Достатъчно време за любов

Вариации на тема XVI Ерос

— Лазарус — каза Минерва, — ще се разходиш ли с мен? Навън?

— Да, ако се усмихнеш.

— На никой от нас днес не му е до усмивки. Но ще се опитам.

Тя се усмихна измъчено.

— По дяволите, скъпа, знаеш, че от ваша гледна точка няма да отсъствам дълго. Не повече, отколкото по време на пробния скок, който направихме с близначките.

— Разбира се, скъпи. Тръгваме ли?

Той прекара ръка около късата й пола.

— Мислех да тръгваме. Обаче къде ти е пистолетът?

— Трябва ли да го нося? Дори когато ти си с мен? Ще го нося постоянно… след като тръгнеш.

— Уф… Лош прецедент. Добре.

Спряха се във фоайето. Минерва каза:

— Атина, скъпа, моля те, кажи на Тамара, че ще се върна навреме и ще й помогна с обяда.

— Разбира се, сестричке. Почакай… Тамара казва, че не се нуждае от помощ, така че не бързай.

— Благодаря, сестричке. Предай благодарност от мен и на Тамара.

Лазарус и Минерва излязоха от къщата и се насочиха към недалечния нисък хълм.

— Утре ли? — попита тя след малко.

— Утре — отвърна Лазарус. — Но защо звучиш като на панихида? Казах ти — макар че на мен пътешествието ще ми отнеме десет земни години, тук, при вас, ще са минали само няколко седмици, а за близначките — още по-малко. Така че защо е тая скръб?

Вместо отговор Минерва попита:

— А колко ще живея аз?

— Какво? Минерва, що за въпрос е това? Не много, ако пренебрегваш мерките за безопасност, ходиш без оръжие и не си нащрек. Ако имаш предвид очакваната продължителност на живота… ако не лъжат генетиците, можеш да разчиташ на толкова, колкото са ми отредени на мен. От мен си наследила способността да живееш дълго. Даже и да грешат по отношение на генния комплекс в дванайсетата хромозомна двойка, ти несъмнено си Хауардовка. Поради което без проблеми ще живееш два века. Но ще ти се налага да се подмладяваш всеки път, когато достигнеш менопауза. Не мога да гадая колко ще изкараш — науката напредва с всяка изминала година. Но вероятно ще живееш толкова дълго, колкото си искаш. А ти колко би искала?

— Не знам, Лазарус.

— Тогава какво те тревожи, скъпа. Съжаляваш, че си се отказала да бъдеш компютър и си станала същество от плът и кръв?

— О, не! — Тя помълча и добави: — Но понякога боли.

— Да. Понякога боли.

— Лазарус, щом си сигурен, че ще се върнеш, защо прехвърли привързаността на Дора от себе си към Лори и Лази?

— Това ли те тревожи? Обичайна предпазна мяка, нищо повече. Защо Айра направи ново завещание, когато основахме семейството? Защо всички ние записахме завещанията си в Тина? Сестрите ми ще притежават „Дора“ независимо от обстоятелствата; те вече я получиха. Но ако все пак нещо се случи с мен… Помниш ли едни твои думи от преди много години? Когато ти каза на Айра, че по-скоро ще се самоунищожиш, отколкото да служиш на друг господар?

— Нима бих могла да забравя? Всички събития от този ден водеха към въпросната фраза. Лазарус, аз изоставих много от спомените си… но взех със себе си в тази Минерва всичките разговори, които сте водили с онази Минерва. До последната дума.

— Тогава знаеш защо не искам да причинявам болка на един компютър, който се смята за малко момиче, и не смея да рискувам пилотът ми да получи емоционален срив там, сред звездите, където животът на сестрите ми ще зависи от него. Минерва, аз предадох Дора на Лори и Лази за доброто на самата Дора; тя има нужда да обича и да бъде обичана. Не можех да мина без подобна предпазна мярка. Този, който не взема предвид възможността за собствената си смърт, е глупак. Егоцентричен глупак, който не обича никого освен себе си.

— Ти не си такъв, Лазарус. Ти никога не си бил такъв.

— Напротив, някога бях. Но научих много неща за всичките тези години.

Минерва отново се забави, преди да продължи да говори.

— Лазарус, често съм си мислела за Лита.

— За Лита?! И какво?

— Наистина ли приличам на нея?

Лазарус мълчаливо погледна Минерва. Качили се бяха на самия връх на хълма, къщата вече не се виждаше.

— Не знам. Как бих могъл да зная. Беше преди хиляда години, а спомените избледняват и изчезват. Мисля, че си приличате. Да, приличате си.

— Затова ли не можеш да ме обичаш! Нима допуснах ужасна грешка, когато пожелах да приличам на нея?

— Но скъпа… аз те обичам!

— Нима? Лазарус, ти нито веднъж не сподели тази благодат с мен. — Внезапно тя разкопча късата си пола и я остави да падне върху тревата. — Погледни ме, Лазарус. Аз не съм тя. Заради тебе исках да бъда нея. Но не съм тя… и аз… аз… тогава бях компютър и не знаех как е правилно да постъпя. Не исках да ти причинявам болка. Не исках да пробуждам призраци от твоето минало. Ще ми простиш ли?

— Минерва! Стига, скъпа! Няма за какво да ти прощавам!

— Не ни остана много време, скоро ти тръгваш. Можеш ли наистина да ми простиш? И да ми подариш дете, преди да си тръгнал? — Очите й се бяха напълнили със сълзи, но тя го гледаше, без да мига. — Искам дете от теб, Лазарус. Няма да те питам два пъти… но и не можех да те пусна да заминеш, без да съм те питала. Заради невежеството си реших да стана като нея — защото си я обичал, — но ти можеш да затвориш очите си!

— Любима…

— Да, Лазарус?

— Затваря ли очите си Айра? Отказва ли да те види?

— Не.

— А Джъстин? Или Галахад? Ако ти можеш да гледаш обикновеното ми лице, аз със сигурност мога да гледам твоето прекрасно лице… ако имаме късмет, тя ще прилича повече на теб, отколкото на мен. Да се връщаме вкъщи.

Лицето й грейна.

— Какво й е лошото на тази горичка?

— Мм… Добре. Сега.