Фантом

31

Стефан знаеше, че не би могъл да участва на празен стомах в ритуала на госпожа Флауърс, затова улови няколко катерици в задния двор, преди да се върне в гаража на пансиона. Мередит бе паркирала стария форд на госпожа Флауърс на алеята и вътре имаше предостатъчно място, за да разположат всичко, от което се нуждаеха за церемонията по прогонването.

Стефан наклони глава, доловил бягащ шум в сенките, и идентифицира забързаното туптене на сърцето на малка мишка. Помещението може да не беше от най-удобните, но бе просторно, а циментовият под го правеше подходящо за извършване на магията.

— Подайте ми ролетката — каза Аларик, който бе клекнал в средата на пода. — Трябва да отмеря точно тази линия. — Госпожа Флауърс бе изровила отнякъде в пансиона кутия с цветни тебешири, а Аларик бе подпрял разтворената книга и внимателно копираше върху циментения под кръговете, символите на арканите, параболите и елипсите от страницата.

Стефан му подаде ролетката и наблюдаваше, докато младият учен отмерваше с прецизна точност от най-вътрешния кръг до редицата от странни руни близо до най-външния край на рисунката си.

— Важно е всичко да е абсолютно точно — намръщи се Аларик и отново провери двата края на ролетката. — Най-малката грешка може да доведе до злополучно изпускане на това нещо във Фелс Чърч.

— Но то вече не е ли изпуснато? — учуди се Стефан.

— Не — обясни Аларик. — Този ритуал ще позволи появата на фантома в материалната му, видима форма, която е много по-опасна от сегашното му нематериално състояние.

— Тогава по-добре наистина да си съвсем точен — съгласи се Стефан мрачно.

— Ако всичко се развие по план, тогава фантомът ще се окаже пленен в най-вътрешния кръг — посочи Аларик. — Ние ще сме в най-външния, зад руните. Би трябвало тук да сме в безопасност. — Погледна към Стефан и му се усмихна тъжно. — Поне се надявам. Опасявам се, че никога досега не съм призовавал нищо, макар че съм чел доста за това.

Страхотно, помисли си Стефан, но отвърна на усмивката на Аларик без коментар. Човекът правеше, каквото му бе по силите. Всички те можеха единствено да се надяват, че ще е достатъчно, за да спаси Елена и останалите.

Мередит и госпожа Флауърс влязоха в гаража, като всяка носеше найлонова торба за пазаруване. Селия ги следваше.

— Свещена вода — обяви Мередит и извади от торбата си малка лейка, за да им я покаже.

— Тя не въздейства на вампири — напомни й Стефан.

— Ние не призоваваме вампир — отвърна тя и отиде да напръска външните пространства на диаграмата, като внимаваше да не повреди тебеширените линии.

Аларик се бе изправил и се взираше с предпазлива надежда в голямата разноцветна диаграма, стиснал книгата в ръка.

— Мисля, че сме почти готови — рече младият мъж.

Госпожа Флауърс погледна към Стефан.

— Нужни са ни и другите. Всички, засегнати от фантома, трябва да бъдат тук.

— Аз ще ви помогна да ги донесем — предложи Аларик.

— Не е необходимо — възпря го Стефан и се запъти сам към стълбите. Застана край леглото в малката спалня в розово и кремаво и погледна към Елена, Мат и Бони. Нито един от тях не бе помръднал, откакто бе оставил Мат до тях.

Той въздъхна и първо вдигна в прегръдките си Елена. Поколеба се за миг и взе и възглавницата й и одеяло. Поне щеше да се опита да й бъде по-удобно.

След няколко минути и тримата заспали вече лежаха пред гаража, извън очертанията на диаграмата, а главите им бяха подпрени с възглавници.

— Сега какво? — попита Стефан.

— Сега всеки от нас трябва да си избере една свещ — отвърна госпожа Флауърс и отвори найлоновата си торба. — Тази, за която усещате, че цветът й ще ви представлява. Според книгата, те трябва да бъдат ръчно излети и със специално ухание, но и тези трябва да свършат работа. Аз няма да си избирам свещ — додаде старицата и подаде торбата на Стефан. — Фантомът не е насочил силите си към мен, а и аз не си спомням да съм изпитвала ревност от 1943-а.

— Какво се е случило през 1943-а? — полюбопитства Мередит.

— Изгубих короната на Мини мис Фелс Чърч от Нанси Сю Бейкър — отвърна старицата. Когато Мередит зейна изумено срещу нея, тя размаха ръце във въздуха. — Е, и аз някога съм била дете. Бях зашеметяващо сладка с къдрици като Шърли Темпъл, а майка ми обичаше да ме облича в рокли с воланчета и панделки и да се хвали с мен.

Като пропъди смайващия образ на госпожа Флауърс с къдрици като на Шърли Темпъл, Стефан зарови сред свещите и си избра една тъмносиня. Някак си му се струваше като за него.

— Ще трябва да изберем и за тях — рече и избра внимателно една златна за Елена и розова за Бони.

— По цвета на косите им ли ги избра? — попита Мередит. — Типично за момче.

— И ти знаеш, че тези цветове са подходящи за тях — възрази Стефан. — Освен това косата на Бони е червена, а не розова.

Мередит кимна неохотно.

— Предполагам, че си прав. За Мат бяла.

— Наистина ли? — усъмни се Стефан. Не знаеше каква би избрал за Мат. Може би с изрисувано американското знаме, ако имаха такава.

— Той е най-чистият човек, когото познавам — поясни Мередит тихо. Аларик повдигна вежди към нея, а тя го смушка леко. — Имам предвид чист по душа. Никога не се преструва, каквото говори, това му е и на сърцето. Той е безкрайно искрен.

— Предполагам, че си права — промърмори Стефан, докато наблюдаваше безмълвно как Мередит избра за себе си тъмнокафява свещ.

Аларик порови в торбата и взе тъмнозелена свещ, а Селия предпочете бледолилава. Госпожа Флауърс взе торбата с останалите свещи и я сложи върху високата полица близо до вратите на гаража между чувалче с градинска тор и нещо, което приличаше на старомоден газов фенер.

Всички седнаха в полукръг върху пода на гаража, извън диаграмата, с лице към празния вътрешен кръг, със свещ в ръка. Заспалите им приятели лежаха зад тях, а Мередит държеше в скута си свещта на Бони до своята; Стефан взе тази на Елена, а Аларик — на Мат.

— Сега трябва да ги намажем с нашата кръв — каза Аларик. Всички го погледнаха и той сви отбранително рамене. — Така пише в книгата.

Мередит извади малко джобно ножче от торбата си, поряза пръста си и бързо и сръчно намаза ивица кръв от върха до долния край на своята кафява свещ, сетне подаде ножа на Аларик заедно с малко шишенце с медицински спирт. Един по един останалите последваха примера й.

— Това никак не е хигиенично — потръпна Селия гнусливо, но и тя изпълни ритуала.

Миризмата на човешка кръв в толкова тясно пространство замайваше Стефан. Въпреки че току-що се бе хранил, кучешките му зъби инстинктивно се удължиха.

Мередит взе свещите и приближи към заспалите им приятели, вдигна ръцете им един по един, за да ги среже с кратко и ловко движение и да размаже кръвта по свещите им. Никой от тях дори не трепна. Когато свърши, Мередит отново върна свещите им на Стефан и Аларик и зае мястото си на пода.

Аларик започна да чете на латински първите думи на магията. След няколко изречения, се поколеба над една дума и Стефан мълчаливо взе гримоара. Продължи гладко оттам, откъдето Аларик бе спрял. Думите се лееха от устата му, а музикалният им слог му напомняше за часовете в детството му, прекарани с преподавателя му преди стотици години, както и за един период, когато живееше в манастир в Англия в ранните дни на борбата си с вампиризма.

Когато настъпи моментът, той щракна с пръсти и с едно докосване на Силата свещта му се запали. Подаде я на Мередит, която капна малко от разтопения восък върху пода на гаража в края на диаграмата и залепи свещта. Продължи по същия начин, като в подходящите моменти на ритуала, той запалваше съответната свещ, а тя я закрепваше на пода, докато между тях и външните тебеширени линии на диаграмата се образува редица от многоцветни горящи свещи.

Стефан продължаваше да чете. Внезапно страниците на книгата запърхаха. Леден, противоестествен вятър се изви в затворения гараж и пламъците на свещите затрепкаха силно, сетне угаснаха. Две свещи паднаха. Дългата коса на Мередит се уви около лицето й.

— Това не биваше да се случва! — изкрещя Аларик.

Но Стефан само присви очи срещу вихрушката и зачете отново.

Черният като катран мрак и неприятно усещане за пропадане продължи само миг и Елена се приземи рязко на крака, олюля се напред и се хвана за ръцете на Мат и Бони.

Намираха се в полутъмна осмоъгълна стая с редица врати по стените. В средата имаше една-единствена мебел. Зад самотното бюро се бе излегнал загорял, красив, удивително мускулест вампир, гол до кръста, с дълга грива от навита на масури бронзова коса, стелеща се под раменете му.

Елена тутакси разбра къде се намира.

— Ние сме тук! — ахна. — Това е входът на крепостта!

От другата страна на бюрото Сейдж скочи на крака. Лицето му бе изкривено в почти комична гримаса.

— Елена? — възкликна той. — Бони? Мат? Какво става? Qu’est-ce qui arrive5?

При други обстоятелства Елена щеше да се зарадва да види Сейдж, който винаги беше мил с нея и й помагаше, но трябваше да открие Деймън. Знаеше къде може да е. Почти го чуваше как я зове.

Прекоси празната стая, едва удостоявайки с поглед сащисания пазител, докато теглеше Мат и Бони със себе си.

— Извини ме, Сейдж — рече, когато стигна до вратата, която й трябваше. — Трябва да открием Деймън.

— Деймън! — удиви се вампирът. — Нима той отново се е върнал?

Неочакваните му посетители минаха покрай него, като не обърнаха внимание на виковете на Сейдж: „Arretez-vous! Спрете!“

Вратата се затвори зад тях и те се озоваха сред безкрайна шир от пепел. Тук нищо не растеше, нямаше никакви ориентири. Силни ветрове сипеха фината черна пепел върху подвижни хълмове и долини. Докато гледаха, силен порив подхвана нов слой пепел и я запрати във въздуха като облак, който много скоро доби нови форми. Под ефирната пепел се виждаха тресавища от мокра, разкаляна пепел. Наблизо различиха езеро от застояла вода, затлачено с пепел. Нямаше нищо, освен пепел и кал, само тук-там се чернееха овъглени късове дърво.

Над тях бе надвиснало сумрачно небе, на което висяха една огромна планета и две големи луни — едната светеше в синкавобели спирали, а другата трептеше в сребристо сияние.

— Къде сме? — попита Мат, докато се взираше изумено в небето.

— Някога това беше един свят — всъщност луна — засенчена от огромно дърво — обясни му Елена, докато вървеше уверено напред. — Докато аз не я разруших. Тук умря Деймън.

Тя по-скоро усети, отколкото видя как Мат и Бони се спогледаха.

— Но, ъ, после той се е върнал, нали? Каза, че миналата нощ си го видяла във Фелс Чърч, нали така? — попита Мат колебливо. — Защо сега ние сме тук?

— Зная, че Деймън е наблизо — отвърна Елена нетърпеливо. — Усещам го. Той е дошъл тук. Може би оттук е започнал търсенето на фантома. — Тримата продължиха да вървят. Много скоро не вървяха, а по-скоро се клатушкаха тромаво през черната пепел, която полепваше по краката им на отвратителни буци. Калта под пепелта оставаше по обувките им, като след всяка стъпка се чуваше силно жвакане.

Почти стигнаха. Елена го чувстваше. Ускори ход, а останалите, все още уловени за нея, побързаха, за да не изостанат. Пепелта ставаше по-гъста и дълбока, защото приближаваха мястото, където се бе извисявал величественият ствол на дървото, центърът на този свят. Елена си припомни избухването му, как се изстреля към небето като ракета, разпадайки се на фина пепел. Тялото на Деймън остана да лежи отдолу, напълно погребано под сипещата се пепел.

Елена спря. Пред нея се виждаше плътна, поклащаща се купчина пепел, която стигаше до кръста й. Момичето си помисли, че може би това е мястото, където Деймън се е събудил — пепелта бе набраздена, сякаш някой е изровил тунел през глъбините й. Но наоколо нямаше никой друг, освен тях. Леденият вятър духна пепелна струя и Бони се закашля. Елена, потънала до колене в студената, лепкава пепел, пусна ръката на приятелката си и обви ръце около себе си.

— Той не е тук — промълви безизразно. — А аз бях толкова сигурна, че ще е тук.

— В такъв случай навярно е някъде другаде — заключи Мат логично. — Сигурен съм, че се сражава с фантома, както ти каза, че смята да направи. Тъмното измерение е голямо място.

Бони потрепери и се сгуши по-плътно до Мат. Кафявите й очи бяха огромни и печални като на гладно кученце.

— Може ли вече да си вървим у дома? Моля? Сейдж може да ни изпрати обратно, нали?

— Наистина не разбирам — заговори Елена, втренчена в празното пространство, където някога беше огромното дърво. — Просто знаех, че той ще е тук. На практика го чувах как ме вика.

В този миг проехтя нисък, мелодичен смях, който прониза тишината. Беше красив звук, но при все това имаше нещо смразяващо и чуждо в него, нещо, което накара Елена да изтръпне.

— Елена — прошепна Бони и очите й се разшириха. — Чух същото това, преди мъглата да ме погълне.

Те се извърнаха.

Зад тях стоеше жена. По-точно същество във формата на жена, побърза да се поправи Елена. Това не беше жена. И също както смеха преди малко, това създание с женски облик беше красиво, но плашещо. Тя — то — беше огромно, повече от един път и половина над обикновения човешки ръст, но със съвършени пропорции и сякаш бе сътворено от лед и синьо-зелена мъгла — като най-чист леден къс, очите му бяха бистри и прозрачни със съвсем лек оттенък на бледозелено. Докато тримата се взираха в създанието, солидните му, прозирни като лед бедра и крака се раздвижиха и затрептяха, превръщайки се във вихрушка от мъгла.

Дългата, вълниста синьо-зелена коса се развя отзад. Приличаше на постепенно разсейващ се облак. Съществото се усмихна на Елена и острите му зъби блеснаха като сребристи ледени висулки. В гърдите му имаше нещо, макар че не беше лед, нещо твърдо, кръгло и тъмно, тъмночервено.

Елена видя всичко това в мига, преди вниманието й да се прикове напълно към това, което висеше от протегната ръка на леденото същество в женски облик.

— Деймън — ахна тя.

Ледената жена го държеше небрежно за врата, без да обръща внимание на съпротивата му, докато той се мяташе във въздуха. Държеше го така непринудено, все едно бе играчка. Облеченият в черно вампир се извъртя и ритна с все сила ледената жена отстрани, но кракът му премина през мъгла.

— Елена — пророни Деймън със задавен, тънък глас.

Ледената жена — фантомът — наклони глава настрани, погледна към Деймън и стисна врата му малко по-силно.

— Аз няма нужда да дишам, тъп фантом — изхъхри вампирът дръзко.

Усмивката на жената фантом се разшири и тя изрече със сладък, студен глас, като подрънкващи кристали:

— Но главата ти може да бъде откъсната, нали? Това ще свърши работа. — Разтърси леко пленника си, а после насочи усмивката си към Елена, Бони и Мат. Елена отстъпи инстинктивно, когато леденостудените очи се спряха на нея.

— Добре дошла — поздрави я жената фантом с любезен тон, като че ли бяха стари приятели. — Намирам теб и приятелите ти толкова освежаващи, цялата ваша дребнава ревност. Всеки от вас със собствения му привкус на завист. Имате доста проблеми, нали? От хилядолетие не съм се чувствала толкова силна или толкова добре нахранена. — Лицето й доби замислено изражение и започна леко да разтърсва Деймън нагоре-надолу. Сега той издаваше задавени гърлени звуци, а сълзи на болка се стичаха по лицето му.

— Но вие наистина трябваше да останете там, където ви сложих — продължи фантомът с малко по-студен глас, като залюля нехайно Деймън, описвайки голяма дъга във въздуха. Вампирът изхриптя и се вкопчи в огромната ръка на фантома. Дали бе вярно, че нямаше нужда да диша? Елена не знаеше. Деймън нямаше да се посвени да излъже, ако имаше причина, а щеше да го стори дори и без причина, само и само да ядоса противника си.

— Престани! — изкрещя Елена.

Жената фантом се засмя отново, искрено развеселена.

— Продължавай, накарай ме да те послушам, малката ми. — Хватката й се затегна около гърлото на Деймън и той потрепери. После очите му се завъртяха назад, Елена видя само противното бяло на очните ябълки, прорязано с червени вени, и той се отпусна.