Фантом

30

Стефан шофираше като луд през целия обратен път до пансиона.

— Не мога да повярвам, че забравих да му кажа, че името му бе изписано — рече той за стотен път. — Не мога да повярвам, че го оставих сам.

— Намали малко — каза му Мередит, опитвайки се да удържи отпуснатото тяло на Мат на задната седалка, докато Стефан зави зад ъгъла, а гумите на колата изсвистяха. — Караш прекалено бързо.

— Трябва да бързаме — тросна й се Стефан и завъртя рязко кормилото, за да вземе острия завой надясно. Аларик се обърна от предната седалка до шофьора и стрелна панически с поглед Мередит, когато Стефан за малко да се вреже в един боклукчийски камион. Тя въздъхна. Знаеше, че той се опитва да поправи грешката си, задето не им бе казал веднага, че името на Мат се е появило в магазина за билки и амулети, но да ги убие по пътя, докато лети все едно се състезава на някое рали, не беше най-доброто решение. Освен това, макар че може би щяха да постъпят различно, ако знаеха, това навярно не би променило предопределеното за Мат. Предпазните им мерки не бяха спасили Бони и Елена.

— Поне имаш вампирски рефлекси — измърмори Мередит, по-скоро за да успокои Аларик, отколкото заради конкретната й вяра в шофьорските способности на Стефан.

Тя бе настояла да седи отзад с Мат и сега насочи вниманието си към него. Притисна ръка на гърдите му, за да не изпадне той на пода, докато колата подскачаше и се тресеше.

Той бе толкова неподвижен. Никакво потрепване или движение на очите под клепачите, което обикновено се наблюдаваше при спящите хора, само равномерно повдигане и отпускане на гръдния кош, докато дишаше. Дори не хъркаше. А тя знаеше от летните лагери в шести клас, че Мат хъркаше като гатер в дъскорезница. И то винаги.

Мередит никога не плачеше. Не и когато се случваха най-лошите и ужасни неща. И нямаше да започне сега, когато приятелите й се нуждаеха да бъде спокойна и съсредоточена, за да открие как да ги спаси. Ала ако беше от тези момичета, които плачат, а не от тези, които чертаят стратегии, със сигурност щеше да ридае. Но дори и сега гърлото й се стегна малко по-болезнено, докато се опитваше отново да възвърне спокойствието и хладнокръвието си.

Тя бе единствената, която остана. От четиримата стари приятели, преминали неразделни през училището, летата и юношеството, през всички ужаси на свръхестествения свят, тя бе единствената, която фантомът не бе заловил. Все още.

Мередит стисна зъби и хвана по-здраво Мат.

Стефан паркира пред пансиона, като по пътя дотук някак си успя да не се блъсне в друга кола или пешеходец. Аларик и Мередит започнаха да измъкват внимателно Мат от колата, като преметнаха ръцете му през вратовете си и бавно го нагласиха в седнало положение. Но Стефан просто го грабна от тях и го преметна през рамо.

— Да вървим — процеди и без повече да се обръща назад, закрачи към пансиона, като с лекота придържаше безчувственото тяло на Мат с една ръка.

— Той е много странен тип — отбеляза Аларик, докато наблюдаваше обезпокоено Стефан. Слънчевите лъчи огряха неизбръснатата му брадичка и златистите му косъмчета проблеснаха. Той се обърна към Мередит и я дари с тъжна, но обезоръжаваща усмивка. — Още едно нарушение… — поде той.

Мередит хвана ръката му, топла и солидна, в своята.

— Хайде, ела — подкани го.

След като влязоха в пансиона, Стефан се заизкачва с тежки стъпки по стълбите към горния етаж, за да остави Мат при останалите тела — при другите заспали, поправи се разгорещено Мередит.

Мередит и Аларик, ръка за ръка, се насочиха към кухнята. Когато Мередит бутна вратата, чу гласа на госпожа Флауърс.

— Наистина е много полезно, скъпа моя — казваше възрастната жена с топла нотка на одобрение в гласа. — Ти се справи много добре. Толкова съм ти благодарна.

Ченето на Мередит увисна. До кухненската маса, с госпожа Флауърс, хладна, спокойна и красива в синята си ленена рокля, се мъдреше доктор Селия Конър и посръбваше чай.

— Здравей, Аларик. Здравей, Мередит — рече Селия. Тъмните й очи се впиха студено в тези на Мередит. — Никога няма да повярвате какво открих.

— Какво? — попита Аларик нетърпеливо и пусна ръката на Мередит. Сърцето й се сви.

Селия се протегна към голямата кожена чанта, оставена на пода до стола, и извади отвътре дебела книга в изтъркана кафява кожена подвързия. Усмихна се триумфиращо и добави:

— Това е книга за фантомите. Доктор Белтрам ми я изпрати в колежа „Далкрест“. Всъщност съдържа изключително полезна и подробна информация за паранормалните явления.

— Предлагам да се пренесем в кабинета — обади се госпожа Флауърс, — където ще ни е по-комфортно и заедно ще разгледаме съдържанието на книгата.

Преместиха се в кабинета, но на Стефан, когато се присъедини към тях, явно не му бе по-комфортно.

— Различни видове фантоми — промърмори той, взе книгата от Селия и бързо я запрелиства. — История на фантомите в нашето измерение. Къде е ритуалът за прогонването? Защо това чудо няма азбучен показалец в края на книгата?

Селия сви рамене.

— Книгата е много стара и рядка. Беше много трудно да се открие и е единствената по темата, до която изобщо можем да се доберем. Може би дори е единствената, която съществува, така че ще трябва да се примирим с подобни неудобства. При тези стари текстове, авторите са целели да ги прочетеш и научиш колкото се може повече по предмета, върху който са написали, да разбереш това, което са искали да кажат, а не само веднага да откриеш нужната страница. Макар че ми се струва, че трябва да потърсиш към края.

Аларик наблюдаваше ужасено как Стефан трескаво прелиства страниците.

— Това е много рядка книга, Стефан — осмели се да се обади. — Моля те, бъди по-внимателен с нея. Искаш ли аз да погледна? Аз съм свикнал да се ориентирам бързо в подобни книги.

Стефан се озъби, буквално оголи зъби срещу него и Мередит усети как космите на тила й настръхнаха.

— Ще се справя сам, учителю. Бързам.

Присви очи и се взря в текста.

— Защо е отпечатано с толкова много заврънкулки? — оплака се той. — Не ми казвайте, че е защото е стара. Аз съм по-стар от нея, а едва разчитам написаното. Пфу! „Фантомите се хранят като вампирите с емоция по избор: вина, отчаяние, злоба, завист или похот. Колкото по-силна е емоцията, толкова по-опасен и силен е фантомът, породен от нея.“ Мисля, че това и сами можехме да го разберем.

Госпожа Флауърс стоеше малко настрани от групата, очите й бяха приковани в пространството и тя мърмореше нещо на себе си, сякаш общуваше с майка си.

— Зная — кимна тя. — Ще им кажа. — Погледът й се фокусира върху останалите, заобиколили Стефан и надничащи през рамото му. — Мама казва, че нямаме много време — предупреди ги тя.

Стефан скочи на крака и избухна:

— Зная, че нямаме време! — изрева и изведнъж се озова точно пред изненаданото лице на възрастната жена. — Не може ли майка ви поне веднъж да ни каже нещо полезно?

Госпожа Флауърс се отдръпна от него олюлявайки се и се пресегна, за да се хване за облегалката на стола. Лицето й беше побеляло и внезапно сякаш изглеждаше много по-стара и крехка, отколкото до преди малко.

Очите на Стефан се разшириха и потъмняха. Цветът им заприлича на буреносно зелено море. Той вдигна ръце, а лицето му се сгърчи ужасено.

— Съжалявам — промълви. — Госпожо Флауърс, простете ми. Не исках да ви изплаша. Не зная какво ми стана… Просто съм толкова разтревожен за Елена и останалите.

— Зная, Стефан — рече старицата сериозно. Тя бе възвърнала равновесието си и отново изглеждаше по-силна, по-спокойна и по-мъдра. — Ще си ги върнем, бъди сигурен. Трябва да имаш вяра. Мама има.

Стефан седна и отново насочи вниманието си към книгата. Устните му бяха стиснати в права линия.

Настръхнала от мрачно предчувствие, Мередит стисна още по-силно бойната тояга, докато го наблюдаваше. Когато разкри на останалите, че членовете на семейството й по наследство са ловци на вампири и че сега е неин ред да поеме тази отговорност, тя заяви на Елена и Стефан, че никога не би се обърнала против Стефан, че разбира, че той не е като другите, зли вампири, че той е добър, безобиден и мил с хората.

Тя не бе направила подобно обещание за Деймън, а и Елена и Стефан не я бяха молили за това. Всички споделяха неизказаното разбиране, че Деймън не би могъл да се охарактеризира като безобиден, не дори и когато неохотно им помагаше и че когато става дума за него, Мередит сама трябваше да реши и прецени.

Но Стефан… никога не бе мислила, че това би могло да се случи, обаче сега Мередит се тревожеше, че някой ден може да не е в състояние да спази обещанието си за Стефан. Никога не го бе виждала да се държи по този начин, както напоследък: неразумно, гневно, грубо, жестоко и непредсказуемо. Тя разбираше, че държанието му навярно е причинено от фантома, но дали Стефан не ставаше прекалено опасен? Дали би могла да го убие, ако се наложи? Той беше неин приятел.

Сърцето на Мередит препускаше бясно. Видя, че кокалчетата на пръстите й, стискащи бойната тояга, са побелели, а ръката я заболя от напрежението. Да, осъзна девойката, тя щеше да се бори със Стефан и щеше да се опита да го убие, ако се наложи. Вярно беше, че той бе неин приятел, но дългът й бе на първо място.

Пое дълбоко дъх и съзнателно отпусна ръце. Запази спокойствие, заповяда си тя. Дишай, Стефан малко или много се владееше. Не беше решение, което й предстоеше да вземе. Поне не още.

Няколко минути по-късно Стефан спря да прелиства страниците.

— Ето тук. Мисля, че е това — заяви и подаде книгата на госпожа Флауърс. — Тя прегледа набързо страницата и кимна.

— Това ми се струва точният ритуал — рече сериозно възрастната жена. — Мисля, че разполагам с всичко необходимо, за да го изпълним тук, в къщата.

Аларик се пресегна към книгата. Прочете магията и се намръщи.

— Нужно ли е да бъде кървава магия? — попита той госпожа Флауърс. — Ако се провали, фантомът може да успее да я използва срещу нас.

— Боя се, че е задължително да е кървава магия — отвърна госпожа Флауърс. — Ще ни е нужно повече време, за да експериментираме с промяна на магията, а тъкмо с време не разполагаме. Ако фантомът може да използва пленниците си по начин, по който подозираме, то той само ще става още по-силен.

Аларик понечи да заговори отново, но беше прекъснат.

— Почакайте — намеси се Селия с леко писклива нотка в обикновено дрезгавия си глас. — Кървава магия? Какво означава това? Аз не желая да се замесвам в нищо… — потърси подходящата дума — неприятно.

Посегна към книгата, но Стефан сложи длан отгоре й.

— Неприятно или не, точно това ще направим — каза тихо, ала гласът му бе твърд като стомана. — И ти си част от това. Вече е твърде късно, за да се отказваш. Аз няма да ти позволя.

Селия потръпна конвулсивно и се сви в стола си.

— Не смей да ме заплашваш — изрече, но гласът й трепереше.

— Всички да се успокоят — намеси се Мередит остро. — Селия, никой няма да те принуждава да правиш нещо, ако не си съгласна. Ако се наложи, аз лично ще те защитя. — Погледът й се стрелна към Аларик, който гледаше разтревожено ту едната, ту другата. — Но ние се нуждаем от помощта ти. Моля те. Може би си спасила всички ни с намирането на книгата и ние сме ти благодарни, но Стефан е прав — сега ти вече също си част от това. Не зная дали ще се получи без теб. — Поколеба се за миг. — Или ако не се получи, ти може да останеш единствената мишена на фантома — додаде лукаво.

Селия отново потръпна и обви ръце около себе си.

— Не съм страхлива — пророни нещастно. — Аз съм учен и този… ирационален мистицизъм ме безпокои. Но съм с вас. Ще ви помогна с каквото мога.

За пръв път Мередит изпита прилив на симпатия към нея. Разбираше колко трудно сигурно бе за Селия да продължи да се смята за логична персона, докато границите на това, което винаги бе възприемала като реалност, се рушаха около нея.

— Благодаря ти, Селия. — Мередит огледа останалите. — Разполагаме с описанието на ритуала. Разполагаме и с всичките необходими съставки. Трябва само да съберем всичко и да започнем с правенето на магията. Готови ли сме?

Всички се изправиха. По лицата им бе изписана непоколебима решителност. Колкото и да бе плашещо, беше добре най-после да имат цел и план.

Стефан дишаше дълбоко, за да овладее емоциите си. Раменете му се отпуснаха и позата му вече не приличаше толкова на стойка на хищник, готов за скок.

— Добре, Мередит — рече. Буреносните зелени очи срещнаха хладната ведрина на тъмносивите. — Да го направим.