Достатъчно време за любов

Вариации на тема XVII Нарцис

— Нека да повторим още веднъж, момичета — каза Лазарус. — И времевите маркери, и ориентирите на мястото на срещата. Дора, виждаш ли глобуса?

— Ще го видя, ако престанеш да го закриваш с длани, старче приятелче.

— Извинявай, скъпа, но ми викай Лазарус; аз не съм ти брат.

— Когато Лази и Лори ме взеха за сестра, ти ме освободи. Логично ли е? Логично е. И недей да се мръщиш, приятелче — всъщност това ти харесва.

— Добре, харесва ми, сестричке Дора — съгласи се Лазарус. — А сега млъкни и ми дай възможност да кажа каквото трябва.

— Слушам, командире — отвърна пилотът компютър. — Но всичко това вече е записано трикратно в мен. Нямам нужда от тези недодялани времеви маркери… Аз съм настроена, приятелче, настроена съм.

— Дора, а ако се случи нещо с настройките ти?

— Не е възможно. Ако някой от блоковете ми излезе от строя, ще включа дублиращия го, а после ще отстраня повредата.

— Така ли? Ти се намираш в еуфория, откакто близначките те приеха за сестра. Учил съм те да бъдеш песимист, Дора. Космическият пилот, който не е песимист, не струва пукната пара.

— Извинявай, командире. Млъквам.

— Ако имаш какво да кажеш — говори. Но не пренебрегвай мерките за безопасност. Дора, искам да запазя скъпоценната си кожа и за целта се нуждая от твоята помощ. Сещам се за не по-малко от дузина начини да се повредиш в някаква степен — в резултат на грешка или естествена катастрофа — но няма причини за безпокойство. Само трябва да предвидиш мерките, които ще ти се наложи да предприемеш в подобни случаи.

Да предположим, че работиш превъзходно, но близначките не могат да те използват. Тогава, след като ме оставите, се връщате в базовото време — направо в Нови Рим, и близначките проверяват в архива за забавена поща от мен… Кой знае, то може и сега да ги чака.

— Братко — намеси се Лорелай, — думата „сега“ не означава нищо. След старта ще изгубим всякаква връзка с времето.

— Не си играй с думите, скъпа. Под „сега“ имам предвид 2072 година от началото на Диаспората, или 4291 година по григорианския календар, годината на твоето пълнолетие.

— Лаз, чу ли това?

— Търсеше си го, Лор. Млъкни и позволи на брат ни да говори.

— Понятията, с които сме свикнали, трудно ще ни свършат работа тук, Лорелай. Вие трите, момичета, можете да прекарате част от времето си, докато пътуваме до Земята, за да измислите нов език, подходящ за пътешествията във времето. Но да се върнем към нашия хипотетичен случай. И така, вие кацате на Секундус, отивате в архива и питате има ли някаква забавена поща, адресирана до вас. Писмата може да са за Джъстин или Айра. Или за мен — Лазарус, или Удроу Уилсън Смит. Може да прибегна до различни методи, тъй като се връщам няколко века преди забавената поща да стане обичаен начин за съхраняване на документи.

Значи, взимате писмото и се връщате в яхтата… и се оказва, че люкът е затворен, а отпред пази шериф. Корабът е конфискуван.

— Какво?

— Дора, моля те, не ми викай в ухото. Това е хипотетичен случай.

— Ще е добре за този шериф, ако умее да стреля точно — мрачно изрече Лапис Лазули.

— Лази — отговори брат й, — деветстотин деветдесет и девет пъти съм ти казвал, че ние не носим оръжието само за кураж. Ако не искаш да го използваш, по-добре ходи без оръжие, а в случай на необходимост нека да стреля сестра ти. А сега ми кажи защо не бива да се стреля в шерифа?

— О, ама аз искам да ме спасят!

— Тихо, Дора. Лаз?

— Ъ… ние не стреляме в ченгета. Никога.

— Не е съвсем така. Не стреляме в ченгета, когато има някакъв начин да го избегнем. По-безопасно е да се целунеш с гърмяща змия. През тези две хиляди години винаги съм намирал начин да избегна стрелбата по полицаи — въпреки че веднъж ми се наложи да стрелям; встрани — за отвличане на вниманието. Обстоятелствата бяха необичайни. Но в нашия случай да се стреля в ченгето ще е повече от безполезно, тъй като pro tem председателят вече ще е конфискувал кораба ви.

— Помогнете — прошепна Дора.

— Мадам Барстоу никога не би направила подобна мръсотия.

— Не казвам, че ще е Сюзън Барстоу. Арабела например, ако се беше задържала на поста си, с огромно удоволствие би изиграла подобен номер на семейство Лонг. Да предположим, че Сюзън умре и новият pro tem председател с нищо не е по-добър от Арабела. Нямате кораб, нямате документи — какво ще направите? Не забравяйте, че моят живот зависи от вас, че без помощта ви аз ще остана в Тъмните векове. Какво ще направите?

— Когато си в опасност или се съмняваш, напред хвърли се с боен вик — изрецитира Дора.

— О, стига, Дора! — каза Лапис Лазули. — Определено няма да изпадаме в паника. Ще разполагаме с десет години, за да измислим… Хей! Момент, пак нещо се обърках с времето. Ще търсим изход и сто години, ако се наложи. Или повече.

— Сто години са много — възрази Лорелай. — Ще успеем да откраднем друг кораб доста по-рано.

— Мислете мащабно — посъветва ги Лазарус. — Откраднете направо Плеядите. А още по-добре е да минете без подобно нещо, Лор.

— Но нали самият ти някога си откраднал космически кораб?

— Защото нямах време да измисля нещо по-добро. Но когато имате достатъчно време на разположение, опитайте се да бъдете честни. Не нарушавайте правилата, защото може и да ви хванат. Парите са универсалното средство. Само че за да ги спечели, човек се нуждае от време и изобретателност. Понякога се налага да поработи здравата. Спечелете достатъчно пари и ще можете да откупите „Дора“ обратно. Но ако това е невъзможно, с много по-малко пари ще се доберете до Терциус, а там Айра и семейството ще успеят да намерят звездолет, в който вие ще въведете данните, оставени от Дора на Атина, и ще се върнете за мен.

— А някой да възнамерява да спасява мен?

— Дора, скъпа, още не се е случило нищо и едва ли ще се случи. Но ако все пак стане нещо подобно и близначките не успеят да те спасят… да речем, новият ти собственик те откара в другия край на Галактиката…

— Ще го размажа още първия път, когато реши да се приземи!

— Дора, престани да се правиш на идиотка. Ако някога те загубим, което е слабо вероятно, и близначките не успеят да те спасят, но успеят да спасят мен, тогава, ако се грижиш за себе си, не размазваш никого и не правиш никакви глупости, ние непременно ще те открием и ще те върнем у дома. Ще се заемем с тази работа и тримата. Без значение колко време ще ни отнеме. Лаз? Лори?

— Можеш да се обзаложиш! „Един за всички, всички за един!“ И ние не сме само четирима, Дора; цялото семейство ще тръгне да те търси — всички възрастни, деветте деца… по това време може да сме станали още повече… и Атина! Братко, когато Айра предложи всички да приемем фамилията Лонг, това толкова ми хареса, че даже не се разплаках. Сестричке, ти си Дора Лонг, а Лонгови не се изоставят един друг!

— Чувствам се по-добре — каза компютърът и подсмръкна.

— Няма причини да се чувстваш зле, Дора — продължи Лазарус. — Ти сама започна този разговор, като прояви пренебрежение към предпазните мерки. Затова измислих ситуация, в която ще се окажат необходими. Представи си, че близначките не успеят да получат от Атина програмата, оставена от тебе? Тогава ще се наложи да се върнат при времевия маркер и да направят пренастройка. Не е изключено да попаднат на друга планета и да се разорят. Тогава ще им трябват пари. Помислихте ли по въпроса, момичета? Как ще се справите? Ще успеете ли за сто години? Без да направите някоя глупост, заради която да попаднете в затвора?

Близначките се спогледаха.

— Лор?

— Разбира се, Лаз. Братко, тогава ще отворим нашия дом за отдих над казиното. Или някъде другаде.

— Не мисля, че това е вашето призвание — възрази Лазарус. — При това носовете ви, за дълбоко мое съжаление, доста приличат на моя собствен нос, а той е… грозничък.

— Напротив, в носовете ни е нашето преимущество…

— … защото благодарение на тях ние изглеждаме като теб…

— … и невероятните до този момент клюки…

— … ще станат истина, когато клиентът ни погледне…

— … а като изключим носовете, изглеждаме доста добре…

— … „изваяни сме като скулптури“, според собствените ти думи…

— … освен това сме естествено червенокоси, а Тамара казва, че да си червенокос, е като да имаш сметка в банката…

— … и въпреки че толкова си приличаме, можем да предложим разнообразие…

— … например едната от нас може да не използва депилатор…

— … това може да ни направи известни и да спечелим много пари; Маги ни го каза…

— … и макар че е възможно това да не е призванието ни…

— … и никога да не станем от класата на великата Тамара…

— … Нови Рим ще бъде потресен, като узнае колко предани сме на делото…

— … когато става въпрос за спасяването на брат ни!

Лазарус дълбоко въздъхна.

— Благодаря ви, мили мои. Надявам се да не ви се наложи да се занимавате с подобно нещо заради мене. Разчитам повече на математическите ви способности и на уменията ви в пилотирането на космически кораби, отколкото на физическата и духовната ви красота.

— Чу ли, Лор? Този път той добави „духовна“.

— Според мен именно това имаше предвид.

— Надявам се. По-приятно е, отколкото да ни казва, че гърдите ни са хубави като тези на Минерва. Което не е съвсем вярно.

— Вярно е — прекъсна ги брат им, — но нека да се върнем към ориентирите и останалото.

— Мисля, че трябва да ги целунеш — намеси се Дора.

— По-късно. Вижте сега, деца, основното рандеву е определено за точно десет земни години след като ме оставите. А, да не забравя: първо трябва да хвърлите тялото на Либи. Как? Въпросът ми е към Лаз и Лор, а не към Дора. Разбира се, Дора знае всичко, но аз искам да науча как биха постъпили същества от плът и кръв, които могат да грешат. Лаз?

— Дора трябва да размрази тялото и да повиши температурата му почти до крематориума, а после — при скорост, почти равна на орбиталната — да го пусне в атмосферата по наклонена траектория, така че то да изгори цялото, преди да падне. Траекторията трябва да завършва в планините — за в случай, че тялото не изгори напълно, тъй като не искаме да навредим на никого.

— Какви планини и как да ги намерим. Лор?

— Ето тези. Основният ориентир е голямата река, която преминава през централната долина. От запад в нея се влива друга голяма река — тя е северният ни ориентир. Заливът, до който първата река достига, е южният ни ориентир; западен ориентир нямаме. Арканзас се намира в средата на тази скобка. Тук няма други планини освен Озарк и трябва да се целим в южния й склон. Братко, а защо е необходимо всичко това?

— Сантименталност, Лорелай. Когато с Анди пътешествахме, той винаги изпитваше носталгия по родния си край. Единствената песен, която знаеше, бе „Арканзас, Арканзас, аз те обожавам!“ — повдигаше ми се от нея. Бях обещал на Либи да го погреба в Арканзас. Тази мисъл сякаш го утеши преди смъртта му, а обещанията трябва да се изпълняват. Кой знае, може би скъпият ми приятел ще разбере по някакъв начин. Във всеки случай той е заслужил да се изпълни последното му желание. Ориентири на главното рандеву?

— Този голям каньон — отвърна Лапис Лазули. — Движим се по него на юг, докато не стигнем черната точка. Кратер от метеорит. Каньонът е най-големият на Земята, не можем да го сбъркаме. Знаем местоположението му и можем да го открием независимо от ъгъла на наблюдение, стига осветлението да е подходящо.

— Сигурна съм, че ще мога да го видя и през нощта — обади се Дора.

— Дора, миличка, това упражнение се основава на песимистичното предположение, че на нашите ангелчета ще им се наложи да търсят каньона без да могат да разчитат на помощта ти. Искам да са наясно с географията на Тера поне дотолкова, че да не им се налага да се приземяват и да търсят пътеводител. До земята не трябва да се приближавате изобщо. Само ще ме оставите, а после ще ме вземете. Не искам да ставам причина за поредната история за летящи чинии. Няма защо да привличаме ни най-малко внимание върху себе си — някой глупак може да ме застреля от страх. За нещастие формата на кораба ни идеално съответства на термина „летяща чиния“.

— Какво общо има външността ми? — възмути се Дора. — Мисля, че изглеждам доста добре!

— Скъпа, ти просто си като изваяна… за космически кораб си прекрасна. Проблемът е, че неидентифицираните летящи обекти — НЛО — са били наричани и „летящи чинии“. Не вярвам в парадоксите… но просто не искам да се набиваме на очи.

— Братко, а може би ние сме едно от тези „НЛО“, за които говориш?

— Хм. Предполагам, че е възможно. Ако е така, трябва да внимаваме някой да не се опита да ни обстрелва. Искам спокойно пътешествие. Ако всичко мине както трябва, можем да обсъдим идването на една от вас с мен при следващото пътуване. Въпреки че според мен едно червенокосо момиче е доста по-подозрителен обект, отколкото НЛО. Добре, да се върнем към кратера. Възнамерявам да съм в него, преди залеза и след изгрева на слънцето десет дни преди и десет дни след датата на десетата годишнина от оставянето ми там. Какво ще направите, ако ме няма?

— Точно след половин земна година ще те потърсим на върха на най-високата пирамида в Гиза — отвърна Лапис Лазули. — Ето тук. В полунощ. Плюс-минус трийсет дни, защото не си сигурен, че ще де добереш дотам навреме. Най-вероятно ще успееш да се качиш на пирамидата само веднъж, след като платиш необходимия подкуп и всичко останало. Братко, какво да направим, да си отидем и после да се върнем в същата времева ос, или да останем на орбита и да чакаме?

— Както решите. Няма да ми се наложи да ходя в Египет, освен ако някаква глупост не ми попречи да се срещна с вас в Арканзас. Добре, а ако ме няма и на двете места, как ще постъпите? Лори?

— Ще те потърсим пак на същите две места — съответно след една година и след година и половина.

— А после?

Лорелай погледна сестра си.

— Братко, тази част от инструкцията няма да ни е от полза…

— … нито пък на Дора…

— Определено!

— … защото ние няма да повярваме, че си умрял…

— … колкото и рандевута да пропуснеш…

— … ние ще проверяваме и двете места ден след ден…

— … и нощ след нощ…

— … а разликата в часовете ще ни позволява на изгрев и залез-слънце да сме в Аризона, а в полунощ — в Египет…

— … Дора ще се справи…

— Можеш да се обзаложиш!

— … ще те търсим ден след ден…

— … и година след година…

— … докато се появите, сър!

— Капитан Лорелай, ако пропусна четири пъти датите за рандеву, значи съм мъртъв. Ще трябва да се примирите. Да ви напиша ли това на ръка?

— Командир Лонг, ако си мъртъв, няма да можеш да ни даваш заповеди. Логично е.

— Но вие ще смятате, че съм жив! Следователно ще се наложи да изпълнявате заповедите ми. По същата логика.

— Сър, ако се намирате извън кораба и нямате никаква връзка с нас, то няма да можете да ни давате никакви нареждания. Ние можем да проверяваме и двете места през всичките единайсет и половина години от момента на оставянето ви…

— … и да продължаваме да го правим и след това, защото обещахме на семейството да те върнем обратно…

— … дори ако ни се налага от време на време да се връщаме вкъщи за подмладяване…

— … или за да родим деца, но тези събития няма да отнемат никакво време по тукашната времева ос… както самият ти отбеляза по друг повод.

— Това е метеж!

Близначките се спогледаха.

— Аз ще се справя, Лаз; днес е нечетен ден. Лазарус, самият ти си ни учил, че командирът на кораба е просто пътник, защото за всичко отговаря капитанът. Затова „метеж“ е неуместна дума в дадения случай.

Лазарус въздъхна.

— Възпитал съм двама нахални космически адвокати.

— Братко, на това си ни учил. Ти.

— Е, добре. Наистина така съм ви учил. Вие победихте. Но ще е глупаво да ме чакате ден след ден, година след година, до безкрайност. Още не съм виждал затвори, от които да не може да се избяга за година — а съм бил в доста. Дали да не отменя цялата лудория? Не. Е, добре, няма да споря. А сега за времевите маркери. Ако трябва да се правят пренастройки, най-лесният начин е да се приземите и да си изясните точната дата по григорианския календар. Но аз не искам да го правите, защото нямате опит в общуването с чужди култури; може да закъсате и няма да съм наблизо да ви отърва.

— Братко, нима мислиш, че сме толкова глупави?

— Не, Лаз, не мисля, че сте глупави. Вие притежавате същия мозъчен потенциал, с който аз започнах някога, а аз далеч не съм глупав, иначе не бих оцелял толкова дълго. Освен това сте получили доста добро образование, значително по-добро от образованието, което аз имах на вашата възраст. Но, скъпи мои, ние говорим за Тъмните векове. Вие двете сте свикнали на рационални реакции… там няма да срещнете такива. Не бих ви разрешил да се приземите в тази ера, дори ако сте заедно с мен, преди да съм ви обяснил подробно как да бъдете ирационални в делата и постъпките си. Наистина.

Лазарус направи пауза и продължи:

— Не се безпокойте, съществуват два начина за определянето на времето от космоса. Единият от тях е методът на Либи — досаден, но ефективен; сравняване на местоположението на планетите в Слънчевата система. Проблемът е, че при измерванията, освен ако не отнемат огромно време, може да се допусне грешка и да се обърка истинското разположение на планетите с някое, станало преди хиляда години.

Затова ще използваме белезите, които времето оставя на повърхността на Тера. Доста надеждно е радиоактивното датиране на появата на този кратер. Във всеки случай, ако той липсва, значи сте се появили няколко века по-рано от необходимия момент. Напълно подходящи са датите на построяването на Великата китайска стена, египетските пирамиди, Суецкия и Панамския канал. За нещастие и датата на гибелта на Европа е сред тях. Но не се опитвайте да го наблюдавате! Изключвайте екраните и се изнасяйте възможно най-бързо. През тази година всеки непознат кораб, забелязан в небето, ще бъде унищожен, стига да се окаже уязвим. Изобщо, ако някой от времевите маркери от списъка покаже, че сте попаднали в година, по-късна от 1940-а по григорианския календар, веднага се измъквайте и поемайте към по-ранни дати.

Засега това е достатъчно. Според мен е време за сън, въпреки че извън кораба е още светло. Искам да си повтаряте нещата, които ви казах, докато не почнете да си ги спомняте и насън: всички дати и как да търсите и да намирате маркерите, дори когато нямате глобус на Тера пред погледа си. Някакви въпроси? Само не говорете едновременно.

— Аз имам — отвърна Дора. — Ще обещаеш ли да не мамиш на карти?

— По-късно, Дора — каза капитан Лорелай. — Сега ние имаме да му кажем нещо.

— О! Добре, млъквам.

— Да ми кажете какво? — попита Лазарус.

— Време е да заченем от теб… Лазарус.

— И двете — добави Лапис Лазули.

Лазарус преброи наум десет шимпанзета, после добави още десет.

— Не си го и помисляйте!

Близначките се спогледаха. Лорелай се обади:

— Знаехме, че ще кажеш това…

— … единственият въпрос беше дали ще си учтив и приятелски настроен…

— … значи ще кажем на Иш, че си отказал, и тя ще направи всичко сама… ще използваме твоя сперма… от банка…

— … но щяхме да сме по-щастливи, ако любимият ни брат, който винаги се е държал добре с нас…

— … а сега е решил да си рискува живота в Тъмните векове…

— … би могъл да отхвърли поне веднъж глупавите си предразсъдъци…

— … и да се държи с нас като с биологически зрели жени…

— … а не като с деца, както е свикнал да ни възприема…

— … Айра, Галахад и Джъстин не ни смятат за деца…

— … за разлика от тебе. Това не е просто унижение, а е нещо ужасно, още повече че може и да не те видим отново…

— … не си имал притеснения, когато направи дете на Минерва…

— … да не говорим за Тами, Хама и Иш…

— Престанете!

Те млъкнаха.

— Допускам, че е възможно децата на трите да са от мен, но аз толкова съм внимавал, че математически е много слабо вероятно.

— Математически е напълно вероятно, Лазарус. Знаеш, че Джъстин, Айра и Галахад си отстъпват реда един на друг. Може да се смята за сигурно, че баща на първото дете на Минерва е Айра, а на първото дете на Тамара — Джъстин. И ако нещо не се получи както трябва, Ищар поправя грешките с помощта на банките със сперма. Така е било и в твоите четири — а не три — случая.

— Но аз нямам своя банка!

Момичетата отново се спогледаха.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Лапис Лазули.

— Ще се минеш, приятелче — обади се компютърът.

Лазарус се замисли.

— Значи Ищар ме е измамила преди двайсет години, когато ме подмладяваше.

— Би могла, Лазарус — спокойно се обади Лорелай, — но не го е направила. Знаем, че твоята сперма в банката е от по-скоро. Замразена е преди година, след деня, в който ти обяви датата на полета.

— Невъзможно.

— По-добре не казвай, че е невъзможно. Кой е най-добрият контейнер за съхранение на сперма, преди техникът да я сложи в банка?

Лазарус беше озадачен.

— Е… аз бих… По дяволите!

— Правилно, братко. В някоя жена. Ти много внимаваше кога да допускаш съпругите си в своето легло, но те отиваха при Ищар или Галахад веднага щом заспиш… Естествено, подправяха и календарите си. Работата е там, любими ни братко, че гените ти не са твоя собственост, никой не може да притежава гените си. Това са твои думи — от разказа ти за създаването на Минерва. Гените принадлежат на расата; те просто се съхраняват временно от индивидите. И всички ние, след като разбрахме, че наистина възнамеряваш да осъществиш това безумно пътешествие, решихме, че имаш право да рискуваш живота си, но не и да погубиш уникалния си набор от гени.

Лазарус смени темата на разговора:

— Защо каза „четири, а не три“?

— Братко, нима се срамуваш, че си го направил с Минерва? Не мога да го повярвам. Нито пък Лаз.

— Ъ… Не, не се срамувам, гордея се! По дяволите, вие двете сте способни винаги да забъркате някоя бъркотия! Просто не вярвах, че тя е казала на някого. Аз не съм го споделял с никого.

— А към кой да се обърне тя, ако не към нас?

— Искаш да кажеш: „Към кого да се обърне…“

— По дяволите, братко, сега не е моментът да ни учиш на граматика! Минерва дойде при нас за съвет — и утешение! Защото се намираме в същото затруднено положение, в което е и тя. Тоест в което беше тя. Защото излезе от храстите доволна като котка. Ти я направи щастлива…

— … след като толкова беше плакала…

— … а сега ще бъде щастлива, дори ако не успее да зачене…

— … защото веднъж е достатъчно — като символ. Дори и да не се е получило…

— … Ищар ще оправи нещата…

— … и разбира се, ние узнахме, че най-накрая си престанал да се измъкваш и си направил това, което трябваше да направиш преди много години…

— … и ние нагласихме нещата така, че да поговориш насаме с нея…

— … и я посъветвахме да потрепери с брадичката си, ако сълзите се окажат недостатъчни…

— … но всичко стана както трябва и сега тя е щастлива…

— … обаче ние нямаме същия късмет и въпреки това няма да плачем пред теб…

— … и няма да треперим с брадички; това е нещо детинско. Но ако не го направиш просто защото ни обичаш…

— … тогава всичко да върви по дяволите — вероятно няма да използваме банката с твоята сперма…

— … може би ще е по-добре Иш да ни стерилизира…

— … не временно, а завинаги…

— … и ще престанем да бъдем жени — заради провала ни…

— ПРЕСТАНЕТЕ! Ако нямате намерение да плачете, за да ме убедите, тогава за кого са предназначени всичките тези сълзи?

— Това не са такива сълзи, братко. Това са сълзи на гняв. Да вървим, Лор. Опитахме се — и загубихме. Хайде да спим.

— Да вървим, сестричке.

— Ще разреши ли командирът да се оттеглим?

— Той няма да разреши, по дяволите! Сядайте обратно долу! Момичета, не можем ли да поговорим спокойно, без този натиск, който ми оказвате от две посоки?

Близначките седнаха. Капитан Лорелай погледна сестра си и каза:

— Лаз се съгласи аз да говоря от името на двете. Не е имало натиск от две посоки.

— Как работят мозъците ви — в тандем или паралелно? — замислено се поинтересува Лазарус.

— Ние… мисля, че това не е свързано с темата.

— Просто научен интерес. Ако ме научите и аз да го правя, ще съставим страхотен отбор.

— За това може само да се мечтае, Лазарус… тъй като ти ни отхвърли.

— По дяволите, момичета, аз не съм ви отхвърлил и никога няма да го направя!

Те нищо не казаха. Той продължи, явно разстроен:

— Проблемът има два аспекта — генетичен и емоционален. В генетично отношение сме много странен случай: почти идентични мъжки и женски организми. Повече от „почти“ — четирийсет и пет четирийсет и шести, ако трябва да бъдем точни. Което прави вероятността за усилване на лошите белези в евентуално наше потомство много по-голяма, отколкото при обикновени брат и сестра. Освен това нас ни смятат на Хауардовци само от учтивост, тъй като нашите гени не са преминали през двайсет и четирите века системна селекция. Аз съм прекалено близо до първите участници в експеримента. Всичките ми баби и дядовци бяха от началното поколение, избрано от фондацията, така че моят организъм, роден през 1912 година по григорианския календар, не е участвал в изчистването на генетичния фонд. И вие, скъпи мои, се намирате в същото положение като мен, въпреки че четирийсет и шестата ви хромозома дублира моята четирийсет и пета. Просто рискът за усилване на лош белег е огромен.

Той млъкна. Коментари не последваха. Лазарус сви рамене и продължи:

— Емоционални възражения имам само аз; при вас двете те явно отсъстват. Което е напълно разбираемо, тъй като концепцията, взета от Стария завет, беше сменена от съветите на генетиците на Семействата. Аз не оспорвам тяхната гледна точка. Аз я приветствам, тъй като — когато генетичните карти са несъвместими — тя забранява брака между хора без роднинска връзка помежду си със същата строгост, с която забранява брака между роднини. Обаче аз разсъждавам не от позицията на науката, а на чувствата. Предполагам, че сега никой, освен учените, не чете Стария завет, обаче той беше основата на културата, в която бях възпитан. Спомнете си как се наричаше краят, в който съм роден — „Библейски пояс“. Момичета, много е трудно човек да се отърве от табутата, с които е свикнал от най-ранното си детство. Дори ако още тогава е разбирал, че са безсмислени.

Исках вие двете да бъдете възпитани по-добре. Разполагах с достатъчно време да сортирам табутата си и да отделя предразсъдъците от действителните знания; аз се опитах — наистина се опитах! — да не ви набивам в главите ирационалните глупости, които ми бяха преподавали и за които твърдяха, че се наричали „образование“. Мисля, че съм се справил успешно, иначе не бихме изпаднали в подобна ситуация. Но ето че пред мен са две съвременни млади жени, а аз, въпреки еднаквите гени, си оставам същия стар дивак — продукт на мрачните времена, в които съм роден. — Лазарус въздъхна. — Съжалявам.

Лорелай погледна сестра си. Двете се изправиха.

— Сър, ще ни извините ли?

— Какво? Нямате ли възражения?

— Сър, емоционалните аргументи не допускат обсъждане. Що се отнася до останалото, защо да ви уморяваме със спорове, след като сте решили всичко предварително?

— Е, добре… може и да сте прави. Вие ме изслушахте много внимателно. Искам да проявя същото уважение към вас.

— Съвсем не е задължително, сър! — Очите на сестрите се бяха напълнили със сълзи, но те не им обръщаха внимание. — Сигурни сме, че ни уважавате и ни обичате — по свой си начин. Може ли да тръгваме?

Преди Лазарус да успее да отговори, компютърът се провикна:

— Хей! Искам думата!

— Дора! — опита се да я спре Лорелай.

— Не ми пробутвай номерата си, Лор. Нямам намерение да бъда учтива, когато членовете на моето семейство се правят на глупаци. Старо приятелче, Лор не ти каза как смята да постъпи в случай на твой отказ. Но и аз мога да го направя. И ще го направя!

— Дора, не искаме подобна помощ. Лаз и аз сме съгласни с него.

— Да, съгласни сте. Но вие не поискахте моето мнение. Аз не съм дама и никога не съм била. Виж какво, старо приятелче, знаеш ли, на мен ми е абсолютно безразлично какво си правите един с друг; хич не ми пука. Освен че ми е забавно да ви слушам как квичите и грухтите. Но ти се държа лошо със сестрите ми. Лор и Лаз казаха, че ти не можеш да предприемеш пътешествието си без тяхна помощ. Обаче се оказа, че са порядъчни. Но аз не съм порядъчна. Без моя помощ никога не можеш да осъществиш пътуване във времето. По дяволите, та ако аз обявя стачка, няма да можеш дори да се върнеш на Терциус. Или ще успееш?

Лазарус мрачно се усмихна.

— Пак метеж! Скъпа Дора, аз те разбирам; ти можеш да ни държиш тук — където и да е това „тук“, — докато не умрем от глад. Преди много векове разбрах, че всяко същество от плът и кръв поне веднъж в живота си се озовава в подобна безпомощна ситуация. Обаче, скъпа, аз няма да ти позволя да ме шантажираш. Решението ми е твърдо. Ти можеш да ми попречиш да извърша пътуването във времето, но едва ли ще позволиш Лаз и Лор да умрат от глад. Ще ти се наложи да ги откараш вкъщи.

— О, по дяволите! Тате, пак се държиш лошо. Знаеш ли, че си един кучи син?

— Признавам се за виновен и по двете обвинения, Дора — съгласи се Лазарус.

— А вие, Лаз и Лор, се прекарахте по най-глупавия начин! Лор, той вежливо ти предложи да кажеш аргументите си, а ти отказа. Упорита кучка!

— Дора, дръж се прилично!

— От какъв зор? При положение че вие тримата не го правите? Издухайте си носовете, сядайте долу и разкажете на приятелчето всичко. Той ще ви изслуша.

— Вероятно ти ще се справиш по-добре — меко изрече Лазарус. — Седнете, момичета, и да си поговорим. Дръж предишния курс, Дора! Все още имаме шанс да наваксаме с изоставането.

— Слушам, командире! Но първо трябва да се разбереш с двете глупави кучки. Става ли?

— Ще опитам. Коя ще е говорителката този път. Лаз?

— Все едно — отвърна Лапис Лазули. — Аз ще говоря от наше име. Не се сърди на Дора. Веднага щом разбере, че сме съгласни с решението ти, ще престане да се държи толкова безцеремонно.

— Така ли мислиш? Внимавай да не се озовем в Буундок, преди да си успяла да кажеш „псевдобезкрайността на Либи“.

— Моля те, Дора, нека да поговоря с брат си.

— Само да не забравиш да му кажеш всичко — иначе ще му разправя какво се случи тук цяла година преди той да ви обяви за пълнолетни.

Лазарус примигна. Изглеждаше заинтригуван.

— Бре! Какво, момичета, да не сте организирали бунт срещу мен?

— Когато мама Ищар каза, че сме достатъчно големи, само ти се възпротиви!

— Мм… ясно. Някой ден ще ви разкажа какво ми се случи в камбанарията на църквата, когато бях още по-малък от вас.

— Не съм сигурна, че ще искаме да го чуем, братко… но ти ще ни изслушаш ли сега?

— Да. Аз и Дора ще пазим тишина.

— Позволи ми първо да ти кажа, че аз и Лор не възнамеряваме да търсим помощ от Ищар и да използваме спермата от твоята банка. Съществуват и други възможности, срещу които едва ли ще можеш да възразиш. Например метода, по който бяхме родени ние. Аз лесно бих могла да износя имплантиран клонинг от своята собствена тъкан. Лор — също. Можем и да си сменим клонингите — по чисто сантиментални причини, тъй като имаме идентични генни структури. Виждаш ли нещо нередно в това? От генетична или емоционална гледна точка? Или от някоя друга?

— Мм… не. Необичайно е, но си е ваша работа.

— Не по-трудно — тъй като Ищар все още притежава образци от твоята тъкан — е да клонираме теб… Тогава двете с Лорелай ще родим идентични близнаци, всеки от които ще бъде Лазарус Лонг с точност до последния ген — с изключение само на твоя несравним жизнен опит. Това приемливо ли е за теб?

— Хм. Чакайте малко. Трябва да помисля.

— Позволи ми да добавя, че ще прибегнем до този вариант в краен случай… ако все пак загинеш. Или не се върнеш.

— Не започвайте да подсмърчате пак! Е, ако умра, ще е все едно какво е мнението ми, нали?

— Разбира се, защото ако не го направим ние, Ищар ще имплантира клона ти в някоя друга, например в себе си — с помощта на Галахад. Но ако аз и Лорелай Ли го направим… много искаме да бъде с твоята благословия.

— Мм… значи, когато умра… е, добре, съгласен съм, може. Имате благословията ми. Ще ви кажа само…

— Какво, братко?

— Дръжте се строго с малкото зверче. Или зверчета. Аз бях отвратително дете. Всяка от вас е създавала бъркотия за шестима, но аз бях още по-зле. Ако още от първите дни не дадете ясно да се разбере кой командва, той… те… Аз, по дяволите! „Аз“ ще ви усложня животите!

— Ще се опитаме да се справим с… „теб“, Лазарус. За щастие имаме много добра представа какъв „кучи син“ можеш да бъдеш!

— Ох! Толкова ли съм проклет?

— Е, недей сега да трепериш с брадичка. Работата е там, че си ни разглезил… и ще ни е много трудно да не разглезим теб. Но ще запомним съвета ти. Искаме да те попитаме само още едно нещо, за да приключим с генетиката. Колко деца си имал?

— Уф… Страшно много, предполагам.

— Ти знаеш съвсем точно колко са. Ние също. Числото е достатъчно голямо, за да бъде разглеждано като статистическа величина. А колко от тях бяха увредени?

— Хм… не съм чувал за такива.

— Защото не е имало. Ищар трябваше да го знае — заради работата си. Така че Джъстин провери в архивите и го потвърди. Братко, не знам колко често се е случвало това в двайсети век по григорианския календар, но твоята генетична карта е идеално чиста. Както и нашата, разбира се.

— Чакай малко! Аз не съм в крак със съвременната генетика, обаче…

— … обаче Ищар е! Или искаш да спориш с нея? Ние с Лор й се доверяваме за всичко, тъй като не сме много силни в генетиката. И тук, в „Дора“, разполагаме с официалното становище на Ищар относно твоята генетична карта. Ако искаш — запознай се с него. Естествено, на нищо не се надяваме, но причините, поради които ни отхвърляш, нямат нищо общо с генетиката.

— Пак каквото си знаеш! Изобщо не ви отхвърлям!

— А ние твърдим, че ни отхвърляш! Ние сме изкуствени създания и всевъзможните морални обичаи на миналото, като например инцеста и другите подобни глупости, нямат отношение към нас — много добре го знаеш. Ясно е, че всичките ти думи са само оправдание, за да не правиш неща, които не искаш да правиш. Естествено, съвкуплението с нас може да ти изглежда като мастурбация, но не може да бъде инцест, защото ние не сме твои сестри. Не сме твои роднини в какъвто и да е смисъл на тази дума. Ние сме ти. Всеки свой ген сме получили от теб. Ако ние те обичаме — а това е вярно — и ти ни обичаш — което също донякъде е истина — значи имаме нарцисизъм, любов към самия себе си. И този нарцисизъм би могъл да бъде консумиран. — Лазули замълча и въздъхна. — Това е всичко. Хайде, Лор, да вървим да спим.

— Почакайте, момичета! Лаз, значи Ищар твърди, че е безопасно?

— Нали ти казах! Но ти не ни искаш, така че — по дяволите всичко!

— Никога не съм казвал, че не ви искам. Защо мислите, че спрях да ви гушкам, вас, двете очарователни малки маймунки, когато започнахте да израствате?

— О, приятелче!

— Сигурно наистина съм нарцис, защото смятам, че моите две идентични копия са най-привлекателните, най-секси и най-развратни от всички блудници, които някога съм виждал.

— Нима? Наистина ли го мислиш?

— Чухте ме. И не започвайте пак с проклетото треперене на брадичките! Щом започнахте да съзрявате, веднага започнах да си крия ръцете далеч от вас. Но… ако Ищар казва, че всичко е наред…

— Точно това казва!

— Тогава мисля, че бих могъл да отделя по две минути на всяка от вас.

Лорелай ахна.

— Чу ли това, Лаз?

— Чух го. „Две минути“!

— Груб, недодялан и вулгарен.

— Възмутена съм!

— А аз съм вбесена!

— Но приемаме…

— … още сега!