Фантом

36

Деймън се раздвижи пръв, което не изненада Елена. Коженото му яке бе обгоряло, дълбоки изгаряния браздяха лицето и ръцете му, но той се заклатушка покрай останалите и разтвори вратата на гаража. Отвън небесата тътнеха и силен порой се изсипваше на земята.

Въпреки дъжда, гаражът бе обхванат от пламъци, които пълзяха по стените на малката постройка към покрива. Когато излязоха, препъвайки се навън, Мередит, раздирана от силна кашлица, подложи лице на дъжда. Мат и Аларик поддържаха от двете страни госпожа Флауърс и я настаниха на шофьорската седалка в колата й. Елена вдигна ръце, с надеждата леещата се вода да отмие саждите и облекчи болката от изгарянията. Останалите й приятели пристъпваха замаяни недалеч от горящия гараж.

— О, Деймън — пророни Бони. За няколко секунди кашлицата я задави, та въздухът излезе с хриптене от гърдите й. Като се успокои, се наведе внимателно към Деймън и нежно го целуна по бузата, избягвайки раните. — Толкова съм щастлива, че се върна.

— Благодаря ти, червено птиченце — потупа я той по гърба. — Извини ме за миг; трябва да се погрижа за нещо. — Отдръпна се и улови Елена за ръката.

В далечината се чуваше вой на сирени, сигнализирайки приближаването на пожарната и полицейските коли.

Деймън придърпа Елена в тъмните сенки на дървото близо до къщата.

— Ела — подкани я той. — Сега се нуждаеш от кръв. — Опипа гърлото си с обгорените си пръсти и прокара нокът по една от вените си. От коженото му яке не бе останало почти нищо, само парцали и пепел висяха от него, а по лицето и тялото му все още се червенееха дълбоки рани, но вече бяха по-добре, отколкото преди няколко минути.

— Аз бих могъл да й дам — рече Стефан, приближи към тях и се облегна на стената на къщата. Изглеждаше изтощен и целият в кръв и сажди, но и неговите рани вече зарастваха. — Елена винаги с радост е приемала кръвта ми.

— Ти определено би могъл да се включиш. Но раната й е много лоша — отвърна спокойно Деймън, — а в момента ти не притежаваш достатъчно Сила, за да я излекуваш.

Елена се опитваше да не поглежда към лявата си ръка. Макар че не можеше да я движи, вече не усещаше болка. Което навярно бе лош знак. Дали това означаваше, че нервните й окончания са мъртви? Бърз, тревожен поглед надолу към ръката й, накара стомахът й да се преобърне. Дори мигновено зърване й бе достатъчно, за да види ужасяващо почернялата кървава плът, обелената кожа и… Господи. Стори й се, че мярна бяла кост под плътта. Девойката изхълца неволно.

— Пий — подкани я Деймън нетърпеливо. — Позволи ми да те излекувам, преди да са дошли и да са те отвели в отделението за изгарянията. — Елена се поколеба, а Деймън въздъхна и отново се извърна към брат си. — Виж — поде с по-мек глас, — невинаги е въпрос на Сила. Понякога даването на кръв е просто начин да се погрижиш за някого.

— Зная — отвърна Стефан и примигна уморено. — Просто не бях сигурен, че ти знаеш.

Устните на Деймън се изкривиха в иронична усмивка.

— Аз съм стар човек, малки братко — промърмори. — Зная много неща. — Отново се обърна към Елена. — Пий сега — настоя, а Стефан й се усмихна окуражаващо.

Елена му кимна, преди да притисне плътно устни към шията на Деймън. В мига, в който вкуси кръвта му, тя бе обгърната от топлина и болката в ръката изчезна. Вече не усещаше неприятния, студен дъжд, леещ се върху главата и раменете й, ледените струйки вода, стичащи се по тялото й. Чувстваше се уютно, защитена и обичана, а времето спря своя ход достатъчно дълго, за да може да си поеме дъх.

Деймън! помисли си тя и разпростря съзнанието си към неговото. Той й отвърна без думи, а с огромна вълна на загриженост и безкористна любов. Като през мъгла, Елена осъзна, че този път имаше нещо ново…

Когато в миналото Елена и Деймън позволяваха на съзнанията си да се докосват, тя често бе усещала, че една част от него остава затворена. Или, в редките случаи, когато успяваше да премине през вътрешните му бариери, които той бе издигнал срещу натрапниците, откриваше болка и гняв, изгубено дете, приковано към скала.

Сега Елена усети единствено любов и покой, докато двамата с Деймън се разтваряха един в друг. Когато най-сетне се отдръпна от него, й бяха нужни няколко секунди, за да се върне в реалния свят. Стефан вече не беше до тях. Продължаваше да вали, студената вода се стичаше през косата й, върху раменете, надолу по врата, ръцете и тялото. Ръката я болеше и все още беше доста зле изгорена, но вече бе оздравяла до етап, когато се нуждаеше от мехлем и превръзка, а не от хирургическа намеса.

Две пожарни и две полицейски коли спряха на алеята. Сигналните им лампи светеха, а сирените виеха пронизително. Близо до гаража Елена видя как Мередит пусна рязко ръката на Стефан и осъзна, че приятелката й бе пила от китката му.

През главата й мина смътната мисъл, че само преди няколко часа гледката щеше да я шокира — беше сигурна, че Мередит никога не би се докоснала до кръвта на който и да е вампир, а пък Стефан винаги е пазил кръвта си единствено за Елена, като част от специалната връзка помежду им — но сега не изпита нищо.

Все едно бариерите между членовете на групата им бяха паднали. Независимо дали това ново положение на нещата щеше да продължи или не, но сега те действително бяха едно цяло. Бяха видели най-лошото, стаено във всеки един от тях. Бяха казали истината и бяха доплували на другия бряг. И сега, ако Мередит трябваше да бъде излекувана, разбира се, че Стефан щеше да й даде кръвта си. Щеше да е същото за който и да е от тях.

Пожарникарите скочиха от колите си и за секунди развиха маркучите. Докато те се занимаваха с огъня, двама цивилни полицаи и един мъж, който очевидно бе началник на пожарната команда, се запътиха право към госпожа Флауърс, Мат, Аларик, Селия и Бони, които се бяха наблъскали в колата. Мередит и Стефан също се насочиха към тях.

— Защо не я отведоха в пансиона? — зачуди се Елена внезапно, а Деймън извърна изненадания си поглед към нея.

— Нямам представа — отвърна бавно. — Никога не ми е хрумвало, че бихме могли да влезем вътре. Предполагам, че всички искат да са отвън, за да наблюдават пожара. Да са сигурни, че фантомът няма да излезе.

— Сякаш бяхме изправени пред края на света — промълви Елена тихо, мислейки на глас. — Дори пансионът изглеждаше далеч, все едно не е бил част от случващото се. Сега, когато дойдоха и други хора, светът отново започна да се върти.

Деймън изхъмка неопределено.

— По-добре и ние да отидем там — предложи. — Мисля, че се нуждаят от помощ.

Госпожа Флауърс извиси глас възмутено, макар че Елена не успя да различи думите. Усмихваше се на себе си, докато вървеше бавно след Деймън. Откога на Деймън му пукаше, че някой друг, освен нея, се нуждае от помощ?

Когато приближиха, Елена видя, че госпожа Флауърс е слязла от колата и напълно се е превъплътила в ролята на изкуфяла и ексцентрична старица — сините й очи бяха широко разтворени, а ръцете, подпрени на хълбоците, докато Аларик държеше чадър над главата й.

— Млади човече! — тросна се тя възмутено на шефа на пожарникарите. — Какво се опитвате да намекнете с въпроса си защо колата ми не била паркирана в гаража? Със сигурност имам право да държа имуществото си където си пожелая в моята собственост! В какъв свят живеем, щом ме съдят и наказват заради това че не робувам на общоприетите условности? Да не би да се осмелявате да намеквате, че съм знаела предварително за този пожар?

— Ами, госпожо, това тепърва ще се разбере. Не намеквам нищо, но инцидентът ще се разследва — заяви мъжът с целия си авторитет на началник на пожарната.

— Какво правят тук всички тези младежи? — присъедини се към разпита и един от полицаите, докато се озърташе наоколо. Погледът му се задържа върху обгореното кожено яке на Деймън и отпраната кожа върху бузата на Стефан, под която зееше тъмночервена рана. — Ще се наложи да поговорим с всички вас — добави. — Да започнем с имената и адресите.

Стефан пристъпи напред и прикова поглед в очите на полицая.

— Сигурен съм, че няма да е необходимо — изрече тихо, с цялата сила на внушението си. Елена усещаше, че използва Силата си. — Гаражът пламна, защото го улучи светкавица от бурята. Тук бяха само старата госпожа, собственицата на пансиона, и неколцина от гостите й. Всичко е толкова ясно и просто, че не е необходимо да разпитвате когото и да било.

За миг офицерът доби объркано изражение, после кимна и лицето му се проясни.

— Тези бури понякога причиняват големи щети — съгласи се охотно.

Шефът на пожарната изсумтя.

— Какви ги дрънкаш? Тук изобщо не е падала светкавица.

Стефан отмести поглед към него.

— Няма защо да си давате труд да разследвате… — Но магията бе развалена и сега тримата мъже го гледаха подозрително.

Силата на Стефан не бе достатъчна, за да въздейства върху тримата, осъзна Елена, и той няма да може да убеди дори един от тях, ако мъжете са заедно, подхранвайки взаимните си съмнения. Лицето на Стефан беше бледо и изпито. Той бе водил дълга и тежка битка — всъщност не само една. А и Стефан никога не бе притежавал много могъща Сила, тъй като не пиеше човешка кръв. Ако се е тревожил за нея и се е подготвял за двубоя си с фантома, сигурно са минали дни, откакто се е хранил с нещо друго, освен с няколко глътки животинска кръв.

Деймън излезе напред.

— Сър? — заговори учтиво. Началникът на пожарната се извърна към него. — Ако ми отделите няколко минути насаме, бихме могли да изясним всичко това.

Мъжът се намръщи, но го последва към задната веранда на пансиона, а вторият полицай закрачи след тях. Под светлината на лампата на верандата, двамата се извърнаха към Деймън, отначало изпълнени с подозрения. Постепенно, докато той им говореше, раменете им се отпуснаха и те започнаха да кимат и да се усмихват.

Стефан отново заговори тихо на другия полицай. Елена знаеше, че е в състояние да въздейства върху един човек, дори в сегашното си състояние.

Мередит и Бони се бяха настанили на задната седалка на старата кола на госпожа Флауърс — толкова стара, че Елена подозираше, че може би е отпреди раждането на самата госпожа Флауърс — където бяха потънали в задълбочен разговор. Аларик и Селия продължаваха да подкрепят хазяйката на пансиона под чадъра, докато тя слушаше размяната на реплики между Стефан и полицая, а Мат бе застанал наблизо.

Елена мина тихо покрай тях и се плъзна отзад при Бони и Мередит. Вратата се затвори със задоволително тежко изщракване, а черната кожена седалка изскърца и изпъшка под нея.

Червените къдрици на Бони висяха мокри и прави надолу по раменете й, а няколко кичура бяха залепнали на челото й. Лицето й бе изцапано с пепел и сажди, а очите й бяха зачервени, но тя отправи искрена, широка усмивка към Елена.

— Ние победихме — заяви. — Фантомът си отиде завинаги, нали? Ние се справихме.

Мередит бе сериозна, ала в същото време ликуваше, сивите й очи сияеха. Върху устните й все още имаше петно от кръвта на Стефан и Елена потисна неволния си импулс да се протегне и да го изтрие.

— Наистина победихме — потвърди Мередит. — И двете бяхте невероятни. Бони, беше много умно от твоя страна да започнеш да замеряш фантома с различните видове ревност, които си таила. Това смути фантома. И, Елена… — Тя преглътна. — Да се хвърлиш в огъня бе толкова смело от твоя страна. Как е ръката ти?

Елена протегна ръка и размърда пръстите си пред тях.

— Невероятната мощ на вампирската кръв — рече безгрижно. — Много е полезна за последствията от една битка, нали, Мередит?

Мередит се изчерви за закачката на приятелката си, после се усмихна леко.

— Не зная — промълви. — Изглеждаше глупаво да не се възползвам от всички наши… предимства. Вече се чувствам много по-добре.

— Ти също беше страхотна, Мередит! — възкликна Бони. — Ти се би така, сякаш танцуваше. Грациозна, силна и красива и толкова смайващо корава и уверена, така ловко размахваше бойната тояга.

Елена се съгласи.

— Никога нямаше да се добера до розата, ако ти не бе ранила фантома.

— Предполагам, че всички бяхме страхотни — обяви Мередит. — Май ще трябва да насрочим първата сбирка на обществото „Взаимен възторг на възпитаниците на гимназия «Робърт Е. Лий»“.

— Трябва да намерим Мат и да му кажем колко велик беше — обяви Бони. — Предполагам, че и Стефан може да се смята за възпитаник, нали? Мисля, че сега, след като светът толкова се е променил, той може да се е дипломирал с нас. — Прозина се, като показа малкото си розово езиче като котенце. — Страшно съм уморена.

Елена осъзна, че и тя е безкрайно изтощена. Денят наистина беше много дълъг. Всъщност една много дълга година, откакто братята Салваторе се появиха във Фелс Чърч и животът им завинаги се промени. Отпусна се в седалката и облегна глава на рамото на Мередит.

— Благодаря ви, че спасихте града, и на двете ви — промърмори сънливо. Струваше й се важно да го каже. — Може би от утре отново ще заживеем нормално.

Мередит се засмя кратко и прегърна приятелките си.

— Нищо не може да ни победи. Но ние сме твърде добри, за да бъдем нормални. — Дъхът й заседна за миг в гърлото. — Когато и двете бяхте пленени от фантома — продължи тихо, — се изплаших, че този път съм ви загубила завинаги. Вие наистина сте мои сестри, не само приятелки, и аз се нуждая от вас. Искам да го знаете.

— Абсолютно — потвърди Бони и кимна възбудено. Трите приятелки се прегърнаха здраво и се засмяха, макар и малко през сълзи.

Утрешният ден щеше да дойде и може би нормалното — каквото и да бе то — също щеше да дойде. Засега трите й приятелки бяха с нея. А това беше много. Каквото и да се случеше, това й стигаше.