Достатъчно време за любов

Вариации на тема XIII Буундок

— Айра — попита Лазарус Лонг, — видя ли този списък? Седяха в кабинета на ръководителя на колонията Айра Уедърал в Буундок73, най-голямото и засега единствено селище на планетата Терциус. Заедно с тях бе и Джъстин Фут 45-и, пристигнал току-що от Нови Рим, Секундус.

— Лазарус, Арабела е адресирала писмото до теб, а не до мен.

— Тази глупава истеричка започва да ме дразни. Нейно извънредно вездесъщество, госпожа pro tem председателката Арабела Фут-Хедрик изглежда си мисли, че е коронована за кралица на Хауардовците. Вече чувствам изкушението да се върна обратно и да й отнема председателското чукче. — Лазарус подаде списъка на Уедърал. — Хвърли един поглед, Айра. Джъстин, а ти имаш ли нещо общо с това?

— Не, Старши. Арабела ми нареди да ви го предам и да ви инструктирам как да изпращате писма от различни епохи, чрез които да се разрешат настоящите проблеми с датирането на събитията, предшестващи Диаспората. Но според мен идеята й е непрактична. Ако ми разрешите да изтъкна, аз познавам историята на Тера по-добре от нея.

— Не се съмнявам. Предполагам, че е преписала списъка от енциклопедията. Недей да ме безпокоиш с нейните идеи. Ако искаш, ги запиши и ми ги дай, но едва ли ще прегледам записа. Трябват ми твоите идеи, Джъстин.

— Благодаря ви, прародителю…

— Викай ми Лазарус.

— Лазарус, официалната цел на посещението ми е да изготвя доклад за състоянието на колонията…

— Джъстин — прекъсна го рязко Айра, — нима Арабела смята, че управлява Терциус?

— Страхувам се, че е така, Айра.

Лазарус подсвирна.

— Е, ако още не ти е ясно — тя няма никаква власт над нас. Обаче се намира толкова далече, че изобщо не ни пречи дори ако реши да се нарече „императрица на Терциус“. Ситуацията е следната, Джъстин: Айра е ръководител на колонията, аз съм кмет. Айра върши цялата работа, но аз държа председателското чукче на събранията на колонията. Винаги се намират колонисти, които мислят, че тук може да се живее като в голям град, тъй че председателствам аз — за да мога навреме да облея със студен душ проклетите глупаци. Когато бъда готов да започна пътешествието си във времето, ще елиминираме длъжността ръководител на колонията и Айра ще стане кмет.

Така че прави каквото искаш: огледай мястото, виж отчетите, изучи документацията. Добре дошъл на Терциус, най-голямата от малките колонии от тази страна на галактическия център. Чувствай се като у дома си, синко.

— Благодаря ви, Лазарус. Бих останал, за да взема участие в колонизацията, но искам да запазя длъжността главен архивар, докато не приключа с издаването на мемоарите ви.

— А, онези глупости — махна с ръка Лазарус. — Изгори ги! По-добре бери рози, млади човече!

— Лазарус, не бива да говориш по този начин — обади се Айра. — Толкова години съм събирал спомените ти.

— Глупости. Разплатих се с тебе, когато хванах председателското чукче и по този начин попречих на Грозната високопоставена дама да те заточи на Блаженство. Ти получи това, което искаш… за какво са ти и мемоарите ми?

— Трябват ми.

— Е, добре де… Може би Джъстин ще успее да ги издаде и тук. Атина! Атина Палада! Тук ли си, миличко?

— Слушам те, Лазарус — разнесе се ласкаво сопрано от високоговорителя над бюрото на Айра.

— Спомените ми са записани в паметта ти, нали?

— Разбира се, Лазарус. Всяка дума, която си произнесъл, откакто Айра те спаси…

— Не ме е „спасил“, скъпа. Отвлече ме.

— Коригирам данните… Откакто Айра те отвлече от онзи приют за бездомни. Освен това разполагам с всичките ти по-ранни мемоари.

— Благодаря ти, скъпа. Виждаш ли, Джъстин? Ако мислиш, че трябва да сортираш копчета, можеш да го правиш и тук. Освен ако не си оставил някаква несвършена работа на Секундус? Семейна или друга?

— Нямам семейство. Имам пораснали деца, но с жена ми се разделихме. Работата ми се върши от моя заместница, която определих и за приемница на длъжността ми — ако настоятелството я одобри, разбира се. Обаче… какво ще стане с кораба ми?

— Моят кораб, искаш да кажеш. Нямам предвид яхтата ми „Дора“, а едноместния автоколет, с който пристигна — „Пощенски гълъб“; той принадлежи на корпорация, владение на друга корпорация, чийто главен акционер съм аз. Мисля да си го прибера — така Арабела ще спести половината от сумата, която трябва да плаща за наем.

— Нима? Мадам pro tem председателката не е наемала автоколета, Лазарус; беше го реквизирала за обществени нужди.

— Ха! — ухили се Лазарус. — Може и да я дам под съд. Джъстин, в договора за колонизация на Секундус няма членове, които разрешават реквизирането на частна собственост от държавата. Прав ли съм, Айра?

— Технически е вярно, Лазарус. Въпреки че съществува прецедент, засягащ отчуждаването на земя.

— Дори и него бих оспорил, Айра. Но чувал ли си някога да се реквизира кораб?

— Никога. Ако не броим „Ню Фронтиърс“.

— О! „Ню Фронтиърс“ не съм го реквизирал, Айра; откраднах го — за да си спасим кожите.

— Мислех си за участието на Слейтън Форд, не за твоето. Конструктивна реквизиция, може би?

— Ммм… Не е красиво от твоя страна да се ровиш във въпросните събития две хиляди години след смъртта му. Още повече, че ако Слейтън беше постъпил по друг начин, аз сега нямаше да съм тук, ти също нямаше да си тук. Дявол да го вземе, никой от нас нямаше да го има, Айра.

— Недей да се ежиш, дядо. Просто исках да кажа, че на държавния глава понякога му се налага да върши неща, които никога не би направил като частно лице. Обаче, ако Арабела е могла да реквизира „Пощенски гълъб“ на Секундус, значи ти можеш да направиш същото на Терциус. Всеки от вас е държавен глава на автономна планета. Трябва да й дадеш урок.

— Уф… Айра, не ме изкушавай. Нещо подобно вече се е случвало с мен. Ако се превърне в обичай, това ще означава край на междузвездните пътешествия. Няма и да докосна това корито, щом законите са толкова неубедителни. И все пак то си е мое, макар и косвено. Ако Джъстин Фут желае да остане тук, нека ми го даде, а аз ще го върна на „Транспорт Ентърпрайсис“. Нека да се върнем към списъка. Да видим какво иска старата вещица. За какви времена и места иска да й съобщя?

— Маршрутът изглежда интересен.

— Интересно ти е, а? Тогава отиди ти вместо мен! Битката при Хастингс… първият, третият и четвъртият кръстоносен поход… битката при Орлеан… падането на Константинопол… Френската революция… битката при Ватерло. Термопилите и още деветнайсет сблъсъка между вражески армии. Изненадан съм, че не е пожелала да коментирам битката между Давид и Голиат. Аз съм кротък като пиленце, Айра. Бия се само когато не мога да избягам… Как мисли тя, че съм успял да живея толкова дълго? Кръвопролитието не е зрелищен спорт. Ако според историята на определено място в определен ден е имало битка, значи по същото време аз съм се намирал някъде далеч, седял съм в някоя кръчма, пиел съм си бирата и съм щипел барманките. А не съм се криел някъде от обстрела на минохвъргачки само за да удовлетворя жестоката любознателност на Арабела.

— Опитах се да й го обясня — каза Джъстин, — но тя отвърна, че такава е официалната програма на Семействата.

— Дяволите да я вземат. Обещах й само, че ще изпробваме номера с изпращането на писма. Аз съм си професионален страхливец… и няма да работя за нея. Ще ходя където и когато ми е приятно, ще гледам каквото си искам и ще избягвам разправиите с местните селяндури. Особено тези, които враждуват помежду си; тях често ги засърбява пръстът върху спусъка.

— Лазарус — каза Айра Уедърал, — ти никога не си разправял какво възнамеряваш да видиш.

— Е, добре… Никакви битки. Битките са прекалено добре проучени за моя вкус. А в теранската история има толкова интересни неща… мирните времена не са много познати, именно защото са били мирни. Бих искал да видя Партенон в цялото му великолепие. Искам да се спусна по Мисисипи и лоцман да ми е Сам Клемънс. Да пътешествам из Палестина през първите трийсет години на християнската ера и да се опитам да намеря един дърводелец, станал равин… ако наистина е съществувал такъв човек.

Джъстин Фут беше изненадан.

— Имате предвид християнския Месия? Много от историите, разказвани за него, са митове, но…

— А ти откъде знаеш, че са митове? Е, да, дори фактът за съществуването му не е доказан докрай. Примерно Сократ — той е живял четири века по-рано, но неговото съществуване е толкова безспорно, колкото и съществуването на Наполеон. Но при дърводелеца от Назарет не е така. Независимо от съвестното записване на всичко случващо се от римляните и от евреите, никое от събитията, свързани с Месията, не е намерило място в съвременните летописи.

Обаче ако аз посветя трийсет години на целта, бих могъл да си изясня всичко. Владея латински и старогръцки, мога да разговарям на староеврейски, знам и малко арамейски. Ако го намеря, ще го следвам и ще запиша думите му, а после ще ги сравня с тези, които се твърди, че е казал.

Ала не искам да давам обещания. Въпросът за съществуването на Исус е най-хлъзгавият в историята, защото столетия наред е бил забранен; тези, които дръзнели да го зададат, ги бесели или ги изгаряли на кладата.

— Изумен съм — изрече Айра. — Изглежда познанията ми по история не са толкова големи, колкото мислех, че са. Обаче аз изучавах периода между смъртта на Айра Хауард и основаването на Нови Рим.

— Синко, ти дори не си се докоснал до земната история. Като оставим обаче този странен случай настрана — казвам „странен“, защото животите на останалите религиозни водачи са документирани до най-малки подробности, а този си остава неуловим колкото легендата за крал Артур — нямам намерение да вървя след великите събития. По-добре да се срещна с Галилей, да погледам как работи Микеланджело, да посетя някоя от премиерите на пиесите на Стария Бил в театър „Глобус“ и други подобни неща. Особено много ми се иска да се върна в своето детство и да видя дали нещата са такива, каквито си ги спомням.

Айра примигна.

— А ако попаднеш на самия себе си?

— Защо пък не?

— Но… това не е ли парадокс?

— Защо пък? Ако възнамерявам да направя нещо, значи вече съм го направил. Онова старо клише, че можеш да застреляш дядо си преди той да е направил баща ти, а после всички негови потомци, включително и ти, да изчезнат — това са празни приказки. Фактът, че сега съм тук, сред вас, означава, че не съм направил такова нещо, следователно няма и да го направя. Глаголните времена в граматиката не са приспособени за пътуване във времето, но това не означава, че не мога да се върна назад и да видя какво е било. Просто ми е интересно да се зърна отстрани, когато съм бил още малък сополанко; това е епохата, която ме интересува. Ако срещна себе си като малко дете, той няма да ме познае, няма да се загледа в мен дори. А аз ще го позная — нали някога това съм бил аз.

— Лазарус — намеси се Джъстин Фут, — ако искате да посетите тази епоха, бих искал да насоча вниманието ви към нещо, от което много се интересува мадам pro tem председателката — защото то интересува и мен. Не бихте ли могли да запишете всичко, което се е случило и е било казано на събранието на Семействата през 2012 година?

— Невъзможно е.

— Момент, Джъстин — обади се Айра. — Лазарус, по-рано ти отказва да говориш за въпросното събрание с оправданието, че никой от присъствалите не може да оспори думите ти. Но записът е нещо обективно.

— Айра, не съм казвал, че не искам да го направя. Казах, че е невъзможно.

— Не те разбирам.

— Не мога да запиша случилото се на събранието, защото не съм присъствал на него.

— Пак не схванах. Всички записи — включително и твоето собствено твърдение — показват, че си бил там.

— Отново не можем да намерим адекватни глаголни времена за пътуванията във времето. Естествено, аз бях там като Удроу Уилсън Смит, досадих на всички и обидих много хора. Но нямах записваща апаратура у себе си. Да допуснем, че „Дора“ и близначките ме оставят там, а Ищар ми имплантира записваща апаратура по такъв начин, че никой да не може да усети, че правя записи. Това, което не можеш да разбереш, Айра, е, че аз, който съм ръководил множество събрания на Семействата, не бих могъл да попадна в залата.

По онези времена да присъстваш на събрание на Семействата бе по-трудно, отколкото на събор на вещици. Охраната беше въоръжена и енергична; времената бяха жестоки. Каква самоличност бих могъл да използвам? Удроу Уилсън Смит — не става; той беше там. Лазарус Лонг? Тогава нямаше никакъв Лазарус Лонг в списъците на Семействата. Да се опитам да мина за някой от тези, които не присъстваха? Невъзможно. Ние, Хауардовците, тогава бяхме само няколко хиляди и всеки член на Семействата познаваше повечето от останалите по физиономия. Непознат, за когото никой не гарантира, със сигурност щеше да бъде погребан направо в сутерена на сградата. Не, външни лица никога не попадаха на събранията — рискът беше прекалено голям. Здравей, Минерва! Влизай, миличка!

— Здрасти, Лазарус. Айра, нали не ви попречих?

— Ни най-малко, скъпа.

— Благодаря. Здравей, Атина.

— Здрасти, сестричке.

Минерва зачака да я представят. Айра се обади:

— Минерва, помниш ли Джъстин Фут, главния архивар?

— Разбира се. Много пъти сме работили заедно. Добре дошли на Терциус, мистър Фут.

— Благодаря ви, мис Минерва — Джъстин Фут хареса гледката — висока, стройна млада жена, с неголям, но твърд бюст, дълга и права кестенява коса, сериозно, интелигентно лице, по-скоро миловидно, отколкото красиво, което разцъфтява по време на усмивките й. — Знаеш ли, Айра, май ще трябва да се върна на Секундус и да подам молба за подмладяване. Тази млада дама твърди, че сме работили заедно „много пъти“, но аз явно толкова съм остарял, че не мога да си спомня. Простете ми, драга лейди.

Минерва го възнагради с една от светкавичните си усмивки и веднага стана отново сериозна.

— Грешката е моя, сър; първо трябваше да ви обясня всичко. Когато работехме заедно, аз бях компютър. Административният компютър на Секундус, обслужващ мистър Уедърал, по онова време pro tem председател. Но сега имам тяло от плът и кръв — вече цели три години.

Джъстин Фут запримигва.

— Разбирам… Или поне се надявам, че разбирам.

— Аз съм създадена в нарушение на закона, сър, не съм родена като жена. Съставен клон от двайсет и три донора родители, отгледан in vitro до своята зрелост. Но моето „аз“, моето его — това е същият компютър, който ви помагаше в работата, когато архивът се нуждаеше от помощ. Сега разбрахте ли ме?

— Хмм… всичко, което съм в състояние да кажа, мис Минерва, е, че съм щастлив да се запозная с вас на живо. Ваш покорен слуга съм, мис.

— О, не ме наричайте „мис“, викайте ми Минерва. И без това не съм „мис“ — нали с този почтен термин се означават девствениците? Ищар — една от моите майки и главният ми създател — ме е дефлорирала по хирургически път, преди да ме събуди.

— И не само тя! — разнесе се глас от тавана.

— Атина! — укорително произнесе Минерва. — Сестро, ти смущаваш госта ни.

— Не аз, по-скоро ти го правиш, сестричке моя.

— Смущавам ли ви, мистър Фут? Надявам се, че не. Все още се уча да съм човек. Ще ме целунете ли? Бих искала да ви целуна; познаваме се почти от цял век и аз винаги съм ви харесвала. Е, искате ли?

— А сега кой го смущава, сестричке?

— Минерва! — обади се Айра.

Тя веднага стана сериозна.

— Не биваше ли да казвам това?

— Джъстин — намеси се Лазарус, — не обръщай внимание на Айра; той е доста старомоден. Минерва се е целувала с повечето от колонистите — наваксва пропуснатото. Освен това тя е братовчедка на всички ни чрез родителите си — а те са двайсет и трима. Пък и тя вече знае как трябва да постъпи — целуването с нея е удоволствие. Атина, остави сестра си на мира — нека добави още една целувка с братовчед в колекцията си.

— Добре, Лазарус. Слушам, старче-приятелче.

— Тина, ако можех да те докопам, щях да те напляскам — отвърна Лазарус. — Хайде, Джъстин, давай.

— Ъъ… Минерва, не съм се целувал с момичета дълги години, не съм във форма.

— Мистър Фут, не съм искала да ви смущавам, просто се радвам, че ви виждам отново. Не е задължително да ме целувате сега. Но ако пожелаете да ме целунете насаме, нямам нищо против.

— Не рискувайте, Джъстин — посъветва го компютърът. — Казвам ви го най-приятелски.

— Атина!

— Исках да кажа — продължи главният архивар, — че по-скоро аз съм този, който трябва да се учи да бъде човек. Ако обещаете да ми простите моята недодяланост, смятам да приема милото ви предложение. Готова ли сте?

Минерва веднага се усмихна, с грацията на котка се вмъкна между ръцете му, затвори очи и леко отвори устата си. Айра впери поглед в книжата върху бюрото си, но Лазарус дори не се опита да отмести погледа. Направи му впечатление, че Джъстин Фут вложи цялото си сърце в целувката. Старият хитрец може и да не бе практикувал цяла вечност, но явно не бе забравил основните положения.

Когато се откъснаха един от друг, компютърът с уважение подсвирна:

— Хо-о-о! Джъстин, добре дошли в клуба!

— Да — обади се Айра сухо, — не може да се смята, че човек е официално приет на Терциус, докато не бъде поздравен с целувка от Минерва. Сега, след като изискванията на протокола са спазени, нека да седнем. Минерва, скъпа моя, ти с някаква определена цел ли дойде?

— Да, сър — тя седна на дивана до Джъстин Фут, с лице към Айра и Лазарус, и хвана Джъстин за ръката. — Бях в „Дора“ с близначките и Дора им преподаваше астронавигация, когато в небето се появи автоколетът и…

— И децата го проследиха? — прекъсна я Лазарус.

— Разбира се, Лазарус. Практическо упражнение — Дора никога не би пропуснала този шанс. Тя веднага се раздели на две и даде възможност на всяко от момичетата да осъществи проследяването самостоятелно. Когато автоколетът се приземи, аз помолих Дора да попита Атина кой се намира вътре. Веднага щом вратата се отвори, моите сестри ми разказаха всичко. Така че, Джъстин — тя стисна ръката му, — побързах да ви видя. И да направя някои предложения. Айра, всичко ли е подсигурено за Джъстин? Къде да спи и прочие?

— Не още, скъпа моя. Тъкмо бяхме започнали разговора; той още не е имал време да се отърси напълно от анестезията.

— Мисля, че противоотровата вече започна да действа — отбеляза Фут.

— Братовчедът Фут току-що взе втората доза, Айра — добави компютърът. — Пулсът е ускорен, но стабилен.

— Мисля, че това е напълно достатъчно, Атина. Или възнамеряваш да предложиш още нещо, скъпа моя?

— Да. Поговорих с Ищар. Постигнахме съгласие, но чакаме одобрението на вас двамата с Лазарус.

— Искаш да кажеш, че имаме право на глас? — намеси се Лазарус. — Джъстин, тази планета се управлява от жени.

— Не е ли така навсякъде?

— Чак навсякъде — не, но на повечето места. Спомням си една планета, на която брачната церемония винаги приключваше с убийството на майката на булката, стига подобно нещо да не й се бе случило по-рано. Мисля, че това беше прекалено, но тенденцията…

— Замълчи, деденце — изрече меко Айра. — Ще се наложи Джъстин да редактира тази история. Джъстин, Минерва искаше да каже, че нашият дом е и твой. Нали, Лазарус?

— Разбира се. Тук е малка лудница, Джъстин, но храната е прилична и цените са нормални. Тоест всичко е безплатно, плащаш само с изразходваните нерви.

— Естествено, нямам намерение да ви се натрапвам. Може би ще се намери някъде стая, която да наема? Разбира се, ще си плащам; не с пари — предполагам, че валутата на Секундус няма никаква стойност тук — но нося със себе си няколко произведения на изкуството, каквито тук още не се правят.

— Ако е необходимо, можеш да се разплащаш с валутата на Секундус чрез мен — отвърна Лазарус. — Що се отнася до произведенията на изкуството, ще се изненадаш, като разбереш какви работи правим тук.

— Знам, че сте донесли тук универсален пантограф. Така че взех със себе си няколко програми, главно развлекателни — музика, еротика, сънища и други подобни неща — всичко е създадено, след като напуснахте Секундус.

— Хубаво си го измислил — каза Лазарус. — Предполагам, че по-рано колонизациите са били по-забавни — когато колонистът не е имал друг избор, освен да се скъсва от работа, без да е сигурен кой ще победи — той или планетата. Това, което правим сега, е като да размазваме насекоми с ковашки чук. Джъстин, ще вземеш доста за програмите си, но ги продавай една по една. Предполагам знаеш, че всяка от тях ще бъде копирана веднага щом смени собственика си — тук нямаме закон за авторското право, би било много трудно да се спазва. И стая няма да намериш — тук новодошлите отсядат при роднините си. По-добре приеми предложението ни — по това време на годината навън вали всяка нощ. Джъстин Фут изглеждаше озадачен.

— Не исках да нарушавам уединението ви. Айра, а можеш ли да ми заемеш дивана, на който седя? За кратко време? Тогава…

— Млъквай, Джъстин — Лазарус се изправи. — Синко, ти си обременен от обичаите в големите градове. Добре дошъл при нас си — независимо дали за седмица, или за век. Ти не само си мой пряк потомък — по линията на Хариел Фут, мисля — но си и член на клуба „Целунати от Минерва“. Прибираме го вкъщи, Минерва. А какво става с моите калпазанки?

— Навън са.

— Не им ли каза да се прибират?

— Не. Нещо се нацупиха.

— Това е полезно за техния метаболизъм. Айра, предлагам да обявиш днешния ден за празник.

— Ще го обявя — веднага щом приключа обсъждането на един план за конвейерна обработка на руда с Атина.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да разбереш какво е решението, което тя вече е взела?

— Можеш да повториш тези думи още веднъж! — обади се компютърът.

— Тина — изрече меко Лазарус, — прекарваш прекалено много време заедно с Дора. Когато твоята работа вършеше Минерва, тя беше мила, учтива, почтителна и скромна.

— Някакви оплаквания от моята работа, деденце?

— Само от маниерите ти, скъпа. В присъствието на гост.

— Джъстин не е гост, а роднина. Освен това е член на клуба „Целунати от Минерва“ — което е същото, като да се е целунал с мен. Логично, нали? Q.E.D.

— Не искам да споря. Внимавай с Тина, Джъстин; тя може като нищо да те впримчи.

— За мен аргументите на Атина са не само логични, но и приятни. Благодаря, братовчедке.

— Вие ми харесвате, Джъстин; бяхте мил със сестра ми. Не се притеснявайте, че ще ви впримча. Не възнамерявам да се местя в клонинг поне през близките сто години — първо трябва до се погрижа на тази планета нещата да потръгнат. Така че засега не се надявайте на нищо, а след век — ще видим. Ще ме разпознаете веднага — ще изглеждам точно като Минерва.

— Но доста по-приказлива.

— Лазарус, ти винаги говориш толкова мили неща. Целуни го вместо мен, сестричке.

— Да вървим, Минерва; Тина пак ме вбеси.

— Момент само, Лазарус, моля те. Айра? Договорихме се с Ищар, но само в общи линии… не знам дали Джъстин ще се съгласи.

— Хм, и аз не знам. Искаш ли да го попитам?

— Ъ… да.

— От твое име?

Минерва изглеждаше притеснена. Джъстин Фут бе озадачен.

— Нека хвърля яснота по въпроса — обади се Атина. — Джъстин, Минерва попита Айра дали да не ви намери жена, докато сте тук. Айра отвърна, че не знае, но обеща да си го изясни; после попита дали тя не е доброволка за подобна привилегия. Ясно ли ви е всичко? Джъстин, сестра ми отскоро е човек и понякога не е много сигурна в себе си.

Лазарус си помисли, че не е виждал момиче да почервенява по подобен повод от над три и половина века. Не че двамата мъже се чувстваха по-спокойни.

— Тина — укорително произнесе той, — ти си отличен инженер… но не ставаш за дипломат.

— Какво? Глупости! Спестих ви милиарди наносекунди.

— Млъкни, скъпа, логическите ти вериги са съвсем объркани. Джъстин, Минерва почти със сигурност е единственото момиче на планетата, което може да се притесни от мечешките услуги на Тина. Защото е единствената, за която има вероятност да остане вярна на един-единствен мъж.

Компютърът се изхили.

— Казах ти да пазиш тишина! — изрече Лазарус намръщено.

— Минерва е свободна да постъпва както намери за добре — произнесе Айра със спокоен тон.

— Кой го отрича? Ти също пази тишина, докато Старейшината — тоест аз, синко — не спре да говори. Джъстин, Минерва ще ти намери компания за вечеря — по-точно вече ти е намерила. После ще разполагаш със свободно време. Ако с въпросната компания не сте си омръзнали по време на вечерята, без съмнение ще можете да измислите и други начини да прекарате времето си заедно. Тина, възнамерявам да те изключа от къщата довечера. Нямам намерение да те каня на вечеря; още не си се научила как трябва да се държиш пред хора.

— Е, Лазарус, няма да ви изям свинското.

— Добре тогава… — Лазарус се огледа. Лицето на Айра беше невъзмутимо. Минерва изглеждаше нещастна. Джъстин Фут наруши мълчанието:

— Старши, сигурен съм, че Атина не искаше да направи нищо лошо. Нямам нищо против да ме нарича свой братовчед — според мен това е приятелски жест. Надявам се, че ще преразгледате решението си и ще й позволите да присъства на вечерята.

— Много добре; Тина, Джъстин се застъпи за теб. Макар че, за да се справи човек с теб, Дора и близначките, трябва да прилага метода на твърдата ръка. Джъстин, Минерва — да тръгваме. Айра, Тина — ще се видим на вечеря. И не губи времето си с онзи конвейер, Айра; сигурен съм, че Тина е свършила цялата работа.

Когато излязоха извън щабквартирата на колонията, Джъстин Фут видя нула-гравитационна лодка, но не онази, която го бе докарала от космодрума. В лодката имаше две червенокоси близначки, които изглеждаха така, сякаш току-що са решили, че са момичета. Бяха на по дванайсет, най-много на тринайсет. Двете носеха колани с окачени на тях пистолети; той се надяваше, че са само играчки. Върху голите рамене на едното момиче имаше капитански отличителни знаци. Лицата им бяха покрити поне с по единайсет хиляди триста и две лунички, доколкото можеше да прецени.

Двете изскочиха от лодката и застинаха в очакване. Единият комплект лунички се обади:

— Крайно време беше.

Другият добави:

— Дискриминация.

— Млъкнете и се дръжте учтиво — нареди Лазарус. — Джъстин, това са моите дъщери близначки — Лапис Лазули и Лорелай Лий. Запознайте се с мистър Джъстин Фут, милички, главен архивар на настоятелството.

Момичетата се спогледаха и направиха реверанс в перфектен синхрон.

— Добре дошли на Терциус, главен архивар Фут! — произнесоха двете в хор.

— Очарователно!

— Да, момичета, наистина беше много добре. Кой ви научи на това?

— Мама Хамадриад…

— … а мама Ищар ни обясни точно в кой момент да го направим.

— Обаче Лори съм аз; тя е Лази.

— И двете сте мързелани74 — отбеляза Лазарус.

— Аз съм капитан Лапис Лазули Лонг, командващ звездолета „Дора“, а тя е моят екипаж. През четните дати.

— Утре е мой ред. Нечетен ден.

— Лазарус не може да ни различава…

— … и изобщо не ни е баща; ние нямаме баща.

— Той ни е брат и не е никакъв авторитет за нас…

— … само се опитва да ни се налага, понеже е по-силен…

— … но това няма да продължи вечно.

— Марш в лодката, непослушни бунтовнички такива — строго нареди Лазарус, — за да не ви разжалвам в кандидат-космонавти.

Те скочиха в лодката, седнаха отпред и се обърнаха назад.

— Заплахи…

— … и оскърбителен език…

— … без основателна причина.

Лазарус се направи, че не е чул нищо. Той и Джъстин помогнаха на Минерва да се качи в лодката, после двамата се настаниха до нея.

— Капитан Лазули!

— Да, сър?

— Бихте ли наредили, моля, на лодката да ни закара у дома?

— За вас винаги, сър. Хъмпти-Дъмпти — вкъщи!

Малкият съд се повдигна и след като набра скорост от десет възела, се понесе плавно напред, следвайки извивките на релефа.

— А сега, капитане, след като успяхте да объркате нашия гост, моля, обяснете му как стоят нещата.

— Да, сър. Ние не сме близнаци, нас дори не ни е родила една и съща майка…

— … и старчето приятелче всъщност не ни е баща; той ни е брат.

— Днес сме четен ден!

— Тогава карай ти!

— Поправка — намеси се Лазарус. — Аз съм ваш баща, тъй като ви осинових, с писменото съгласие на майките ви.

— Това няма никакво значение…

— … И не е законно; никой не е искал нашето мнение…

— … и при всички случаи е несъществено, защото ние тримата, Лазарус, Лорелай и аз, сме идентични тризнаци, поради което имаме равни права според всяка рационална юридическа система… За нещастие на нашата планета май няма такава. Така че той ни бие — незаконно и жестоко.

— Капитане, напомнете ми да се сдобия с по-голяма пръчка.

— Тъй вярно, сър. Но ние си обичаме нашето старче приятелче, въпреки садистично-мазохистичните му наклонности. Понеже той — това всъщност сме ние. Разбирате ли?

— Мис… капитане, исках да кажа… не съм много сигурен. Струва ми се, че по пътя си за насам съм попаднал в някоя извивка на пространството, от която така и не съм успял да се измъкна.

Капитанът през четните дни поклати глава.

— Извинете, сър, но това е невъзможно. Повярвайте на честната ми дума… освен ако не владеете висшата алгебра и физиката на полето на Либи. Владеете ли ги?

— Не. А вие?

— Да, разбира се…

— … ние сме гениални.

— Стига сте го обърквали, момичета, и престанете да говорите една през друга. Аз ще му обясня всичко сам.

— Да, бих искал да чуя обясненията ви, Лазарус. Не знаех, че имате непълнолетни деца. Или сестри, което прави ситуацията още по-загадъчна. Те регистрирани ли са? Не преглеждам всичките материали, които влизат в архива, но от много години при мен постъпва автоматично цялата информация, свързана със Старейшината.

— Това ми беше известно и взех съответните мерки. Момичетата са регистрирани, да, но с майчините си фамилии… фамилиите на жените, които са ги родили, ако трябва да сме точни, въпреки че никъде не е отбелязано, че те не са истинските им майки. Обаче аз оставих запечатан плик, в който се намира информацията за произхода им. Пликът трябва да бъде отворен от теб или от твоя приемник след смъртта ми или през 2070 година от началото на Диаспората — в зависимост от това кое от събитията ще настъпи по-рано. Вътре е отразена и волята ми момичетата да получат някои дреболии, като например второто ми по стойност жилище…

— И „Дора“!

— Млъквай! Дръж се прилично, че тогава сестра ти ще получи кораба и забрави да си капитан през ден. Избрах тази дата, Джъстин, понеже очаквам дотогава те вече да са станали големи хора; момичетата наистина са гениални. Ще се въздържа от пътешествието си във времето дотогава, тъй като те са капитанът и екипажът на моята яхта и ще разчитам на тях. А че са мои сестри също е истина. Те са родени в резултат на незаконна процедура в клиниката на Секундус. Клонирани са от мои клетки. Нещо подобно на случая с Минерва, само че по-лесно.

— Значително по-лесно — съгласи се Минерва. — Аз самата се занимавах с моя случай, докато бях компютър. Претърпях неуспех седемнайсет пъти, преди да се получи идеалният клонинг. Сега не бих могла да направя подобно нещо, въпреки че Атина трябва да може. Докато момичетата бяха създадени от хирург. Трябваше само да се направи двойно дублиране на X-хромозомата за първия опит. Лаз и Лор се родиха в един и същи ден.

— Мм… да, предполагам, че мадам директорката, доктор Хилдегард, не би одобрила подобно нещо. Без да оспорвам професионалната компетентност на въпросната дама — допускам, че е много висока — я намирам за малко… ъ-ъ… консервативна.

— Убийца.

— Примитивна тоталитаристка.

— Меко казано…

— … какво право има тя да казва, че ние не можем да съществуваме…

— … или Минерва? Прикрит криминален мозък!

— Достатъчно, момичета; разбрахме какво ви е мнението — не я обичате.

— Тя би убила и теб, старче приятелче.

— Лори, вече ти казах — достатъчно. Стига Нели Хилдегард да беше пожелала, аз нямаше да съм тук, ти нямаше да си тук, нито пък Лаз и Минерва. Но тя не е „убийца“ и ние сме тук — и четиримата.

— Аз съм възхитен — отбеляза Джъстин Фут. — Обогатяването на Семействата с три очарователни дами, появили се на бял свят в нарушение на правилата доказва един факт, за верността на който отдавна подозирах: законът ни е най-полезен, когато го заобикаляме.

— Мъдър човек…

— … при това с трапчинки на бузите. Мистър Фут, а не искате ли да се ожените за мен и сестра ми?

— Кажете „Да“! Тя умее да готви, а аз съм много гальовна.

— Престанете, момичета! — нареди Минерва.

— Защо? Да не си му хвърлила око вече? Означава ли това, че ние не можем да се пробваме? Мистър Фут, Минерва е назначена за наша мама pro tem…

— … което е абсолютно нечестно…

— … защото тя е с много години по-млада от нас…

— … и ни са налага да се крием от три майки, вместо от една, както е по закон.

— Да приключваме с темата! — нареди Лазарус. — И двете можете да готвите, но никоя от вас не е особено гальовна.

— А тогава защо все гледаш да ни гушкаш, приятелче?

— … може би потискани наклонности към инцест?

— Merde75. Защото сте още млади, неопитни и страхливи.

Червенокосите момичета се спогледаха.

— Лори?

— Чух го. Освен ако нямам халюцинации.

— Нямаш, аз също го чух.

— Дали да не се разплачем?

— По-добре да не го правим. Няма защо мистър Фут да вижда как нашето старче приятелче изпада в нервна криза при вида на нашите сълзи.

— Хубаво, ще отложим плача и треперенето на брадичките за по-подходящ момент, когато ще му сервираме двойна доза. Освен ако мистър Фут не желае да стане свидетел на подобно зрелище сега.

— Искате ли, мистър Фут?

— Джъстин, ще ти продам много евтино всяка от тях. Най-много ще трябва да платиш за опаковката.

— Ъ… благодаря ви, Лазарус, но се боя, че тогава те ще плачат пред мен — и аз ще съм този, който ще изпада в нервни кризи. Защо не сменим темата? Как успяхте да осъществите това утрояване, ъ… в нарушение на правилата? Мога ли да попитам? Доктор Хилдегард ръководи организацията си доста строго.

— В случая с тези две ангелчета…

— Сега пък сарказъм…

— … и изобщо не е оригинален.

— … аз бях шокиран не по-малко от Нели Хилдегард. Ищар Харди, майката на ей тази…

— Не, тя е нейната майка.

— Вие двете сте взаимно заменяеми; освен това ви объркаха в първата седмица след раждането ви, и сега никой не знае кой от вас коя е, дори вие самите.

— Не, аз знам! Понякога тя отива надалеч, но аз винаги си оставам тук.

Лазарус се замисли.

— Може би това е най-кратката формулировка на основите на солипсизма, която някога съм чувал. Запиши я.

— Ако я запиша тази мисъл, ти ще се опиташ да си присвоиш авторството й.

— Просто искам да я съхраня за следващите поколения. Минерва, запиши я ти.

— Записано е, Лазарус.

— Минерва е запазила почти същата памет, която имаше, докато беше компютър. Та бях започнал да разправям: докато Нели беше излязла в отпуск, Ищар временно ръководеше клиниката, така че нямаше проблем да получи достъп до образци от тъканта ми. Тогава аз се намирах в състояние на остра анхедония76 и майките на момичетата забъркаха тази каша, за да ми възвърнат интереса към живота. Проблемът беше, че подобни генни операции бяха забранени в клиниката на Секундус. Твърдо ми казаха да не се опитвам да разследвам кой какво е направил. Можеш да питаш Минерва — тя е била сред закононарушителите.

— Лазарус, когато се нанасях в тази черепна кутия, не взех със себе си спомените за тази операция.

— Виждаш ли, Джъстин? Те ми позволяват да знам само това, което според тях е полезно за мен. Възможно е да са прави: оттогава насетне престанах да скучая. Всичко друго съм изпитвал — само не и скука.

— Лори, не усещаш ли някакъв намек?

— Не, просто лошо прикрита нападка. Да я игнорираме с достойнство.

— Първоначално не подозирах за странната си роднинска връзка с тази двойка. Естествено, познавах Ищар и Хамадриад — една от дъщерите на Айра; виждал ли си я?

— Преди години. Очарователно момиче.

— Абсолютно. И двете майки на момичетата са очарователни. Не можех да не разбера, че са бременни — те прекарваха голяма част от времето си с мен. Виждах, че коремите им са се издули, но те си мълчаха, аз също не ги питах за нищо.

Джъстин кимна.

— Право на личен живот.

— Не, просто сдържаност. Никога не съм позволявал на обичаите да ограничават любопитството ми, когато е необходимо. В случая просто бях заинтригуван. Пред мен бяха две момичета, които всеки ден бяха заедно с мен, бях започнал да ги чувствам като дъщери, и изведнъж — издуват се като фараонски щерки и нищо не казват. Така че аз се заредих с търпение и зачаках развитието на събитията. Докато един ден Галахад — той е техният съпруг… Не, не е точно казано… Както и да е, ще ти стане ясно… Та Галахад ме покани на долния етаж и двете жени ми показаха най-красивите малки червенокоси момиченца, които някога съм виждал.

— Дали да не му спестим някое от разплакванията?

— Вече не сте такива; сега приличате на мен.

— А заради тази обида заслужава тройна доза плач.

— Все още не загрявах нищо; само се зарадвах. И се учудих на приликата между децата — бяха като еднолични близначки…

— Ами ние сме си такива, всъщност заедно с теб сме тризнаци.

— Но след няколко седмици игри с бебетата аз, благодарение на природната си гениалност, започнах да подозирам, че момичетата нещо крият. По това време нямах свои образци в банките със сперма, поне доколкото ми бе известно, но знаех много добре какво може да се направи с безпомощен пациент по време на антигерия. Така чрез непогрешима логика стигнах до погрешен отговор: тези бебета са мои дъщери, родени с помощта на изкуствено оплождане, без да ми се съобщи нищо. Обявих до какъв извод съм стигнал. Но жените отричаха. Обясних им, че не се сърдя, а напротив — надявах се, че тези малки ангелчета са мои деца.

— „Ангелчета“!

— Не му обръщай внимание. Той просто се опитва да завърти главата на мистър Фут.

— Имам предвид, че тогава изглеждаха като ангелчета, въпреки че се бяха научили да хапят. Така че аз исках да са мои деца и обявих, че ги признавам, давам им името си и им оставям състоянието си. Жените решиха да се посъветват със съучастниците си — Минерва и Галахад. С включването си в заговора Минерва беше рискувала да се претовари над допустимата норма:

— Лазарус, ти се нуждаеше от семейство!

— Съвършено вярно, скъпа. Винаги съм се чувствал по-добре, когато съм имал семейство; тогава съм зает с безобидна работа и никога не скучая. Джъстин, споменах ли ти, че Минерва ми позволи да я осиновя?

— А нас никой не ни е питал!

— Вижте, деца, съгласно свободните правила в този мравуняк аз мога да се откажа от вас още в тази минута, ако желанието ви е такова. Да прекъсна връзката и да си остана просто ваш генетичен брат — какъвто съм благодарение на обстоятелства, които са зависели от мен не повече, отколкото от вас. Веднага ще се откажа от всички права над вас двете — само кажете.

Момичетата бързо се спогледаха, след което едната от тях се обади:

— Лазарус…

— Да, Лорелай?

— Лапис Лазули и аз сме обсъждали въпроса и смятаме, че ти си точно този баща, който бихме желали да имаме.

— Благодаря ви, скъпи мои.

— В потвърждение на думите си се отказваме от двукратното плачене с треперещи брадички.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това искаме да бъдем гушкани… защото се чувстваме много млади, неопитни и страхливи.

Лазарус примигна.

— Не искам да се чувствате по този начин — никога. Но… Добре, нали може да отложим прегръдките?

— О, разбира се… татко. Нали имаш гост. А може би ти и мистър Фут ще се изкъпете заедно с нас преди вечеря?

— Искаш ли, Джъстин? Къпането с тези калпазанки е мъчително, но и забавно. Не си го позволявам често, защото те превръщат къпането в обществено събитие и прахосват страшно много време покрай него. Решавай сам, не искам да ти извивам ръцете.

— Разбира се, трябва да се изкъпя. Когато ме затвориха в оня кош, бях чист, но преди колко време беше това? Наистина не знам. А банята винаги трябва да бъде обществено събитие, ако има достатъчно време… и хубава компания. Благодаря ви, дами; приемам.

— И аз приемам — намеси се Минерва. — Самопоканвам се. Джъстин, в сравнение със Секундус Терциус е примитивен, но семейната баня е прекрасна и в нея има достатъчно място за социални контакти; декадентска е, както обича да казва Лазарус.

— Аз я проектирах такава, Джъстин. Хубавото водоснабдяване е каймакът на декадентството; винаги се наслаждавам, когато съм в банята.

— Уф… дрехите ми останаха в кабинета на Айра. И тоалетните ми принадлежности. Много съм разсеян, съжалявам.

— Няма значение. Айра може и да се сети да вземе багажа ти, но той също е страшно разсеян. Изобщо не се притеснявай за депилаторите, дезодорантите и одеколоните. Мога да ти заема тога или каквото поискаш.

— Приятелче! Исках да кажа „татко“. Трябва ли и ние да се обличаме за вечеря?

— Викай ми „приятелче“, свикнал съм. Елате в какъвто вид си искате, мили мои… Само козметиката трябва да я одобри мама Хамадриад. А сега, Джъстин, да се върнем към темата за сдобиването ми с тези две дъщери, които всъщност са ми сестри. Шайката генетични пирати си призна всичко и се остави на милостта на съда. Тоест на мен. Така че аз осинових момичетата и ние ги регистрирахме. Както вече казах, когато му дойде времето, данните от регистрацията ще бъдат коригирани. А историята за отказването на Минерва от професията компютър и прехвърлянето й в тяло от плът и кръв е много дълга. Искаш ли да я разкажа накратко, скъпа? Ако желаеш, можеш да допълниш думите ми.

— Добре, татко.

— Да не съм те чул да произнасяш тази дума пак, скъпа; ти вече си голяма жена. Джъстин, когато събудихме това мило същество, биологическата й възраст и размерите й бяха точно като на двете калпазанки пред очите ти. Напомни ми да измеря температурата им, Минерва. Осинових Минерва, защото тя тогава се нуждаеше от баща. За разлика от сега.

— Лазарус, винаги ще се нуждая от теб като мой баща.

— Благодаря ти, скъпа, но приемам думите ти само като приятен комплимент. Разкажи на Джъстин историята си.

— Добре. Джъстин, запознат ли сте с теориите, обясняващи възникването на самосъзнание при компютрите.

— С някои от тях. Както ви е известно, аз работя предимно с компютри.

— Позволете ми да кажа в такъв случай, изхождайки от собствения си опит, че всичките тези теории не струва пукната пара. Засега е неизвестно по какъв начин компютрите придобиват самосъзнание, дори самите компютри не са наясно. Ситуацията не се различава особено от хилядолетната загадка за самоосъзнаването на съществата от плът и кръв. Просто си се случва. Но доколкото ми е известно от данните, които се намираха в моята библиотека, сега са в паметта на Атина, самосъзнанието никога не прониква в компютри, създадени единствено за дедуктивна логика и математически изчисления, колкото и големи да са въпросните компютри. Обаче машините, проектирани на базата на индуктивната логика, могат да преценяват данните, да изказват хипотези, да проверяват верността им, да ги променят под влияние на новопостъпили данни, да съпоставят по случаен начин резултатите, да правят нови промени — тоест да мислят по начина, по който го правят хората. В такъв случай може да се появи и самосъзнанието. Но аз не знам как и няма компютър, който да го знае. Просто се случва. — Тя се усмихна. — Извинявайте, не исках да звуча педантично. Лазарус установи, че мога да се пренеса в клониран човешки мозък с помощта на метод, използван за запазването на паметта на пациентите в подмладителните клиники. Когато обсъждахме проблема, аз разполагах с цялата техническа библиотека на клиниката „Хауард“ на Секундус. Честно казано, бяхме я откраднали. Вече не разполагам с нея. Когато се премествах в това тяло, ми се наложи да се поровя из спомените си и да избера какво да взема със себе си. Така че не помня много от нещата, които направих тогава — както пациентите на подмладителните клиники не знаят какво точно се случва с тях. Подробностите могат да се научат от Атина, която помни всичко. Между другото, на нея не й се е налагало да преживява болезнения процес на самоосъзнаването, тъй като аз оставих у нея частица от себе си; тя смътно си спомня, че някога е била Минерва по същия начин, по който ние, съществата от плът и кръв — Минерва гордо се усмихна, — си спомняме сънищата като нещо не съвсем реално. По аналогичен начин аз си спомням, че някога съм била компютърът Минерва. Спомням си много ярко всичките си контакти с хора, защото реших да ги запазя в паметта си. Но ако някой ме попита как съм управлявала транспортната система на Нови Рим… е, спомням си, че съм го правила, но не и как съм го правила. — Тя отново се усмихна. — Това е цялата история за компютъра, който мечтаеше да стане същество от плат и кръв и имаше скъпи приятели, направили мечтата му осъществима. В нито един момент не съжалих; харесва ми да съм същество от плът и кръв и да обичам всеки. — Тя тъжно погледна Джъстин Фут. — Лазарус ви каза истината. Аз никога не съм била временна жена за гостите. Само от три години съм човек. Ако ме изберете, може да ви се сторя неловка и стеснителна… но не и нерешителна. Аз съм ви много задължена.

— Минерва — обади се Лазарус, — ще го притискаш в ъгъла някой друг път. Ти не разказа на Джъстин това, което той искаше да чуе: как всъщност става номерът.

— О!

— Докато философстваше за зараждането на самосъзнание в компютрите, ти пропусна един според мен ключов момент, върху който мога да хвърля светлина аз, въпреки че не съм компютър. Въпросният ключов момент има еднакво отношение и към хората, и към компютрите. Скъпа моя, уважаеми Джъстин… и вие, двете гениални разбойнички, също можете да слушате… Техниката е анимистична77… „хуманистична“, би трябвало да кажа, но този термин вече е ангажиран за други цели. Всяка машина отразява схващанията на човека, който я е измислил. Така че няма нищо странно в това, че проектираната от човека машина прилича на него; тайната се крие в самото самосъзнание, където и да се намира то. Някога имах походно легло, което обичаше да ме хапе. Не казвам, че беше разумно — просто винаги внимавах, когато се приближавах към него.

Скъпа Минерва, често съм си имал работа с големи компютри, сложни почти колкото теб, но те не бяха придобили самосъзнание. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Страхувам се, че не, Лазарус. Ще трябва да питам Атина, когато се приберем.

— Вероятно тя също не знае; никога не е срещала други големи компютри, освен Дора. Капитан Лазули, откога са най-ранните ти спомени? Веднъж някоя от вас двете — ти или съучастничката в многобройните ви престъпления — беше казала, че помни как са я кърмили.

— Разбира се, че помним. А нима това не си го спомнят всички?

— Не. Аз например не си го спомням. Мен са ме кърмили с биберон; не си спомням дори това. Не че си е струвало да го запомня. В резултат на това винаги по-късно не съм можел да погледна женски гърди, без да им се възхитя. Кажете ми — само не говорете едновременно — помните ли точно коя от майките ви е кърмила?

— Разбира се! — отвърна Лорелай възмутено. — Гърдите на мама Ищар бяха големи…

— … а на мама Хамадриад доста по-малки, дори когато бяха пълни с мляко…

— Обаче количеството на млякото си беше едно и също.

— Вкусът беше друг. Майките ни се редуваха да ни кърмят. За разнообразие.

— Но ние харесвахме и двата вкуса! Кажи му, Лаз.

— Достатъчно. Казахте ми всичко, което исках да науча. Джъстин, тези деца са се самоосъзнали и са разбрали за съществуването на останалите хора — поне на майките си — във възраст, в която останалите деца са напълно безпомощни. Което обяснява защо crèches78 никога не са работили добре. Трябва ми контрапункт: Минерва, какво си спомняш от времето преди пробуждането на клонираното тяло?

— Нищо, Лазарус. Е, имаше разни странни сънища, когато прехвърлях себе си — моите подбрани спомени — в новото си тяло. Но всичко започна, след като Ищар каза, че клонингът е пораснал достатъчно. Беше точно преди да напусна предишното си тяло и Ищар да ме пробуди. Обаче процесът не беше мигновен. Джъстин, протеиновият мозък не може да приема данните със скоростта на компютър. Ищар ми каза да съм много бавна и внимателна. После за кратко време — от човешка гледна точка — аз се намирах едновременно на две места: в компютъра и тук. След което окончателно напуснах машината, тя се превърна в Атина Палада, а мен Ищар ме събуди. Но клонингът in vitro, Лазарус, няма съзнание; той е като плода в утробата. Никакви стимули. Поправка: минимум стимули и нищо такова, което би могло да остави постоянна следа в паметта. Освен ако не се смятат случаите за връщане назад под хипноза.

— Не е необходимо да се взимат под внимание — отвърна Лазарус. — Независимо дали са истина, или не, можем да ги пренебрегнем. Да се съсредоточим върху „минимума стимули“. Миличка, тези големи компютри биха могли да придобият самосъзнание, но не го правят, защото никой не ги обича. Това е всичко. Дали си бебе или суперкомпютър — можеш да придобиеш самосъзнание само благодарение на вниманието, което ти обръщат околните. По-точно, на любовта. Минерва, тази теория връзва ли се с първите години на съществуването ти?

Минерва се замисли дълбоко.

— Беше преди около сто години от човешка гледна точка… и милион пъти повече според мащабите на един компютър. От записите знам, че съм сглобена няколко години преди Айра да заеме поста си. Но най-ранните ми лични спомени — тях ги запазих за себе си, не ги оставих нито на Атина, нито на компютъра в Нови Рим — са за нетърпението и щастието, с които очаквам следващия си разговор с Айра.

— Мисля, че повече обяснения не са необходими — каза Лазарус. — Бебетата ги кърмят, целуват ги по пръстчетата, разговарят с тях, духат им в пъпчето, разсмиват ги. Компютрите нямат пъпчета, но се нуждаят от не по-малко внимание. Джъстин, Минерва каза, че не е оставила нищо от себе си на компютъра в двореца.

— Вярно е. Когато го напуснах, беше в изправност, програмиран да изпълнява задълженията си, но не му оставих никакви лични спомени, никаква част от мен. Машината не си спомня, че някога е била Минерва — мисля, че така е честно. Лазарус ме предупреди и аз действах възможно най-внимателно, прегледах информацията до последния бит и изтрих всичко необходимо.

— Нещо ми се губи — отбеляза Джъстин Фут. — Всичко това е станало в Нови Рим… но вие сте се събудили тук преди три години?

— Три невероятни години! Виждате ли…

— Позволи ми да те прекъсна, скъпа; аз ще му разкажа как е станал номерът. Но първо… Джъстин, налагало ли ти се е да общуваш с административния компютър в Нови Рим, след като мигрирахме? Разбира се, че ти се е налагало… но случвало ли ти се е да си в кабинета по време, когато мадам pro tem председателката го е използвала?

— Да, няколко пъти. Дори вчера… тоест в деня преди тръгването ми. Постоянно забравям, че съм пропуснал времето на пътуването.

— С какво име се обръща тя към машината?

— Не мисля, че използва някакво име. Да, сигурен съм, че не използва.

— Ох, горкичкият!

— Не, Минерва — спокойно се обади Лазарус. — Ти си го оставила в добро здраве. Той просто няма да се пробуди, докато не се появи господин или госпожа, които да го обичат. Може и да не е след много дълго — бодро добави той.

— Може да се случи всеки момент — потвърди Джъстин Фут. — Лазарус, тази стара, ъ… по-добре да не продължавам. Арабела обожава да е център на вниманието. Появява се на публични места и на Колизеума. Изправя се и маха на хората с шалчето си. След спокойния начин, по която управляваше Айра, тя изглежда доста странно.

— Разбирам. Свършено е с нея. Залагам седем към две, че ще я убият през следващите пет години.

— Никакви басове. Аз съм статистик, Лазарус.

— Наистина. Добре, да се върнем към обясненията. Ищар си спретна една спомагателна клиника в двореца. Обяснението й: заради мен, Старейшината. Но всъщност там осъществихме намеренията си. Минерва си избра родители; Ищар открадна образци от тъкани и подправи докладите. През това време кльощавата ни приятелка, дъщеря ми Минерва…

— Тя не е кльощава. Супер си е — за нейните височина, телосложение и биологична възраст…

— … и си е закръглена, където си трябва!

— … дублира личността си на борда на моята яхта „Дора“. Всички необходими операции се осъществяваха от мое име, аз плащах, така че никой не посмя да се поинтересува защо на Старейшината (нали знаете, че възрастните са на почит, особено сред Хауардовците) му е изтрябвал огромен компютър в яхтата, в която вече се намира един от най-модерните компютри в цялата Галактика. През това време горе, във вилата ми на покрива, където никой не можеше да влиза без мое разрешение, растеше клонингът — в една стая, която иначе не използвах.

Когато настъпи времето на миграцията, доста големият куфар с доста малкия клонинг вътре потегли към космодрума като част от моя багаж и бе натоварен в „Дора“, без да бъде отварян — нали принадлежеше на председателя… помните, че не върнах на Арабела председателското чукче, докато корабите ни не излетяха в космоса; аз, Айра и останалите от компанията потеглихме последни.

Докато качвах клонинга на борда, Минерва напусна административния компютър и окончателно се пресели в „Дора“. При това тя успя да съхрани всичките си спомени, Голямата библиотека и пълния архив на клиниката „Хауард“, в това число секретните и конфиденциални данни. Джъстин, това беше най-хубавата ми и чисто свършена незаконна афера за времето след открадването на „Ню Фронтиърс“. Но аз не ти разказвам тази история, за да се похваля — или поне не само затова, — а за да разбера наистина ли бяхме толкова ловки, колкото ни се струваше. Чул ли си някакви слухове? Ти самият нищо ли не заподозря? А Арабела?

— Сигурен съм, че Арабела не знае нищо. Нито пък съм чул Нели Хидергард да има някакви здравословни проблеми. Мм… но аз имах известни подозрения.

— Наистина ли? И къде сме се издънили?

— „Издънили“? Не е точната дума, Лазарус. Минерва, помните ли как протичаха разговорите ни по времето, когато Айра беше председател?

— В най-дружелюбен тон, Джъстин. Вие винаги ми обяснявахте какво точно искате, вместо просто да ми дадете команда. После винаги си бъбрехте с мен, бяхме много мил и за никъде не бързахте. Ето защо запазих най-топли спомени за вас.

— Именно поради това, Лазарус, почувствах, че има нещо гнило. Седмица след потеглянето ви ми се наложи да се обърна за нещо към административния компютър. Представете си следната ситуация: имате стар приятел с приятен глас — той не се е променил, Минерва; познах го, макар че бях озадачен от външността ви. Отивате при този свой стар приятел, и изведнъж ви отговарят монотонно, без никакво чувство: „ПРОГРАМАТА ОТСЪСТВА… ПОВТОРЕТЕ… ВЪВЕДЕТЕ ПРОГРАМАТА“. Няма да е трудно да се досетите, че старият ви приятел е мъртъв. — Той се усмихна на Минерва. — Трудно е да опиша каква бе радостта ми, когато узнах, че този мой стар приятел се е преродил като младо красиво момиче.

Минерва стисна ръката му; страните й леко се зачервиха, но не каза нищо.

— Хм… Джъстин, спомена ли на някого за това?

— Прародителю, да не ме мислите за глупак? Знам си работата.

— Моля за извинение. Не си глупак, стига да не се върнеш да работиш за старата кранта.

— А кога ще дойде следващата вълна емигранти? Мъчно ми е да изоставям работата си, след като съм посветил толкова време на изучаването на живота ви. А и изобщо не си представям живота си без личната си библиотека.

— Така или иначе, сър, едва ли тук ще се отбие някое такси в този късен час. Да обсъдим въпроса по-късно — обади се Лазарус и добави: — А ето го и нашия дом.

Джъстин Фут хвърли поглед към къщата, заобиколена от дървета, и се обърна към Минерва:

— Не разбрах нещо, което казахте по-рано, братовчедке. Вие заявихте, че сте ми много задължена заради милия начин, по който съм се държал към вас в Нови Рим. Но вие бяхте не по-малко любезна към мен. По-скоро аз съм ви задължен — винаги сте ми оказвали необходимата помощ.

Вместо да отговори, Минерва погледна към Лазарус.

— Това си е твоя работа, скъпа — отвърна той.

Минерва въздъхна и каза:

— Възнамерявам да кръстя децата — те ще бъдат двайсет и три — на имената на двайсет и тримата си родители.

— Така ли? Изглежда ми напълно уместно.

— Вие не сте ми братовчед, Джъстин, а сте ми баща. Един от бащите ми.