Достатъчно време за любов

Държавни дела

Независимо от нещата, които казах на моя прародител, Старейшината дядо Лазарус, ми се налагаше да работя здравата, за да управлявам Секундус. Но задълженията ми се изчерпваха само с обмислянето на политиката и с оценяването на труда на останалите. Черната работа не е за мен — оставям я на професионалните администратори. Въпреки това проблемите на планета с повече от милиард жители население могат да създадат доста работа на човек, особено ако възнамерява да управлява с минимални усилия — понеже това означава, че трябва да държи ушите си отворени и да наблюдава зорко своите подчинени в търсене на признаци за прояви на излишна активност. Половината ми време преминава в изхвърляне на такива досадни чиновници и в издаване на разпореждания, които да гарантират, че те никога вече няма да се занимават с каквато и да било обществена дейност.

После обикновено закривам техните служби, както и тези на подчинените им.

Не съм забелязал подобни съкращения да вредят на другиго освен на паразитите със закритите длъжности, принудени да търсят други начини да избегнат гладната смърт. (Тя е най-добрият изход за тях, но уви, те не го разбират.)

Важно е тези злокачествени тумори да бъдат забелязани и да се отстраняват, докато не се разраснат. Колкото по-умело действа pro tem председателят, толкова повече подобни бройки открива — но процесът отнема много време. Всеки може да види пожара в гората; трудното е да усетиш първия полъх на дим.

Затова ми остава твърде малко време за основната ми работа — обмислянето на политиката. Целта на моето управление е не само да творя добро, но и да не допускам да се върши зло. Звучи просто, но не е. Например, въпреки че предотвратяването на въоръжени революции явно влиза в задълженията ми по поддържане на реда, отдавна, доста години преди да чуя мнението на Лазарус по въпроса, се усъмних в разумността на решението да депортирам потенциалните революционни лидери. Но симптомът, предизвикал безпокойството ми, беше толкова нищожен, че го забелязах едва след десет години.

За всички тези десет години нямаше нито един опит за покушение над мен.

По времето, когато Лазарус Лонг се върна на Секундус, за да умре, тревожният признак не беше изчезвал от двайсет години.

Това бе зловещо и аз го съзнавах. Ако сред популация от повече от милиард души, толкова задоволени, толкова еднообразни, толкова самодоволни, за две десетилетия не изкласи нито един убиец, значи цивилизацията е сериозно болна, без значение колко здрава изглежда. Когато изминаха десетина години, след като бях забелязал този факт, аз започнах да отделям всеки свободен час за подобни размишления и се питах отново и отново: как би постъпил в подобен случай Лазарус Лонг?

Общо взето знаех как е постъпвал — и затова се реших на миграцията: или да отведа своя народ извън планетата, или сам да я напусна, ако никой не ме последва.

(Като препрочитам написаното, намирам, че звучи сякаш съм се стремял към смъртта си в някакъв мистичен смисъл — просто Кралят трябва да умре. Ни най-малко! През цялото време съм заобиколен от незабележима, но надеждна охрана, чиято природа няма да разкривам. Но без никакво опасение мога да спомена трите основни предпазни мерки: моят външен вид не е известен на публиката; почти никога не се появявам сред хората, а когато го правя — никога не го афиширам. Работата на управляващ е опасна — така и трябва да бъде, — но аз нямам намерение да умирам. И същността на „тревожния симптом“ не е в това, че съм жив, а че няма мъртви убийци. Излиза, че никой не ме мрази достатъчно, та да се пробва. Ужасно. С какво ли съм ги разочаровал?)

Когато клиниката „Хауард“ ме уведоми, че Старейшината се е събудил (напомням, че от негова гледна точка бе изминала само една нощ), аз не само бях нащрек, но също така бях приключил с цялата спешна работа и бях отложил останалата; веднага тръгнах към клиниката. След като ме дезинфекцираха, го заварих да пие кафе и да приключва закуската си.

Той ме погледна и се усмихна:

— Здрасти, Айра.

— Добро утро, дядо.

Бях готов да повторя трогателния спектакъл, който той бе позволил да изнеса, когато се разделяхме „предишната нощ“, но чаках знаци, които да кажат „да“ или „не“ преди устните да се отворят. Въпреки че сред Семействата подобни обичаи са широко разпространени, Лазарус, както винаги, не се съобрази с тях. Така че аз продължих доста предпазливо.

Той ми отговаряше, отдръпвайки се назад толкова незабележимо, че ако не бях тъй наблюдателен, изобщо нямаше да разбера.

— Тук има чужденци, Айра — прошепна тихо той. Веднага млъкнах. Той добави: — Във всеки случай на мен ми изглеждат чужденци. Опитах се да се запозная, но всичко, което разменихме, бяха прости думи, съпроводени с жестове. Но е хубаво да има хора покрай теб вместо онези зомбита… ще се справим. Хей, скъпа! Ела тук, бъди добро момиче.

Той направи знак на един от техниците-подмладители — както винаги дежуреха по двама, тази сутрин бяха мъж и жена. Беше ми приятно да видя, че е изпълнено нареждането ми жената да е облечена с вкус. Тя бе блондинка, грациозна и нелишена от привлекателност за харесващите високи жени. (Аз не че не ги харесвам, но предпочитам жената да може да се побере върху коленете ми… въпреки че напоследък нямам много време за такива занимания.)

Тя се плъзна напред и спря в очакване, усмихната. Беше облечена в нещо трудно за описание — женската мода се променя прекалено бързо, за да мога да я следя, особено в период, когато всяка жена в Нови Рим изглежда се опитваше да се облича различно от останалите. Но каквото и да носеше тя, то беше в подхождащо на очите й преливащо се синьо и плътно прилепваше към тялото й; ефектът беше доста приятен.

— Айра, това е Ищар… Правилно ли го произнесох този път, мила?

— Да, Старши.

— А онзи млад човек ей там е Галахад, ако щеш вярвай. Знаеш ли някои от легендите на Земята, Айра? Ако знаеше какво означава името му, щеше да го смениш. Той е съвършен рицар, така и не постигнал нищо. Но аз се опитвам да си спомня защо лицето на Ищар ми е толкова познато. Скъпа, да не съм бил женен за теб някога? Попитай я, Айра, може да не ме е разбрала.

— Не, Старши. Никога. Със сигурност.

— Тя разбра — казах аз.

— Е, трябва да е била баба й тогава… Славно момиче бе тя, Айра. Но се опита да ме убие, така че я напуснах.

Старшият техник бързо изговори няколко думи на галакта. Аз преведох:

— Лазарус, тя каза, че никога не е имала честта да е омъжена за вас нито по договор, нито неформално, но е абсолютно съгласна да го направи, стига да желаете.

— Прекрасно! Готина е… онази наистина трябва да е била баба й. Приблизително преди осем или девет века — губи ми се вече кога точно… На същата тази планета. Айра, попитай я дали ъ-ъ… Ариел Барстоу не й е баба.

Техничката изглеждаше доста поласкана и изстреля поток от думи на галакта.

— Тя казва, че Ариел Барстоу е нейна пра-пра-пра-пра-баба, и че е много щастлива да чуе, че вие потвърждавате родствената връзка, тъй като това е линията, по която тя произлиза от вас… също казва, че ще е изключителна чест — не само за нея, но и за всичките й роднини и братовчеди, — ако вие възобновите роднинската връзка отново, независимо дали с договор, или не. След завършване на подмладяването, естествено — тя не иска да ви кара да бързате. Какво ще кажете, Лазарус? Ако е надхвърлила квотата си за репродукция, ще съм щастлив да й дам специални права, така че да не се наложи да емигрира.

— Да бе, хич не ме кара тя да бързам. И ти също. Но тя се изрази учтиво, затова ще получи учтив отговор. Кажи й, че съм поласкан и ще обмисля предложението й, но да не очаква, че в четвъртък ще съм готов. Накратко — „не звънете, ние ще ви позвъним“, но й го кажи с други думи, така, че да остане доволна. Тя прекрасно дете.

Предадох отговора в дипломатична форма. Ищар засия, направи реверанс и се отдалечи. Лазарус се обади:

— Придърпай си нещо, синко, да поседнем — Той понижи гласа си и добави: — Между другото, Айра, сигурен съм, че Ариел ми слагаше рога. Но с някой от моите потомци, така че това момиче при всички случаи произхожда от мен, макар че може би не по пряка линия. Всъщност това няма значение. Защо се появи толкова рано? Нали казах, че можеш да идваш два часа след закуска?

— Аз ставам рано, Лазарус. Вярно ли е, че сте се решили на пълния курс на лечение? Тя май не се съмнява в това.

Лазарус изглеждаше огорчен:

— Възможно е това да е най-простият отговор, Айра — но как да съм сигурен, че ще получа топките си обратно?

— Тестисите на вашия клонинг са вашите собствени тестиси, Лазарус — това е един от основните постулати на теорията.

— Добре… ще видим. Айра, ранното ставане е порок — спира растежа и съкращава живота. Като сме заговорили за това… — Лазарус погледна стената. — Благодаря за бутона. В едно толкова прекрасно утро той не ме привлича, но човек винаги трябва да има избор. Галахад, кафе за председателя, а онзи плик — за мен.

Дядо Лазарус подкрепи нарежданията си с жестове, но аз мисля, че техникът разбра думите му. А може и да е някакъв вид телепатия; подмладителите обикновено са емпати — трябва да бъдат такива. Техникът незабавно се приближи до Лазарус и му подаде плика, после ми наля кафе, което аз не исках, но протоколът изискваше да пия нещо.

— Айра — продължи Лазарус, — ето го новото ми завещание. Прочети го, запиши го някъде и съобщи на компютъра. Аз вече одобрих текста и наредих на машината да въведе завещанието в паметта си. Така че сега само адвокат от Филаделфия би могъл да те лиши от наследството ти. Обаче тук няма адвокати от Филаделфия. — Той с жест отпрати техника: — Достатъчно е кафето, младежо, благодаря. Отиди да седнеш. Ти също седни, скъпа Ищар. Айра, а какви са тези млади хора? Болногледачи? Прислужници? Слуги? Или някакви други? Те се суетят около мен като кокошка над единственото си пиленце. Винаги съм се стремял да не получавам повече грижи от необходимите ми. Нужно ми е само общуване… човешка компания.

Не можех да му отговоря, преди да направя справка. Не е необходимо да знам как е организирана клиниката за подмладяване. Освен това тя е частно предприятие, не се подчинява на настоятелството, а директорката беше много възмутена от намесата ми в случая на Старейшината. Така че се стараех да се намесвам минимално, поне докато нарежданията ми се изпълняват.

Попитах жената техник на галакта:

— Какво е професионалното ви положение, мадам? Старейшината иска да знае. Той каза, че се държите като слуги.

— Да му служим както можем е удоволствие за нас, сър — спокойно отговори тя. После се поколеба и продължи: — Аз съм Ищар Харди, началник-администрация, главен техник и заместник-директор по подмладителните процедури, помага ми дежурният младши техник Галахад Джонс.

Като човек, подмладяван два пъти, не се учудих, че козметичната й възраст не отговаря на календарната. Но си признавам, че бях изненадан да науча, че тази млада жена е не само техник, но и началник-отдел, вероятно номер три в цялата клиника. Или по-скоро номер две, тъй като директорката е заминала — цупи се някъде в палатката си, дявол да я вземе с нейния инат и привързаността й към закона. А може Ищар да е и изпълняваща длъжността директор, заедно със заместниците си или с някои началници на отдели да управлява всичко.

— Така ли? — попитах аз. — Мога ли да узная каква е календарната ви възраст, мадам администратор?

— Господин pro tem председателят може да задава всякакви въпроси. Само на сто четирийсет и седем години съм, но имам необходимата квалификация и от времето на достигане на първата си зрелост никога не съм сменяла професията си.

— Не се съмнявам в квалификацията ви, мадам. Просто съм учуден, че дежурите тук, вместо да седите зад бюрото си. Въпреки че трябва да си призная, че не знам как е организирана работата в клиниката.

Тя леко се усмихна.

— Сър, аз бих изказала подобно учудване от вашия собствен интерес към този случай… ако не ми се струваше, че го разбирам. Аз се намирам тук, защото не мога да прехвърля отговорността на никого, та той е Старейшината. Аз контролирам всички дежурни, дори и най-добрите, с които разполагаме.

Това трябваше да го науча.

— Ние се разбираме един друг — казах. — Доволен съм. Но мога ли да направя едно предложение? Старейшината е напълно независим по темперамент и изключителен индивидуалист. Той би желал да се ползва от минимум услуги — само тези, без които не може да мине.

— Дразним го, сър, така ли? Защото сме прекалено загрижени? Бихме могли да стоим отвън пред вратата и да го наблюдаваме и моментално да се появяваме, ако има нужда от нещо.

— Възможно е да сте прекалено загрижени. Но стойте пред очите му. Той се нуждае от човешка компания.

— Какво е това шушу-мушу? — поинтересува се Лазарус.

— Трябваше да задам някои въпроси, дядо, тъй като не съм запознат с организацията на клиниката. Ищар не е слуга — тя е подмладител, и то много висококвалифициран, а Галахад е помощникът й. Но те са щастливи да ви обслужват, когато имате нужда.

— Не се нуждая от лакеи — днес се чувствам съвсем добре. Ако ми трябва нещо, ще ги повикам, няма защо постоянно да ми висят на главата и да се мотаят наоколо — Той се ухили. — Обаче тя ми доставя голямо удоволствие с размерите си — приятно е да я виждам около себе си. Придвижва се като котка, гъвкава е — сякаш се излива. Наистина ми напомня за Ариел… Казах ли ти защо Ариел се опита да ме убие?

— Не, но бих желал да го чуя, ако искате да го споделите.

— Мм… напомни ми, когато Ищар не е наблизо… според мен тя разбира английския значително повече, отколкото го показва. Но аз обещах да говоря, докато ти демонстрираш желание да слушаш. Какво би желал да ти разкажа?

— Каквото и да е, Лазарус. Шехерезада сама си е избирала темите.

— Да, така е правила. Но аз в момента нямам никоя тема предвид.

— Добре… когато дойдох, вие казахте, че ранното ставане е порок. Сериозно ли го мислите?

— Може би. Дядката Джонсън го твърдеше. Постоянно разказваше историята за човека, който бил осъден на разстрел на разсъмване, но се успал и го пропуснал. Същия ден го помилвали и той живял още четирийсет или петдесет години. Казваше, че случката доказва тезата му.

— И вие смятате, че тази история е истинска?

— Толкова, колкото и историите на Шехерезада. Аз я разбирах така: „Спи колкото можеш, защото не се знае колко време ще ти се наложи да бодърстваш.“ Ранното ставане може и да не е порок, Айра, но със сигурност не е и добродетел. Старата поговорка за ранната птица, дето изяла червейчето, показва само едно, че червейчето не е трябвало да става толкова рано. Не мога да понасям хора, които се хвалят с ранното си ставане.

— Не исках да прозвучи като хвалене, дядо. Ставам рано по навик — заради работата. Но не казвам, че е добродетел.

— Кое? Работата? Или ранното ставане? Никое от тях не е добродетел. Ако станеш рано няма да свършиш повече работа. Все едно да се опитваш да удължиш един канап, като отрежеш част от единия му край и я завържеш за другия. Ако се събудиш с прозявка и все още неотпочинал, дори ще свършиш по-малко работа. Ще си недоспал, ще допускаш грешки и ще се налага да вършиш всичко отначало. Подобна интензивна работа е разточителна. А също и неприятна. И е дразнещо за онези, които обичат да си поспиват до късно, ако съседът им излезе в безбожно ранен час да дои кравата, вдигайки шум. Айра, прогресът се движи не от ранобудниците, а от мързеливците, които търсят лесните начини за вършене на работата.

— Карате ме да се чувствам така, сякаш съм пропилял напразно четири века.

— Може и да си ги пропилял, синко, ако си ги прекарал в ранно ставане и усилена работа. Но никога не е твърде късно да промениш навиците си. И не се ядосвай — аз също съм пропилял по-голямата част от дългия си живот, макар и по един може би по-приятен начин. Искаш ли да чуеш историята на един човек, превърнал мързела във висше изкуство? Неговият живот илюстрира принципа за минималното усилие. Историята е истинска.

— Не се и съмнявам. Но аз не държа непременно да разказвате истински истории.

— О, Айра, аз не позволявам на истината да ме ограничава, по душа съм солипсист30. Слушай тогава, о, могъщи кралю!