Фантом

32

Мат гледаше с ужас как фантомът разтърсва Деймън като парцалена кукла.

Елена се извъртя и прикова очи в Мат и Бони.

— Трябва да го спасим — прошепна със страстна решителност и хукна да си проправя път през купчините пепел.

Мат си каза, че ако Деймън с цялата си вампирска сила и бойни умения, усъвършенствани през вековете, е толкова безпомощен в ръцете на този фантом — и, Господи, по начина, по който съществото сега го тресеше напред-назад, главата на Деймън наистина щеше да отхвръкне като коркова тапа — тъй че самият той, заедно с Бони и Елена, нямаха никакъв шанс да победят в тази схватка. Единственият въпрос бе дали фантомът ще убие и тях.

А истината беше, че Мат дори не харесваше Деймън, и то ни най-малко. Разбира се, той бе помогнал да се спаси Фелс Чърч от Катрин и Клаус и демоните китсуне, но си оставаше жесток убиец, саркастичен, надменен, самонадеян, арогантен, отвратителен, обикновено неприятен вампир. Несъмнено Деймън през дългия си живот бе причинил болка и страдание на много повече хора, отколкото бе помогнал, дори и да му се признае, че е спасил живота на всички жители на Фелс Чърч. Освен това винаги наричаше Мат „Мет“, преструвайки се, че не си спомня истинското му име, което беше абсолютно вбесяващо. И Деймън го правеше именно с тази цел.

При все това Елена обичаше Деймън. Незнайно поради каква причина. Вероятно по същата необяснима причина, поради която добрите и почтени момичета се влюбваха в лошите момчета, предполагаше Мат. Самият той, като един принципен и безкомпромисно почтен младеж, никога не е бил привличан от подобни хора.

Но Елена — да.

А и Деймън беше част от отбора, така да се каже, а един почтен и принципен човек никога нямаше да остави на някой свой съотборник да му бъде откъсната главата от демон в образа на жена върху покрита с пепел луна в някакво друго измерение, без поне да се постарае с всички сили да го спаси.

Дори и изобщо да не харесваше въпросния съотборник.

Мат се затича след Елена и Бони ги последва. Когато стигнаха до фантома, Елена вече дращеше по леденосинята ръка, стиснала гърлото на Деймън, опитвайки се да разтвори пръстите й достатъчно, за да подпъхне своите отдолу. Фантомът почти не й обръщаше внимание. Мат въздъхна вътрешно заради цялата безпомощност и безнадеждност на ситуацията, и с широк замах във въздуха насочи силното си кроше към корема на фантома.

Преди юмрукът му да се стовари върху противника, мишената му се превърна от солиден лед в завихрена, неуловима мъгла и юмрукът ми премина през фантома. Изгубил равновесие, Мат се олюля и падна върху парообразния торс на фантома.

Беше все едно да паднеш в смразяващо ледените води на отходен канал. Вкочаняващ студ и ужасна смрад обгърнаха Мат. Той се отдръпна от мъглата, повръщаше му се и целият трепереше, но се задържа прав. Примигна замаяно наоколо.

Елена се бе вкопчила в пръстите на фантома, дращеше и теглеше, а съществото я наблюдаваше с нещо като дистанцирана развеселеност, ни най-малко обезпокоено от мъчителните усилия на момичето. После се премести, толкова бързо, че Мат зърна само някаква синьо-зелена мъглявина, и Елена полетя с разперени ръце и крака към купчина пепел. Тя веднага се изправи на крака, от челото й се стичаше кръв, оставяйки червени следи в пепелта, покриваща кожата й.

Бони също се опитваше да се включи в битката — беше заобиколила фантома и сега го удряше и риташе. По-точно краката и юмруците й потъваха безполезно в мъглата на фантома, но от време на време някой удар попадаше върху по-солиден лед. Но тези удари изглеждаха напълно безрезултатни — Мат не беше сигурен дали жената фантом изобщо бе забелязала атаката на Бони.

Вените върху врата на Деймън се бяха издули и той висеше безсилно от ръката на чудовището. Плътта на врата му бе побеляла покрай разтегнатите сухожилия. Независимо дали беше много силен стар вампир или не, но Деймън страдаше. Мат отправи молба към светеца, закрилник на хората, преследващи изгубени каузи, който и да бе той, и се хвърли отново в битката.

Беше плътна чернота. Сетне имаше болка и чернотата доби червеникав оттенък, а накрая се проясни и Деймън отново можеше да вижда.

Фантомът — тази кучка фантом — го държеше за врата, а кожата й бе толкова студена, че го изгаряше навсякъде, където го докосваше. Не можеше да се движи.

Но виждаше Елена, застанала под него. Красивата Елена, покрита с пепел, със стичащи се струйки кръв по лицето и тялото, с оголени зъби и пламтящи очи като на древна богиня воин. Сърцето му се изпълни с любов и страх. Храброто малко червено птиченце и момчето Мет бяха редом с нея.

Моля ви, искаше да им каже. Не се опитвайте да ме спасите. Бягайте, Елена, трябва да бягаш.

Ала не можеше нито да се движи, нито да говори.

После фантомът промени позата си и Деймън видя как Елена спря атаката си и се хвана за корема, с изкривено от болка лице. Мат и Бони също се държаха, лицата им бяха сгърчени, а устите отворени, за да крещят. С писък Бони се срути в пепелта.

О, не, помисли си Деймън, пронизан от ужас. Не и Елена. Не и червеното птиченце. Не и заради мен.

Тогава внезапно силен порив на вятъра се завихри около него и той бе изскубнат от хватката на фантома. В ушите му бучеше, а очите му пареха. Когато се огледа, видя Бони и Елена, а дългите им коси плющяха около тях; ръцете на Мат се въртяха като колела; а стъкленозеленото лице на фантома за пръв път изразяваше смайване, а не присмехулна увереност.

Торнадо, помисли си отнесено Деймън, а после видя Портата, и осъзна, че за пореден път е запратен към мрака.

Сега вятърът ревеше оглушително и Стефан трябваше да извиси глас до бесен вик, за да се чува. Трябваше да държи и двете си ръце, притиснати върху книгата — тя бе издърпана изпод тях, сякаш нещо живо и много силно съзнателно се опитваше да я отмъкне.

— Mihi adi. Te voco. Necesse est tibi parere — каза Стефан. — Ела при мен. Аз те призовавам. Трябва да се подчиниш.

Вятърът, вилнеещ в гаража, стана още по-силен. Отвън се разнесе тътен.

Стефан наблюдаваше най-вътрешния кръг, дълбоко в сенките на гаража, ала там нямаше нищо. Противоестественият вятър започна да стихва. В гърдите му се надигна паника. Нима се бяха провалили? Погледна тревожно към Аларик и Мередит, после към госпожа Флауърс, но никой от тях не го гледаше, всички се бяха вторачили в кръга.

Стефан също извърна поглед натам, въпреки всичко изпълнен с надежда. Но нямаше нищо.

Почакай.

Едва забележимо движение на нещо, в самия център на кръга, леко проблясване на синьо-зелена светлина, с която нахлу и студът. Не като студеният вятър, вилнеещ в гаража, а по-скоро като ледено дихание — вдишване и издишване, вдишване и издишване — бавно и равномерно и смразяващо ледено, точно от онова място.

Проблясъкът се разшири, задълбочи, потъмня и внезапно това, към което гледаше Стефан, се размърда и се промени от безформен проблясък в жена. Ледена, обвита в мъгла, гигантска жена, обагрена в оттенъци на синьо и зелено. Вътре в гърдите й имаше тъмночервена роза, със стъбло, покрито с гъсти бодли.

Мередит и Селия ахнаха сподавено. Госпожа Флауърс се взираше спокойно в създанието, докато ченето на Аларик увисна.

Това навярно беше фантомът на ревността. Стефан винаги си бе представял ревността като нещо изгарящо горещо. Пламенни целувки, пламтяща ярост. Ала гневът, страстта, завистта, всички неща, които пораждаха ревността, също така би трябвало да са студени и той не се съмняваше, че бяха призовали точния фантом.

Стефан си помисли всички тези неща за фантома и ги забрави за частица от секундата, защото не само ледената жена се материализира в центъра на кръга.

Объркани, плачещи, олюляващи се, покрити с пепел и кал, се появиха и три човешки същества.

Неговата красива, елегантна Елена, сплескана с мръсотия, със златиста коса, сплъстена на кални кичури, с кървави бразди по лицето. Деликатната малка Бони, обляна в сълзи и бяла като тебешир, но с изражение на истински бяс, риташе и дращеше фантома. И въплъщението на истинския американец, Мат, прашен и разрошен, се извърна, за да се вгледа в тях с празно изражение, все едно се чудеше в какъв пореден ад е попаднал сега.

И тогава още една личност, четвърта фигура, която се клатушкаше и се опитваше да си поеме дъх, затрептя в полезрението му. За миг Стефан не го позна — не можа да го познае, защото се предполагаше, че този мъж повече не съществува. Вместо това му приличаше на натрапчиво познат странник. Странникът обви ръце около гърлото си, сякаш да се предпази, и погледна извън кръга, право към Стефан. През окървавените, подути устни и насинени цепки, които представляваха очите му, се мярна бледо подобие на блестящата някога усмивка, и колелцата в мозъка на Стефан се наместиха и започнаха отново да се въртят.

Деймън.

Стефан беше толкова поразен, че в първия миг не знаеше какво да изпитва. После, дълбоко в него, бавно се разля топлина, когато осъзна, че неговият брат се е върнал. Последното късче от цялата му странна история отново беше тук. Стефан не беше сам. Затаил дъх, пристъпи към края на диаграмата.

— Деймън? — попита тихо, все още не смеещ да повярва на чудото.

Ревността извърна рязко главата си към него и Стефан бе прикован на място от стъкления й, студен взор.

— Знаеш ли, той се върна преди това — рече разговорливо, а гласът й смрази Стефан, все едно ледена вода бе плисната в лицето му. — Просто не искаше ти да знаеш, за да може да има Елена само за себе си. Той се спотайваше наоколо, лъжеше най-долно, играеше си коварни игрички, както винаги.

Ревността несъмнено беше в женски облик, студеният й, безпощадно логичен тон напомни на Стефан на тънкия глас, който понякога се обаждаше от някое кътче на съзнанието му, изразявайки на глас най-тъмните му, най-срамни мисли. Дали и останалите също го чуваха? Или той говореше директно в съзнанието му?

Избра да рискува и се огледа наоколо. Всички те — Мередит, Селия, Аларик, госпожа Флауърс — стояха замръзнали като статуи и се взираха в Ревността. Зад тях импровизираното легло бе празно. Когато трите астрални форми на спящите влязоха в кръга с фантома, телата им някак си се бяха слели с тях, затваряйки ги здраво във вътрешния кръг.

— Той дойде при Елена — дразнеше го фантомът. — Пазеше в тайна възкресението си от теб, за да може да я преследва. Деймън нито за миг не се разтревожи как ти преживяваш смъртта му. И докато ти го оплакваше, той бе твърде зает, за да посещава спалнята на Елена.

Стефан политна назад.

— Той винаги е искал това, което имаш ти и ти го знаеш — продължи жената фантом, а прозрачните й устни се извиха в усмивка. — И това е така откакто бяхте смъртни. Спомняш ли си как, след като се прибра у дома от университета, ти открадна Катрин? Той използва целия си чар, за да я покори, само защото знаеше, че ти я обичаш. Дори и за дребните неща: ако ти имаше играчка, той ти я вземаше. Ако ти искаше кон, той го яздеше. Ако в чинията пред теб имаше парче месо, той щеше да го вземе, дори и да не бе гладен, само да не бъде твое.

Стефан поклати бавно глава наляво и надясно, отново се чувстваше твърде муден, като че ли за пореден път е пропуснал важния момент. Деймън е посещавал Елена? Докато той е плачел на рамото й заради погубения си брат, Елена е знаела, че Деймън е жив?

— Но ти смяташе, че можеш да вярваш на Елена, нали, Стефан? — Елена се извърна, за да го погледне, страните й бяха бледни под пласта пепел. Изглеждаше болна и угрижена.

— Не, Стефан — поде тя, ала фантомът я изпревари, продължавайки да нарежда с напевен глас отровните си думи. Стефан знаеше какво прави. Той не беше глупак. При все това се улови, че кима, съгласява се и вътре в него бавно се надигаше пламтящ гняв, макар че рационалната му част се противеше.

— Елена запази тайната му от теб, Стефан. Тя знаеше колко те боли и осъзнаваше, че ако научиш, че Деймън е жив, това щеше да облекчи страданието ти, но продължаваше да мълчи, защото Деймън я бе помолил, а това, което Деймън искаше, беше много по-важно, отколкото да ти помогне. Елена винаги е искала и двамата братя Салваторе. Наистина е забавно, нали, Стефан, как ти никога не си бил съвсем достатъчен за жените, които си обичал. Това не е първият път, когато Елена предпочита Деймън пред теб, нали?

Елена поклати глава, но Стефан почти не я виждаше през пелената от ярост и злочестина, започваща да го обгръща.

— Тайни и лъжи — продължи жизнерадостно фантомът със смях, подрънкващ като ледени кубчета — и глупавият Стефан Салваторе винаги е на няколко стъпки отзад. Ти си знаел през цялото време, че има нещо между Елена и Деймън, от което ти не си част, Стефан, но въпреки това никога не си подозирал, че тя ще те предаде заради него.

Деймън като че ли се изтръгна от замайването си, все едно за пръв път чу фантома. Веждите му се смръщиха в дълбока бръчка и той се извърна, за да се втренчи в дяволското създание.

Отвори уста, за да заговори, ала в този миг нещо в Стефан се пречупи и преди Деймън да отрече или изрече някаква подигравка, Стефан се хвърли напред с яростен вик, прекосявайки очертаната с тебешир диаграма. Бърз като мълния, Стефан събори Деймън извън кръга и го запрати към стената на гаража.