйки всички възможности. Стефан щеше да се обади веднага, щом чуеше въздишката й. Дали Маргарет не се прокрадваше тихо, за да се пъхне в леглото до Елена?
— Маргарет? — попита тихо девойката.
Нямаше отговор. Елена наостри уши и й се стори, че долавя нечие бавно, тежко дишане.
Внезапно лампата върху бюрото й светна и Елена бе временно заслепена от ярката светлина. Виждаше единствено силуета на тъмна фигура.
Зрението й се проясни. В подножието на леглото, с лека усмивка на изваяното си лице и бдителни тъмни очи, като че ли не бе сигурен, че ще е добре дошъл, се извисяваше фигура в черно одеяние.
Деймън.