Достатъчно време за любов

Някъде във Франция

Скъпо мое семейство!

Записвам това в джобния си дневник, където записът ще остане до края на войната, но това е без значение, защото ще получите всичко достатъчно бързо. Сега не мога да пращам запечатани писма, още повече в пет плика. Тук има нещо, което се нарича „цензура“ — всяко писмо се отваря, прочита се и всичко, от което швабите биха могли да получат информация, се заличава: сведенията за датите, местоположенията на военните части и може би дори онова, което съм ял на закуска (боб, свинско варено, пържени картофи и кафе, в което би могла да се разтвори лъжицата).

Работата е там, че предприех отвъдокеанско пътуване като гост на чичо Сам и сега съм в страната на изисканите вина и прекрасните жени. (Навсякъде вината са най-обикновени, а прекрасните жени явно ги крият някъде. Най-симпатичната, която видях, имаше малки мустачки и много космати крака, които може би нямаше да забележа, ако не ме беше духнал ветрецът от нейната посока. Скъпи мои, съмнявам се, че французите се мият — поне не във военно време. Но аз не се каня да ги критикувам — ваната е разкош. Но ако трябваше да избирам между вана и прекрасна жена, щях да предпочета първото — иначе нито една жена просто не би ме докоснала.) Нека не ви притеснява, че съм в зоната на бойните действия. Щом сте получили това писмо, значи войната е свършила и аз съм наред. Но ми е по-лесно да напиша писмо, отколкото всеки ден да отбелязвам в дневника тривиалните подробности. Зона на военните действия е силно казано. Войната протича позиционно — тоест противниците си стоят на местата. А пък аз се намирам в тила, далеч от предната линия, и от местата, където се стреля.

Аз командвам военен отряд, който се нарича отделение. Осмина мъже сме: аз, петима стрелци с винтовки, още един с автоматична винтовка (в тази война още няма бойни роботи), осмият мъкне боеприпасите. Длъжността ми е ефрейторска и аз съм именно ефрейтор, както ви бях написал и в последното писмо, изпратено още докато бях в Съединените щати. Възможно е документите да са се изгубили по време на суматохата по прехвърлянето ми в друга част.

Но новата длъжност ме устройва. За пръв път имам постоянни подчинени, имам време, за да се запозная с всеки от тях лично, да разбера техните силни и слаби страни и да се науча да ги командвам. Това са прекрасни хора. Само с единия имам проблеми, но той няма нищо общо с това, вината е в предразсъдъците на това време. Той се нарича Ф. К. Динковски и е единственият евреин католик в моето отделение. Ако близначките не са чували нито за едното, нито за другото, нека се обърнат към Атина. По рождение този човек е принадлежал към едно вероизповедание, но е бил възпитан в друго, а пък му се налага да служи с момчета от село, които изповядват трета вяра, при това не страдат от излишна търпимост към чуждата.

Освен това е гражданин и има твърде неприятен глас (дори за моя слух), а отгоре на всичко момчето е съвсем непохватно и всички постоянно го поднасят, когато не съм наблизо. Редом с мен пък изглежда съвсем нескопосен. Честно казано, не става за войник, но мен никой не ме пита. Затова мъкне патроните, просто не става за нищо друго.

Тук му викат Динки, което е подигравателен прякор на староанглийски. Това име определено не му харесва (аз го наричам с фамилното му име. Според ритуала, съответстващ на мистицизма на обредите във военните организации в това „тук и сега“, към човека е редно да се обръщаш само по фамилия). Но нека оставим настрана най-елитния взвод от американските въоръжени сили и да се върнем към родното ми семейство — към предците ви. Преди чичо Сам да ме изпрати на това увеселително пътешествие, на мен ми дадоха отпуска. Прекарах тези дни в семейството на Брайън Смит, в неговата къща, защото до края на войната се смятам за осиновен от тях, нали официално се водя сирак.

Тази отпуска се оказа най-щастливото събитие в моя живот, откакто Дора ме остави тук. Аз водих Уди в парка и трябва да кажа, че тукашните примитивни забавления доставят доста повече радост от изтънчените развлечения на Секундус. Повозих го на всичко, което ставаше за целта, и му разреших да играе на всичко. Нещо, което достави удоволствие и на двама ни. Момчето толкова се измори, че спа по време на целия път към дома. Но то се държа добре и сега сме приятели значи, нека расте. Може и да излезе нещо от него. Дълго разговарях с дядо и по-добре опознах останалите членове на семейството, особено майка и татко. С него нещата се получиха изненадващо, защото той се канеше да излиза в отпуска точно в деня, в който аз трябваше да се върна в лагера, и аз не разчитах, че ще се засечем в къщата. Но той бе успял да си издейства известно време в повече и ние се срещнахме, а после се обади в лагера и успя да удължи отпуската ми с два дни. Защо? Забележете, Тамара и Айра:

За да мога да присъствам на венчавката на

мис Нанси Ирен Смит и

мистър Джонатан Спърлинг Уедърал.

Атина, обясни, моля те, на близначките историческото значение на този брачен съюз. Изброй само прочутите и важните личности, които водят потеклото си от тези двамата, скъпа — пълната генеалогична справка е прекалено дълга. Нека те изслушат не само Айра и Тамара, но и цялото ни малко семейство и разбира се, Ищар. Това са техни предци — и не само техни, а поне на още пет от децата ни. Може и да съм пропуснал някого, защото не помня всички генеалогични линии.

Аз бях шафер на Джонатан, татко „даде невястата“, Брайън беше паж, Мери носеше халките, Керъл играеше ролята на приятелка на булката, а Джордж междувременно наглеждаше Уди да не вземе да подпали църквата, а пък мама имаше грижата за Дик и Етел. Атина, обясни им термините и ритуала — аз дори няма да се опитам да го сторя. Но аз не само си почивах през тези два дни. Основно изпълнявах поръченията на мама (средновековните обреди са твърде сложни), но ми се удаде да си пообщувам и с татко и сега го познавам доста по-добре. Може би нямаше да го опозная по-добре, ако живеехме с него под един покрив. Много обичам татко и във всичко съм съгласен с него.

Айра, той ми напомня за теб, също толкова е умен, разбран, спокоен, проявяващ търпимост и дружелюбен.

Забележка: Булката беше бременна (истинска хауардовска сватба, ако се вземе предвид, че тукашните булки трябва да се женят девствени); тя ще роди, ако не се лъжа, Джонатан Брайън Уедърал. Точно така, Джъстин — но кой води произхода си от него? Подсети ме, Атина. За няколкото века съм се срещал с кого ли не, възможно е да съм бил женен за някоя от потомките на Джонатан Брайън. Надявам се да е така, защото Нанси и Джонатан са чудесна млада двойка.

Дадох им за шест дни колата си. Джонатан се канеше незабавно да постъпи в армията, както и направи впоследствие, но не успя да попадне на фронта. Въпреки това в очите на Нанси той си е герой, защото положи всички старания да отиде.

Някакъв тъп сержант, неспособен да си вдигне задника, настоява да оправим с моето отделение землянката, която някой е опропастил. Така че…

С цялата си любов,

Ефрейтор Приятелчето

Някъде във Франция

Драги мистър Джонсън!

Надявам се мисис Смит да е получила моето благодарствено писмо от Хобокен (и да е успяла да разчете почерка ми, който едва ли става по-добър от друсането по пътищата). Във всеки случай аз отново й благодаря за най-щастливия празник в живота ми. Благодаря и на останалите. Моля да предадете на Уди, че никога повече няма да му играя с кон аванс. От сега нататък ще играем като равни, нека си търси друго момче за бой; четири поражения от пет партии ми дойдоха в повече.

Сега обърнете внимание на нещо друго — на подписа и адреса. До Франция не стигна понижаването ми в чин и трите нашивки станаха две. Можете ли да обясните на мисис Смит и на Керъл (особено на тях двете), че понижаването в чин не хвърля сянка върху един воин и че аз и досега си оставам личен воин на Керъл, ако тя не възразява. Просто се превърнах в истински войник, защото ме отърваха от инструкторската длъжност и сега командвам едно от отделенията в състава на батальона. Бойно отделение. Бих искал да разкажа повече, но ако се подам от прозореца, мога да видя някой от швабите, ако само някой от тях не ме забележи пръв. Сега вече не провеждам занятия на стотина мили от фронтовата линия.

Надявам се, че не се срамувате от мен. Не, аз съм убеден в това. Прекалено стар войник сте, за да се вълнувате от чинове. Най-важното е, че съм „там“, за вас е съществено именно това. Искам да кажа, сър, че тъкмо вие винаги сте ме вдъхновявали.

Няма да обяснявам причината за моето понижение, защото в армията не се придава значение на извиненията. Но искам да знаете, че не ми тежи никакво безчестие. Първият случай стана на транспортния кораб: на прекалено усърдния дежурен не му се хареса играта на покер, изиграна в онази част на плавателния съд, за която отговарях аз. Вторият случай стана по време на обучението на редниците — нали знаете: кукла-мишена, траншеи, чужда земя — и капитанът ми заповяда да ги построя в колона, а аз му отвърнах: „По дяволите, капитане, нима се опитвате да икономисате куршуми за кайзера? Или вие още не сте чували за автоматите?“

(Сигурно не трябваше да споменавам дявола. Впрочем, ако бъда честен, аз употребих друг израз, по-популярен сред войниците.) Накратко, към края на деня вече бях ефрейтор, а в друг батальон ме преместиха в същия ден, в който помолих за това. И така, аз съм тук и се чувствам отлично. Признавам, че колкото по-близо е човек до фронтовата линия, толкова е по-висок бойният му дух. Лека-полека се запознавам с въшките, а калта във Франция е по-дълбока, отколкото в южната част на Мисури, и по-здраво залепва. Сънувам и горещата вана, и чудната гостна на мисис Смит. Но съм бодър и здрав и на всички ви изпращам уверения в своята обич.

Искрено ваш,

Ефрейтор Тед Бронсън