Достатъчно време за любов

Da Capo VII

Щабният сержант Тиъдър Бронсън откри, че Канзас Сити се е променил: навред се мяркаха мундири, плакати. От стените втренчено го гледаше чичо Сам: „Ти ми трябваш в армията на Съединените щати“. Сестра от Червения кръст подкрепяше ранен на носилка, сякаш той бе невръстно дете, а надписът гласеше: „ДАЙ“. Зад прозореца на ресторанта се мъдреше табелка: „Спазваме дните на постите: никакъв хляб и месо, никакви сладкиши“. Зад много прозорци се виждаха знаменца, знак, че някой от този дом е постъпил на военна служба. На едно имаше цели пет звезди, на някои от знаменцата звездите бяха златни.

Движението беше станало по-оживено от преди: препълнени автобуси, множество униформени пътници… Сякаш не само Фенстън, но и всички разположени недалеч лагери и укрепления накуп са се преселили в града. Разбира се, не беше така, но влакът, в който Лазарус бе прекарал в дрямка почти цялата нощ, беше толкова претъпкан с военни, че мисълта се беше родила сама по себе си в мозъка му.

Влакът бе толкова мръсен, сякаш с него бяха превозвали добитък, и едва се влачеше. Мине се не мине време, даваше път на разни товарни композиции, а веднъж покрай него профуча военен ешелон. Лазарус пристигна в Канзас Сити по пладне. По време на пътуването успя да се изпоцапа, а бе излязъл от лагера чист и спретнат. Но си носеше старата опърпана пътна чанта и преди посещението си у семейството, което, така да се каже, го бе осиновило, Лазарус реши да се вкара в ред. Когато излезе на площада пред гарата, той размаха петдоларова банкнота, за да хване такси. Една от колите спря, обаче след като чу накъде се е запътил Лазарус, шофьорът каза, че ще вземе още трима пътници, за да ги закара в същата южна посока. Таксито беше форд, същият модел като неговия автомобил, но в много по-окаяно състояние. Стъклената преграда, отделяща пътниците от шофьора и превръщаща колата в лимузина, беше махната, а сгъваемият покрив над задните седалки май бе заклещен и нямаше мърдане. В колата се побраха петима, барабар с багажа на коленете.

— Вие сте пръв, сержанте — рече таксиджията. — Къде да ви карам?

Лазарус заяви, че се нуждае от хотелска стая — някъде на юг, близо до Трийсет и първа.

— Вие сте оптимист, защото сега в града трудно се намира стая, но ще опитаме. Но дали да не закараме отначало тези господа?

Накрая се озоваха на ъгъла на 31-ва улица. „Временно и постоянно, всички стаи и апартаменти имат баня с вана“ — гласеше надписът на една от сградите.

— Прекалено скъпо е — рече шофьорът, — и ако тук не стане, ще потърсим в града. Не, скрийте парите, първо да видим дали ще ви вземат. Ще потегляте с корабите, така ли?

— Да, така казват.

— Тогава ми дължите долар. Не вземам бакшиш от такива като вас, момчето ми е вече там. Ще отида да си поприказвам с администратора.

След десет минути Лазарус за пръв път след 6 април 1917 година блаженстваше във ваната. А после спа три часа. Когато вътрешният будилник го събуди, той се преоблече в чисти дрехи и се нагласи с най-хубавия си мундир (той лично бе преправил панталона, за да му стои по-добре). А после слезе във фоайето и се обади „у дома“.

Керъл взе слушалката.

— Ау! — изпищя тя. — Мамо, това е чичо Тед!

Плътният глас на Морийн Смит каза:

— Къде сте, сержант Тиъдър? Брайън-младши иска да ви докара у дома.

— Благодарете му, моля, от мое име, мисис Смит, но аз съм отседнал в хотела на ъгъла на 31-ва, близо до спирката, и ще дойда у вас, преди той да стигне тук — разбира се, ако ще се радвате да ме видите.

— Как така — ако ще се радваме? Какво си позволява новият ни роднина? Защо отседнахте в хотел, когато трябваше да дойдете право тук? Брайън, тоест съпругът ми… капитанът, ни нареди да ви очакваме, защото ще отседнете у нас. Нима той не ви е казал?

— Госпожо, аз съм се срещал с капитана само веднъж — преди три седмици. И доколкото знам, не му е известно, че съм в отпуска. — Лазарус помълча и допълни: — Не искам да ви притеснявам.

— Глупости, сержант Тиъдър. Да не съм ви чула повече! В началото на войната преустроихме слугинската стая на първия етаж, където аз шиех, а вие играехте шах с Удроу, направихме я стая за гости, за да може капитанът да довежда за уикенда някой от колегите си офицери. Нима ще трябва да кажа на мъжа си, че вие сте се отказали да пренощувате там?

(Морийн, любов моя, не пускай котарака толкова близо до канарчето! Аз просто не ще мога да заспя; ще лежа и ще си те представям горе, заобиколена от децата и Дядката.)

— Много благородно от ваша страна, госпожо капитанша. Ще съм щастлив да живея в шивашкото ви ателие.

— Така е по-добре, сержант. Започвах да си мисля, че мама ще трябва да напляска един непослушник.

Брайън-младши чакаше на паркинга до булевард „Бентън“. Керъл и Мери седяха на задната седалка, Джордж, който изпълняваше задълженията на лакей, взе от Лазарус пътната чанта и пое всички грижи за госта.

— А чичо Тед е толкова хубавичък! — изписка Мери.

— Симпатичен, Мери — поправи я Керъл. — Войниците трябва да са симпатични и бодри, а не хубавички. Нали, чичо Тед?

Лазарус вдигна по-малката от сестрите под мишниците, целуна я по бузата и я сложи на седалката.

— Общо взето имаш право, Керъл, но на мен ми е приятно да съм хубавичък, ако това доставя радост на Мери. Вие тук сте цял отбор. Отзад ли да седна?

— Седнете при момичетата — нареди Брайън-младши. — Но първо погледнете тук. Виждате ли как съм я стегнал? Супер е, нали?

Лазарус огледа колата. Наистина, видът й бе по-добър от преди. Излъскана бе до последния чарк и блестеше, че и бе оборудвана с разни нови джаджи: красива капачка на радиатора, гумени калъфи на седалките, отзад бе закрепена резервна гума с патентована кожена калъфка, а вътре се кипреше закачалка с грижливо закачена на нея престилка. И накрая имаше още едно нововъведение: към стъклото бе прикрепена вазичка с една-единствена роза.

— И двигателят ли е в такова чудесно състояние?

Джордж отвори кожуха на мотора. Лазарус погледна и одобрително кимна.

— И с бели ръкавици да пипаш, пак няма да ги изцапаш.

— Ъхъ. Дядо ме проверява точно така — уведоми го Брайън. — Той казва, че ако не се грижим за автомобила, няма да го ползваме.

— Прекрасно се грижите за колата.

Лазарус пристигна пред къщата като крал, седнал между двете сестри, които бе прегърнал през раменете. Дядката стоеше пред вратата и когато зърна Лазарус веднага заслиза по стъпалата и тръгна насреща му. Лазарус, бе принуден незабавно да коригира образа на дядо си, запечатан в паметта му: с униформа старият войник изглеждаше с цял фут по-висок и беше изправен като шомпол, на гърдите си имаше лента, на ръкавите — нашивки, гетите бяха безукорно намотани, униформената шапка по чудо се крепеше на тила.

Докато Лазарус помагаше на Керъл да слезе от колата, Мери изтича в къщата.

Старецът направи пауза и отдаде чест на Лазарус.

— Добре дошъл във вашия дом, сержант.

Лазарус козирува в отговор.

— Благодаря ви, сержант, много се радвам да ви видя. А вие никога не сте споменавали, че сте били интендант, мистър Джонсън.

— Нали все някой трябва да брои чорапите. Съгласих се да приема…

Краят на фразата бе заглушен от крясъците на Уди:

— Привет, чичо сержант! Сега вече ще играем на шах!

— Задължително — съгласи се Лазарус.

Вниманието му бе привлечено едновременно от мисис Смит, изникнала в отвора на вратата, и от знаменцето на прозореца на гостната. Върху него имаше три звезди… Старецът покани Лазарус в къщата и каза, че до вечерта ще отсъства по служба, така че ще се наложи да обядват рано. Нанси го целуна, без да попита дори с поглед майка си за разрешение. После Лазарус целуна Дики и мъничката Етел, която вече щрапаше сама. Накрая Морийн протегна на Лазарус фината си ръка и докосна с устни бузата му.

— Сержант Тиъдър… колко е хубаво, че отново сте у дома.

Вечерята беше шумна и весела като цирково представление. Начело на трапезата се бе настанил Дядката, който заместваше зетя си. В другия край на масата се разпореждаше дъщеря му. След като Лазарус й кавалерства да седне и зае почетното място от дясната й страна, тя повече не стана и всичко необходимо се правеше от трите й големи дъщери. Етел седеше на високо столче отляво на майка си, като Джордж имаше грижата за нея и Лазарус научи, че задължение на петимата най-големи е да се редуват да я гледат.

За военно време трапезата беше богата. Вместо пшеничен имаше царевичен хляб — горещ и златист; в този ден не се полагаше да се яде пшеничен. Най-строгата дисциплина, въведена от Нанси и Брайън-младши, изискваше всяка хапка да се предъвква с мисълта за гладните белгийци. На Лазарус не му беше до ядене: той се стараеше едновременно да прави комплименти на готвачите (и на тримата) и да отговаря на всички, които се обръщаха към него. Почти неизпълнима задача, защото Брайън и Джордж му разправяха как всички заедно са ходили да събират кестени и прасковени костилки и колко им се е наложило да съберат, за да получат като награда противогаз, Мери пък се хвалеше, че се е научила да плете — почти като Джордж и без да пропуска бримки! А колко много квадратчета отиват за едно одеяло! Дядката се опитваше да говори с Лазарус по работа.

Като че ли само Морийн Смит смяташе, че не е задължително да се разговаря. Тя се усмихваше и изглеждаше щастлива, но на Лазарус му се струваше, че под външната сдържаност се крие тревога, вечната мъка на Пенелопа. (За мене ли, скъпа? Не, разбира се, не. Бих могъл да ти кажа, че татко ще се върне у дома без нито една драскотина — но как да те накарам да повярваш, че говоря истината? Ще ти се наложи да преживееш раздялата като онази същата Пенелопа. Прости ми, любов моя.)

— Извинявай, Керъл… не те чух добре.

— Говорех за това колко е ужасно, че ще ви се наложи да се връщате толкова скоро! И веднага да потеглите за там.

— За военно време отпуската ми е достатъчно дълга, Керъл, но страшно много време отива за отиването и връщането. Аз не съм от тези, на които се полагат привилегии. Но едва ли ще ми се наложи веднага да потегля с корабите.

Насядалите край масата се умълчаха, по-големите момчета се спогледаха. Мълчанието бе нарушено от тактичния Айра Джонсън:

— Сержант, децата знаят какво означава отпуската в средата на седмицата. Но те мълчат, тъй като са наясно с дисциплината. Зет ми реши — и аз смятам, че това е правилно — да не крие от тях подобни тънкости.

— Дядо, а когато татко е в отпуска, на него не му се налага да се връща на другия ден. Не е честно.

— Това е така — обясни опитният Брайън-младши, — понеже татко обикновено идва с капитан Бозел с големия стар „Мармън-6“, затова те губят по-малко време за път. Щабен сержант чичо Тед, аз мога да ви закарам право в лагера. Тогава утре можете да останете у нас до вечерта.

— Благодаря ти, Брайън, но аз не мисля, че така ще е по-добре. Ако се кача на сутрешния експрес, ще пристигна в лагера привечер, дори влакът да закъснее, така че не ми се рискува.

— Съгласен съм със сержант Бронсън — допълни Дядката. — Така ще е по-добре, Тед не бива да закъснява. Но стана време и аз да потеглям. Разрешаваш ли, дъще?

— Разбира се, татко.

— Мога ли да ви закарам, сержант Джонсън? Къде отивате?

— Отивам в оръжейния склад. Не, Тед, мен ще ме закара капитанът. Той ме хвърля и до нас. Двамата с него отиваме рано и се заседяваме до късно. Уф! А защо да не разходиш с колата Морийн? Тя вече цяла седмица не е излизала и според мен дори е пребледняла.

— Мисис Смит? Това е голяма чест за мен.

— Ние всички също ще отидем на разходка!

— Стига, Джордж! — сряза го дядо му. — Искам майка ви да си отпочине за един час от вас и от крясъците ви.

— Сержант Тед ми обеща да играем шах!

— Чух това, Уди. Но не ставаше въпрос за днес. Утре също е ден.

— Освен това той ми обеща да ме закара в лунапарка. И то много отдавна, обаче така и не ме заведе.

— Извинявай, Уди — каза Лазарус, — но войната започна, преди да открият парка. Може би ще трябва да изчакаме да свърши войната.

— Ама ти нали обеща…

— Удроу! — строго каза майка му. — Престани! Не ти, а сержант Тиъдър е получил отпуска.

— Я се стегни — допълни дядо му, — да не изядеш пердаха. Нанси, днес ти си дежурната по домакинството, скъпа…

— Но… — започна девойката и замълча.

— Татко, приятелят на Нанси днес празнува рождения си ден, защото няма търпение да отиде във войската. Мисля, че ти казах. Младежта устройва вечеринка за него.

— А, да… забравих. Прекрасен момък, Тед, ти ще го харесаш. Тогава Нанси е свободна, значи е твой ред, а, Керъл?

— Ние с Керъл ще свършим всичко — намеси се Брайън. — Нали, Керъл? Аз ще измия чиниите, Мери ще ги избърше, Джордж ще ги прибере. Лягане по режим, важните телефони са написани на дъската — всички заповеди са ясни.

— Значи съм свободна, така ли? — попита Нанси. — Щабен сержант Тед, нали ще останете до утре?

Лазарус закара с колата Дядката при неговия капитан, а когато се върна, Морийн вече се беше качила горе и Лазарус се възползва от случая, за да вземе вана. А след петнайсет мирути той вече кавалерстваше на мисис Смит да се настани на предната седалка на колата; леко му се виеше свят от невероятното ухание на тялото й. Нима тя също бе успяла да се изкъпе за тези броени минути? Може би… Във всеки случай се беше преоблякла. Странна военна мода… Докато неговата дама се качваше в колата, Лазарус забеляза не само стройния глезен, но зърна и прасеца — съвсем малка негова част. Гледката му направи такова впечатление, че той дори се изплаши.

Колко ли време ще се задържи тази мода! Докато въртеше манивелата, за да задейства мотора, Лазарус направи опит да се отвлече с тази мисъл. Значи, корсетите бяха изчезнали веднага след войната, полите веднага започнаха да стават все по-къси и по-къси… Бурните двайсети години — векът на джаза. До края на столетието модата се променяше бавно, но постоянно в една и съща насока, все повече откривайки за мъжките погледи онова, което толкова им се искаше да видят. Но доколкото си спомняше, голотата на обществени места — даже на плажа — не беше станала нещо обичайно до края на века. През следващия век бе възтържествувало пуританството — ужасни времена.

Интересно какво би казала Морийн, ако се опита да й разкаже за това?

Готово, можеха да тръгват. Лазарус се настани до Морийн.

— Къде бихте искали да отидем, мисис Смит?

— Ами на юг. На някое спокойно място.

— Добре.

Лазарус погледна към залязващото слънце и включи фаровете. После направи завой и потегли в желаната посока.

— Между другото, Тиъдър, когато сме само двамата, за теб не съм мисис Смит.

— Благодаря… Морийн.

По трийсет и девета, а после към Пасео? Или по булеварда към парка Суоуп? Ще ми позволи ли да я отведа толкова далеч? Ех, де да можеше да летим с Морийн по път, който няма край!

— Харесва ми, когато ме наричаш по име, Тиъдър. Помниш ли как закара децата на пикник малко преди началото на войната?

— При Синята река? Искаш ли идем там, Морийн?

— Да. Ако не помниш маршрута, мога да те упътвам.

— Ще го намерим.

— Не е задължително да отидем на същото място. Някъде, където няма хора, за да не ти се налага непрекъснато да се взираш в пътя.

(О, скъпа ми Морийн! Не бива да отиваме на усамотено място, за да не стане някоя беля. Стига ни прощалната целувка. А после кротко ще те закарам у дома по живо по здраво. Ти принадлежиш на този век, сладка моя! Стига ми само една целувка — и твоята обич и уважение, не искам да си спомняш за мен със съжаление. Много отдавна съм решил всичко. И туй то, миличка.)

— Тук ли да завия?

— Да, Тиъдър, Брайън-младши казва, че благодарение на новия волан колата може да се кара с една ръка.

— Да, така е.

— Ами направи го. А с другата ръка… Достатъчно ли съм откровена или трябва да се изразя по-ясно… — Той плахо я прегърна през раменете. Тя взе ръката му и я придърпа надолу, към гърдите си. — Няма за кога да се стесняваш, скъпи. Не се страхувай да ме докосваш.

Стегната плът, кожа като коприна. От докосването зърното щръкна. Тя потрепери, притисна се към него, стисна ръката му и простена.

— Обичам те, Морийн — дрезгаво каза Лазарус.

Гласът й едва се чуваше от шума на мотора.

— Ние се обикнахме още от онази нощ, когато се запознахме. Просто не можехме да си го признаем.

— Да. Аз не смеех да подхвана разговор за това.

— Но ти никога нямаше да ми кажеш нищо, Тиъдър. Затова ми се наложи да събера кураж и да заговоря първа. — Морийн помълча и допълни: — Ето го оня завой!

— Спомних си. Но тук ще трябва да държа волана и с двете ръце.

— Добре — тя пусна ръката му. — Но само докато не пристигнем. А там ще имам нужда и от двете ти ръце — и от цялото ти внимание.

— Да!

Той внимателно караше по тесния път между дърветата, който ги изведе на равна тревиста поляна. Направи кръг по поляната, отчасти за да завие, но най-вече за да се убеди, че са сами. За негова радост фаровете осветиха само трева и дървета. Добре! (Дали? Скъпа, ти разбираш ли какво правиш?) Лазарус изключи фаровете, спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Морийн падна в прегръдките му и устните им се сляха в дълга целувка. Известно време нямаха нужда от думи: устните и ръцете й го поощряваха за по-нататъшни действия. Накрая тя блажено се усмихна и прошепна:

— Изненадан ли си? Но аз не мога да се сбогувам с моя воин по кюлотки. Оставих ги горе заедно с корсета. По-смело, скъпи, няма от какво да се страхуваш.

— Какво каза?

— Нима винаги трябва аз да решавам какво да се прави и какво да се казва? Бременна съм вече от седем седмици. Наистина.

— О… седалката е тясна — замислено каза той.

— Чувала съм, че младежите понякога свалят задната седалка и я оставят на земята. Или те е страх от бодли? Къде е куражът ти, мили мой? Войнът трябва да е решителен, както казва баща ми, а мъжът ми е съгласен с него… Тук има и килимче.

(Морийн, любов моя, вече не се съмнявам от кого съм наследил решителността и… похотливостта. От теб, скъпа.)

— Ако ме пуснеш, ще направя всичко както трябва. Не се страхувам нито от бодлите, нито от най-чаровната жена в моя живот. Просто не мога да повярвам във всичко, което се случва.

— Ще ти помогна! — Тя изскочи от колата, Лазарус стори същото, Морийн отвори задната врата и се втрещи. А после високо и радостно възкликна: — Удроу, негоднико! Сержант Тиъдър, погледнете кой дреме на задната седалка! — С тези думи тя постепенно започна да оправя дрехите си.

— Сержант Тед обеща да ме заведе в лунапарка!

— Ами ние точно там отивахме, миличък, и почти сме пристигнали. А сега кажи на мама — дали не е по-добре да те заведем у дома да си легнеш? Или вече си достатъчно голям, за да ходиш вечер в лунапарка?

— Да, приятелче — поде Лазарус. — Вкъщи ли отиваме, или в парка? (Значи дядо те е научил и да лъжеш, Морийн? Или това е вродена дарба? Аз не просто те обичам — аз се възхищавам от теб. Пършинг би трябвало да те зачисли в щаба си.) Той бързо закопча копченцата на гърба на роклята й.

— В лунапарка!

— Тогава сядай отзад и моментално отиваме там.

— Искам да се возя отпред.

— Виж какво, приятелче, или се качваш отзад и отиваме в парка, или се връщаме у дома — и си лягаш. И тримата няма да се поберем на предната седалка.

— Ама Брайън го прави!

— Хайде да се прибираме вкъщи, мисис Смит. Щом Уди не вижда кой е зад волана, значи със сигурност много му се спи.

— Не, не е така! Всичко разбрах. Добре, качвам се на задната седалка и отиваме в парка.

— Мисис Смит?

— Какво пък, да потегляме за парка, сержант Тиъдър… Ако Удроу легне и се опита да заспи.

Уди побърза да легне, Лазарус седна зад волана и подкара колата.

— Трябва да се обадя по телефона.

— При завоя има аптека. Точно по пътя към лунапарка.

— Добре. Как мислиш, какво е чул?

— Май се събуди, когато отворих вратата. Но дори да не спеше, пак нищо не е разбрал. Не се притеснявай, Тиъдър. Кураж и отново кураж!

— От теб, Морийн, би излязъл чудесен войник, пък и генерал.

— Предпочитам да обичам войник. И той да ме обича. А сега би могъл отново да държиш волана с една ръка.

— Но нали има стъкло. Той ще забележи.

— Можеш да не ме прегръщаш, Тиъдър. Просто ме докосни. А аз ще седя и ще се преструвам, че нищо не се случва. Колко жалко, че нищо не успяхме да направим. — Тя леко се усмихна. — Глупаци сме, нали?

— Може би. Но на мен не ми е до смях. — Лазарус стисна бедрото й. — И аз страшно съжалявам.

— Щом е така, усмихвай се, Тиъдър! — Тя повдигна полата си и притисна ръката му към оголеното си бедро. — Когато имаш толкова деца като мен не ти остава друго, освен да се смееш с глас или да полудееш. — Тя прикри дланта му с полата си.

Лазарус погали топлата гладка кожа. Тя разтвори крака.

— Наистина е смешно — съгласи се той. — Едно шестгодишно хлапе да лиши от удоволствието двама възрастни.

— Още само на пет е, Тиъдър, ще навърши шест през ноември. — Тя стисна с нозе дланта му и се отпусна. — Толкова добре помня всичко. Той се роди най-едър — тежеше осем фунта. С него винаги грижите са били повече отколкото с всички останали, взети заедно. И винаги ми е бил любимец, този малък негодник. А аз гледах да не го показвам. Не ме е страх, че ще кажеш това на някого — нали винаги си гледал да поддържаш реномето ми.

— Да, така е.

— Знаех това, иначе нямаше да уредя пътуването ни. Реномето си е реноме, а сега ти знаеш каква съм в действителност. Грижа се за добрата си репутация само в името на децата и на мъжа си.

— Ти каза „уредих“.

— А ти съмняваше ли се? Разбрах, че остава малко време и реших да се възползвам от шанса да се усамотим. Искам да се върнеш с щит, а не върху щита, както се казва. А жените имат само един начин да обяснят това. Затова помолих татко да ми помогне да се отърва за малко от моите палавници. — Тя се подсмихна. — И най-голямата лудетина срина хитрите ми планове. Всичко свърши, скъпи — вкъщи няма да рискувам. Ах, винаги ще съжалявам, че нищо не стана. Дано и ти съжаляваш.

— И още как! Значи мистър Джонсън ни пусна и благодарение на теб? И той не подозира нищо?

— Разбира се, подозира. И не одобрява. Но само моето поведение, Тиъдър, а не твоето. Та нали той бди над моята репутация, също като теб. Искаш ли да ти разкажа един страшно смешен случай? Ще се посмееш, за да забравиш за разочарованието.

— Е, хайде поне да се посмеем.

— Ти не се ли позамисли откъде знам онова място? Виждаш ли, аз вече съм ходила там — със същата цел. И целият номер е в това, че разбойникът, който спи на задната седалка, е заченат там, на мястото, на което те заведох.

Лазарус се позамисли за миг.

— Сигурна ли си?

— Напълно, сър. Това се случи на около десет фута от мястото, където спряхме. И този път исках да се разположим точно там. Аз съм сантиментална, Лазарус, и исках да ти се отдам на същото място, където заченах любимото си дете. И тъкмо това дяволче ми попречи! А аз вече изгарях при мисълта, че ще бъда с теб на онова място.

Лазарус пак потъна в размисъл, който не трая дълго, и все пак реши да попита:

— А кой беше той, Морийн?

— Кой ли? О! Аз сама предизвиках този въпрос, затова няма да се възмущавам. Аз съм развратница, Тиъдър, но не чак дотам. Това беше мъжът ми, скъпи. И всичките ми деца са родени от него. Ти познаваш Брайън само като офицер, но на свобода мъжът ми обича да се развлича, затова никога не слагам бельо, когато отиваме двамата някъде.

Това стана на осемнайсети февруари, в неделя — никога няма да забравя тази дата. Тогава държах слугиня — Нанси беше още твърде малка, за да се справи с по-малките. Брайън пътешестваше и аз трябваше да бъда в бойна готовност всеки път, когато той идваше в града. Точно тогава бе купил първия си автомобил.

Онзи неделен ден беше ясен, същинска пролет, и Брайън реши да ме поразходи с колата. Само мен. Той беше установил желязното правило, че когато с колата се возят татко и мама, цялото семейство трябва да си стои вкъщи. Правилото не е никак лошо за такова огромно семейство. И ние се отправихме към онова чаровно местенце, където е толкова хубаво дори през зимата. Земята вече беше изсъхнала. Ние седнахме и се прегърнахме, той сложи ръката си там, където току-що бе твоята, и ми заповяда да се съблека.

— През февруари?

— Аз не бях против. Температурата беше към петнайсет градуса, нямаше вятър — но аз бих се подчинила на съпруга си и в по-студено време. И така, аз се подчиних — и останах само по обувки и чорапи. Сигурно съм приличала на една от френските картички, които мъжете си купуват в магазинчетата за пури. Не ми беше студено, напротив, цялата бях пламнала, а Брайън по всякакъв начин ме поощряваше. Той извади седалката и постла одеялото. И ме облада. Точно тогава заченах Удроу. Така е, защото Брайън си дойде само за един ден и после дълго време не се видяхме. Ние сме щедри в любовта, на нас ни харесва да я правим. — Тя се усмихна. — Когато се убедих, че съм бременна, Брайън започна да ме подкача: кой ли е майсторът? Продавачът на сладолед? Млекарят? Пощаджията? А може би разсилният? Отговарях му, че не знам кой точно, защото всички са в кюпа, но общо взето пръв е бил дърварят и това се е случило право в гората. Сега насам, скъпи. Ще сляза само за миг.

Слязоха всички заедно от колата, защото Уди се беше събудил. Наистина, Лазарус доста се съмняваше, че хлапето е спало, но след като обмисли всичко, реши, че Морийн е била твърде предпазлива в жестовете и изказванията си. Лазарус купи на малкия фунийка със сладолед, за да си осигури мълчанието му, а той самият се измести към другия край на пейката и се вслуша в телефонния разговор, защото искаше да знае какво още е измислила Морийн.

— Керъл? Това е мама, скъпа. Преброи ли вече зверчетата? Можеш да не се притесняваш: негодникът се беше скрил на задната седалка. Разбрахме за това току-що и още не сме стигнали до лунапарка… Да, скъпа, ние отиваме в парка и на мен ми е много весело. Ще ми се Удроу да не ни развали прекарването… По-рано, отколкото ми се искаше. Ако Удроу заспи по-рано, ще успея да се повозя до насита и най-после ще спечеля кукличката Кюпи в една от будките. Да! Когато сложиш Мери да спи, направи на момчетата дъвчащи бонбони. Не, не дъвчащи бонбони — трябва да се икономисва захарта… Направи им пуканки и им кажи, че съжалявам за притесненията им. А вие, по-големите, може да ни изчакате, за да си вземете довиждане с чичо Тед. Лека нощ, скъпа!

Морийн с усмивка благодари на аптекаря, хвана Уди за ръката и величествено излезе. Веднага щом Лазарус подкара колата, тя взе дланта му и отново я сложи върху топлото си бедро.

— Какво се е случило? — попита той, галейки копринената й кожа.

— Нищо. Те били толкова увлечени в игра, че се усетили за липсата му едва когато дошло времето за лягане, просто минути преди обаждането ми. Притеснили се, но не особено, защото дяволчето не за първи път се криело от тях. Тиъдър, ти не си правил сметки да ходиш в парка. Можеш ли да жертваш гордостта си и да ми позволиш да поема част от разходите?

— Задължително — ако стане нужда. Не страдам от глупава гордост. Имам достатъчно пари и ако свършат, ще ти кажа. (Скъпа моя, бих искал да изхарча всеки цент за изумруди, с които да те украся. Уви, твоята гордост прави това невъзможно.)

— Тиъдър, аз не само че те обичам, но с теб ми е добре както с никой друг.

Лазарус не смяташе, че на Уди и майка му ще им е толкова весело в лунапарка. Той нямаше нищо против местата за развлечения и бе готов да последва Морийн навсякъде. Само едно нещо разваляше удоволствието му: беше принуден да я нарича „мисис Смит“.

Но Морийн му поднесе урок: тя умееше да се радва на неизбежното и се държеше така, сякаш бяха сами тук, при това се усмихваше, пазейки кралско достойнство. Имаше вид на щастлива млада матрона, която „братовчедът Тиъдър“ или „чичо Тед“ развлича по най-невинен начин. Когато разговаряше с Лазарус, Морийн не шепнеше, но само той чуваше думите й. И Уди. Затова понякога й се налагаше да се изразява така, че момченцето нищо да не разбере.

Когато забеляза, че Лазарус не е особено весел, тя каза:

— Усмихвай се, любими. Нека всички виждат, че тук ти харесва. Ето така, сега е по-добре. А сега, моля те, запази този израз и ми обясни защо си тъй мрачен.

Той се усмихна.

— Защото се наложи да си тръгнем от сянката на големия кестен, Морийн.

Тя тихичко се изкиска, сякаш е чула нещо много смешно.

— Защо не се върнеш?

— Само с теб.

— Успокой се, Тиъдър. Нали ти не ме ухажваш, а си мой братовчед, който е жертвал част от скъпоценното си време, за да развлечеш мен и детето ми… Или ти се надяваше да ти намеря някоя млада госпожица, която изобщо няма да се окаже госпожица, когато я заведеш на онова скришно местенце под големия кестен? Но не се увличай, че клюкарката мисис Гинди да не заподозре нещо… А ето я и нея. Мисис Симпсън! И мистър Симпсън! Колко хубаво, че се срещнахме! Лорета, разрешете да ви представя моя братовчед, щабен сержант Бронсън. Тиъдър — мистър Симпсън. Вие може да сте се виждали в църквата. Още преди обявяването на войната.

Мисис Симпсън погледна Лазарус така, сякаш броеше парите в портмонето му, преценяваше качеството на бельото му и проверяваше дали той е добре подстриган и избръснат — и той издържа изпита.

— Принадлежите ли към нашата църква, мистър Джонсън?

— Бронсън, Лорета. Тиъдър Бронсън. Той е син на леля ми.

— При всички случаи е приятно човек да стисне ръката на едно от нашите момчета. Къде служите, сержант?

— В лагера Фенстън, сър. Мисис Симпсън, аз посещавах вашата църква, но живея в Спрингфийлд.

Морийн се намеси в разговора, като помоли Лазарус да измъкне Уди от детското влакче, което току-що се беше върнало на крайната гара.

— Кажете му да изхвърча като тапа, Тиъдър. Три пъти се повози — и стига толкова. Видях ви миналата седмица в Червения кръст, Лорета. Ще се срещнем ли там идната седмица?

Лазарус и Уди се върнаха навреме; те видяха прощалния жест на мистър Симпсън и чуха неговия възглас: „Късмет, сержант!“ След което семейство Симпсън се оттегли.

А Лазарус, Морийн и Уди се отправиха към детската площадка, където малкият бе качен на пони, а възрастните седнаха на една пейка, за да си поприказват на четири очи.

— Морийн, ти чудесно се оправи с тях.

— Не беше трудно, скъпи. Знаех си, че все ще се засечем с някого, затова се бях подготвила предварително. Добре, че налетяхме на най-голямата дърта клюкарка в цялата енория — нарочно отидох при нея. Стожерите на църковната общност забогатяват от войната и аз ги презирам. Но сега аз й изтръгнах жилото, така че нека забравим за случилото се. Ти говореше за някакво скришно местенце. Как бях облечена?

— Като на френска картичка!

— Сержант Бронсън! Аз съм почтена жена. Или съм почти такава. Разбира се, не смятате, че бих могла да съм толкова безсрамна?

— Наистина не знам каква можеш да бъдеш, Морийн. Няколко пъти си ме шокирала и си ме възхищавала. Според мен имаш кураж за всичко.

— Може би, Тиъдър. Но и аз си имам граници, които не бих престъпила, колкото и да ми се иска. Искаш ли да разбереш какви са те?

— Ако ти искаш да знам това, кажи ми. Ако не — мълчи.

— Аз искам, обожаеми мой. Просто копнея да се съблека и не го правя поради чисто практически, а не от морални съображения или от срамежливост. Искам да ти отдам тялото си, за да му се насладиш както пожелаеш, а пък аз бих се насладила на твоето — тук няма да има никакви граници. Но! — Тя сви един пръст. — Първо, не бих родила дете от друг, освен от Брайън. Второ, няма да рискувам благополучието на своя съпруг и на децата ни.

— Нима ти не рискуваше тази вечер?

— Кое по-точно, Тиъдър?

Лазарус се замисли. Можеше ли тя да забременее от него? Не. Да се разболее? Тя му имаше доверие… Да, скъпа, ти си права. Не знам защо ми имаш доверие, но си права. И така, какво остава? Ако ни бяха хванали, можеше да избухне скандал. Но шансовете бяха твърде малки — местенцето е много закътано. Полицията? Едва ли тя изобщо се отбива там, пък и едва ли един полицай би се месил в делата на един войник и неговата дама.

— Да, скъпа, ти нищо не рискуваше. Ами ако те бях помолил да се съблечеш чисто гола, ти щеше ли да се съгласиш?

Морийн се разсмя.

— Аз разчитах на това, когато набързо се изкъпах, за да ти е приятно с мен, Тиъдър. Идеята е съблазнителна — Брайън неведнъж ме е разсъбличал навън. Това ме възбужда, а той казва, че така му е по-интересно. Но той е този, който рискува, затова не се притеснявам, когато съм с него. Но да предприема сама такъв риск е непочтено спрямо него. И все пак възнамерявам да направя това, докато зърната ми са толкова твърди — те си останаха такива след докосванията ти. Ужасно съм възбудена — и реших не само да се съблека, но и да не ти позволя да ми помагаш. Скъпи, няма ли да платиш, за да се повози той още веднъж на понито? Но ако е изморен, доведи го тук.

Уди изяви желание да се повози още веднъж. Лазарус плати и се върна. Междувременно до пейката, на която седеше Морийн, бе цъфнал някакъв войник. Лазарус го докосна по ръкава.

— Вие май се бяхте запътили нанякъде, редник?

Войникът се извърна и след като забеляза нашивките, каза:

— О, извинете, сержант, нямах намерение да ви засегна.

— Няма нищо. Желая ви късмет другаде.

— Жалко за момчето — каза Морийн. — Прекалено е млад за мен. Сигурно се е надявал да му провърви, но аз сигурно съм дваж по-възрастна от него. Толкова ми се искаше да му го кажа, но се отказах, за да не го засегна.

— Работата е там, че изглеждаш като осемнайсетгодишна, затова ги привличаш.

— На доста повече съм, скъпи. И ако моята седемнайсетгодишна Нанси се омъжи за приятеля си още преди той да потегли към фронта — а тя иска да го стори и ние с Брайън нямаме намерение да я спираме, — вече след година ще стана баба.

— Страхотно бабче ще си.

— Шегуваш се, нали? А пък аз с удоволствие бих станала баба.

— Не се и съмнявам, скъпа, защото ти умееш във висша степен да се наслаждаваш на живота. (Като мен, мамо! Сега е безспорно, че съм наследил тази дарба от теб и от татко.)

— Ето че му се наслаждавам, Тиъдър. — Тя се усмихна. — Дори когато изпитвам жестоко разочарование.

— Аз също. Но ние разговаряхме за това как изглеждаш. Не се съмнявай — като осемнайсетгодишно момиче си.

— Нима не забеляза колко са увиснали гърдите ми от кърменето на толкова деца?

— Нищо подобно не съм забелязал, милейди.

— Излиза, че сте лишен от сетива, сър, защото проучването им беше доста добросъвестно.

— Не се оплаквам от сетивата си. Гърдите са очарователни.

— Гледам да полагам грижи за тях, Тиъдър. Но през последните осемнайсет години прекалено често са били пълни с мляко. Ето на този — тя кимна към Удроу, който бе яхнал понито — млякото не му стигаше. Наложи се да минем на купешко и беше страшно недоволен. Когато сред две години родих Ричард, Удроу се опита да намаже покрай бебето. Но аз проявих твърдост — а толкова ми се искаше да угодя и на двамата. Но трябва да съм честна по отношение към децата, не бива единият да е ощетен за сметка на другия. — Тя снизходително се усмихна. — Прекалено много обичам Удроу, затова ми се налага да се придържам строго към правилата. Върни се след една година, Тиъдър, когато гърдите ми се налеят и заприличам на дойна крава.

— Но какво ще намеря тук след една година?

— А ти се надяваш пак да отидем при кестена? Едва ли, скъпи. Моят палавник ни лиши от единствения шанс.

— Не, не се надявам на това. Стига ми да успея да опитам продукта, така да се каже, от фабриката.

(Мамо Морийн, както казва Галахад, аз съм най-глезеният мъж в цялата Галактика, що се отнася до гърдите. И сега пред мен се намира обектът, дарил ми този навик. Как ми се иска да ти разкажа за това, скъпа.)

Тя се усмихна, прихна и май се зарадва.

— Това сякаш е по-лесно да се уреди от срещата под кестена. Впрочем може така да се измисли, че да спестя шока на децата си. А ти си същият негодник като моя Удроу. Но на мен това ми харесва. Ще ти споделя тайната, че Брайън неведнъж е опитвал млякото ми. За да провери качеството и маслеността, както казва той.

(А ти имаш добър вкус, татенце!)

— Е, и? Хареса ли му?

Морийн блажено се изкиска.

— Скъпи, а ти си същият палавник като мъжа ми. Имам чувството, че съм се сдобила с двама съпрузи. Той разправяше, че му харесвало, но по-скоро го казваше на шега. И аз го опитах, но нищо не мога да кажа.

— Надявам се, че ще имам възможността да изкажа мнението си на познавач. Нашият каубой май протри гърба на това пони. После къде ще ходим? Дали да не отидем на влакчето на ужасите?

Морийн поклати глава.

— Страшно ми харесва влакчето на ужасите, но няма да се кача на него. Нито веднъж не съм помятала, Тиъдър — и няма да ми се случи, ако внимавам. Можете да се повозите с Удроу.

— Не, аз няма да те оставя сама, защото в тези джунгли е пълно с униформени вълци, готови да изядат една осемнайсетгодишна женичка. А какво ще кажеш за Стаята на смеха?

— Добре. — Тя изведнъж сви устни. — Ама не, забравих: там духа от пода, за да пискат момичетата и за да придържат полите си. Все ми е едно, но съм без кюлотки, скъпи — а ти едва ли искаш всички да видят, че и там съм червенокоса.

— Нима?

Тя кротко се усмихна.

— Не се заяждай, да не би да не знаеш?

— Под кестена беше много тъмно.

— Навсякъде съм червенокоса, Тиъдър. С радост бих ти го доказала, но уви, не стана. Брайън питаше за същото, когато ме ухажваше. По-скоро се закачаше — какво имаше да се пита — нали аз съм луничава като Мери. Наложи се да му позволя да се осведоми — на една тревиста поляна до реката Мараис-дес-Сигнес, — докато Дейзи, почитаемата стара кобила, зобеше и не обръщаше внимание на простенванията ми. Нима не си открил тази закономерност, когато си започнал да се интересуваш от млади дами?

Лазарус невъзмутимо кимна: той не можеше да си признае, защото просто не си спомняше какво е било през 1889 година, нито по-раншните години, за които тя изказваше своите предположения.

Морийн не спря дотук.

— Приготвях храна за пикника и взимах одеяло, уж за да има къде да се яде. И докато се прибирах вкъщи по светло, никой нищо не подозираше. Конят може да закара каруцата на доста по-закътано местенце от онова под кестена. Ето, сега разправят, че жените се били разпуснали и развратили. А пък аз на младини имах повече свобода от дъщерите ми. Независимо че се старая да не ги държа прекалено строго.

— Нямат вид на нещастни. По-скоро обратното.

— За разлика от нашия пастор предпочитам децата ми да са щастливи, а не да са нравствени. Искам да са добре. Не изповядвам морала в общоприетия смисъл и ти чудесно го знаеш. Впрочем не съм толкова безнравствена, колкото изглежда, по-често съм такава само на думи. А ти би ли искал нещата да са различни?

— Щом не можем да го направим, Морийн, поне да си поговорим за това.

— И аз мисля така, Тиъдър. Бих искала да ме боли гърбът от тръните, а душата ми да е пълна с онова щастие, което съм сигурна, че ти би ми дал. Но щом не мога да ти се отдам по обичайния начин, бих искала да ме опознаеш толкова дълбоко, колкото е възможно чрез думите, така, сякаш си ме притежавал. Не те ли шокира моята откровеност?

— Не. Но не прекалявай, за да не се случи всичко на тази пейка!

— Е, не, скъпи, нека не забравяме, че наоколо е пълно с хора, а ние си говорим за капризите на времето. Дали ти е станала оная работа?

— Нима се забелязва?

— Не, но дори да е така, мисли си за снежни бури и айсберги — Брайън казва, че това помага, — защото е време да свалим нашия конник от понито.

Те отидоха до атракцията, където даваха награди, после мисис Смит реши да рискува и те все пак се отправиха в Стаята на смеха.

Уди беше във възторг, а Морийн гледаше да избягва въздушните течения и здраво придържаше полите си.

Накрая Уди толкова капна, че моментално заспа, когато Лазарус го взе на ръце. Те се насочиха към изхода, където ги причакваше последният силен полъх. Мисис Смит вървеше начело. Когато стигнаха до злополучното място, тя се извърна, сякаш за да каже нещо — и полата й политна високо нагоре. Тя не изписка, а просто я притисна към нозете си — като закъсня с част от секундата.

— Е, какво, сър? — попита тя, когато излязоха на улицата.

— Цветът е същият, само дето са къдрави.

— Така е. Сега вече знаеш.

— Заради мен ли го направи?

— Разбира се. Удроу спи и главата му е обърната на другата страна. Освен някой друг да е забелязал, но едва ли. Дори да е така — какво би могъл да направи? Да пише писмо на съпруга ми? Никой тук не ме познава. И аз се възползвах от шанса.

— Ти продължаваш да ме учудваш и да ме възхищаваш, Морийн.

— Благодаря ви, сър.

— Крайниците ти са чудесни.

— Казва се крака, Тиъдър, на едно и също мнение сте с Брайън, но аз не съм познавач на женските крака. Но когато той ми говори за това, той използва думата „крака“. Защото смята думата „крайници“ за канцеларска отживелица.

— Колкото повече научавам за капитана, толкова повече ми харесва. Имаш страхотни крака. И зелени жартиери.

— Да, зелени са. Когато бях малко момиченце, носех зелена панделка. Сега съм твърде стара за това, но когато ми се удава възможност да покажа къдриците си, слагам зелени жартиери. Имам доста чифтове и всичките са ми подарени от Брайън — понякога са с неприлични надписи.

— И какви са надписите?

— Наострил е уши, Тиъдър. Хайде първо да го оставим на задната седалка.

Лазарус възрази, че никой нищо няма да чуе, защото детето непробудно спи. И наистина, когато го оставиха на задната седалка то не отвори очи, а само се сви на кълбо и майка му го зави с якето. Лазарус й помогна да се качи в колата, задейства двигателя и седна зад волана.

— Прибираме ли се?

— Бензинът е много — замислено каза Морийн. — Брайън-младши напълни резервоара днес и Удроу едва ли ще се събуди.

— Знам, че бензинът е много, проверих това, когато закарах капитан Джонсън. При кестена ли отиваме?

— О, скъпи! Моля те, не ме изкушавай. Ами ако Удроу все пак се събуди и се прекатери през преградата, за да слезе от колата? Още е малък и няма да разбере с какво се занимаваме, но това може да го заинтригува. Не, Тиъдър. Още не е толкова късно, но на малките деца все пак им е време за сън. А докато той спи, нека се разходим с колата един час и да си побъбрим. Ако искаш, разбира се.

— Хайде! — Колата потегли. — Морийн, копнея да те заведа отново при онзи кестен, но все пак ще е по-добре, ако това не стане.

— Защо, скъпи? Нали виждаш колко те желая?

— Да, ти ме желаеш. Бог ми е свидетел, че и аз те желая. Но въпреки всичките ти смели изказвания, мисля, че няма да го направиш. Защото после ще ти се прииска да признаеш всичко на мъжа си. И ако го сториш, вие и двамата ще сте нещастни, а аз не искам да разстройвам капитан Смит — той е хубав човек. Дори да си мълчиш, все по някакъв начин ще се издадеш. Разбира се, ти ме обичаш — мъничко, — но него ти го обичаш по-силно, много по-силно. Убеден съм в това. Значи всичко е за по-добро, нали?

Мисис Смит помълча, а после каза:

— Тиъдър, закарай ме при кестена.

— Не.

— Защо не, скъпи? Длъжна съм да ти докажа, че те обичам и че не се страхувам да ти се отдам.

— Разбира се, че си достатъчно смела, за да го сториш, Морийн. Но ти ще се притесняваш да не се събуди Уди. Ти обичаш Брайън. Всички тези мили интимни нещица, за които говореше, само го потвърждават.

— Но нима в сърцето ми няма място за двама?

— Има. Ти обичаш десетимата, които познавам. И още един човек няма да ти дойде в повече. Но аз те обичам, затова няма да поискам от теб нещо, което би изградило стена между теб и съпруга ти. Или да ти причиня болка, когато започнете да рушите тази стена с признанията си. Любима, аз искам любовта ти повече от теб… от сладкото ти тяло.

Тя помълча.

— Трябва да ти разкажа нещо за себе си и за мъжа ми. Нещо много лично.

— Недей.

— Длъжна съм да го сторя. Длъжна съм. Само, моля те, докосвай ме, докато говоря. Нищо не казвай, само ме милвай… докосвай ме така, сякаш съм гола, а пък аз ще се събличам… с думи. Моля те.

Лазарус сложи свободната си длан върху бедрото на Морийн. Тя вдигна фустата си, постави дланта му между бедрата си и ги стисна, след което върна полите на мястото им и заговори с равен, спокоен глас:

— Тиъдър, възлюблени, аз обичам Брайън и той също ме обича и знае всичко за мен. Бих могла да запазя нашата тайна завинаги, за да не го нараня, и знам, че той е способен да направи същото заради мен. Длъжна съм да ти разкажа за нашия разговор. Това се случи, преди той да замине за Платсбърг… Ще ми се наложи да прибягна до „креватни“ думи, защото обикновените нямат нужната сила.

През онази последна нощ ние бяхме в леглото и тъкмо бяхме свършили: аз все още го бях обгърнала така, както къдрицата се вие около машата, а той бе дълбоко в мен. „Вирникрачкова — каза ми той (нарича ме с този прякор, когато сме в леглото), — не продадох колата, за да не те ограничавам. Ако искаш да караш, купи форд — ще ти е по-лесно да се научиш да шофираш.“ Възразих му, че не искам да карам и ще го изчакам да се върне. Той ми каза, че съм права, но все пак трябвало да си купя кола. „Може би ще имаш нужда от колата, докато ме няма. Впрочем, тя е нещо второстепенно. С теб остава баща ти и това е чудесно. Не му позволявай да те командва. Той ще гледа да ти се качи на главата, той просто не може другояче, такава му е природата. Но ти имаш силна воля. Съпротивлявай се — и той ще те зауважава. А сега най-важното, миличка… Най-вероятно не си бременна, обикновено не зачеваш толкова бързо. Ако не си, тогава ще продължим, когато се върна от Платсбърг…“ Което и сторихме, Тиъдър, след което забременях, както ти казах вече.

„И двамата знаем, че ще ме пратят на фронта — продължи Брайън, — иначе нямаше да заминавам за Платсбърг. Разбира се, ще ми се наложи дълго време да прекарам там, голяма армия не се стяга за една нощ. А когато замина, ти ще се чувстваш самотна, пък и двамата знаем какъв огън си. Разбира се, аз не искам отново да сгазваш лука (Разбра ли, Тиъдър? «Отново!»), но ако това се случи, надявам се, че ще го правиш умно, за да не съжаляваш после. Във всичко разчитам на теб, знам, че няма да допуснеш никакви скандали и няма да разстройваш децата.“

Тя замълча, а после продължи:

— Брайън ме познава, Тиъдър. Аз наистина съм огън и никога не съм разбирала жените, които не обичат да се любят. Майка ми имаше девет деца и в деня на сватбата ми тя ми разказа някои неща за това, с какво се налага да се примиряваш, за да имаш деца. — Мисис Смит прихна. — „Да се примиряваш!“ Тиъдър, аз не бях девственица, когато Брайън успя да се домогне до мен. Сама му го казах в деня, в който се срещнахме — а след две минути той се зае да проучва въпроса и получи най-непосредствено потвърждение, че не лъжа. Тиъдър, аз се лиших от девствеността си три години преди тази среща с Брайън — нарочно, защото не бях кокетка — и разказах всичко не на майка си, а на баща си, защото му имах доверие; винаги сме били близки. И той не ми се скара и дори не ми забрани да го правя и занапред. Каза, че прекрасно знае, че аз отново ще се занимавам с това, но се надява, че ще се възползвам от съветите му и така ще си спестя излишните грижи. Което и сторих.

Но първия път отидох при него уплашена до смърт и обляна в сълзи. Болеше ме, Тиъдър, и не бях получила онази радост, на която разчитах. Баща ми въздъхна, заключи вратата, каза ми да легна на операционната маса и ме прегледа, след което ми каза, че всичко е наред — от което веднага се почувствах по-добре, — че толкова здрава млада жена като мен не е преглеждал досега и че аз ще раждам деца без никакви проблеми. Баща ми се оказа прав — раждам лесно децата си и почти не крещя, за разлика от майка си.

След това баща ми от време на време ме преглеждаше. Обикновено лекарите избягват да лекуват роднини, във всеки случай гинекологично. Той ми помогна да реша всички проблеми и да се отърва от притеснителността, която ми пречеше по време на прегледа. Не че много се стеснявах, но той ме убеди, че този тип скромност е адска дивотия, докато майка ми твърдеше точно обратното. Повярвах на него, а не на нея.

Но аз ти разказвах за разговора ни с Брайън през онази нощ. Тогава, в леглото, той ми каза: „Искам само едно да ми обещаеш, коте: ако откриеш, че краката ти сами са се разтворили, задръж новината за себе си до края на войната. И аз ще сторя същото — ако имам в какво да се разкайвам. Всичко се случва! И няма да се измъчваме взаимно с подобни неща, докато не довършим кайзера. А после, когато се върна, ще отидем двамата с теб до Озарк — децата ще ги оставим вкъщи с някого — и ще си поприказваме за всичко. Е, какво, решено ли е, скъпа?“

И аз му дадох думата си, Тиъдър. Но не съм му обещавала, че няма да сгазя лука, пък и той не е искал от мен подобни клетви. Обещах му да внимавам и да запазя всичките си признания за себе си до нашата победа във войната. Исках да му обещая всичко, което поиска, защото Брайън може и да не се върне! — Гласът на Морийн трепна и Лазарус разбра, че тя плаче. Той махна дланта си от бедрото й и насочи колата към тротоара. Мисис Смит го хвана за ръката, отново я притисна към себе си и каза: — Не, не, докосвай ме! И не спирай колата! Защото няма да издържа и ще ти се нахвърля. Просто не знам какво ми става, когато си помисля, че Брайън може и да не се върне жив. Уви, така е. Усещам това непрекъснато, откакто обявихме войната. И при всичко това съм принудена да пазя спокойствие и да бъда разсъдлива. Заради децата. Заради Брайън. Той не ме е виждал да плача, Тиъдър. Само ти си ме виждал плачеща — не успях да се сдържа. Но по-скоро бих те накарала сам да разкажеш на Брайън, че съм се опитвала да те съблазня, отколкото да му позволя да узнае, че съм плакала от страх, че той може да не се върне. Край, няма повече. — Мисис Смит извади от чантичката си носна кърпичка, избърса очите и носа си. — Ще се наложи още да се поразходим: децата не бива да ме виждат със зачервени очи.

Лазарус насъбра кураж и каза:

— Морийн, аз те обичам.

— И аз те обичам, Тиъдър. Въпреки че плача, аз съм щастлива. Ти ме направи щастлива. Излях душата си и ми олекна. Но не биваше да го правя, та нали и ти отиваш на фронта. Ала аз се чувствам почти като твоя жена, защото ти разправих неща, които не бих споделила с никой друг. Ако ти просто ме беше обладал там, на тревата — какво пък, чудесно, нали тъкмо на това разчитах. Но сега сме много по-близки и според мен така е дори по-добре. Жената може да отдаде тялото си на мъжа, без да му разкрива мислите си. Имах вече две деца от Брайън, когато най-после отворих душата си пред него, както го сторих днес пред теб.

— Ние мислим доста еднакво, Морийн. Баща ти ни смята за братовчеди…

— Не, скъпи, той те мисли за мой доведен брат…

— Така ли каза?

— И аз смятам така — ако се съди по онова, което премълчава баща ми, скъпи Тиъдър. Той толкова се разстрои, когато ти не се записа в армията. Обаче, когато научи, че все пак си го сторил, веднага нареди да се сложи звезда за теб. Той си знае — и аз бих искала да вярвам, че той е прав. Разбира се, това не прави чувствата ми към теб безумно греховни, а пък в очите на някои хора това е инцест. Но на мен ми е безразлично. Аз съм бременна, а близостта ни не би могла да причини никаква вреда на детето, пък други опасности няма.

(Как да й кажа? Какво може да й се каже? Но тя трябва да ми повярва!)

— Твоята църква ще нарече подобна постъпка грях.

— Изтрябвала ми е църквата! Аз изобщо не съм ревностна енориашка, Тиъдър. Аз съм свободомислеща като баща си. Извън църквата е трудно да се възпитават децата, тя ми дава възможност да имам респект като съпруга и майка — това е. Но заплахата, че върша грях, изобщо няма да ме спре, защото не вярвам в греха в онзи смисъл, който влага в него църквата. Сексът не е грях. Той не може да бъде греховен. Би могла да ме спре само перспективата да забременея не от Брайън. И ми е все едно, че ми се падаш брат. Просто много исках да се сбогувам с теб така, както жените се сбогуват с войниците.

— Не съм ти брат, Морийн.

— Сигурен ли си? Дори да не си ми брат, ти ще си останеш моят войник и аз се гордея с теб, също като татко.

— Да, аз съм твоят войник. Но бих искал да науча нещичко. Момчето, за което смята да се омъжва Нанси, също ли е от Хауардовците?

— Какво каза?

— Води ли се в списъците на фондацията на Айра Хауард?

Морийн спотаи дъх.

— А ти откъде знаеш за фондацията?

— Животът е кратък…

— Но годините са дълги… — поде тя.

— Докато не настъпят лошите дни.

— Боже! Сега ще се разрева отново!

— Та как се казва младежът?

— Джонатан Уедърал.

— От рода Уедърал-Спърлинг… Да, да, спомням си. Морийн, аз не съм Тед Бронсън. Аз съм Лазарус Лонг от рода Джонсън… от твоя род. Аз съм твой потомък.

Тя сякаш бе престанала да диша.

— Според мен полудявам — отрони тя най-накрая.

— Не, любима и смела моя. Разсъдъкът ти е здрав и силен. Не съм срещал жена, която да те превъзхожда в това. Позволи ми да ти обясня нещо. Но ще ти се наложи да ми повярваш на думи. Чела ли си романа на Хърбърт Уелс „Машината на времето“?

— Да, разбира се. Татко го има.

— Тя е за мен, Морийн. Аз съм капитан Лазарус Лонг, пътешественик във времето.

— Но нали това е книга… смятах я просто за…

— Просто за измислица ли? То си е така. И още дълго ще е така. Впрочем, всичко ще стане не по начина, измислен от мистър Уелс. Дойдох тук от далечното бъдеще. Не исках това да се знае, затова се престорих на сирак… Трудно ми е да докажа, че говоря истината. Всеки опит да го обясня би ми попречил да постигна целта си — аз исках да посетя това време и да се потопя в него. Пък и ако бях казал истината, щях да се озова в лудницата. Така че се опитвах да нося маската си също така предпазливо като теб… когато разговаряше с тези Симпсънови… Когато не искаше децата да научат, че си плакала. Ние с теб се държим нелогично. Трябва човек да има повече кураж. И да не лъже онези, които биха могли да го изобличат.

— Струва ми се, че ти сам си вярваш на казаното, Тиъдър.

— Искаш да кажеш, че говоря съвсем искрено, но в действителност съм се чалнал?

— Не, не, скъпи, аз… Именно това исках да кажа. Прощавай.

— Няма нужда да ми се извиняваш, за теб всичко това е бълнуване на един луд. Но аз не се страхувам, че ще ме пратиш в Сент Джо, аз ти вярвам. Както и ти на мен. Но аз трябва да ти докажа, че говоря истината, а значи трябва да ти кажа нещо, в което би могла да повярваш, инак напразно съм свалил маската.

Лазарус замълча и се замисли. Как да докаже? Най-добре ще е да направи някое предсказание. Но за да послужи за целта, заради която се беше разкрил, събитието трябва да се състои съвсем скоро. Той не се зае да рови из паметта си за събитията от тази година, защото не бе възнамерявал толкова да подранява, затова знаеше малко неща за периода преди 1919 година, даже беше сбъркал датата, на която Щатите бяха влезли във войната. Да те вземат мътните, Лазарус, заплес такъв, когато решиш пак да се разходиш във времето, вземи и научи всичко, което е известно на Атина за тази или онази епоха — при това плюс-минус два-три века!

Личните спомени на Уди не вършеха работа, понеже Лазарус дори не помнеше за това посещение на парка с някакъв си сержант. Ама че егоист! Парка си го спомняше, защото Уди Смит беше ходил там неведнъж. Но за самите посещения нямаше никаква идея.

— Морийн, може би ти ще съумееш да измислиш някакъв начин да ти докажа, че съм пристигнал от бъдещето. Кой освен теб би могъл да е по-наясно кое точно би те убедило? Виж какво искам да ти кажа: Брайън, твоят съпруг и мой прародител, ще се върне у дома здрав и читав. Той ще участва в сраженията, но дори няма да бъде ранен.

Мисис Смит изохка. После бавно каза:

— Откъде знаеш това, Тиъдър?

— Знам го, защото и двамата сте мои предци. Не знам нищо за останалите сегашни Хауардовци, но съм изучил всички материали за предците ми — за да съм подготвен за евентуална среща с тях. За теб, за Брайън. За родителите на Брайън в Синсинати. Как Брайън се е запознал с теб: той е посетил Рола и те е открил в списъците на фондацията на щат Мисури, а не на Охайо, както би трябвало да бъде. Това не бих могъл да науча нито от теб, нито от Айра или от Брайън, а децата ти още не го знаят. Освен Нанси да е наясно: тя вече е попълнила собствения си списък с въпроси. Не е ли така?

— Да, това стана преди няколко месеца. Значи това е истина, Тиъдър. Или ще е по-добре да те наричам Лазарус?

— Наричай ме както искаш, скъпа. Но аз досега не съм доказал нищо, освен че съм имал достъп до материалите на фондацията — а това е могло да се случи миналата, а не идната година. Необходими са доказателства. Хм… има едно, но то ще се случи след няколко месеца, а ти трябва да ми повярваш веднага. За да не плачеш тихичко по нощите. Но аз не знам как да постъпя. — Той погали бедрата й, докосна се до къдриците. — Доказателството е в твоята утроба. Детето е момченце, скъпа моя прародителко, и вие с Брайън ще го кръстите Тиъдър Айра. Страшно ми е драго, та нали името ще е внесено в списъците. Имаше време, когато не знаех, че ще сме адаши.

Тя притисна с нозе дланта му и въздъхна.

— Ще ми се да ти вярвам. А какво ще правим, ако Брайън поиска да го наречем Джоузеф? Или пък Джозефина?

— Кой би нарекъл едно момченце Джозефина, скъпа? Брайън ще кръсти детето, родено по време на войната, на онези двамината, чиито звезди стоят на вашето знаменце. Тази война означава много за него. Може би той сам ще предложи името… Не знам как ще стане, но съм убеден, че в списъците на фондацията детето ще е регистрирано като Тиъдър Айра. Другата ми прародителка е Адел Джонсън, твоята майка и съпругата на Айра, и тя живее в Сент Луис. Тя е зарязала Айра след сватбата ти, но не се е развела, за да му досади. Но Айра едва ли е живял като монах след тази раздяла.

— Разбира се, скъпи, не се и съмнявам, че баща ми си има любовница и той я посещава понякога под претекст, че отива в шахклуба — впрочем, това не е клуб, а игрална къща. И аз се преструвам, че му вярвам, за да не го излагам пред децата.

— Но той наистина играе шах.

— Татко чудесно играе билярд. Но продължавай, скъпи… Лазарус. Аз искам да ти повярвам. Може би ще си спомниш и още нещо.

— Добре, само че едва ли ще си приказваме за майка ти. Съмнявам се, че имам нещо общо с една жена, която смята секса за нещо, което трябва да се изтърпи.

— Налагало ми се е да я лъжа, баща ми ме е подкрепял много повече от нея. Аз му бях любимка. И той не го криеше от мен, докато аз гледам да не показвам чувствата, които изпитвам към Удроу. Продължавай, Тиъдър… Лазарус.

— Ами това бяха всичките ни общи предци. Освен един от тях — нашия душманин. Морийн, аз водя произхода си от теб и Брайън чрез Уди.

Тя изохка.

— Нима? Надявам се да е вярно.

— Това е точно толкова вярно, колкото и данъчната декларация, любима, и може би точно този факт му спаси живота. Никога не съм бил толкова близо до детеубийството, както в мига, в който го открихме на задната седалка.

Морийн тихичко се изкиска.

— И аз бях на ръба, скъпи. Но никога не си позволявам да повиша тон, дори когато съм готова да задуша някой от калпазаните си.

— Надявам се не ми пролича колко съм ядосан. Любима, бях толкова възбуден, че ме заболя — и точно тогава се оказа, че си имаме компания. Едва се сдържах, сладка моя.

— Аз също бях готова да ти се отдам! О, Тиъдър… Лазарус, колко е приятно да съм откровена с теб. О, ама ти и сега си готов.

— По-леко, че ще блъсна колата в бордюра. Така съм, откакто излязохме от къщи. Но преди появата на Уди бях още по-напращял и голям.

— Големината не е от съществено значение, Тиъдър-Лазарус, жената може да се задоволи с всякакъв. Баща ми отдавна ми обясни това и ме научи на съответните упражнения — но аз не казах нищо на Брайън. Нека си мисли, че съм такава по природа. И досега редовно правя упражнения, защото всяко раждане ме разширява. Ако престана да тренирам мускулите си, скоро ще заприличам на кофа. А толкова ми се иска по-дълго да остана желана за Брайън.

— И за продавача на сладолед, млекаря и разсилния.

— Не ме дразни. Искам да остана млада до смъртта си.

— Така и ще стане, осемнайсетгодишното ми бабче. Хайде да оставим настрана секса и да се върнем към пътешествието ми във времето. Все още търся доказателство, което би могло да обясни откъде се взима увереността ми, че Брайън ще се завърне у дома жив и здрав. Но за да се убедиш окончателно, събитието трябва да се случи много скоро и да е преди рождения ден на Уди.

— Защо преди рождения му ден?

— Не ти ли казах? Войната ще свърши на 11 ноември, рождения ден на Уди. Абсолютно съм сигурен в това, защото тази дата е ключова в историята. А сега прехвърлям из паметта си подходящото събитие, за да сложа час по-скоро край на съмненията ти, но уви, скъпа… направих глупава грешка. Исках да се появя тук след завършека на войната, но въведох в компютъра си едно сбъркано критично число — и пристигнах три години по-рано. Машината не е виновна, защото само чете въведените данни. Тя е най-добрата сред компютрите, пилоти на космически кораби. Грешката нямаше фатални последици — аз не се изгубих във времето и корабът ми ще ме вземе оттук през 1926 година, точно десет години след като се приземих. Не съм изучавал историята на близките няколко месеца, защото разчитах да се размина с войната. Пък и войните не ме интересуват. Искам да знам как живеят хората.

— Ти съвсем ме обърка, Тиъдър.

— Извинявай, скъпа, пътешествието във времето е сложна работа.

— Ти каза „компютър“, обаче аз не разбирам какво е това. И още спомена, че „тя“ управлява кораба, който ще те вземе през 1926 година. Нищо не разбирам…

Лазарус въздъхна.

— Точно затова не исках да разказвам нищо. Но се наложи, за да спреш да се притесняваш. Корабът ми — също като при Жул Верн — може да лети между звездите, а аз живея на много далечна планета. Корабът ми се придвижва и през времето, по-точно — през времето и пространството едновременно. Много е трудно да се обясни. Компютърът е мозъкът на кораба, една много сложна машина. Корабът ми се нарича „Дора“, така се казва и компютърът, машината, която го управлява, внимава всичко да е наред и го води от звезда към звезда. Машината откликва на това име, когато разговарям с нея. Освен това на кораба има екипаж — двете ми сестри. Разбира се, и те са твои потомци и много приличат на теб. Екипажът е необходим, защото корабите не летят сами, без хора, с изключение на автоматичните товарни кораби, придвижващи се по предварително изчислен маршрут. Обаче цялата трудна работа се върши от Дора, а Лаз и Лор, тоест Лапис Лазули Лонг и Лорелай Ли Лонг, й казват какво да прави и осигуряват каквото е необходимо. — Лазарус стисна бедрото на спътничката си и се усмихна. — Ако онова течение беше вдигнало полата ти по-високо, щях да кажа доколко приличат на теб, защото девойките обикновено се разкарват голички. Но в лицето си приличате, а вероятно и иначе — ако се съди по онова, което се мерна пред очите ми. Освен това Лаз и Лор също са луничави като Мери.

— Ама и на мен ми излизат лунички, ако не се крия от слънцето. Когато бях на възрастта на Мери, баща ми ме наричаше пуешко яйце. Но по цялото тяло! Нима те изобщо не носят дрехи?

— О, не, те обожават да се гласят за купони. Обличат се и когато застудее, но това се случва рядко, защото там, където живеем, е топло като в южните части на Италия. Най-често са без нищо. — Лазарус се усмихна и я погали по бедрото. — Не им се налага да оставят кюлотките си вкъщи, защото просто нямат такива. Същото важи и за свенливостта, която им липсва. И те на драго сърце биха се заели с баща ти, защото харесват мъжете на възраст — доста по-млади са от мен.

— Лазарус… а на колко години си всъщност?

Лазарус направи пауза.

— Не искам да отговарям на този въпрос, Морийн. По-възрастен съм, отколкото изглеждам — експериментът на Айра Хауард бе успешен. По-добре да поговорим за семейството ми. Тоест за твоето семейство. Всички ние, така или иначе, водим произхода си от теб. Две от съпругите ми и един от моите „съ-съпрузи“ са потомци на Нанси и на Уди.

— Съпруги? Съ-съпрузи?

— При нас бракът има много форми, любима. Там, където живея, няма нужда да подаваш молба за развод или да чакаш смъртта на партньора, за да се събереш с онзи, когото обичаш. Имам четири съпруги и трима съ-съпрузи. Да не забравяме и сестрите ми Лаз и Лор. Те могат да се омъжат за член от друго семейство или пък да останат при нас. И не ме гледай така учудено — нали сама каза, че не би те притеснило, ако излезем роднини. Наследствеността не ни притеснява, защото в нашето време знаем доста повече за тези неща и не рискуваме здравето на децата. А ние ги имаме много. Има и котки, кучета и всякакви други животинки. Децата ги опитомяват и се грижат за тях. Семейството ни е голямо, живеем в голяма къща, където се чувстваме всички много уютно.

Не мога да ти разкажа за всички, защото първо трябва да заведем нашия диверсант вкъщи. Но все пак ще ти кажа нещо, тъй като смяташ, че не изглеждаш на осемнайсет, защото си кърмила толкова много деца. Да вземем например Тамара. Тя произхожда от теб чрез Нанси и Джонатан. Искаш ли да чуеш нещо за тази не знам коя си по ред правнучка на Нанси? Сега Тамара май е на около двеста и петдесет години…

— На двеста и петдесет?!

— Да. Един от моите съ-съпрузи, Айра Уедърал, също е твой потомък чрез Нанси и Джонатан, но и чрез Уди. Кръстен е на баща ти, а не на Айра Хауард, и сега е на над четиристотин. Морийн, експериментът на Айра Хауард се оказа успешен: всички ние живеем дълго и сме наследили тази черта от теб и от всичките си предци Хуардовци, при това при нас умеят да подмладяват хората. Тамара е преминала през две подмладявания, последното съвсем наскоро, и изглежда също толкова млада като теб. Подмладяването е истинско: когато тръгвах насам, Тамара беше бременна. Но е без значение как изглежда, защото Тамара е лечителка и аз предполагам, че е наследила тази дарба пак от теб.

— Тиъдър… Лазарус… отново нищо не разбирам. Лечителка? Това нещо свързано с Бога ли е?

— Не. Дори да вярва в Бога, Тамара никога не ми го е казвала. Тя е спокойна и щастлива и всеки в нейната компания става такъв — това важи и за твоята компания, скъпа! А болният оздравява по-бързо, ако Тамара го докосва или му говори, или пък легне при него.

Но когато се запознах с нея, Тамара не беше млада. И дори се питаше дали да не завърши жизнения си път, дали да не умре от старост. А аз бях болен, много болен. Болеше ме душата и Ищар, която по-късно ми стана жена — най-добрият специалист по подмладяване в целия Млечен път, ми доведе Тамара. Тогава Тамара беше друга: малко коремче, увиснали гърди, с торбички под очите, с двойна брадичка — накратко, всички признаци на старостта.

Възстанових се само от присъствието на Тамара. Пък и нейният интерес към живота се завърна. Тя се подложи на подмладяване и вече добави поредния потомък към линията Морийн-Нанси, а сега отново е бременна. Вие с Тамара толкова си приличате, Морийн. Тя е самата любов, приела облика на жена… Както и ти. Но… — Лазарус замълча и се намръщи. — Морийн, аз не знам как да те убедя, че говоря истината. Всички вие ще се уверите в това, когато дойде моментът да празнувате рождения ден на Уди. Навън ще бият камбани, а вестникарчетата ще крещят: „Извънреден брой! Германия капитулира!“ Обаче това ще стане след време, а аз искам да сложа незабавно край на съмненията ти.

— Пък аз вече не се съмнявам, скъпи. Учудващо, невъзможно — но аз ти вярвам.

— Нима? Та аз не ти дадох никакви доказателства. Просто ти разказах съвсем невъзможна приказка, ако се замислиш.

— Въпреки всичко, аз ти вярвам. Значи това ще стане, когато Удроу стане на шест години — по-точно на седми ноември…

— Не, на единадесети!

— Да, Лазарус. Но откъде знаеш, че той е роден на единайсети?

— Нали сама го каза.

— Скъпи, аз казвах, че той е роден през ноември. Но не споменах датата. И сега преднамерено промених датата, но ти веднага ме поправи.

— Какво пък, може да го знам от Айра. Или от някое от децата. Дори от самия Уди.

— Удроу още не знае датата си на раждане. Провери — събуди го и попитай.

— Няма да го будя, преди да се приберем у дома.

— Ами аз кога съм родена, скъпи?

— На 4 юли 1889 година.

— А Мери?

— Тя май е на девет, но не помня датата.

— Ами рождените дни на останалите деца?

— Пак така.

— Ами рожденият ден на баща ми?

— Иска ли питане — 2 август 1852 година.

— Лазарус, който се нарича Тиъдър! С децата си се придържам към едно твърдо правило. Крия от тях рождените им дни, докато е възможно — за да не досаждат на възрастните и да не ги шантажират, като си просят подаръци. А когато тръгне на училище, детето вече трябва да знае датата. Тогава го смятам за достатъчно пораснало и го карам да я запомни, но винаги предупреждавам, че за нетърпеливите няма нито празничен пай, нито вечеринка. Но още не ми се е налагало да прибягвам до това наказание — дечицата ми са схватливи.

През миналата година Удроу беше още твърде малък и нямаше никакви проблеми, рожденият ден стана изненада за него. Той и досега не знае, че за това събитие има конкретна дата. Поне така предполагам. Лазарус, ти знаеш кога са родени предците ти по пряка линия, защото си ги видял в списъците на фондацията. Но ти не можеш да назовеш датите на раждане на другите ми деца. Ето ти го доказателството.

— Но нали знаеш, че съм имал достъп до архивите. Могъл съм да запомня датите още през миналата година.

— Да, ама не. А защо си запомнил рождената дата само на едно от децата? И на баща ми? Нещо не се връзва, скъпи. Ти си искал да откриеш предците си и си се подготвил за срещата. Разбирам, че не си дошъл в църквата случайно, а да ме намериш — и това ме ласкае. И запознанството с баща ми в игралния дом също не е случайно. А как си разбрал къде да ни търсиш? Благодарение на частни детективи, така ли? Едва ли в архивите на фондацията има сведения за игралния дом например.

— Действително направих нещо подобно. Да, наистина търсех начин да се запозная с вас. И при нужда щях да изгубя години за това. Нали не можех да звънна на вратата ви и да кажа: „Здрасти, аз съм ваш потомък. Може ли да вляза?“ Незабавно щяхте да извикате полиция.

— Надявам се, че на твое място щях да постъпя по-различно, скъпи, но ти благодаря, че си си направил труда заради нас. О, Лазарус, толкова те обичам! И вярвам на всяка твоя дума. Сега аз знам, че Брайън ще се върне при мен! Въодушевена съм както никога досега и ми се иска да науча някои неща. Разкажи ми за семейството ти.

— Винаги ми е приятно да говоря за тях, защото ги обичам.

— Ласкае ме сравнението с твоята жена Тамара. Ако искаш, можеш да не ми отговаряш скъпи — при вас случва ли се двама съпрузи да спят с една съпруга?

— О, разбира се. Но по-често става обратното: единият от нас, Галахад — и той е твой потомък, бабче — развлича едновременно две от жените ни, тоя човек не знае що е умора.

— Това е забавно, но повече ми допада другият вариант. Представата ми за рая, любими, би се осъществила, ако съм в леглото с двама ви с Брайън. Със сигурност бих се постарала да ви направя щастливи. Но не мога да го направя. Оставам си само с мечтите… Аз ще мечтая за това.

— Представяй си, че се разсъбличаш пред нас в гората, като жената от френската картичка.

— Ох! Страхувам се, че само като го помисля, ще пламна като клечка кибрит!

— Тогава е по-добре да те закарам вкъщи.

— Да, май така ще е по-добре. Ужасно съм щастлива — и така ще е винаги — и изгарям от страст… към теб, към Брайън. Толкова ми се иска да стана като французойката… в гората, посред бял ден.

— Морийн, опитай се да склониш Брайън. Аз ще съм тук до 2 август 1926 година.

— Е, ще видим. А толкова ми се иска! — Тя помълча. — А може ли да му разкажа кой си, откъде си дошъл и какво предрече?

— Кажи на когото искаш, Морийн. Няма да ти повярват.

— Сигурно. Освен това, ако Брайън повярва, че животът му е предопределен, той може да забрави за предпазливостта. Гордея се, че той ще се сражава за нас, но не искам да рискува напразно.

— Мисля, че си права, Морийн.

— Не се побира в ума ми казаното от теб, Тиъдър. Сега знам кой си. Значи и страната не е твоя, и войната също — тогава защо се записа доброволец?

Лазарус помълча и си призна.

— Исках да се гордееш с мен.

— О!

— Разбира се, това не е моята страна. Но тя е твоя, Морийн. Много мъже имат други причини, а аз ще воювам за Морийн. Не за да „донеса на света демокрация“ — тази война ще завърши без резултат, макар че съюзниците ще победят. Аз ще воювам за Морийн.

— О! О! Отново се разплаках… нищо не мога да направя.

— Незабавно престани!

— Добре, мой воине. Лазарус? А ти ще се върнеш ли? Трябва да го знаеш.

— Не се притеснявай за мен, скъпа. Хората неведнъж са се опитвали да ме убият по най-различни начини, но аз надживях всички, които са се пробвали. Аз съм като онзи стар котарак, който винаги успява да се покатери на дървото при опасност.

— Ти не ми отговори.

Той въздъхна.

— Морийн, аз знам, че Брайън ще се върне у дома — това е отбелязано в аналите на фондацията. Той ще доживее до дълбока старост, но не питай на колко години ще умре — няма да ти отговоря. Ще си премълча и за това, което е отредила за теб съдбата. По-добре е човек да не наднича в бъдещето. Сега за мен. Не мога да знам своето бъдеще, защото още го няма в аналите. И не може да бъде записано там, докато съм жив. Мога само да кажа, че за мен тази война не е първата; може би е петнайсетата. Във всички предишни ми се е удавало да оцелея и затова този път ще се опитват особено настървено да ме убият. Любима, аз съм твоят воин и ще убивам враговете заради теб, но няма да им позволя да ми видят сметката. Ще гледам да направя всичко възможно да оцелея. И нямам намерение да правя номера, за да заслужа медал. Тия неща не са за стария Лазарус.

— Значи ти не знаеш собственото си бъдеще?

— Не го знам. Но ти обещавам да не надничам от окопите без нужда. И да не скачам в неприятелския окоп, преди да съм хвърлил там граната. И да не сбъркам живия немец с мъртъв — първо ще се уверя, че врагът е мъртъв. И да не икономисвам патроните, ако ми се изпречи добра мишена. Аз съм стар войник, а такъв се става само ако си песимист. Знам всички номера, скъпа. Освен това те успокоих по отношение на Брайън, така че ще е глупаво да се притесняваш и за мен. Недей, моля те!

Тя въздъхна.

— Ще се постарая. Ако завиеш наляво, ще стигнем до булеварда, а после ще минем през „Линууд“, за да поемем към „Бентън“.

— Ще те закарам у вас. Хайде по-добре да поговорим за любовта — за какво ни е изтрябвала войната? За нашата малка Нанси… Фондацията въведе ли вече правилото за бременността по време на първия брак?

— Боже! Ама ти знаеш абсолютно всичко!

— Можеш да не ми отговаряш. Това е работа на Нанси. Ако Джонатан отиде на фронта — а аз не знам дали това ще се случи, — можеш да си сигурна, че яйцата му няма да пострадат. Прегледах в аналите всички записи за потомците на твоите деца, но без да се напъвам да запомням датите им на раждане… Джонатан и Нанси ще имат много деца. А значи той или ще се върне — или изобщо няма да отиде на фронта.

— Звучи утешително. Та колко деца ще имат?

— Много си любопитна, момичето ми! То и на теб ти предстои да раждаш още неведнъж. На този въпрос няма да ти отговоря. И за правилото за бременността изобщо не съм те питал.

— Това е тайна, Лазарус.

— По-добре ме наричай отново Тиъдър. Всеки момент ще пристигнем.

— Слушам, сержант сър Тиъдър Бронсън, развратната ви стара пра-пра-пра-прабаба ще внимава как се държи. Между другото, колко пъти трябва да повторя това „пра“?

— Нима имаш нужда от отговор на този въпрос, любима? Ако не бях пожелал да те освободя от страха за живота на Брайън, щях да си остана Тед Бронсън. Харесва ми да съм „твоят Тиъдър“. Какво хубаво има в ролята на загадъчен гостенин от бъдещето? Че и да виждаш в мен свой далечен потомък. Сега съм до теб, а не в някакво си бъдеще.

— Ти си до мен и ме докосваш. И въпреки това още не си роден… Или не! Значи, в твоето време аз съм отдавна умряла? И ти знаеш кога ще умра, но не искаш да ми кажеш.

— Забрави за това, Морийн. Не биваше да го знаеш. Но ми се наложи да се разкрия заради теб.

— Извинявай Лаз… Тиъдър, повече няма да питам.

— Любима, ние сме заедно, един до друг, а това означава, че и ти си жива, а пък аз със сигурност съм бил роден. Ощипи се и ще се убедиш в правотата ми. Всички „сега“ са еквивалентни — това е основната теорема на пътешествието във времето. Те не изчезват, защото миналото и бъдещето са математически абстракции, но „сега“ е неизменно. А що се отнася до деня, в който си умряла или ще умреш — а това си е едно и също, — аз не знам датата. Знам само, че си имала, имаш и ще имаш много деца, че ще изживееш дълъг живот и така и няма да побелееш. Но фондацията е изгубила следите ти… или тепърва ще ги изгуби. В аналите липсва датата на смъртта ти. Може би просто си заминала за някъде, без да уведомиш за това фондацията. Може би аз ще се върна, когато остарееш, и ще те отведа на Терциус.

— Къде?

— При мен, в моя дом. Мисля, че там ще ти хареса. Човек може по цял ден да се разхожда без дрехи — като на онази френска картичка.

— Че ще ми хареса — ще ми хареса. Само че едва ли подхожда на една старица.

— Ще ти се наложи да помолиш Ищар да подмлади тялото ти. Нали ти казах какво направи за Тамара, когато гърдите й увиснаха до кръста и се превърнаха в празни торби. А сега — в бъдещото „сега“ — Тамара е бременна. Но забрави за онова, което се е случило и което ще се случи тепърва. Мамо Морийн — да ме вземат дяволите, ако отново те нарека баба, известно ми е, че в аналите не е фиксирана датата на смъртта ти, за което се радвам, радвай се и ти. Улови мига! Беше започнала да ми казваш нещо, а аз ти казах: „Наричай ме Тиъдър“ — и се отклонихме от темата. Май говорехме за Тамара?

— Да, точно така… Тиъдър! Когато ти се наложи да се връщаш, можеш ли да вземеш нещо със себе си? Или си длъжен да се върнеш без нищо?

— Защо? Та аз пристигнах тук облечен и си носех пари.

— Искаше ми се да изпратя малък подарък на Тамара. Но не си представям какво харесват жените във вашия чуден век. Би ли ме посъветвал?

— Хм… Тамара с възторг ще приеме от тебе каквото и да било. Тя знае потеклото си и с голяма нежност се отнася към всички членове на семейството ти. Но трябва да избереш нещо дребно, за да мога да го нося със себе си на фронта, защото там вероятно ще ми се наложи да се разделя с нещата, които не се поместват в джоба. Да не е накит. Тамара цени гривната с елмази не повече от една карфица. Впрочем, карфицата може да се окаже по-ценна от накитите, ако е твоя. Дай някоя от дреболиите, които носиш. Знаеш ли какво… нека това да е жартиер! Чудесна идея! Този от крака ти.

— Дали няма да е по-добре да й пратя новия чифт? Ще го сложа само за миг, за да можеш да кажеш, че съм ги носила. А тези са стари, износени, освен това са попили потта ми. Пък и надписът върху тях е съвсем неприличен.

— Не, нека е един от тези, с които си днес. Любима, всички ваши сегашни неприличия са дреболия на Терциус. Ще ми се наложи дори да обяснявам на Тамара предназначението на жартиерите. Що се отнася до потта — надявам се твоят подарък да запази поне частица от сладкия ти аромат, докато е у мен. Тамара ще е във възторг. Ти каза, че този чифт не е нов. Дали случайно го нямаш от шест години, Морийн?

— Нали ти казах, че съм сантиментална. Да, това е същият чифт. Сложих тези стари износени жартиери, след като смених ластика, специално за теб.

— Значи ще подариш втория на мен?

— Обожаеми Тиъдър, аз исках да ти предложа целия чифт, а на Тамара да изпратя нов. Но добре, скъпи, нека единият бъде за теб, а другият — за Тамара. Когато си пристигнем, ще се кача горе и ще ги увия. Само недей да ги разопаковаш, преди да се върнеш в лагера. Аха, над външната врата е запалена лампата, значи е време да се приведа в ред и да си придам вид на непристъпната мисис Брайън Смит. Но какъв вулкан бушува в душата ми! Благодаря ви, щабен сержант Бронсън. Вие подарихте на мен и на сина ми една прекрасна вечер.

— Благодаря ти и аз, сладко котенце със зелени жартиери и без кюлотки. Вземи мечето Теди и куклата Кюпи, а аз ще нося нашия душманин.

Айра Джонсън и Нанси още не се бяха прибрали. Брайън-младши взе братчето си от Лазарус и го понесе нагоре. С него тръгна Керъл, като преди това изтръгна от Тед обещание да не си ляга, докато тя не се върне. Джордж ги заразпитва къде са били и какво са правили, но Лазарус се отърва от него с някаква нищо не значеща фраза и се заключи в банята. Доста беше разрошен… Слава богу, че почтените жени сега не използват червило. Униформата се е поизмачкала, но нищо. След пет минути, в които успя да се вкара в ред и да хвърли последен критичен поглед в огледалото, Лазарус се върна в гостната и представи на Джордж и на Брайън най-подробен отчет за прекараната вечер.

Тъкмо бе започнал разказа си, когато долу слезе Керъл и се присъедини към слушателите. Последна към групата им се присъедини мисис Смит — както винаги с кралско достойнство — и подаде на Лазарус малко пакетче от мъхеста хартия.

— Ето ви подаръка, сержант Тиъдър. Само ще ви помоля да не отваряте пакетчето, преди да пристигнете в лагера.

— Тогава ще е по-добре веднага да го прибера в багажа.

— Както искате, сър. А вие, скъпи мои, е време да си лягате.

— Да, мамо — съгласи се Керъл. — Но чичо Тед ни разправяше как си уцелила с един удар всички бутилки от мляко.

— Той каза, че ти би могла да играеш за Сините, мамо! — допълни Джордж.

— Е, добре, давам ви още петнайсет минути.

— Нека времето, докато отсъствам, не се брои, мисис Смит — помоли Лазарус.

— Разглезен сте досущ като децата ми, сержант. Хубаво.

Лазарус остави пакетчето в пътната си чанта, заключи я по стар навик и се върна. Дойде си Нанси с приятеля си и го представи на Лазарус, който с интерес се вгледа в Джонатан Уедърал. Приятен младеж, вярно, леко простее… На Тамара и на Айра ще им бъде интересно. Запомни го както трябва, защото ще ти се наложи да го опишеш и да възпроизведеш думите му.

Мисис Смит покани бъдещия си зет в гостната, докато Нанси беше отпратена някъде. Лазарус продължи да описва приключенията им в парка, междувременно Джонатан учтиво скучаеше.

Мисис Смит донесе пълен поднос и каза:

— Петнадесетте минути изтекоха, драги мои. Джонатан, Нанси те моли да й помогнеш. Я отиди да видиш какво има. Тя е в кухнята.

Брайън-младши помоли за разрешение да паркира колата в хамбара.

— Чичо Тед, никога не съм оставял нощем автомобила ви на улицата. Нито веднъж. Но ще го изкарам навън веднага щом стана.

Лазарус му благодари и целуна за лека нощ Керъл — момичето явно очакваше този жест. Джордж се колебаеше, размишлявайки дали не е вече голям за подобни неща и Лазарус го отърва от двоуменето със силно ръкостискане.

В този момент се прибра мистър Джонсън и нощното гости започна. След пет минути мисис Смит, баща й и Лазарус вече седяха в гостната, пиеха кафе и хапваха сладкиш и Лазарус изведнъж си спомни за онази вечер, когато за пръв път го бяха поканили в къщата. Всичко беше същото като тогава, само мъжете бяха с униформи. Същата маса, покривка и прибори, всеки седеше на същото място като преди, мисис Смит сипваше кафето със същата невъзмутима сериозност, дори се гощаваха със същото. Лазарус се опита да открие разликите, но установи само три: на креслото на мисис Смит сега нямаше слонче, на масичката до вратата бяха оставени наградите, спечелени в парка, а върху пианото лежеше лист с текста на песента, която започваше с думите: „Ало, централа, свържете ме с онази страна, където още не е стъпвал човекът…“

— Днес се забави, татко.

— Новобранците бяха седем, а униформите — ту тесни, ту прекалено широки. Тед, ние получаваме само онова, което не е необходимо на армията. Разбира се, така и трябва да бъде. Във всеки случай сега ротите на нашите автоматчици са въоръжени с нови автомати, имаме и достатъчно винтовки Спрингфийлд за караула, така че с всеки изминал ден все по-малко мязаме на бандити. Не се оплаквам. А какви са тези неща на масата, дъще? Не им е там мястото.

— Куклата Кюпи я спечелих аз. И искам да я сложа на почетно място върху пианото. А мечето Рузвелт е трофей на сержант Тиъдър, може би той ще го вземе във Франция. Ходихме до лунапарка, татко, и предполагам, че това пътуване излезе на сержант Тиъдър двойно по-скъпо от стойността на тези награди. Хубаво прекарахме вечерта и имахме късмет.

Лазарус забеляза, че старецът стана мрачен. Тя е ходила в парка с един ерген? Без съпруга си? И побърза да вземе думата.

— Не мога да го взема във Франция, мисис Смит. Договорих се с Уди, нима не помните? Да сменя моето мече с неговото слонче. Сделката вече е влязла в сила.

— Ако не сте я оформили писмено, той ще ви излъже — отбеляза мистър Джонсън. — Да разбирам ли, че Уди е бил с вас в парка?

— Да, сър. Честно казано, се каня да оставя слончето на Уди, докато отсъствам, но първо все пак искам да направим размяната.

— Той ще ви измами, помнете ми думата. Морийн, нали аз исках да си отдъхнеш от децата, особено от Уди. За какъв дявол тогава си го взела със себе си?

— Не мога да кажа, че го взехме, татко. Той сам дойде с нас.

И тя разказа за всичко на баща си, вярно, премълчавайки някои подробности.

— Това момченце ще стигне далеч, ако не го обесят. Трябваше да го нашляпаш, Морийн, и да го върнеш вкъщи, а после вие с Тед можехте да отидете да се поразходите.

— Нищо татко, ние чудесно се повозихме — Удроу кротуваше на задната седалка. А после всички заедно се веселихме в парка. Ако не беше Удроу, никъде нямаше да отидем.

— Удроу донякъде имаше право — призна си Лазарус. — Нали обещах да го заведа в парка, но не бях изпълнил обещанието си.

— Все едно трябваше да го нашляпаш.

— Късно е, татко, разходката с кола свърши. Там срещнахме тоя-оня от енорията. Лорет и Клайд Симпсън.

— Тази стара вещица? Е, сега ще започне да клюкарства за теб, Морийн.

— Едва ли. Ние с нея чудесно си побъбрихме, докато Уди се возеше на малкото влакче. А ти нима забрави, че сержант Бронсън е син на по-голямата ти сестра?

Айра Джонсън вдигна вежди и се подсмихна.

— Доста щеше да се учуди покойната Саманта. Тед, по-голямата ми сестра падна от коня, когато беше на осемдесет и пет. Тя се поизмъчи малко време, после се обърна към стената и отказа да се храни. Наистина, сетих се, Тед, това е по-добре, отколкото да обвинявам за всичко брат си. Ами да, Саманта живееше в Илинойс, имала е трима съпрузи и единият от тях като нищо може да се е казвал Бронсън. Кой го знае… Ти не възразяваш, нали? Ама че семейство ти се падна.

— Аз не възразявам. И ми е приятно да смятам това семейството за свое.

— И на нас ни е приятно, синко. Морийн, нашата млада лейди прибра ли се вече?

— Малко преди да си дойдеш, татко. Сега и двамата са в кухнята. Нанси каза, че Джонатан е гладен и ще му прави сандвич, но аз си мисля, че трябва да стоим по-далеч от кухнята. Така че, ако искаш нещо, кажи ми, ще ти го донеса. Само ще трябва да стъпвам по-шумно, за да успее Нанси да скочи от скута му. Тиъдър, тя е сгодена, но просто не сме обявили още официално годежа. Смятам, че ще е по-добре да се оженят, преди Джонатан да отиде във войската. А вие какво мислите?

— Едва ли е редно аз да имам мнение по въпроса, мисис Смит. Надявам се те да са щастливи.

— Може би точно така ще стане — каза мистър Джонсън. — Той е чудесен младеж. Исках да го взема при мен, но той реши да изчака до рождения си ден и да се запише направо във войската, макар че му остават още три години да навърши полагаемата възраст. Голяма работа е. Момчето ми харесва. Когато се прибираш в стаята си мини ей оттам, за да заобиколиш кухнята.

След няколко минути младите излязоха от кухнята и без да сядат на масата се поздравиха със стареца. После Нанси излезе навън, за да се сбогува с годеника си, след което се върна в гостната и седна на масата.

Мистър Джонсън потисна прозявката си.

— Време е да се заровя в копата сено. Същото важи за теб, Тед, ако имаш ум. Няма да ти дадат да се наспиш — прекалено е шумно, особено там, където е твоята стая.

— Ще имам грижата малките да не вдигат шум, дядо — побърза да каже Нанси. — Нека чичо Тед се наспи.

Лазарус стана.

— Благодаря, Нанси. Във влака почти не мигнах, така че ще вървя да си лягам. Можеш да не се грижиш да ми пазите тишина. Все едно ще стана рано. По навик.

Мисис Смит също се надигна от мястото си.

— Време е всички да си лягаме.

На прощаване мистър Джонсън стисна ръка на гостенина. Мисис Смит символично го млясна по бузата, както в онази вечер, когато той бе престъпил за първи път прага на този дом, благодари му за приятно прекараната вечер и го посъветва все пак да не става рано. Възрастните поеха нагоре по стълбата. Нанси изостана от тях и също целуна Лазарус за довиждане.

Лазарус отиде в стаята си. Там отключи пътната си чанта, извади пакетчето и отиде в банята, където внимателно се залости.

Това беше малка плоска кутийка, в която бяха сложени жартиерите.

Ах, тези жартиери! Стари, както беше обещано, избелели и… О, да! Това неповторимо ухание на тялото й. Колко дълго ще трае този мирис? Дали ще може вкъщи да го усили, фиксира и изследва? Може би. С помощта на компютър един опитен специалист ще успее да изолира миризмата на сатен и каучук и да засили аромата на нейната кожа. Ала за тази квалифицирана услуга ще се наложи да се отскочи до Секундус — но резултатът ще си струва усилията! А сега неприличните надписи… Единият гласеше: „Отворено през цялата нощ, желаещият да се обади“. А на другия се четеше фразата: „Добре дошли. Заповядайте и разпалете огъня.“ Миличка, нима това е неприлично? Под жартиерите имаше плик, в който бе поставена обикновена снимка, на гърба й пишеше: „Нямам по-хубава, любими. М.“

Това беше любителска снимка, твърде качествена за това „тук и сега“. На фона на гъст храсталак, осветена от ярко слънце, бе застанала Морийн в изящна поза и се усмихваше право в камерата. Тя беше облечена… като на френската картичка. Лазарус усети прилив на страст. Щедра, доверчива моя, това сигурно не е единственият екземпляр. И Брайън има същата. Тази снимка си пазила в спалнята си. Без корсет гърдите ти изглеждат по-малки и изобщо не са увиснали. Очарователни са. Не се съмнявам, че тъкмо затова толкова радостно се смееш. Благодаря ти, скъпа!

Към снимката беше приложена малка плоска опаковка от същата мъхеста хартия. Лазарус внимателно я отвори: там лежеше кичур червени къдрици, завързан с тясна зелена панделка.

Лазарус я погледна. Морийн, възлюблена моя, това е най-скъпоценният ти дар — но се надявам да си внимавала как отрязваш кичура и Брайън нищо да не забележи.

Той отново разгледа подаръците, върна всичко обратно по местата и скри кутийката на самото дъно на чантата, затвори я, пусна водата, съблече се и се настани във ваната.

Но не можа да се отпусне в топлата вода. После дълго лежа в леглото, спомняйки си изминалите часове.

Струваше му се, че разбра каква е Морийн: харесваше й да бъде такава, каквато е. Тя обича себе си, мислеше си Лазарус, а това е необходимо, иначе е невъзможно да обичаш другите. Тя не изпитваше чувство на вина, защото никога не бе направила нещо, заради което да се почувства виновна. Тя не лъжеше себе си и сама си беше съдник, без да се съобразява с чуждото мнение. Да, тя не лъжеше себе си — но без да се поколебае, мамеше другите, ако смяташе, че така ще е по-добре. Тя не желаеше да се подчинява на правилата, които не бяха измислени от нея.

Лазарус я разбираше. И той постъпваше по същия начин. Сега бе наясно от кого е наследил този си навик. Въпреки напрежението в слабините, той се чувстваше щастлив. Или благодарение на това, поправи се той: въпреки всичко усещането беше приятно.

Внезапно дръжката на вратата се завъртя. Лазарус моментално скочи от леглото и замря. Вратата се отвори — и Морийн, топла, благоухаеща, се озова в прегръдките му. После се отдръпна за миг, хвърли дрехите си на пода и отново се вкопчи в него, жадно търсейки устните му.

— Как се осмели? — дрезгаво попита Лазарус.

Тя тихо отвърна:

— Разбрах, че не мога иначе. Тук рискувам много по-малко. Когато имаме гости, децата никога не слизат долу. Може би баща ми подозира нещо, но никога няма да провери. Не се притеснявай, скъпи. Вземи ме. Още сега!

И той точно това направи.

Тя блажено въздъхна и обгръщайки го с ръце и крака, прошепна в ухото му:

— Така ми напомняш за мъжа ми, Тиъдър, че с нетърпение чакам да свърши войната и да му разкажа за теб.

— Искаш да му разкажеш за всичко, така ли?

— Обожаеми Тиъдър, разбира се, че ще го сторя. Някои неща, които ти казах днес, ще бъдат смекчени, а други — премълчани. Брайън не настоява да му призная всичко. Но тези работи не го притесняват, уредихме въпроса още преди петнадесет години. Той наистина има доверие на моята преценка и на вкуса ми. — Тя тихичко се изкиска в ухото му. — Срам ме е, че толкова рядко ми се налага да му признавам нещо, защото той обича да слуша за приключенията ми. И ме кара да му разказвам за тях пак и пак, сякаш препрочита любими книги. Бих искала да му разправя за случилото се още утре. Но няма да го сторя. Ала ще запомня всичко.

— Утре ли ще дойде?

— Да, към края на деня. И едва ли ще ми позволи да заспя. По телефона ми заръча да „л. в. л. и. д. з. с. р. к.“, за да може да ме „с. п. н. д. н.“. Което означава „да легна в леглото и да заспя с разтворени крака“, за да може да ме „събуди по най-добрия начин“. Но аз само се престорвам, че спя, въпреки че той гледа винаги да се промъкне в стаята крадешком. — Тя се изкиска. — А после ние си играем. Когато той ме буди, аз се правя, че се събуждам, и произнасям не неговото, а друго, чуждо име. Простенвам: „О, Албърт, скъпи, мислех си, че никога няма да дойдеш!“ — или нещо от този род. А после идва неговият ред да каже нещо от сорта: „Това е Бъфало Бил, мисис Моли97! Мълчи и се залавяй за работа!“ Тогава аз млъквам и ние започваме да се трудим без нито дума повече.

— Чудесно, мисис Моли. Това ли е най-доброто, на което си способна?

— Старая се с всичка сила, Бъфало Бил. Но сега съм толкова възбудена, че не мога да мисля, и може би съм объркала нещо. Би ми се искало да повторим. Нямате ли намерение да ми дадете този шанс, сър?

— Само ако ми обещаеш, че няма да се престараваш. Ако това дотук не беше най-доброто, на което си способна, един по-качествен труд би ме нокаутирал.

— Разсъждаваш точно като мъжа ми и дори плътта ти е същата, особено там… И миризмата ти е като неговата.

— А твоята кожа ухае като кожата на Тамара.

— Наистина ли? А в леглото напомням ли ти на нея?

(Тамара знае хиляди начини да се люби, скъпа, но тя рядко прибягва до нещо необикновено. Любовта, мила моя, не е техника, а отношение. Желание да ощастливиш някого и умение да го направиш. Но мен ме порази доколко изтънко си овладяла техниката — на Александрия биха платили скъпо за теб.)

— Напомняш ми. Но приликата се изразява в отношението към това, което правиш. Тамара усеща какво става в ума на другия и му дава онова, от което той се нуждае. Дава му точно това.

— Значи тя умее да чете мисли? Тогава не приличам на нея.

— Не, Тамара не умее да чете мисли. Тя усеща другия и разбира какво му трябва. И невинаги това е сексът. А при вас нима не се случва Брайън да има нужда от нещо съвсем друго?

— Разбира се, че се случва. Ако е изморен или ядосан. Тогава обуздавам желанията си и започвам да масажирам гърба и главата му. Или просто го прегръщам, за да го приспя, а после той пък ме събужда „по най-добрия начин“. Ако не ме желае, не се опитвам да го изям жив.

— Не, ти наистина много приличаш на Тамара. Когато тя ме лекуваше, Морийн, отначало дори не се и опитваше да се люби с мен. Просто спеше в моята стая, хранеше се заедно с мен, разговаряхме, когато имах желание за това. А после едно десет дни просто спа в леглото ми — и нощните кошмари престанаха да ме измъчват. Но една нощ се събудих и Тамара мълчаливо ми се отдаде. Любихме се цяла нощ, а на сутринта разбрах, че съм здрав. Престанала бе да ме боли душата. Ти си същата, Морийн… Ти също знаеш всичко и всичко правиш както трябва. Толкова тъгувах за дома, толкова ме тревожеше войната — но всичко изчезна. Ти пропъди всичките ми тревоги. Кажи ми какво изпита през онази нощ, когато за пръв път ме видя в дома си?

— Влюбих се в теб от пръв поглед… като глупава ученичка. И моментално те пожелах. Вече ти го казах.

— А според теб какво чувствах аз?

— Как какво? Ти беше възбуден.

— Да, така е. Пък аз си мислех, че никой нищо не забелязва.

— Разбира се, не съм видяла какво става с панталона ти или нещо от този род. Няма нужда човек да се вглежда, за да види тези неща. Мъжете толкова лесно се смущават. Просто виждах, че изпитваш същото като мен — а аз бях възбудена като малка разгонена кучка. Като истинска кучка — няма защо да шикалкавя, когато става дума за леглото. И когато ме погледна в гостната, веднага разбрах, че имаме нужда един от друг, страшно се смутих и избягах в кухнята, за да се успокоя.

— Била си избягала, така ли? Ти плуваше изящно и гордо като кораб с платна.

— Само дето вятърът изопваше до скъсване платната. Взех се в ръце, но не можах да се успокоя. Страхувах се, че баща ми ще забележи това и няма да те покани повече на гости — а толкова ми се искаше да те видя отново. Баща ми добре ме познава, казвал ми го е. Веднъж ми рече: трябва да се приемаш такава, каквато си, и да се обичаш, но е необходимо да обуздаваш чувствеността си. Опитвах се — но ми беше много трудно да не се издам през онази нощ.

— Но ти успя.

— Брайън също ме съветва да си слагам юздите. Но през онази нощ ми беше толкова трудно, че аз… Тиъдър, някои момчета, а понякога и мъжете, когато са жестоко разочаровани, го правят… Ами… с ръце.

— Да. Това се нарича мастурбация. Викат му още „да изпуснеш парата“.

— И Брайън го нарича така. А ти знаеш ли, че девойките и жените също могат да правят нещо подобно?

— Знам. Няма нищо страшно в това един самотник да се задоволява по този начин. Но това не замества секса.

— Не го замества… Изобщо не го замества. Но се радвам, че не виждаш нищо особено в това. През онази вечер се качих горе и легнах във ваната. Имах нужда, нищо че се бях къпала преди обяда. И започнах да го правя право във водата. А после легнах в леглото и се вторачих в тавана. Лежах, лежах, станах, залостих вратата, свалих нощницата и го направих още веднъж… и още веднъж! Мислех за теб, Тиъдър, спомнях си твоя глас, твоя мирис, докосването на ръката ти. След не по-малко от час се успокоих и заспах.

(Бих изгубил доста повече време за това, скъпа. Би трябвало и аз да се възползвам от твоя простичък метод. Но се наказвах за идиотското си поведение. Какъв глупак съм бил — та да обичаш никога не е глупаво. Но аз не виждах по какъв начин бихме могли да проявим любовта си.)

— Колко жалко, че не съм бил при теб, скъпа. Само на някаква си миля от теб ме мореше същата болка и мислех за теб.

— Надявах се, че и ти изпитваш същото, Тиъдър. Имах нужда от теб и копнеех и ти да чувстваш същото. И не ми оставаше друго, освен да затворя вратата и да го направя с мисъл за теб. В стаята беше само Етел в люлката си, но тя е твърде малка, за да забележи нещо. Ох! Изгубих те, скъпи!

— Не изгуби мен, а само част от моята плът. Скоро тя ще заеме отново изправено положение, нали ти обеща да ми дадеш втора възможност. Да променим ли позата? Възглавницата под рамото? Наляво или надясно? Не трябваше да лежа толкова дълго върху теб, но аз не исках да мърдам.

— И аз не исках — докато можех да те задържа в себе си. Не си прекалено тежък, а бедрата ми са широки… Под вас жената има възможност да въздъхне. Искаш ли да легнем на една страна? На коя?

— Ти как предпочиташ?

— Както ти е удобно на теб. Ох, Тиъдър, имам чувството, че сме се обичали отдавна и ти си се върнал при мен.

(По-добре да не засягаме тази тема, мамо Морийн.)

— Ще те обичам вечно, скъпа моя.

(Пропуснато.)

— … И направо й казал, че няма да се ожени за нея, ако тя се възпротиви на встъпването му в армията.

— Какво му отговорила Нанси?

— Казала му, че е очаквала подобен отговор, затова смята на всяка цена да забременее, преди той да влезе в казармата. Нанси обожава военните, също като майка си. Нощес дойде при мен в спалнята и ми разказа за всичко, поплака, но не много горчиво, защото все пак беше „яхнала топа“. После си поплакахме двете — от радост. И аз обясних всичко на Брайън и на семейство Уедърал. На Нанси не й дойде — а това се случи преди месец — и венчавката ще е утре или вдругиден.

(Пропуснато.)

— Бих искал да те видя, скъпа.

— О, скъпи. По-добре недей да включваш лампата. Завесите не са много плътни, пък и под вратата има процеп. Ами ако баща ми слезе долу?

— Добре, Морийн. Няма да настоявам, защото не ми се ще да рискуваш. Освен това чудесно те „виждам“ с крайчетата на пръстите си, те са много чувствителни.

— Те ме милват нежно като ветрец. Тиъдър, моля те внимавай с подаръка. Не го показвай никому. Там има и друго, освен жартиерите.

— Вече го отворих.

— Тогава си ме видял каква съм.

— Нима онова прекрасно момиче наистина си ти?

— Не ме се подигравай, Брайън ми нареди да гледам право в обектива.

— Скъпа, ако ти не обичаш да свеждаш поглед, то мъжете не обичат да го вдигат нагоре. Особено аз. Особено когато гледам снимката на прекрасна гола жена.

— Гола! Но аз съм с най-хубавата си шапка.

— Това е най-чаровната снимка, която съм виждал някога, Морийн. Ще я пазя вечно.

— Така е по-добре. Разбира се, не е за вярване, но гали слуха. А ти разгърна ли малкото пакетче?

— С детската къдрица на Мери ли?

— Свикнала съм да ме будалкат, Тиъдър. Все повече ми заприличваш на Брайън. Но когато той се самозабравя, аз го хапя където ми падне. Мога и тук.

— Ох, недей!

— Тогава кажи чия е къдрицата.

— Тя е израснала върху цветето ти, чаровна моя, и аз ще я нося до сърцето си. Точно затова исках да те видя. Отрязала си такъв голям кичур, че Брайън може да забележи и да те пита къде е липсата.

— Ще кажа, че съм го подарила на продавача на сладолед.

— Той няма да ти повярва и ще разбере, че си имала нова авантюра, за която трябва да му разправиш.

— И затова няма да поиска да му разкажа всичко незабавно, а просто ще смени темата. Но на мен ми се иска да му разкажа всичко още сега. Мечтая да бъда с вас двамата, под открито небе, през деня… Тази мисъл не ми дава мира. Мили, там на скрина има свещ… Аз не обичам светлината на електрическата лампа. Пък и свещта толкова мъждее, че няма да се притеснявам. Можеш да ме гледаш на светлината на свещта, ако искаш…

— Да, скъпа. А кибритът къде е?

— Дай по-добре аз да я запаля. Ще намеря всичко необходимо в тъмното. А може ли и аз да те погледна?

— Разбира се. Какъв контраст: красавицата и звярът.

Тя се изкиска и го целуна по ухото.

— По-скоро пръч. Или жребец. Ако не бях раждала толкова пъти, Тиъдър, нямаше да се побереш в мен.

— Май ми разправяше, че ти напомням за Брайън?

— Но той не е жребец. Пусни ме.

— Искам откуп!

— О, Боже, не сега, скъпи. Защото едва ли ще успея да запаля свещта.

Те станаха от леглото и започнаха да се изучават с поглед на светлината на свещта. На Лазарус му секна дъхът от ослепителната красота на Морийн. Почти две години той бе лишен от възможността да се наслаждава на гледката на голо женско тяло и не разбираше как е могъл да минава без тази голяма привилегия. Скъпа, разбираш ли колко е важно това за мен? Мамо Морийн, нима никой не ти е казвал, че зрялата жена е по-прекрасна от девицата? Разбира се, прекрасните ти гърди често са натежавали от мляко, но нали точно за това са създадени. И аз не искам те да приличат на изваяни от мрамор… Не искам!

Тя също внимателно го изучаваше с поглед. Лицето й беше сериозно, зърната й щръкнаха.

— Тиъдър-Лазарус, странна обич моя, дали се досещаш, че запалих светлината, за да те видя? Не подобава на една жена да проявява подобен интерес, но ми се иска да видя моя мъж гол. Как, в името на сатаната и на неговото падение, да дочакам онзи ноември, без да видя човека, когото не съм познавала? Алма Биксби ми каза, че никога не била виждала мъжа си гол… Разбира се, тя беше потресена, че не съм като нея! Тиъдър-Лазарус, ти си съвсем различен от моето момче. Не, ти приличаш на него… мирисът ти е същият, ти говориш като него, любиш се като него. Невероятният ти член пак… Брайън, скъпи, аз искам отново да те приема, целия, без остатък!

А утре през нощта ще ти разкажа за това, когато ти се прииска да чуеш една от историите ми. А ако не поискаш — ще запомня тази до завръщането ти. Ти си също толкова странен като него, също толкова мъдър и търпелив — точно такъв съпруг е нужен на развратната ти жена. А после, заклевам се, скъпи, аз ще се опитам да забравя за всичко, докато се върнеш. Но ако не издържа — тържествено ти обещавам, че ще легна само с воин, с достоен за гордост мъж… Такъв като този странен човек.

Лазарус, любов моя, нима ти наистина си мой потомък? Вярвам, че знаеш кога ще свърши войната и че моето момче ще се върне при мен здраво и читаво. Когато ми каза за това, престанах да се измъчвам, за пръв път през дългите месеци самота. Надявам се, че всичко, което ми каза, е истина. Бих искала да вярвам в съществуването на Тамара, в това, че тя води произхода си от мен. Но аз не искам да ме напуснеш след осем години! Тази невинна малка снимка… Ако не се боях, че ще те шокирам, бих ти подарила една от онези истински картички, които правеше мъжът ми. Няма ли да се засегнеш, ако те огледам по-отблизо?

Мисис Смит застана на едно коляно, внимателно погледна, после го докосна и вдигна глава.

— Сега ли?

— Да!

Той я вдигна и я положи на леглото. Тя съсредоточено му помагаше и когато се сляха, затаи дъх.

— По-силно, Тиъдър! Този път не ме щади!

— Да, прекрасна моя!

Когато невероятният им екстаз приключи, Морийн мълчаливо лежеше в прегръдките на Лазарус и го милваше, загледана в пламъчето на свещта.

— Време е да си вървя, Тиъдър — каза накрая тя. — Не, не ставай, аз и така ще се измъкна. — Тя стана, вдигна дрехите си от пода и духна свещта. После се доближи до леглото и целуна Лазарус. — Благодаря ти за всичко, Тиъдър. Върни се при мен, върни се!

— Ще се върна!

Тя изчезна бързо и безмълвно.