Фантом

20

— Бисквитки — оповести Аларик мрачно. — Бони мисли, че би могла да преглътне няколко бисквитки. Само за да запази силите си.

— Бисквитки, разбрах — отвърна Мередит и затършува из шкафовете в кухнята на госпожа Флауърс за купа за разбиване. Тупна върху плота голяма купа от китайски порцелан, която навярно бе по-стара от нея, и надникна в хладилника. Яйца, мляко, масло. Брашно във фризера. Ванилия и захар в шкафа.

— Я се погледни! — възкликна Аларик възхитено, когато Мередит отвори пакетче масло. — Дори нямаш нужда от рецепта. Има ли нещо, което не умееш?

— Много неща — отвърна Мередит, разтапяща се в топлината на погледа му.

— С какво мога да ти помогна?

— Можеш да вземеш друга купа за бъркане, да смесиш две чаши брашно и една чаена лъжичка бакпулвер — изреди Мередит. — Ще разбия маслото с другите съставки в тази купа, а след това ще ги смесим.

— Разбрах. — Аларик намери купа и мерилни чашки и започна да отмерва съставките. Мередит наблюдаваше силните му загорели ръце, които уверено сипваха брашното. Аларик има страхотни ръце, помисли си девойката. Раменете му също бяха хубави, както и лицето. Всъщност целият беше красив.

Осъзна, че изпива с поглед гаджето си, вместо да разбърква, и усети как страните й пламват, въпреки че никой не я гледаше.

— Ще ми подадеш ли мерилните чашки, когато свършиш с тях?

Той й ги подаде.

— Зная, че става нещо страшно и аз също искам да закрилям Бони — заяви той и се усмихна леко, — но мисля, че тя малко се възползва от ситуацията. Обича всички да я глезят.

Мат се спусна по стълбите и влезе в кухнята.

— Мисля, че Бони трябва да пийне малко чай, след като излезе от ваната — оповести той. — Госпожа Флауърс прави заклинания за закрила в спалнята на Бони, но каза, че имала смес от лайка и розмарин, които били подходящи за успокояващ чай. Трябва да сложим и мед.

Мередит се съсредоточи върху разбъркването на сместа за бисквитките, а Мат кипна вода и внимателно отмери от изсушените билки и меда, за да приготви чая според точните наставления на госпожа Флауърс. Когато най-после свърши със суетенето около напитката, Мат взе внимателно в ръка чашката и чинийката от фин порцелан.

— Я чакай, може би е по-добре да взема целия чайник — реши. — Мередит, сигурна ли си, че Бони е взела от къщи всичко, от което се нуждае? — попита, докато търсеше табла, за да ги носи.

— Остана в къщата близо половин час. Взе всичко, което искаше — отвърна Мередит, — а ако сме пропуснали нещо, сигурна съм, че госпожа Флауърс ще ни услужи.

— Добре — кимна Мат. Хубавото му лице беше напрегнато, докато взимаше таблата, без да не разлее нищо. — Просто искам да съм сигурен, че Бони ще е добре.

Излезе от кухнята и Мередит се заслуша в стъпките му нагоре по стълбата. След като се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, двамата с Аларик избухнаха в смях.

— Да, тя определено се възползва от ситуацията и се глези — рече Мередит, когато спря да се смее.

Аларик я притегли към себе си. Сега лицето му бе сериозно и съсредоточено. Момичето затаи дъх. Когато бяха толкова близо, можеше да види скритите златисти точици в лешниковите му очи и двамата се чувстваха така, сякаш споделяха тайна, известна само на Мередит.

— Харесва ми как се грижиш за приятелката си — довери й Аларик с нисък глас. — Това, което най-много ми харесва, е, че ти знаеш, че тя прекалява, за да види какво ще направиш за нея, и се смееш, но въпреки това ще й дадеш всичко, от което се нуждае. — Намръщи се леко. — Не, това не е съвсем вярно. Обичам това, че съумяваш да откриеш забавната страна в тази ситуация, ала това, което най-много обичам, е колко добре се грижиш за всички, които можеш. — Придърпа я още по-близо. — Предполагам, че най-вече обичам теб, Мередит.

Мередит го целуна. Как е могла да се тревожи, че Селия би могла да застане между тях? Все едно мъгла застилаше очите й, така че да не може да види истината: Аларик беше луд по нея.

След минута тя се отскубна от прегръдките му и се зае отново с бисквитките.

— Ще ми подадеш ли тавата? — попита Аларик и застина за миг.

— Добре… — промърмори младият мъж.

Като затвори очи, Мередит призова цялата си сила. Трябваше да му каже. Беше обещала на себе си, че ще го стори.

Той й подаде тавата и тя се зае да загребва и излива в нея със супена лъжица тестото.

— Трябва да ти кажа нещо, Аларик — заговори Мередит.

Аларик замръзна до нея.

— Какво е то? — В гласа му прозвуча предпазлива нотка.

— Ще ти прозвучи невероятно.

Той се изсмя кратко.

— По-невероятно от всичко друго, което се случи, откакто се… — Беше трудно да го каже. — Аз произлизам от семейство на ловци на вампири. През целия си живот съм обучавана да се бия. Предполагам, че да се грижа за хората, е семейна черта. — Усмихна се неуверено.

Аларик се взираше слисано в нея.

— Кажи нещо — обади се след малко Мередит.

Той отметна косата от очите си и се огледа като обезумял.

— Не зная какво да кажа. Изненадан съм, че досега никога не си ми го казвала. Мислех… — замълча, — че се познаваме много добре.

— Семейството ми… — поде Мередит нещастно. — Те ме накараха да се закълна, че ще запазя тайната ни. Никога не съм го казвала, на никого. До преди няколко дни.

Аларик затвори очи за миг и ги притисна силно с длани. Когато ги отвори, изглеждаше по-спокоен.

— Разбирам. Наистина разбирам.

— Почакай — продължи Мередит. — Има и още. — Тавата бе пълна и тя се огледа за нещо, с което да запълни ръцете си, докато говори. Избра една кърпа за чинии и започна да я извива нервно между пръстите си. — Спомняш ли си, че Клаус е нападнал дядо ми?

Аларик кимна.

— Е, преди няколко дни открих, че той е нападнал и мен и е откраднал брат ми — брат, за чието съществуване не знаех — отвел го е със себе си и го е превърнал във вампир. А от мен е направил — тогава съм била само на три — нещо като полувампир. Живо момиче, но такова, което трябва да яде кървавица и понякога има… остри зъби като на котка.

— О, Мередит… — Лицето на Аларик изразяваше огромно съчувствие, когато пристъпи към нея с разтворени ръце. Към мен, отбеляза Мередит. Не се отдръпна, не се изплаши.

— Почакай — възпря го тя. — Елена поиска от пазителите да променят всичко и животът да стане такъв, какъвто би бил, ако Клаус никога не се бе появявал тук. — Остави кърпата за чинии. — Така че това никога не се е случило.

— Какво? — изуми се Аларик, вперил поглед в нея.

Девойката кимна, а по лицето й се разля безпомощна, смутена усмивка.

— Дядо ми е умрял в старчески дом във Флорида преди две години. Аз имам брат — когото, за нещастие, не си спомням — бил е изпратен в пансион, когато сме били на дванайсет и е постъпил в армията, когато е навършил осемнайсет. Очевидно е проблемното дете в семейството. — Пое дълбоко дъх. — Аз не съм вампир. Нито дори наполовина вампир. Не и сега.

Аларик продължаваше да се взира в нея.

— Леле — промълви. — Почакай. Това означава ли, че Клаус още е жив? Може ли сега да дойде тук, да преследва семейството ти?

— Мислих за това — доволна да премине към практичната страна на нещата. — Не смятам. Елена помоли пазителите да променят Фелс Чърч, така че все едно Клаус никога не е идвал тук. Тя не поиска от тях да променят Клаус и битието му. Що се отнася до него, мисля, че е логично да е дошъл много отдавна и сега да е мъртъв. — Усмихна се неуверено. — Поне се надявам.

— Значи си в безопасност — заключи Аларик, — поне дотолкова доколкото един ловец на вампири може да бъде. Това ли трябваше да ми кажеш? — Когато Мередит кимна, той се протегна и отново я взе в обятията си. Задържа я здраво притисната до гърдите си. — Бих те обичал и с острите ти зъби. Но се радвам за теб.

Мередит затвори очи. Беше длъжна да му каже, да разбере как би реагирал, ако пазителите не бяха променили всичко. Заля я огромна топла вълна на задоволство.

Аларик притисна устни към косата й.

— Почакай — отново го възпря тя и той я пусна и я погледна въпросително.

— Бисквитките — засмя се Мередит, сложи ги във фурната и нагласи таймера на десет минути.

Целуваха се, докато таймерът не иззвъня.

— Сигурна ли си, че ще си добре сама? — попита Мат разтревожено, застанал до леглото на Бони. — Ще съм долу, ако се нуждаеш от нещо. Или може би трябва да остана тук. Бих могъл да спя на пода. Зная, че хъркам, но ще се опитам да се сдържа, кълна се.

Бони му се усмихна храбро.

— Ще бъда добре, Мат. Много ти благодаря за всичко.

Мат й хвърли последен загрижен поглед, потупа я неловко по ръката и излезе от стаята. Бони знаеше, че се мята и върти в леглото си, обмисляйки как да осигури безопасността й. Нищо чудно накрая да легне да спи на пода пред вратата й, помисли си тя и се размърда доволно в леглото.

— Приятни сънища, скъпа моя — пожела й госпожа Флауърс, заела мястото му край леглото на Бони. — Очертала съм около теб магически кръг с всички защитни заклинания, които зная. Надявам се чаят да ти хареса. Отварата е мой специалитет.

— Благодаря ви, госпожо Флауърс — отвърна Бони. — Лека нощ.

— Ти май изпитваш доста голямо удоволствие от всичко това — подхвърли Мередит, когато се появи с чиния с бисквити. Накуцваше, но твърдо отказа да ползва бастун или патерица, след като глезенът й бе превързан.

Всъщност… Бони се вгледа внимателно в приятелката си. Страните й бяха зачервени, а обичайно пригладената й коса бе разрешена. Мисля, че тя е много щастлива от заминаването на Селия за университета във Вирджиния, каза си Бони със самодоволна усмивка.

— Просто се опитвам да поддържам висок дух — отвърна Бони с дяволита усмивка. — А и нали знаеш поговорката: „Когато животът ти дава лимони, направи си лимонада“. Моята лимонада е да имам на разположение Мат, който се опитва да изпълни всичките ми желания. Жалко, че няма повече момчета около нас.

— Не забравяй за Аларик — напомни й Мередит. — Той ми помогна да направя бисквитите. Освен това в момента проучва всякаква информация, която може да е свързана с това.

— А, значи всички ме глезят и обслужват, точно както ми харесва — пошегува се Бони. — Казах ли ти колко ми се услади вечерята, която ми приготви? Всичките ми любими ястия… все едно е рожденият ми ден. Или последната ми вечеря — додаде вече с по-сериозен тон.

Мередит се намръщи.

— Сигурна ли си, че не искаш да остана тук? Зная, че полагаме всички усилия, за да пазим къщата, но не знаем срещу какво се борим. И само защото последните две нападения се случиха през деня, докато всички бяхме наоколо, това не означава непременно, че винаги ще е така. Ами, ако това незнайно зло, каквото и да е то, успее да се промъкне през защитите ни?

— Всичко ще е наред, нищо няма да ми се случи — увери я Бони. Разумът й я предупреждаваше, че е в опасност, ала странно, не се боеше. Намираше се в една къща с всички хора, на които вярваше, и които изцяло се бяха посветили на осигуряване на безопасността й. Освен това имаше план за нощта — нещо, което не можеше да осъществи, ако Мередит спи в стаята й.

— Сигурна ли си? — засуети се Мередит.

— Да — отвърна Бони категорично. — Ако тази нощ предстои да ми се случи нещо лошо, щях да го знам предварително, нали? Защото съм медиум и получавам предупреждения за подобни неща.

— Хммм — промърмори Мередит и повдигна едната си вежда. За миг изглеждаше сякаш се кани да възрази. Бони не откъсваше твърдия си поглед от нея. Накрая приятелката й остави чинията с бисквити върху масичката до леглото до чайника, който Мат бе донесъл по-рано, дръпна завесите на прозореца и се огледа притеснено, за да види дали не е пропуснала нещо.

— Добре тогава — кимна тя. — Аз съм в съседната стая, ако се нуждаеш от мен.

— Благодаря, Мет. Лека нощ. — Веднага щом дръжката щракна, Бони се протегна в леглото и отхапа от още топлата бисквита. Вкусно.

Върху устните й бавно разцъфтя усмивка. Сега беше центърът на вниманието, все едно беше героиня от викторианската епоха, чезнеща от неизлечима болест. Бяха й казали да си избере любимата стая от многото спални в пансиона и тя бе предпочела тази. Беше очарователна стая с кремав тапет на розови шарки и легло от кленово дърво, с елегантно извити табли в двата края.

Мат през цялата вечер не се отдели от нея, Госпожа Флауърс се суетеше около нея, разбухваше възглавниците й, предлагаше билковите си отвари, а Аларик най-съвестно проучваше за защитни заклинания във всички гримоари, които успя да открие. Дори Селия, която винаги беше доста скептична и подигравателна относно „виденията“ й, обеща, преди да замине, да се обади веднага, щом открие нещо полезно.

Бони се обърна настрани и вдъхна аромата на чая на госпожа Флауърс. Тук, в тази уютна стая, беше невъзможно да повярва, че се нуждае от закрила, че дори в тази секунда би могла да е в опасност.

Но дали наистина беше? Какъв бе срокът, след като се изпишеше нечие име? Селия бе нападната един час, след като името й се изписа. Мередит пострада един ден след появата на името й. Може би нещата започваха да се развиват по-бавно. Може би Бони нямаше да е в опасност чак до утре на обяд. Или следващата седмица. А името на Деймън се появи преди нейното.

Кожата на Бони настръхна при спомена за името на Деймън, изписано с водните растения. Деймън беше мъртъв. Тя го бе видяла да умира — всъщност той бе умрял заради нея (макар че всички останали, в загрижеността си за Елена, изглежда го бяха забравили). Но появата на името му трябваше да означава нещо. И тя бе решена да узнае точно какво е.

Ослуша се. Чуваше как Мередит се движи в съседната стая, а равномерното тупкане навярно означаваше, че тренира с бойната си тояга. От долния етаж пък долитаха приглушените гласове на Мат, Аларик и госпожа Флауърс, разговарящи в кабинета.

Бони можеше да чака. Наля си чаша чай, отхапа друга бисквита и размърда доволно пръстите на краката си по меките розови чаршафи. Харесваше й да е свръхестествен инвалид.

Един час по-късно бе приключила с чая и всички бисквити, а къщата тънеше в тишина. Време беше.

Измъкна се от леглото. Дългите крачоли на щампованата й пижама се развяха около глезените й. Бони отвори чантата, в която бе донесла необходимите си вещи за пренощуването. Докато Мередит я чакаше на долния етаж в дома й, тя бе взела изпод дъската на пода томчето „Прекосяване на границите между живите и мъртвите“, кутия кибрит, сребърен нож и четири свещи, от които се нуждаеше за ритуала. Сега ги извади от чантата и нави килимчето пред леглото, за да коленичи на пода.

Тази нощ нищо нямаше да я спре. Щеше да достигне до Деймън. Може би той можеше да й каже какво става. Или може той да се намираше в някаква опасност на мястото, където отиваха мъртвите вампири, и трябваше да бъде предупреден.

Във всеки случай той много й липсваше. Бони отпусна рамене и обви за миг ръце около себе си. Смъртта на Деймън я бе наранила, не че някой бе забелязал. Вниманието и симпатиите на всички бяха отправени към Елена. Както обикновено.

Бони се върна към работата си. Запали бързо първата свещ, покапа малко восък върху пода, за да я закрепи, като я постави от северната си страна.

— Огън на севера, защити ме — прошепна момичето. После запали останалите по посока, обратна на часовниковата стрелка: черна на север, бяла на запад, черна на юг, бяла на изток. Когато защитният кръг се затвори около нея, тя стисна очи и остана притихнала няколко минути и се концентрира, за да достигне до силата в центъра на съществото си.

Когато отвори очи, пое дълбоко дъх, взе сребърния нож, и бързо, за да не се изплаши и разколебае, сряза дланта на лявата си ръка.

— Ох! — простена тя и обърна длан, за да покапят капки кръв на пода пред нея. След това потопи пръстите на дясната си ръка в кръвта и намаза по малко върху всяка една от свещите.

Кожата й я засмъдя болезнено, когато магията се надигна около нея. Сетивата й се изостриха и тя долови леки движения във въздуха, сякаш в полезрението й се появяваха и изчезваха проблясъци светлина.

— Обръщам се към теб през мрака — занарежда тя. Нямаше нужда да поглежда в книгата; беше научила наизуст тази част. — С моята кръв те викам; с огъня и среброто те викам. Чуй ме през студа отвъд гроба. Чуй ме през сенките отвъд нощта. Призовавам те. Нуждая се от теб. Чуй ме и ела!

Всичко в стаята застина с неподвижността на очакването, все едно някакво огромно същество бе затаило дъх. Бони имаше чувството, че е обградена от публика, замряла в нетърпението си. Булото между световете щеше да се повдигне. Не се съмняваше.

— Деймън Салваторе — изрече ясно. — Ела при мен.

Нищо не се случи.

— Деймън Салваторе — повтори Бони, този път по-неуверено, — ела при мен.

Напрежението, усещането за вълшебство в стаята започнаха да се разсейват, като че ли невидимата публика тихо се изнизваше в мрака.

Въпреки това Бони знаеше, че магията е сполучила. Изпитваше странното, абсолютно чувство за прекъсване, все едно говореше по телефона и сигналът от мобилния оператор внезапно бе изчезнал. Нейното повикване бе предадено, беше сигурна в това, но на другия край нямаше никого. Само че какво означаваше това? Дали душата на Деймън просто… си бе отишла?

Изведнъж Бони чу нещо. Едва доловимо дишане, сякаш се бе открехнала невидима пролука в безкрая на времето.

Имаше някой точно зад нея.

Космите на тила й настръхнаха. Не беше прекъснала защитния кръг. Нищо нямаше да може да прекоси този кръг, със сигурност не и дух, но който и да беше зад нея, се намираше в кръга, толкова близо до Бони, че почти се докосваха.

Бони замръзна. После бавно отпусна ръка и затърси ножа.

— Деймън? — прошепна момичето несигурно.

— Деймън не желае да говори с теб — прозвуча нисък глас зад гърба й. Тембърът му бе сладък като мед, ала в същото време с отровен привкус, лукав и странно познат.

— Защо не? — попита Бони с треперещ глас.

— Той не те обича — отвърна гласът с мек, убедителен тон. — Никога дори не е забелязвал присъствието ти, освен ако не е искал нещо от теб. Или може би само е искал да накара Елена да ревнува. Знаеш го.

Бони преглътна, твърде изплашена, за да се извърне, твърде ужасена, за да види на кого принадлежи гласът.

— Деймън забелязва само Елена. Деймън обича само Елена. Дори сега, когато е мъртъв и изгубен за нея, той няма да чуе твоя зов — продължи да реди гласът напевно. — Никой не те обича, Бони. Всички обичат Елена и на нея това й харесва. Елена пази всички за себе си.

Очите на Бони запариха и една-единствена сълза се търкулна по бузата й.

— Никой никога няма да те обича — прошепна гласът. — Не и когато застанеш до Елена. Защо иначе си мислиш, че всички гледат на теб само като приятелка на Елена? През цялото време, докато бяхте в училище, тя бе огряна от слънцето, а ти винаги си била скрита в нейната сянка. Елена се погрижи да е така. Тя не може да понася да споделя с някого вниманието на околните.

Думите отекваха в съзнанието на Бони и внезапно нещо в нея се размърда. Леденият ужас, сковал я само до преди минути, се разтопи, отстъпвайки място на засилващ се гняв.

Гласът беше прав. Как така никога досега не го бе проумяла? Елена беше приятелка на Бони само защото Бони бе отражение на собствената й красота, на блясъка й. Тя я използваше от години, без да й пука за чувствата на Бони.

— Тя се интересува само от себе си — изхлипа Бони. — Защо никой не го осъзнава? — Избута книгата настрани и тя събори черната свещ откъм северната страна, прекъсвайки кръга. Фитилът запуши, засъска и всички останали свещи също угаснаха.

— Аххх — измърка доволно гласът и в същото време нишки тъмна мъгла започнаха да се процеждат от ъглите на стаята. Страхът й се завърна така бързо, както се бе изпарил. Бони се извъртя, стиснала ножа, готова да се изправи срещу гласа, ала там нямаше никой — само тъмна, безформена мъгла.

В гърдите й се надигна истерия, изправи се на крака и се запрепъва към вратата. Но мъглата се движеше бързо и много скоро Бони цялата бе обгърната от нея. Нещо падна и издрънча върху пода. Тя не можеше да вижда на повече от няколко сантиметра пред себе си. Отвори уста и се опита да извика, но мъглата се спусна върху устните й, превръщайки вика й в приглушено стенание. Усети как пръстите, стиснали ножа, се разтварят и той тупна с глух звук на пода. Зрението й се замъгли. Бони се опита да повдигне крака си, но не можа да помръдне.

Тогава, заслепена от мъглата, тя изгуби равновесие и полетя напред към тъмнината.