Достатъчно време за любов

Вариации на тема VI Разказ за близнаците, които не бяха роднини

(Пропуснато.)

… И небесната търговия стана мое обичайно занимание, Минерва. Използвах същия капер, на който се издигнах от роб до върховен жрец. Наложи се да съм смирен дълго време, което не е в стила ми. Може би Исус е бил прав като е казал „смирените ще наследят земята“, но към дадения момент те бяха наследили много малко парче земя — около шест на три фута.

Единственият път към свободата беше с помощта на църквата и изискваше смирение през цялото време, така че аз поех по него. Тамошните жреци имаха странни навици…

(Пропуснати са около 9300 думи.)

… Напуснах тяхната проклета планета и нямах никакво намерение да се връщам.

… Върнах се след два века — наскоро се бях подмладил и изобщо не си приличах с върховния жрец, чийто кораб някога се бе изгубил в космоса.

Отново бях станал небесен търговец, което ме устройваше: професията позволява да пътешестваш и да наблюдаваш. Върнах се на Благословена не за да си отмъщавам, а за да спечеля пари. Никога не съм бил отмъстителен; синдромът „Граф Монте Кристо“ изисква твърде големи усилия и не носи достатъчно удовлетворение. Ако се сдърпам с някого и той оцелее, по-късно не се връщам да го застрелям. Вместо това го надживявам — в края на краищата резултатът е същият. Съобразих, че два века са напълно достатъчни всичките ми врагове на Благословена да са измрели; още повече че се бях разправил с много от тях навремето.

Благословена нямаше да е в маршрута ми, ако не беше бизнесът. Междузвездната търговия е лишена от основа. Не можеш да правиш пари чрез пари, защото парите са пари само там, където са напечатани. В космоса парите не струват пукната пара, ако ще и целия кораб да напълниш с хартийки. Банковият кредит върши още по-малка работа; разстоянията в Галактиката са прекалено огромни. Монетите струват само колкото метала в тях — ако разчиташ на тях като на пари, значи ще умреш от глад.

Поради това небесният търговец е длъжен да разбира от икономика повече от всеки банкер или професор. Той се занимава само с бартер, а не с разни глупости. Той плаща такси, чието плащане не може да избегне, и хич не го интересува дали се наричат „акциз“, „кралски данък“ или „изцеждане“; той дава и подкупи. Когато използваш чужда бухалка за крикет и чужда топка в двора на друго дете, просто играеш по неговите правила, което си е нормално. Уважението към законите е прагматичен въпрос. Жените го усещат инстинктивно; ето защо те всичките са контрабандистки. Мъжете често вярват — или се правят, че вярват — в свещеността на Закона, или поне в научната му основа — безпочвено предположение, твърде удобно за правителствата.

Аз се занимавах рядко с контрабанда; рисковано е, а и парите, които спечелиш, може и да не стават за легално харчене. Просто се опитвах да избягвам места, където незаконните комисиони са твърде високи.

Но според закона за търсенето и предлагането стойността на стоките зависи не само от същността им, но и от мястото, където се търгува. Факт, от който търговецът се възползва. Той превозва стоките от места, където са евтини, до места, където струват повече. Вонящата и неприятна субстанция от един обор се превръща в полезен обогатител на почвата, когато я пренесеш на четирийсет километра на север. Обикновено камъче от една планета може да е скъпоценност на друга. Изкуството да си добър търговец се състои в избирането на подходящи стоки и в продаването им на място, където ще изкараш най-много — по този начин можеш да забогатееш за едно пътешествие — като Мидас — или да се разориш в случай на грешна преценка.

Озовах се на Благословена, защото живеех на Лендфол46 и исках да отида до Валхала, след което да се върна обратно. Бях решил да се оженя и да създам ново семейство и исках да съм достатъчно богат, когато се приземя — поне дребен аристократ, какъвто в момента не бях. Всичко, което имах, беше разузнавателният кораб, който използвахме аз и Либи47, и малко местни пари.

Така че беше време да потъргувам.

Търговският маршрут, включващ отиване до една планета и връщане, носи минимум изгоди. Друго нещо е търговският триъгълник или още по-добре — многоъгълник. Например: на Лендфол има нещо — да речем, сирене — което се счита за разкош на Благословена; на Благословена произвеждат… например тебешир, който е дефицитна стока на Валхала; на Валхала пък се прави… нещо си там, от което имат нужда на Лендфол.

Остава само да пренесеш каквото трябва в нужната посока — и си богат. Ако тръгнеш по обратния път, ще останеш без пукната пара.

Първата част от маршрута — от Лендфол до Благословена, беше успешна за мен; продадох цялата си стока… Каква ли беше? Да пукна, ако си спомням. Толкова неща ми се е налагало да превозвам… Помня само, че продадох всичко на добра цена и за момента имах страшно много пари.

Какво значи „страшно много“ ли? Това, че след като купих стоката, която възнамерявах да продам на следващата планета, ми останаха пари, които нямаше как да похарча, освен ако не се върна на същото място. Аз, разбира се, не възнамерявах да идвам някога пак — още повече че при следващото ми пристигане можеше да се окаже, че инфлация, война, увеличение на данъците или промени в правителството са обезценили сумата.

Така че когато стоката ми се товареше и до крайния разрешен от властите срок за пребиваване оставаше само ден, парите все още бяха в джоба ми и имах чувството, че ще прогорят дупка в него. Реших да се поразходя из търговския район — разчитах, че ще мога да си накупя разни дрънкулки.

Бях облечен богато според местните стандарти и имах телохранител — тогава Благословена все още беше робовладелска държава и бе добре да си близо до върха в пирамидалното общество или поне да създаваш такава илюзия. Телохранителят беше роб, но не мой — бях го взел под наем от една агенция. Аз не съм лицемер; този роб нямаше никаква друга работа, освен да се навърта край мен и да плюска като свиня. Но не можех да мина без него — местните обичаи ме задължаваха да бъда съпровождан от слуга. Без да има личен прислужник, един „джентълмен“ не можеше да се регистрира в първокласен хотел в Милосърдие или някъде другаде на Благословена, нито пък да яде в добър ресторант — и така нататък. Когато си в Рим, използваш римски свещи. Бил съм и на места, където е прието гостът да спи с хазайката си, която може и да е ужасна. Обичаите на Благословена не бяха чак толкова трудни за спазване.

Не разчитах на него, въпреки че агенцията го беше снабдила с тояга. По това време имах у себе си шест вида оръжие и много внимавах къде ходя; Благословена беше станала доста по-опасна, отколкото по времето, когато бях роб там. А „джентълменът“ винаги е подходящ за мишена, още повече че ченгетата не го безпокоят.

За да стигна до улицата на бижутерите напряко, трябваше да мина през пазара на роботърговците. През този ден нямаше търгове, но забелязах, че все пак продават роби и забавих крачка. Разбира се, не защото имах намерение да купувам някого — просто човек, който някога е бил роб, не би могъл де отмине спокойно и да остане равнодушен към участта на несретниците.

Явно и насъбралите се около палатката на търговеца — всички до един абсолютна измет, ако се съди по дрехите им и по липсата на лични прислужници — не изпитваха желание да купуват изложената върху масата стока.

Робите бяха млади мъж и жена. Той на вид беше в късна юношеска възраст, тя изглеждаше малко по-голяма, но като се има предвид, че жените на тази възраст съзряват по-рано, най-вероятно двамата бяха връстници. Може би по на около осемнайсет. На тази възраст, доколкото си спомням от собствената си младост, момчетата е добре да бъдат затваряни в бъчва и хранени през дупчицата, докато момичетата вече са готови за сватба.

Дълги мантии без ръкави се спускаха от раменете им — и аз знаех много добре какво е предназначението на тези дрехи: робите ще бъдат показвани само на потенциални купувачи, но не и на зяпачите. Мантиите показваха, че стоката е много ценна и няма да бъде продадена евтино.

Естествено, беше обявен датски търг, с начална цена десет хиляди благослева. Което се равнява на… Как мога да дефинирам в съвременни понятия стойността на парите отпреди няколко столетия на планета, отдалечена на стотици светлинни години? Да опитаме така: ако тези деца не притежаваха някакви свръхспособности, значи цената им бе завишена пет пъти; според финансовите новини във вестника, който бях прочел същата сутрин, здравите младежи от двата пола вървяха по хиляда благослева.

Случвало ли ти се е да се спреш пред магазин за дрехи и докато се усетиш — вече да си се озовал вътре? Не ти се е случвало, разбира се. Но на мен точно това ми се случи.

Всичко, което направих, беше да кажа на търговеца: „Добри човече, да не би да има някаква грешка? Или тези двамата притежават нещо специално, невидимо за очите?“

Просто проявих любопитство, Минерва — никога не съм възнамерявал да имам собствени роби или пък да нарушавам междупланетните норми с помощта на остатъка в кесията си. Беше ми интересно — защо струват толкова? Момичето не беше някаква изключителна красавица — не би могла да донесе голям приход, ако я купят за одалиска48. Момъкът дори не личеше да има добре развити мускули. Освен това двамата не си подхождаха. На родната ми планета тя би минала за италианка, а той — за швед.

Докато се усетя, се озовах в палатката. Съдейки по поведението на търговеца, бях първият потенциален купувач за деня. Моята сянка шепнеше в ухото ми: „Господарю, тази цена е твърде висока. Мога да ви отведа на място, където цените са нормални и удоволствието е гарантирано.“

„Млъкни, верни! — отвърнах. (Общоприетото обръщение към всички наемни прислужници беше «верни», макар че по-правилно би било да се намери дума с противоположното значение.) — Просто искам да си изясня каква е работата.“

Веднага след като спусна покривалото над входа, търговецът ми предложи стол и ми подаде напитка, докато ми говореше с лиричен тон: „О, добри и благородни господарю, колко ще бъда щастлив да отговоря на въпроса ви! Сега ще ви покажа истинско чудо на науката! Нещо, което би изумило дори боговете! Това ви го казва набожен човек, истински син на нашата Вечна църква, който не умее да лъже!“

Разбира се, роботърговец, който не умее да лъже, още не се е пръквал.

Междувременно младите хора продължаваха покорно да седят на масата, а верния ми шепнеше: „Не вярвайте нито на една негова дума, господарю! Момичето не е нищо особено, а аз мога да пребия трима като тоя боклук, без да прибягвам до тоягата; но агенцията няма да поиска повече от осемстотин за мен — и това е факт.“

Наредих му с жест да млъкне.

„Добри човече, къде е измамата тук?“

„Кълна се в честта на собствената си майка, тук няма измама, любезни сър! Ще повярвате ли, че тези са брат и сестра?“

Погледнах ги.

„Не.“

„А ще повярвате ли, че не само са брат и сестра, но и близнаци?“

„Не.“

„Ще повярвате ли, че са от един баща, от една майка и са излезли от една и съща утроба в един и същи час?“

„За утробата може и да повярвам — съгласих се аз. — Износени са от майка доброволка?“

„О, не! Абсолютно нормални родители. И все пак… тук е цялото чудо… — Той ме погледна в очите и каза с тих глас: — Въпреки всичко те могат да имат нормално потомство… защото тези близнаци не са роднини помежду си! Можете ли да го повярвате?“

Казах му, че мога да повярвам във всичко, включително и в загубата на лиценза му и обвиняването му в богохулство.

Усмивката на лицето му стана още по-широка и след като ме похвали за остроумието ми, той се поинтересува колко ще дам за тях, ако успее да докаже думите си. Разбира се, над десет хиляди — тази сума беше минималната. Да речем — петнайсет хиляди, които да изплатя до следващия ден на обяд. „Забрави, излитам утре сутринта“ — отвърнах аз и понечих да стана.

„Почакайте, моля ви! Виждам, че сте образован джентълмен, с дълбоки познания, пътувал по много места — сигурно ще позволите на покорния ви слуга да ви представи доказателството?“

Възнамерявах да си тръгна; измамите ме отегчават. Но той махна с ръка и младежите смъкнаха мантиите си, заемайки красиви пози. Момъкът — разкрачен, със скръстени пред гърдите ръце, момичето — с грациозната стойка, вероятно позната още от времето на Ева: едното коляно леко издадено напред, едната ръка — върху бедрото, другата — отпусната, гърдите — леко повдигнати. Изглеждаше почти красива, като се изключи изражението на досада върху лицето й — несъмнено беше заемала тази поза стотици пъти.

Но не това ме накара да се спра; нещо ме подразни. Хлапакът беше гол, разбира се, а момичето носеше пояс на целомъдрието. Знаеш ли какво е това нещо, Минерва?

— Да, Лазарус.

— Страшно неприятно. Казах му: „Свали проклетото нещо от детето! Веднага!“ Глупаво от моя страна; обикновено не се намесвам в каквото и да било, когато съм на чужда планета. Но това наистина беше отвратително.

„Разбира се, любезни сър; точно това възнамерявах да направя. Естрелита!“

Момичето му обърна гръб със същото изражение на досада върху лицето си. Търговецът застана между нея и момъка, така че последният да не може да види комбинацията, с която се отваря ключалката.

„Налага се да носи това нещо — заобяснява търговецът, — за да се защитава не само от всякаквите хулигани, но и от брат си — двамата спят на едно легло. Бихте ли повярвали, сър, като я гледате колко е зряла, че е девствена? Покажи на любезния господар, Трелита!“

С неизменната скука тя се зае да ми направи демонстрация. Според мен девствеността е напълно поправим недостатък, към който не изпитвам никакъв интерес. Наредих й с жест да спре и попитах търговеца дали тя умее да готви.

Той ме увери, че всеки главен готвач на Благословена може да й завиди, и понечи отново да й сложи металната пелена. „Я се успокой! — ядосано го спрях аз. — Никой не е тръгнал да я изнасилва. Какво е това доказателство, за което говореше?“

Минерва, той доказа всяка своя дума — с изключение на твърдението си за кулинарните й способности — и единственото подозрително нещо беше, че именно той ми предоставя доказателствата. Изобщо не бих повярвал, ако не бях виждал подобни неща в нашите клиники.

Трябва да спомена, че на Благословена имаше подмладителна клиника, която не се контролираше от Семействата, а от местната църква. Така че техниката антигерия, която работи добре дори и при кратко живеещите, беше достъпна там, но само за важните клечки. Планетата не беше изостанала в биологичните технологии — църквата се грижеше за това.

Минерва, аз ти предадох думите на търговеца, а ти вече познаваш биологията, генетиката и всички манипулации, свързани с тях, не по-зле от Ищар; а може би и по-добре — ти не зависиш от времето, за разлика от нея, и имаш огромна памет. Кажи ми, какво според теб ми доказа той?

— Че те двамата са диплоиден комплект, Лазарус.

— Правилно! Само че той ги нарече „огледални близнаци“. Можеш ли да ми разкажеш как са били създадени тези деца, Минерва? Как би осъществила ти съответната процедура?

Компютърът се замисли и отвърна:

— „Огледални близнаци“ е неточен, но цветист термин за зачатие, удовлетворяващо описаните изисквания. Мога да ви отговоря само теоретично, тъй като отчетите, с които разполагам, показват, че подобно нещо не е правено на Секундус. За да се получи диплоиден комплект, трябва да се осъществи намеса в гаметогенезиса на двамата родители непосредствено преди мейотичното деление с намален брой хромозоми — тоест трябва да се започне с първичните сперматоцити и ооцити, нередуцирани диплоиди.

На теория в мъжкия организъм такава операция може да се осъществи много лесно, трудност може да възникне само заради малкия размер на клетките. Но аз не бих се поколебала да пристъпя към подобна процедура, ако разполагам с време за създаване на необходимото фино оборудване.

Логично е да се започне по следния начин: изолират се полови клетки на двамата родители и когато сперматогоният се преобразува в първичен сперматоцит — все още диплоид — той трябва да се извлече и незабавно да се раздели на два вторични сперматоцити-хаплоиди, единият с X-хромозома, а другият — с Y-хромозома. Те отново трябва да бъдат изолирани и да се изчака, докато съзреят и се превърнат в сперматозоиди.

Намесата на стадий сперматозоид едва ли ще е успешна: не може да се избегне смесването между двойките гамети и получените зиготи ще са комплементарни само при невероятна случайност.

С женския организъм процедурата се осъществява още по-лесно — поради големината на клетките. Но там съществува друг проблем: в момента на намаляването броя на хромозомите първичният ооцит трябва да бъде разделен на два хаплоида и комплементарни вторични ооцити, а не на един ооцит и полярния му. Това, Лазарус, може да изисква много опити, преди техниката да сработи. Процесът е аналогичен със създаването на двама идентични близнаци, но трябва да започне с два етапа по-рано в гаметогенетичната последователност. Обаче всичко може да се окаже не по-трудно, отколкото самка да роди зайци без участието на баща. Не съм абсолютно сигурна, тъй като ми липсва личен опит, но усещам — може да бъде направено, ако има време за разработване на съответната технология.

И така, получаваме две допълващи се групи сперматозоиди — едната с X-хромозоми, другата с Y-хромозоми — и две допълващи се яйцеклетки — и двете с X-хромозоми. Оплождането може да е in vitro, като е възможно да се избере всяко от двете потенциални съчетания на мъжки и женски клетки — няма критерии, по който да се осъществи изборът, освен ако не са определени точните генетични схеми на хаплоидите, което е много трудно и може да доведе до генетични увреждания. Не мисля, че подобен опит е оправдан. По-скоро ще се наложи произволен тип сперматозоид да се свърже с едната яйцеклетка, а допълващият го — с другата.

За да се изпълнят всичките условия на роботърговеца, най-сетне двете оплодени яйцеклетки трябва да се присадят в утробата на една жена, където трябва да се развиват и да растат по естествен път, докато не се родят.

Права ли съм, Лазарус?

— Абсолютно! Смятай, че си отличничката на класа, скъпа; ще получиш златен медал при дипломирането си. Минерва, аз не знам как точно се е случило, но роботърговецът го обясни по същия начин, а доказателствата — лабораторни отчети, холофилми и така нататък — потвърждаваха думите му. Разбира се, проклетият крадец би могъл да фалшифицира тези „доказателства“ и да представи двойка обикновени роби, за които не може да се вземе повече от нормалната цена. Но всичките документи изглеждаха добре и бяха заверени с печата на епископа. Те доказваха най-малкото, че подобни опити са правени, макар и да не бе сигурно, че точно със същата двойка — ако епископът бе съучастник на роботърговеца, по този начин би могла да се продаде не една двойка роби.

Прегледах всички материали, включително и албум със снимки на децата в процеса на израстването им, казах: „Много интересно!“ и се изправих, за да си тръгна.

Оня цирей моментално се озова между мен и изхода на палатката, сякаш се е телепортирал: „Господарю — настойчиво изрече той, — добри и благородни сър… дванайсет хиляди?“

Минерва, обадиха се инстинктите ми на търговец. „Хиляда!“ — отсякох аз. Не знам защо. Всъщност знам. Тялото на момичето беше изранено от проклетия метален пояс; прииска ми се да се изгавря с този търговец на плът.

Той се отдръпна и ме погледна така, сякаш ражда счупена бирена бутилка. „Вие ми се подигравате. Единайсет хиляди благослева — и те са ваши, въпреки че няма да си покрия дори разходите.“

„Хиляда и петстотин“ — отвърнах. Имах пари, които нямаше къде да похарча, и реших, че си заслужава да ги пожертвам, за да не бъде заключено момичето отново в проклетата гадост.

Той започна да стене: „Ако бяха мои собствени деца, щях да ви ги подаря. Обичам ги като родни и не искам за тях нищо друго, освен благороден и добър господар, достатъчно образован, за да може да оцени чудото на създаването им. Но ако разбере, епископът ще ме окачи някъде, а после ще нареди да ме свалят, докато съм още жив, и да ме влачат до смърт, завързан за собствената си кола. Десет хиляди — и ги получавате заедно с всичките доказателства. Готов съм да претърпя известни загуби — за тяхно добро и от уважение към вас.“

Аз вдигнах цената до четири хиляди и петстотин, той я свали до седем хиляди и там забуксувахме: аз трябваше да си оставя някакви пари, за да съм подготвен, ако ми се наложи да давам подкупи в последния момент, въпреки че усещах, че той е близо до точката, под която не може да слезе, без да разгневи епископа — ако изобщо имаше някакъв епископ…

Той се извърна, за да ми даде да разбера, че с пазаренето е приключено, и рязко нареди на момичето да се връща в металния си хамут.

Извадих кесията си. Минерва, ти разбираш какво означават парите — нали управляваш финансите на правителството. Но сигурно не си наясно, че на някои хора парите в брой им въздействат както мишката въздейства върху котката. Изброих четирийсет и пет златисточервени банкноти от по сто благослева под носа на негодника и се спрях. Той се изпоти и преглътна, но успя да поклати едва забележимо глава.

Така че аз продължих да броя, много бавно, и когато достигнах до пет хиляди, понечих да прибера парите.

Той ме спря и аз разбрах, че съм купил първите и единствените роби, които съм притежавал някога.

Той се бе предал, бе станал покорен — но поиска компенсация за документите. Те не ми трябваха, но му предложих двеста и петдесет за снимките и филмите. Той ги прие пак и тръгна да слага пояса на момичето.

Спрях го и казах: „Покажи ми как работи това нещо.“

Разбира се, знаех как работи: в цилиндричната ключалка трябваше да се въведе десетбуквена комбинация, която всеки път може да се сменя. След като въведеш шифъра и заключиш пояса, после не можеш да го отвориш, без да набереш точните букви. Ключалката е страшно скъпа, а стоманата е здрава — не можеш да я разрежеш. Това придаваше правдоподобност на разказа му: наистина, на тази странна планета девиците се ценяха, но една опитна одалиска струваше приблизително същите пари. А това момиче не ставаше за харем — значи скъпият механизъм имаше друго предназначение.

Търговецът се обърна с гръб към робите и ми показа своята комбинация: Е, С, Т, Р, Е, Л, Л, И, Т, А — и започна самодоволно да ми обяснява колко умно е постъпил, като е избрал комбинация, която не може да забрави.

Побърниках по ключалката, после се престорих, че съм схванал как става и я отключих. Търговецът вече се готвеше да сложи пояса отново на момичето и да ни изпрати да си вървим по пътя. Казах му: „Момент само. Искам да съм сигурен, че вече мога да работя с него. Дай да ти го сложа, ще пробвам да го заключа и отключа.“

Той не беше склонен да го направи, но аз настоях — упрекнах го, че иска да ме прекара: да ме постави в положение, при което, за да отключа собствеността си, ще трябва да изпратя да го повикат и тогава той да ми съдере кожата. Поисках си парите обратно и му казах, че развалям сделката. Той се предаде и надяна пояса.

Успях да сключа, радостта около кръста му много трудно — все пак той беше доста по-широк от момичето. После казах: „А сега повтори комбинацията буква по буква“ — и се наведох над ключалката. Той изрече „ЕСТРЕЛЛИТА“, аз написах „КОНЕКРАДЕЦ“ и заключих пояса.

„Чудесно — казах, — получи се. А сега ми ги продиктувай пак.“

Той повтори, и аз грижливо изписах „ЕСТРЕЛЛИТА“. Поясът, естествено, не се отключи. Изказах предположение, че първия път ми е продиктувал името с едно л и два пъти т. И този вариант не сработи.

Той измъкна отнякъде едно огледало и се опита да се отключи сам. Не се получи. Казах му, че сигурно ключалката е заяла, и наредих да си прибере корема, за да се опитаме да го измъкнем от пояса. Той целият се изпоти.

Накрая му казах: „Виж какво, приятел, подарявам ти пояса. Аз бих предпочел обикновен катинар. Отиди при някой ключар… всъщност не, ти не би се показал в този вид навън. Добре, кажи ми къде да намеря ключар, аз ще му платя и ще го пратя тук. Така ще е честно, нали? Нямам време да кеся тук — поканен съм на обяд в Бойлъхленд. Къде са им дрехите? Верен, събери тия парцали и изведи децата.“

С тези думи излязох и оставих търговеца да се моли ключарят да дойде по-бързо.

Щом се озовахме пред палатката, веднага зърнахме такси. Наредих на верния да го спре и се натоварихме на него. Изобщо не си правих труда да търся ключар; казах на шофьора да кара право към космодрума. По пътя спряхме при някакъв евтин бутик и аз купих дрехи на децата — на него някакви парцали, на нея — балтийски саронг, нещо подобно на дрехата, която носеше Хамадриад вчера. Мисля, че това бяха първите им истински дрехи. Не можах да им намъкна нито чифт от наличните обувки, накрая се отказах и им взех сандали. Наложи се с труд да откъсвам Естрелита от огледалото — тя не можеше да се налюбува на новата си премяна. Изхвърлих робските им мантии.

Набутах децата в таксито и казах на верния: „Виждаш ли тази алея? Ако се обърна и ти побегнеш по нея, няма да мога да те спра, защото трябва да наглеждам тези двамата.“

Тогава, Минерва, се сблъсках с нещо, което никога няма да мога да проумея: така наречената „робска психика“. Верния не ме разбра, а когато му повторих всичко буква по буква, беше потресен. Нима съм бил недоволен от обслужването му? Нима съм искал той да умре от глад?

Предадох се. Оставихме го пред офиса на „Наеми си слуга“, аз получих залога си обратно, дадох му бакшиш за добрата работа и се отправихме към космодрума.

Въпреки че документите за продажбата бяха в ред, се наложи да дам на митничарите целия залог плюс почти всичките благослевове, които ми бяха останали, за да кача децата на кораба.

Щом се озовахме на борда, аз ги накарах да коленичат, сложих ръцете си върху главите им и ги направих свободни граждани. Изглежда не повярваха, наложи се да им обясня. „Вижте, вие вече сте свободни. Свободни, разбирате ли ме? Вече не сте роби. Сега ще подпиша свидетелствата ви за освобождение и вие можете да отидете в офиса на епархията да ги регистрирате. Ако искате се наяжте и се наспете тук и аз ще ви дам всичките благослевове, които са ми останали, преди утре корабът да излети. Или, ако желаете, можете да останете на борда и ще ви закарам на Валхала — прекрасна планета, малко по-прохладна е от Благословена, но там няма никакво робство.“

Минерва, не мисля, че Лита — или Ийта, както обикновено я наричаха — и нейният брат Джо — Джози или Джозе — разбраха какво имам предвид под място, където няма робство. Това беше безкрайно чуждо на техните възгледи. Но те знаеха какво е космически кораб — бяха чували, че има такива неща — и перспективата да отидат някъде с един от тези кораби ги изпълваше с благоговение; не биха пропуснали подобен случай дори ако им бях казал, че ще ги обесят при пристигането. Освен това за тях аз продължавах да си бъда господарят им; за тях освобождаването не би било от значение дори ако знаеха какво означава то. На планетата им свободата си получаваха само старите и верни роби, но и те продължаваха да работят за господарите си, разчитайки на някакво заплащане.

Така че двамата бяха въодушевени от предстоящото пътешествие. Оказа се, че най-дългото им пътуване преди това е било от някаква северна епархия до столицата, за да бъдат продадени.

На следващата сутрин възникна дребна неприятност: някой си Саймън Легри, лицензиран роботърговец, беше подал жалба срещу мен — обвиняваше ме в нанасянето на телесна повреда, насилие и разнообразни издевателства и унижения. Поканих ченгето в гостната си, сипах му напитка, извиках Лита, наредих й да свали новите дрехи и полицаят видя белезите по бедрата й, после й казах да се измита. Докато му показвах документите от роботърговеца, без да искам измъкнах банкнота от сто благослева и я забравих на масата.

Ченгето ми махна с ръка да разкарам документите и обяви, че не е постъпвало оплакване по този повод и че той възнамерява да съобщи на добрия човек Легри, че трябва да е щастлив, задето срещу него не е повдигнато обвинение в продаване на дефектна стока… после размисли и реши, че ще е най-лесно да каже на търговеца, че просто не ме е заварил, тъй като корабът ми е отлетял. Стоте благослева изчезнаха, последвани от ченгето, а половин ден по-късно същото сторихме и ние.

Но все пак търговецът ме прекара, Минерва; оказа се, че Лита не може да готви.

Пътят от Благословена до Валхала е дълъг и труден и затова капитан Шефилд се радваше, че си има компания.

През първата нощ на пътуването се случи нещо непредвидено, предизвикано от недоразумението, започнало предишната нощ долу на планетата. На кораба имаше каюта и още две кабини. Тъй като капитанът обикновено пътуваше сам, той използваше двете кабини за съхранение на по-дребния багаж и те не бяха подготвени за пътници. Така че първата нощ, когато бяха още на планетата, капитанът настани освободената от робство жена в своята каюта, докато брат й и самият капитан нощуваха върху две кушетки в каюткомпанията.

На следващия ден капитан Шефилд отключи кабините, свърза ги с електроинсталацията, накара младите хора да ги изчистят и да пренесат вещите в техническия отсек, докато освободи място за тях в трюма. После им нареди да се нанесат в стаите и забрави за тях, зает с подреждането на багажа, с управлението на компютъра, пилотиращ кораба, и със самото излитане и напускането на системата. Беше чак късна вечер, когато корабът влезе в нула-пространството и капитанът най-после можеше да си отдъхне.

Той тръгна към каютата си, като се чудеше дали първо да вземе душ, или да похапне, или да не прави нито едното, нито другото.

Естрелита лежеше в леглото му — абсолютно будна — и го чакаше.

— Лита, какво правиш тук? — попита той.

И тя му обясни на откровен робски жаргон какво прави в леглото му: чака го, тъй като тя знаела какво се е очаквало от нея, когато милорд Шефилд е предложил да ги вземе със себе си, и е обсъдила проблема с брат си, който я е посъветвал да постъпи точно така.

Тя добави, че не се страхува ни най-малко; тя е готова и изпълнена с желание.

На първата част от твърдението Аарон Шефилд можеше да повярва; втората част очевидно беше плитка лъжа. Той беше виждал изплашени девственици и по-рано — не често, но му се беше случвало.

Игнорира думите й и каза:

— Марш от леглото ми, нагло момиче, веднага се връщай в стаята си!

Освободената робиня в първия момент се изплаши и не повярва, после се нацупи и обиди, а накрая се разрева. Неотдавнашният страх пред неизвестността бе прогонен от още по-неприятна емоция: крехкото й его беше унизено от отказа на капитана да се ползва от услугите, които тя смяташе, че е длъжна да окаже, и които бе сигурна, че капитанът желае. Тя плачеше и бършеше сълзите си с възглавницата.

Женските сълзи винаги предизвикваха силен еротичен ефект върху капитан Шефилд; той реагира моментално: хвана я за краката, измъкна я от завивките, избута я от каютата си, напъха я в собствената й кабина и я заключи. После се върна в каютата си, взе сънотворно и заспа.

Минерва, Лита беше съвсем нормална жена. След като я научих да се мие, тя стана доста привлекателна: хубава фигура, приятно лице и маниери, здрави зъби, свеж дъх. Но да спя с нея беше против всякакви обичаи. Целият „ерос“ е обичай, скъпа: в сношението няма нито нещо морално, нито нещо аморално. „Еросът“ просто е начин хората да съхраняват своята същност и индивидуалност, различията си — и същевременно да бъдат заедно и да се наслаждават на това. Той е механизъм, оформил се в резултат на дълга еволюция, и неговата репродуктивна функция е най-сложният аспект на крайно нееднозначната и доста сложна роля, която той играе за съхранението на човешката раса.

Но всеки полов акт е морален или аморален по същите морални закони, с които се оценява всяка човешка постъпка; всички други правила относно секса са просто обичаи — преходни, само с локално значение. Тези обичаи са повече, отколкото бълхите на някое куче, общото между всички тях е, че те са „установени от Бог“. Спомням си едно общество, където сношението насаме беше неприлично и незаконно, докато пред публика бе нещо обикновено. Самият аз съм израснал в общество, където всичко беше на обратно, но също „установено от Бог“. Не знам кой от двата примера е по-труден за спазване, но ми се иска Бог да престане да си променя мнението, тъй като не е безопасно да бъдат игнорирани подобни обичаи; аз самият здраво съм загазвал няколко пъти по тези причини.

Отказах на Лита не от морални съображения, а заради своите собствени сексуални обичаи, изработени чрез много опити, грешки и синини през вековете. Никога не спя с жена, която зависи от мен, освен ако не съм женен за нея или не възнамерявам да се оженя. Това морално правило може да бъде променено в зависимост от обстоятелствата, но не важи за жени, които не зависят от мен — там случаят е друг. Правилото е мярка за безопасност и е приложимо за много места и времена и за широк спектър от обичаи, защото за разлика от онази дама от Бостън, за която ти разказвах, много жени разглеждат половия акт като формално предложение за женитба.

Аз позволих стечението на обстоятелствата да направят Лита за известно време зависима от мен, но нямах намерение да влошавам нещата още повече с предложение за женитба, това не биваше да се допуска. Минерва, дълго живеещите не бива да се женят за ефимерни, това не е добре нито за ефимерните, нито за дълго живеещите.

Въпреки това, ако си прибрал бездомна котка и я нахраниш, нямаш право да я изхвърляш обратно навън. Самоуважението ти не би трябвало да го позволи. Благополучието на тази котка става важно за теб, макар и раздялата с нея да не ти струва нищо. След като бях купил тези деца, аз не можех да се разделя с тях с едно махване на ръката. Трябваше да се погрижа за бъдещето им — защото самите те не можеха да го направят. Те бяха бездомни котета.

На следващата „сутрин“ (по корабното разписание) капитан Шефилд стана, отключи стаята на освободената робиня и откри, че тя още спи. Събуди я, нареди й да стане, бързо да се измие и да приготви закуска за трима. После отиде да събуди и брат й, но след като завари каютата му празна, го намери в кухнята.

— Добро утро, Джо.

Освободеният роб подскочи.

— О! Добро утро, господарю! — Младежът се поклони.

— Джо, правилният отговор е: „Добро утро, капитане.“ Всъщност това е едно и също, защото аз наистина съм господар на кораба и на всичко, което е в него. Но когато напуснеш кораба ми на Валхала, няма да имаш никакъв господар. Абсолютно никакъв, както ти обясних вчера. Дотогава ми викай „капитане“.

— Да… капитане. — Младият човек се поклони повторно.

— Недей да ми се превиваш! Когато говориш с мен, ще стоиш изправен, уверен и горд и ще ме гледаш в очите! И правилният отговор е: „Тъй вярно, капитане!“ Какво правиш тук?

— Ъъ… не знам… капитане.

— Така и предполагах. Това кафе няма да могат да го изпият и дузина души.

Шефилд избута с лакът Джо настрани, раздели кафето в девет чаши и си отбеляза наум, че трябва да научи момичето да им поднася кафе по време на работа.

Лита се появи, когато капитанът беше седнал с първата си чаша кафе. Очите й бяха почервенели и с кръгове около себе си — вероятно си беше поплакала и тази сутрин. Шефилд не направи друг коментар освен обичайния сутрешен поздрав и я остави сама да се обслужи — предишната сутрин тя бе видяла как той действа в кухнята.

Скоро му се наложи с тъга да си спомни за вчерашните обяд и вечеря, когато самият той бе правил сандвичите. Но не каза нищо — само им нареди да седнат и да се хранят с него, а да не му висят на главата. Закуската се състоеше главно от кафе, размразен корабен хляб и консервирано масло. От това, което трябваше да бъде яйца от акра с гъби, се бе получила някаква невъзможна за ядене каша, момичето бе успяло да похаби даже сока от райфрути. За това се изискваше особен талант — сокът се приготвяше с една част концентрат и осем части студена вода, което си бе написано върху етикета.

— Лита, умееш ли да четеш?

— Не, господарю.

— Викай ми „капитане“! А ти, Джо?

— Не, капитане.

— А аритметиката? Числата?

— О, да, капитане. Знам ги числата. Две и две е четири, две и три е пет, а три и пет — девет…

— Не девет, а седем, Джо… — поправи го сестра му.

— Достатъчно — рече Шефилд. — Виждам, че ще ни се намери работа. — Замисли се, докато си мърмореше нещо под носа. Накрая добави на висок глас: — Когато приключите със закуската, се заемете с личните си работи, после подредете каютите си — да личи, че сте на космически кораб, ще направя проверка. Оправете и моето легло, но не пипайте нищо друго, особено нещата върху бюрото. После се изкъпете. Да, точно това казах: изкъпете се. На борда на кораба всеки се къпе поне веднъж дневно, може и по-често, ако искате. Чиста вода — колкото искате, тя се върти в затворен цикъл, а в края на пътуването ще имаме няколко хиляди литра повече, отколкото в началото. Не питайте защо, просто повярвайте на думите ми. Ще ви обясня по-късно. („Поне няколко месеца по-късно. Какво ли ще разберат сега, щом не могат да съберат пет с три!“) Когато завършите, да речем след час и половина… Джо, ти умееш ли да си служиш с часовника?

Джо погледна старомодния часовник, окачен на стената.

— Не знам, капитане. На този има прекалено много числа.

— О, да, разбира се, на Благословена има друга система за измерване на времето. Опитайте да се върнете, когато малката стрелка сочи точно наляво, а голямата — право нагоре. Този път няма да е страшно, ако закъснеете — важното е да се свърши цялата работа. Особено да се изкъпете. Джо, измий си главата с шампоан. Лита, наведи се, скъпа, искам да помириша косите ти. Да, и ти се измий с шампоан.

(„Къде ли са мрежите за коси? Като изключа псевдогравитацията, в условията на безтегловност ще им трябват мрежи за косите или ще се наложи да се подстрижат. За Джо това няма да е страшно, но дългите черни коси на сестра му са главното й достойнство — биха могли да й помогнат да си намери мъж на Валхала. Ако няма мрежи — всъщност едва ли ще има, защото аз самият се подстригвам късо — ще се наложи момичето да си сплита косата и да я завързва с нещо. Или все пак да хабя енергия, за да поддържам една осма през целия път? Хората, които не са привикнали към безтегловността, я понасят зле и дори могат да се наранят. Но засега няма за какво да се безпокоя“)

— Въведете порядък в каютите си, погрижете се за хигиената си и се връщайте. По-живо!

Той състави списък:

Но основният въпрос беше как да се излекува описването им, техните „души“. Техните личности…

Възможно ли е да се вземат за отглеждане домашни животни и от тях да се направят хора — инициативни, способни, всестранно образовани, подготвени за конкуренцията в едно свободно общество? Още повече желаещи да се състезават, без да се страхуват от съревнованието?

Едва сега той разбра какви проблеми са му се изтърсили на главата заедно с „бездомните котета“. Дали нямаше да се наложи да ги отглежда още петдесет или шейсет години, докато не умрат от старост?

Страшно отдавна, когато все още беше момче, Уди Смит намери полуживо малко лисиче в гората — майка му или го беше изгубила, или бе мъртва. Той взе зверчето у дома, кърмеше го от бутилка и цяла зима го държа вкъщи. Когато дойде пролетта, го върна на мястото, където го бе намерил, остави клетката и отвори вратичката.

Върна се след няколко дни, за да си прибере клетката.

Откри създанието — треперещо и полумъртво от глад и жажда, но все още вътре в клетката въпреки отворената вратичка. Уди го взе вкъщи, отново го нахрани и напои, построи му кошарка и никога вече не се опита да го пусне на свобода. Както казваше дядо му, „горкото създанийце никога не е имало шанс да научи какво е да си лисица“.

Възможно ли бе той да помогне на тези уплашени и невежи животинчета да научат какво е да си човек?

Върнаха се в каюткомпанията, когато „малката стрелка сочеше точно наляво, а голямата — точно нагоре“ — за целта трябваше да почакат малко пред вратата, но капитан Шефилд се направи, че не е забелязал.

Когато влязоха през вратата, той погледна часовника и каза:

— Точно навреме; браво! Виждам, че сте използвали шампоан, напомнете ми само да ви намеря гребени.

(„Какви други тоалетни принадлежности ще им трябват? Ще се наложи ли да ги уча как да ги използват? И… по дяволите! — има ли нещо на кораба, в случай че започне менструацията на момичето? Какво може да бъде използвано за целта? Добре, ако имам късмет, решаването на този проблем може да се отложи с няколко дни. Няма смисъл да я питам, тя не умее да брои. Проклятие, корабът не е приспособен за пътници!“)

— Седни. Не, почакай за момент. Ела тук, скъпа! — Капитанът забеляза, че дрехата върху девойката подозрително прилепваше към тялото й — очевидно бе мокра. — Роклята върху тебе ли беше, когато се къпеше?

— Не, гос… Не, капитане; изпрах я.

— Виждам — Той си спомни, че за пъстротата на шарките бяха допринесли кафето и други продукти, докато момичето се бе опитало да приготви закуската. — Съблечи я и я окачи някъде — не е необходимо да се суши върху теб.

Тя бавно започна да се съблича. Брадичката й потрепери; капитанът си спомни как се беше любувала на себе си тя пред огледалото при купуването на дрехата.

— Почакай за момент, Лита. Джо, сваляй панталоните. И сандалите.

Момъкът се подчини моментално.

— Благодаря ти, Джо. И не обувай панталоните пак, преди да ги изпереш; в момента те са мръсни, нищо че не им личи. И изобщо недей да ги носиш, ако не се налага. Седни. Лита, на теб имаше ли още нещо, когато ти купих роклята.

— Не… капитане.

— А на мен има ли нещо сега?

— Не, капитане.

— Има си определени моменти и места, в които се носят дрехи, има други моменти и места, в които е глупаво да си облечен. Ако бяхме на пътнически кораб, всичките щяхме да носим дрехи и аз щях да съм облечен в красива униформа. Но корабът не е пътнически и тук няма никого, освен аз, ти и брат ти. Виждаш ли онзи инструмент там? Той регулира температурата — поддържа 27 градуса по Целзий — и влажността — четирийсет процента; май тези цифри не ви говорят нищо… От време на време настъпват малки изменения — за да ни стимулират. И на мен ми е приятно да ходя разсъблечен. Следобед температурата се понижава, за да можем да се занимаваме с физически упражнения, тъй като малката подвижност е бич за корабния живот.

Ако този цикъл не ви устройва, можем да намерим някакъв компромис. Но първоначално ще опитаме по моя начин. А сега за мокрия парцал, който се е залепил за бедрата ти… Ако си глупачка — суши я, както си е върху теб, и търпи неудобството. А ако си умна — окачи я някъде и позволи да се изсуши, без да се мачка. Това е предложение, а не заповед; ако искаш, си я носи постоянно. Но не сядай с нея, докато не изсъхне — ще намокриш възглавничките за седене. Умееш ли да шиеш?

— Да, капитане. Ъ-ъ… малко.

— Ще видим какво ще успея да изровя. Носиш единствената женска дреха на кораба и ако държиш да ходиш облечена, ще трябва да си направиш още някоя за месеците път, които ни предстоят. Ще ти трябва и нещо за Валхала: там не е толкова топло, колкото на Благословена. На тази планета жените носят панталони и къси палта, а мъжете — панталони и дълги палта. И всички са с ботуши. Аз имам три комплекта екипировка от Лендфол. Може би ще успеем да направим нещо с тях, за да изкарате; докато успея да ви отведа на шивач. Ботуши… в моите ще се чувствате като петел в чорапи… Добре, ще измислим нещо за краката ви, за да можете да се доберете до обущаря.

Но сега няма да се притесняваме за тези неща. Присъединявай се към конференцията… Ако искаш, си стой права и мокра, ако искаш, сядай и се разположи удобно.

Естрелита прехапа устни и реши да предпочете удобството.

Минерва, тези млади хора бяха по-умни, отколкото очаквах. Те започнаха да учат, защото аз ги бях накарал. Но щом веднъж вкусиха от магията на печатното слово, се хванаха на въдицата. Учеха се да четат със същото настървение, с което гъската пасе трева, и не искаха да се занимават с нищо друго. Особено ги заплени прозата. Аз имах прекрасна библиотека, главно от микрофилми — хиляди на брой, но имах и няколко дузини луксозно подвързани книги, истински антики, с които се бях сдобил на Лендфол — там се говори на английски, а галакта се използва само при търговските сделки. Пазиш ли в базата си данни книгите за Оз, Минерва?

Естествено, че ги пазиш. Когато помагах при съставянето на плана за Голямата библиотека, включих в него и любимите си приказки. Държах Лита и Джо да се занимават със сериозна литература, но им разрешавах да четат и приказки: Киплинг и Стивънсън, книгите за Оз, Алиса в страната на чудесата, Малките диваци и така нататък. Ограничен избор: книгите от моето детство, три века преди Диаспората. От друга страна, всички човешки култури в Галактиката произлизат от тях.

Опитах се да се убедя, че разбират каква е разликата между измислицата и историята. Сложна работа, още повече че изобщо не съм сигурен в съществуването на подобна разлика. После се наложи да им обяснявам, че приказката е още по-далеч от истината, отколкото измислицата.

Страшно трудно е да се обясни подобно нещо на неопитен ум, Минерва. Какво е магията? Ти си в много по-голяма степен вълшебница, отколкото тези в приказките, но дължиш съществуването си не на магията, а на науката. А децата изобщо нямаха идея какво е това наука. Не съм сигурен, че схващаха разликата, дори когато им я обяснявах. В моите странствания неведнъж съм се сблъсквал с чудеса — с неща, които просто не могат да бъдат обяснени.

Накрая се наложи да обявя ех catedra49, че някои истории са писани само за забавление и в тях няма никаква истина — Пътешествията на Гъливер е нещо съвсем различно от Приключенията на Марко Поло, а Робинзон Крузо се намира някъде по средата между двете; и че в случай на съмнение трябва да ме питат.

Те ме питаха понякога и винаги приемаха мнението ми, без да спорят. Но аз усещах, че невинаги ми вярват. Това ме радваше: значи децата започваха да мислят самостоятелно, макар и невинаги да бяха прави. Лита изслушваше думите ми за страната Оз просто от учтивост. Тя вярваше в съществуването на Изумрудения град с цялото си сърце и ако зависеше от нея, щяхме да отидем там вместо на Валхала. Е, честно казано, и аз бих искал да можехме да отидем там.

Най-важното е, че се запалиха по учението.

Не се колебаех да използвам художествена литература при обучението им. С нейна помощ човек по-бързо се научава да усеща чуждите за него страни на човешкото поведение. Тя изостава само на крачка от опита от истинското преживяване — а аз имах само няколко месеца, за да превърна тези уплашени и невежи животинчета в хора. Можех да им предложа книги по психология, социология и сравнителна психология — имах доста такива; но Джо и Лита не можеха да си представят прочетеното в образи. Така че си спомних за учителите, обяснявали идеите с помощта на притчи.

Двамата използваха за четене всеки час, който им отпуснех за целта; струпваха се като кученца около екрана на машината за четене и се заяждаха помежду си относно бързината, с която да се прелистват страниците. Всъщност обикновено Лита се заяждаше с Джо — тя четеше по-бързо. Обаче и двамата се превръщаха пред очите ми от неграмотници в опитни читатели. Не им давах да гледат филми — исках да четат.

Но не биваше да им позволявам да прекарват цялото време в четене; те трябваше да учат и други неща. Не само за да могат да си намерят препитание по-късно; по-важно беше да придобият онази агресивна самоувереност, без която не можеш да станеш свободен човек и която абсолютно отсъстваше у двамата, когато се заех с тях. По дяволите, изобщо не бях сигурен дали притежават необходимия потенциал; можеше да се е изгубил по време на поколенията робство. Но ако имаше някакво пламъче у тях, аз трябваше да го намеря и да го накарам да се разгори — иначе никога не бих могъл да ги пусна на свобода.

И така, аз ги карах да мислят самостоятелно, доколкото е възможно, като прилагах умерена грубост и поощрявах всяка проява на възмущение — мълчаливо, за себе си — като триумфално доказателство за прогрес.

Започнах да уча Джо да се бие — само с юмруци; не исках някой от нас да бъде убит. Преоборудвах една от каютите на кораба във фитнес зала; уредите можеха да се използват и в условията на гравитация, и при безтегловност. Там прекарвахме през часовете с по-ниска температура. Карах Джо да се труди до предела на възможностите му. Желателно беше и Лита да присъства, но само за упражнения, въпреки че тайно се надявах присъствието й да амбицира брат й.

Джо се нуждаеше от стимулиране — беше му ужасно трудно да разбере, че няма нищо лошо в това да ме удари или ритне, че точно това се иска от него и че няма да се разсърдя, ако той успее, но ще съм страшно ядосан, ако не се постарае както трябва.

Отне ми известно време да го накарам да прави каквото искам. Отначало не смееше да ме напада, колкото и да се откривах. Когато започнах да го обиждам и да го дразня, продължаваше да се колебае и аз успявах да се приближа и да го халосам.

Но веднъж се вбеси и така замахна, че едвам успях да отскоча. След обяда го възнаградих: разреших му да чете истинска книга — хартиена, с подвързия. Наредих му да си сложи хирургически ръкавици и го предупредих, че здравата ще го наложа, ако изцапа или измачка дори една страница. Не позволих на Лита да докосне книгата — това беше негова награда. Тя се нацупи и даже не искаше да използва машината за четене — докато той не я помоли да й чете на глас.

Тогава аз обявих, че тя може да чете заедно с него, стига да не се докосва до страниците. Тя се сгуши до него, опря главата си до неговата, отново щастлива, и скоро започна да приканва брат си да обръща по-бързо страниците.

На следващия ден ме попита не може ли и тя да се научи да се бие?

Без съмнение самостоятелните упражнения бяха отегчителни за нея. Аз също винаги съм ги намирал за досадни, но не съм се отказвал от тях, защото човек никога не знае какви опасности ще му донесе кацането на следващата планета. Минерва, никога не съм смятал, че е необходимо жените да се учат да се бият: да се защитават жените и децата е мъжка работа. И все пак жените е добре да могат да се бият — някой път може да им потрябва.

И така, аз се съгласих, но се наложи да променим правилата. Джо и аз се придържахме към правилата на уличния бой — тоест нямахме никакви правила, като се изключи, че аз не му нанасях тежки поражения и не му позволявах да направи повече, освен да ме насини. Но не му казвах това — ако успееше, той беше свободен да извади едното ми око и да го изяде. Просто знаех, че няма да може да го направи.

Но структурата на жените е съвсем различна от тази на мъжете. И аз не можех да позволя на Лита да тренира заедно с нас, докато не я снабдих с протектор, който да защитава гърдите й — тя беше доста надарена в тази област и ние, без да искаме, бихме могли да я нараним. После аз казах на Джо на четири очи, че синините са допустими, но ако й строши някоя кост, после аз ще строша някоя негова — просто за да се поупражнявам.

Но аз не наложих никакви ограничения на сестра му. И напразно — тя се оказа два пъти по-агресивна от него. Беше неопитна, но бърза и бе наясно за какво става въпрос.

На следващия ден пристъпихме към тренировки с нея — тя с протектор на гърдите, а ние с брат й — на слабините. И още същата вечер Лита чете истинска книга.

Оказа се, че Джо притежава таланта на готвач, и аз поощрявах този негов интерес, доколкото позволяваха запасите на кораба. Мъж, който може да готви, няма да остане гладен, където и да се намира. И всеки, независимо дали е мъж, или жена, трябва да умее да готви, да поддържа къщата си и да се грижи за децата си. Лита не притежаваше същата дарба, но след като въведох системата на поощренията, открих, че й се отдава математиката. Това беше обнадеждаващо: човек, способен да чете, пише и смята, може да научи всичко, каквото пожелае. И аз й наредих да се занимава със счетоводство — от книгите, без да й помагам. А на Джо казах да се научи да използва всичките уреди на кораба — те не бяха много, главно техническо оборудване. Разбира се, контролирах го строго — не исках той да остане без пръсти, нито пък аз да изгубя някой от инструментите.

Бях изпълнен с надежди. Обаче тогава ситуацията се промени…

(Пропуснати са около 3100 думи.)

… По-лесно е да се каже, че аз проявих глупост. А дотогава бях отглеждал само добри деца. В качеството си на корабен хирург (наред с другите ми длъжности) през първите дни след отпътуването ни ги подложих на най-задълбочените изследвания, които оборудването ми позволяваше — а то беше най-модерното за времето си. Не се бях занимавал с медицина след напускането на Ормузд, но поддържах лазарета си чист и готов за работа, а и винаги, когато кацнех на някоя цивилизована планета, си купувах ленти с последните новини и ги изучавах по време на дългите скокове. Бях добър лекар, Минерва.

Децата бяха напълно здрави — както си и изглеждаха. Само момчето имаше два кариеса. Установих, че търговецът не е излъгал по отношение на момичето — virgo intacta, девствена ципа — недокосната, установих това с най-фините си инструменти. Лита нито се оплака, нито се напрегна, нито се поинтересува какво търся там. Направих си извода, че те редовно са били преглеждани и им е оказвано медицинско обслужване, обикновено недостъпно за робите на Благословена.

Тя имаше трийсет и два зъба в идеално състояние, но не можа да ми каже кога са поникнали мъдреците й, съобщи само, че е било „неотдавна“. Той беше с двайсет и осем зъба и мястото на челюстите му за последните четири беше толкова малко, че вече предвиждах неприятности. Но рентгеновите снимки показаха, че не се очакват никакви мъдреци.

Изчистих и пломбирах зъбите му и му напомних, че на Валхала трябва да махне пломбите и да регенерира зъбите, както и да се ваксинира срещу бъдещи проблеми. Стоматологията бе добре развита на Валхала, там можеха да му предложат по-добро обслужване от моето.

Лита не можеше да ми каже кога е имала менструация за последен път. Тя обсъди въпроса с Джо; той се опита да преброи с пръсти колко дни са изминали от напускането на родната им планета, тъй като и двамата се съгласиха, че събитието, за което питах, е станало преди излитането. Наредих й да ме уведоми следващия път, както и по-следващия, защото исках да определя цикъла й. Дадох й пакет пелени, които не знаех как са се озовали в склада на кораба — трябва да са си стояли там поне двайсет години.

Тя ми се оплака, че не може да отвори пакета, и аз опитах да й помогна; никой от нас не знаеше как става това. Момичето беше възхитено от малките еластични гащички, включени в комплекта, и често ги носеше, за да се „преоблича“, въпреки че нямаше нужда от това. Тя беше луда по дрехите; като робиня никога не бе имала възможност да угажда на суетността си. Казах й, че няма проблем да ги носи, стига да не забравя да ги пере всеки път след обличане. Отделях особено внимание на хигиената: проверявах ушите им, гонех ги от масата, за да си измият мръсотията под ноктите, и прочие. Възпитанието, което бяха получили, не беше повече, отколкото притежава една свиня. Обаче на момичето не беше необходимо да му се казва нещо два пъти, тя се грижеше и Джо да отговаря на моите изисквания. Установих, че съм станал по-взискателен и към себе си — не можех да седна с мръсни нокти на масата или да пропусна да се изкъпя, защото ми се спи; бях въвел определени порядки и трябваше да се съобразявам с тях.

Лита се оправяше с шиенето не по-добре, отколкото с готвенето, но тя все пак се научи да шие, защото обичаше хубавите дрехи. Изрових сред стоката, приготвена за продажба, ярко оцветена дреха и й разреших да се забавлява с нея; приложих принципа на хляба и камшика: можеше да я облича само като награда за добро държание. По този начин я отучих да се заяжда с брат си или поне да не прекалява.

Този подход обаче не сработи при Джо: той изобщо не се интересуваше от дрехите. С него наблегнахме на тренировките. Не се налагаше да го подканвам — с момчето нямах проблемите, които имах с момичето.

Една вечер, след като бяха преминали три или четири нейни цикъла, аз, разлиствайки календара, установих, че този път тя нищо не ми е казала. Реших, че вероятно е забравила. Минерва, аз никога не влизах в техните каюти, без да почукам; животът на кораба изисква човек да има известно уединение, което и бездруго е недостатъчно.

Вратата на каютата на Лита беше отворена, вътре нямаше никой. Почуках на вратата на Джо и след като не получих отговор, отидох да търся момичето в каюткомпанията, в кухнята, дори в малката ни гимнастическа зала. После реших, че тя вероятно се къпе и е по-добре да поговоря с нея на следващата сутрин.

Когато по пътя към каютата си преминавах покрай стаята на Джо, вратата й се отвори; Лита излезе и затвори след себе си. Аз казах: „О, ето те и теб! — или нещо подобно. — Мислех, че Джо спи.“

„Току-що легна да спи — отвърна Лита. — Трябва ли ви за нещо, капитане? Да го събудя ли?“

„Не, аз търсех теб — казах, — но преди пет или десет минути почуках на вратата на каютата му и никой не отговори.“

Тя беше доста разстроена, че не е чула почукването ми.

„Съжалявам, капитане. Предполагам, че сме били твърде заети и затова не сме ви чули“ — изрече тя и ми обясни именно с какво са били заети.

Аз имах известни подозрения, тъй като цикълът й закъсняваше вече със седмица, а преди това бе вървял като по часовник.

„Всичко е ясно — отвърнах. — Радвам се, че не съм ви обезпокоил с почукването си.“

„Ние винаги внимаваме да не обезпокоим вас, капитане — изрече тя абсолютно сериозно. — Вечер ви чакаме да се приберете в каютата си. А понякога го правим по време на следобедната почивка.“

„Господи, скъпа — казах, — няма нужда да сте чак толкова внимателни. Вършете си работата, не закъснявайте за учебните занятия, през свободното си време правете каквото искате. Звездолетът «Либи» не е каторжнически кораб; искам да сте щастливи тук, деца. Кога ще си набиеш в глупавата глава, че вече не си робиня?“

Тя определено не можеше да проумее това нещо, Минерва, тъй като продължаваше да твърди, че не ме е чула, иначе веднага би скочила.

„Не ставай глупава, Лита — отвърнах. — Ще поговорим утре.“

Но тя настояваше, че не иска да спи и че е готова да направи всичко, каквото поискам. Даже се нервирах. Минерва, една от особеностите на „ероса“ е, че жената никога няма толкова голямо желание, колкото, след като веднъж вече се е любила, а възпитанието на Лита не й забраняваше абсолютно нищо. Още по-лошо беше, че аз погледнах на нея като на жена — за пръв път, откакто двамата се бяха озовали на борда на кораба. Тя стоеше близо до мен в тесния коридор, държеше в ръка една от тези странни дрехи, които толкова обичаше да шие, от нея още лъхаше на приятното преживяване. Почувствах изкушение — и бях сигурен, че тя ще откликне и ще е щастлива да го направим. Освен това предполагах, че вече е бременна, така че нямаше за какво да се безпокоя. Но аз бях положил толкова усилия да се превърна от робовладелец в баща за тези ефимерни — суров, но любящ баща. Ако бях преспал с нея, щях да загубя това постижение и да добавя нова променлива в и без това сложния проблем. Така че се взех в ръце.

— Много добре, Лита — каза капитан Шефилд. — Да отидем в моята каюта.

Той пое нататък, тя го последва. Когато влязоха, той й предложи да седне. Тя се поколеба, после положи дрехата си на пода и се настани върху нея. Хареса му нейната замисленост — значи процесът на превръщането от животно в човек беше в ход. Отбеляза си го, без да коментира.

— Лита, цикълът ти трябваше да започне преди седмица, нали?

— Така ли, капитане? — Тя изглеждаше озадачена, но не и обезпокоена.

Шефилд се зачуди дали не се е объркал. След като й бе показал как да отваря пакета, той й бе поверил целия наличен запас и й бе напомнил да е икономична, за да не се налага да приспособяват нещо самоделно — до Валхала имаше още месеци път. После забрави за този разговор и си припомняше за него само когато тя му докладваше за циклите си и той отбелязваше датите в календара върху бюрото си. Дали не бе забравил да впише данните последния път? Миналата седмица беше прекарал три дни в каютата си, оставяйки младите на спокойствие, дори храната му я сервираха там — така правеше винаги, когато искаше да се концентрира. В такива периоди той ядеше малко, не спеше изобщо и не забелязваше нищо, което не е свързано с предмета на размишленията му. Да, възможно беше да е забравил.

— Нима не знаеш, Лита? Ти трябваше да ми съобщиш веднага, щом започне…

— О, не, капитане! — Очите й се ококориха от огорчение. — Вие ми наредихте да ви казвам… и аз ви казвах — всеки път, наистина!

По-нататъшните разпити показаха, че, първо: независимо от успехите си в аритметиката, тя не знаеше кога трябва да очаква следващия си цикъл; и второ: той трябваше да се е състоял не миналата седмица, а много по-рано.

Време беше да й каже каква е работата…

— Лита, скъпа, мисля, че ще имаш бебе.

Тя отвори уста, очите й отново се опулиха.

— О, чудесно! — рече тя и добави: — Мога ли да изтичам да кажа на Джози? Може ли, моля ви! Веднага се връщам!

— Чакай малко! По-полека. Казах само, че така предполагам. Не губи надежда, но и не безпокой Джо, докато не станем сигурни. На много момичета цикълът закъснява и повече от седмица, но нищо не се случва. („Обаче ми е приятно да чуя, че искаш дете, тъй като явно си използвала всеки удобен случай“) Утре ще те изследвам и ще открия каква е истината. („Има ли на кораба нещо за определяне на бременност? По дяволите, ако се наложи да й се прави аборт, трябва да се действа възможно най-бързо, докато не е станало сложно. Че после… не, няма такова нещо като таблетки «Понеделник сутрин» на кораба, нито пък по-малко модерни медикаменти. Уди, тъпанар такъв, никога не излитай в космоса без необходимата екипировка“) А дотогава — не се вълнувай. („Разбира се, жените винаги се вълнуват в такива случаи“) Лита направо ликуваше:

— Толкова усилия положихме! Пробвахме всичко от Кама Сутра и много други неща. Бях на мнение, че трябва да ви помолим да погледате — дали вършим нещата както трябва, но Джо беше сигурен, че всичко е правилно.

— Мисля, че Джо не е сгрешил — Шефилд стана и наля по чаша вино за двамата, като в нейната сипа толкова, че тя да заспи по-бързо и да забрави за разговора; той искаше първо да си създаде ясна представа на нещата. — Заповядай.

Лита погледна чашата със съмнение.

— Ще стана глупава. Знам, веднъж съм опитвала такова нещо.

— Това не е оня газиран киселаж, дето го продават на Благословена, а е вино; нося го от Лендфол. Млъкни и го изпий. За здравето на твоето бебе, ако има такова, или, в противен случай, за успех следващия път.

(„А какво да предприема относно този «следващ път», ако опасенията ми се окажат основателни? Не бива да допускам да се роди увредено дете! И здраво ще отгледат трудно, докато се учат да стоят на собствените си крака. Дали да не отложим всичко до кацането на Валхала и да я науча да използва предпазни средства? А дотогава какво? Да ги изолирам един от друг? Как?“)

— Разкажи ми как се случи това, скъпа. Когато попадна тук, ти беше девственица.

— О, да, разбира се. Винаги ме заключваха в този кош за девственици. С изключение на тези дни, в които ме заключваха и брат ми трябваше да спи в бараките. Сещате се. Когато ми течеше кръв. — Тя въздъхна дълбоко и се усмихна. — Сега ни е много по-добре. Джози и аз се опитвахме дълго време да се справим с този ужасен метален кош. Но не успяхме. Той се нараняваше при опитите си, понякога и мен ме болеше. Накрая ние се отказахме и продължихме да се забавляваме по начините, по които винаги сме го правили. Брат ми казваше, че трябва да съм търпелива — това не можеше да продължава вечно. Ние знаехме, че ще бъдем продадени заедно — като двойка за размножаване. — Естрелита сияеше. — Такива трябваше да бъдем, такива и станахме, за което ви благодарим, капитане.

(„Не, няма да е лесно да ги разделя един от друг“)

— Лита, а размишлявала ли си върху възможността да имаш дете от някой друг, не от Джо?

(„Нека само да каже, в края на краищата. Няма да е трудно да й се намери съпруг. Тя наистина е доста привлекателна. В нея се усеща Майката Земя“)

Лита беше озадачена:

— Не, разбира се! Ние знаехме кои сме, отдавна, още от детската си възраст. Майка ни го каза, потвърди го и жрецът. Винаги сме спали заедно с брат ми, през целия ни живот. За какво ми е някой друг?

— Но ти искаше да спиш и с мен. Или поне така каза.

— О! Това е друго — ваше право е. Но вие не ме пожелахте — укорително добави тя.

— Не е точно така, Лита. Имах си причини — сега няма да се спирам на тях — да не го правя, без значение дали те искам, или не. Пък и ти каза, че в действителност искаш само Джо.

— Да… наистина. Но аз бях толкова разочарована. Наложи се да кажа на брат си, че не ме искате… причинихте ми болка. Но Джо ми каза да бъда търпелива. Преди да ме обладае, изчакахме три дни. За всеки случай — да не размислите.

(„Заядлива във вертикално положение и покорна в хоризонтално — помисли си Шефилд. — Не е рядко срещано при жените“)

Той установи, че Лита гледа към него със сериозен интерес.

— Искате ли ме сега, капитане? Джо ми каза, през същата нощ, в която реши да направи крачката напред, че това си е ваше право и винаги ще си остане такова. Така е.

(„Кълна се в медните топки на Велзевул! Единственият начин да се избавиш от жена, която те желае, е да отлетиш нанякъде в космоса“)

— Скъпа, аз съм уморен, а и ти почти заспиваш.

Тя сподави прозявката си.

— Не съм чак толкова уморена. Капитане, в първата нощ, когато ви се предложих, малко ме беше страх. Но сега не е така. Искам да го направим. Ако и вие ме желаете.

— Много си мила, но аз съм страшно уморен. („Защо ли такава доза не подейства?“) — Той смени темата: — Не са ли тези тесни легла твърде неудобни за двама?

Тя се прозина отново и се изхили:

— Аха. Веднъж с брат ми едва не се изтърсихме. Оттогава използваме пода.

— Пода? Но Лита, това е ужасно. Трябва да измислим нещо…

(„Дали да не преместя децата тук? На борда няма друго легло с подходящи размери… Меденият месец изисква подходящо работно място… тя обича момчето и трябва да получи своето удоволствие, независимо от обстоятелствата.“)

Още преди векове Шефилд беше достигнал до следния извод: най-тъжното обстоятелство в съдбата на ефимерните е, че в техния кратък живот рядко им остава достатъчно време за любов.

— О, на пода не е толкова лошо, капитане. Ние сме спали на пода през целия си живот.

Тя пак се прозина, вече неспособна да се бори със сънливостта.

— Добре… утре ще измислим нещо.

(„Не, каютата ми не е подходяща: тук е и бюрото ми, и документите, и архивът. Децата ще ми пречат, аз на тях — също. Дали да не опитам с Джо да сглобим една спалня от двете кушетки? Вероятно ще можем, само дето тя ще заеме цяла каюта. Няма значение — стената, която разделя каютите им, не е част от конструкцията на кораба; ще изрежем врата — и ще се получи апартамент. Сватбен апартамент. Подходящ за меден месец. Да!“)

Той добави:

— Отивай в леглото си, докато не си заспала на пода. Всичко ще е наред, скъпа! („По дяволите, вече виждам колко хубав ще стане!“) От следващата нощ нататък ще спите с Джо в едно широко легло!

— Наистина ли? О, това ще е… — тя широко се прозина — очарователно!

Наложи се да я придържа по пътя към каютата й; тя заспа веднага, щом се докосна до завивките си. Шефилд я погледа известно време и каза нежно:

— Горкото малко котенце.

Наведе се да я целуне и се върна в каютата си.

Там той измъкна всичките документи, които роботърговецът му бе предоставил като доказателство за странната генетична роднинска връзка между Лита и Джо, и внимателно ги проучи. Искаше да намери улики в полза на твърдението, че те наистина са „огледални близнаци“ — диплоиден комплект с едни и същи баща и майка.

С помощта на тези улики той се надяваше да определи вероятността за усилване на неблагоприятните наследствени белези в детето, което Лита и Джо можеха да имат.

Изглежда проблемът можеше да се раздели на три опростени варианта:

Двамата можеше и да нямат роднинска връзка помежду си. Шансове за усложнения: минимални.

Или те можеха да се окажат обикновени брат и сестра. Шансове за предаване на неблагоприятни наследствени белези: твърде високи, за да бъдат пренебрегвани.

Или, най-сетне, те можеха да се окажат, както се предполагаше, зиготи, произлизащи от комплементарни гамети: всичките гени са съхранени чрез редукция-делене, но без удвояване. В такъв случай шансът за неблагоприятен изход… Какъв е той?

Но това можеше да почака. И така, първото предположение: те не са роднини, просто са възпитани заедно от най-ранно детство. Няма никаква опасност, може да се забрави.

Второто предположение: пред него са обикновени брат и сестра. Наистина, външността им не го потвърждаваше, и което е по-важно — оня мошеник бе съчинил доста завързана история и беше използвал публично името на епископа в нейна подкрепа. Естествено, и епископът можеше да се окаже нечестен (Шефилд бе срещал доста често подобни свещеници), но защо да се полагат такива усилия, след като бебетата роби са толкова евтини?

Да предположим, че са го измамили — но защо да рискуват с толкова сложно мошеничество? Така че можеше да забрави и този вариант: Лита и Джо не бяха брат и сестра в обикновения смисъл, въпреки че можеше да са се появили на бял свят от една и съща утроба. Което не играе никаква роля от генетична гледна точка.

И така, оставаше да се безпокои само за варианта, в който търговецът му е казал истината: каква беше вероятността за усложнения с плода в такъв случай? Колко неудачни варианта на комбинации между подобни изкуствени зиготи могат да съществуват?

Шефилд с ругатни пристъпи към решаването на проблема; изходните данни бяха недостатъчно, а и корабният компютър — единственият компютър наоколо — не беше програмиран да решава генетични проблеми. Капитанът съжаляваше, че Либи не е наоколо. Анди просто би позяпал няколко минути в тавана, а после би дал верния отговор, ако съществува такъв, или би се ограничил с вероятността в проценти в противния случай.

Една генетична задача, дори човек да разполага с всичките необходими данни (а те са хиляди), не е възможно да бъде решена без помощта на компютър.

Добре, да започнем с прост пример и да видим какво ще ни даде той.

Основно предположение: Лита и Джо са „огледални близнаци“ — генетично комплементарни зиготи, получени от едни и същи родители.

Контролно допускане: те са свързани помежду си само с това, че принадлежат към общия за планетата генетичен фонд. (Граничен случай: тъй като са роби от определена местност, те са част от значително по-малък генетичен фонд, който трябва да се съкрати още повече поради браковете между близки роднини. Тази „най-вероятна схема за размножаване“ може да даде прекрасна опорна точка, с която да се извършват съпоставки.)

Най-прост пример: взима се някакъв участък от един ген — да речем 187-и от двайсет и първа хромозома — и се проверява как може да бъде усилен, замаскиран или отстранен, като във всичките случаи го смятаме за „лош“.

Произволно предположение: тъй като даденият участък може да съдържа дефектен ген — или два, или пък нито един — да предположим, че шансовете на главните примери и контролния са едни и същи и разпределени поравно, тоест вероятността в дадения участък да няма дефектен ген е 25 процента; съответно 50 процента за наличието на един дефектен ген, 25 процента — на два. Последното условие е гранично, тъй като попадането на два лоши гена в един участък води до прекратяване на съществуването в следващите поколения — или чрез непосредствена смърт, или поради понижаване на шансовете зиготата да оцелее. Няма значение, така да бъде, няма основания да се прибягва до по-изгодно предположение.

Уф! Ако усилването на лош ген е очевидно или може да бъде показано чрез експерименти, подобни зиготи не бива да бъдат използвани. Учен, който е достатъчно компетентен, за да провежда подобни опити, би използвал само максимално „чисти“ от генетична гледна точка образци: свободни от стотиците (или хилядите?) откриваеми наследствени дефекти. Главното предположение трябва да включва и това спомагателно допускане.

Младите хора не притежаваха нито един дефект, доколкото Шефилд можеше да установи чрез апаратурата на кораба; което увеличаваше вероятността оня конекрадец да не е излъгал и тези доклади за успешни екзотични генни манипулации да са истински.

Сега Шефилд вярваше, че експериментите са необходими и съжаляваше, че не разполага с големите възможности на някоя клиника „Хауард“, да речем тази на Секундус, за да може да подложи децата на грижливо генетично изследване, за което нито корабът имаше необходимото оборудване, нито той — нужната квалификация.

Измъчваха го и съмнения относно начина, по който беше извършена покупката. Защо оня мошеник бе толкова нетърпелив да ги продаде? Дали не ги беше откраднал? Защо му трябваше да ги продава, преди да е завършен следващият етап от експериментите?

Може би децата знаеха всичко, но той не им беше задал правилните въпроси. Безспорно, бяха се постарали да ги убедят, че такава е истинската им съдба; който и да бе осъществил експеримента, бе насадил у децата още от най-ранното им детство много по-силна взаимна привързаност, отколкото имаше в другите семейства, които Шефилд познаваше от собствения си многогодишен опит. Включително и от неговите семейства (всичките, с изключение на едно-единствено).

Шефилд изхвърли всичко излишно от главата си и се зае с теоретичните следствия.

На избраното място всяка от родителските зиготи можеше да съществува в три възможни състояния на генетични двойки с вероятности съответно 25-50-25.

В контролните условия родителите (диплоидни зиготи, мъжка и женска) биха образували следните комбинации на избраното място:

Обаче според модифицираната си основна хипотеза Шефилд предположи, че ученият свещеник би избегнал неудачната комбинация, значи четвъртата група (лоша — лоша) може да отпадне. Така че се получаваше следното разпределение на качествата на родителските зиготи:

Подобен избор значително подобряваше изходната вероятностна ситуация и сега мейотичното деление би произвело гамети (сперматозоид и яйцеклетка) в следното съотношение:

Но без да има начин да се открият лошите гени, освен ако не се разруши гаметата, която ги носи. Или, разсъждаваше Шефилд, предположението може и да не отговаря на истината. Но за да избегнат Лита и Джо неприятностите, трябваше, като се придържа към наличните факти и познания, да е готов за песимистичната оценка — че лошият ген може да бъде открит само чрез усилването му в зиготата.

Шефилд си напомни, че ситуацията никога не е черно-бяла, както предполагат определенията „доминантен — добър“ и „рецесивен — лош“. Тези определения са значително по-прости, отколкото е реалният свят, който те отразяват. Наследствените белези трябва да се оценяват не само с оглед на някакво конкретно място и време, но и от гледна точка на повече от едно поколение. Самецът, загинал при спасението на малките си, е по-полезен за продължението на рода от котката, изяла котетата си — колкото и дълго да живее тя след това.

Ако се разсъждава по същия начин, се оказва, че доминантният ген невинаги има съществено значение — например нека той е носител на кафявия цвят на очите; рецесивният ген, който е в двойка в него и дава син цвят на очите, не носи на зиготата никакви преимущества или недостатъци. Същото важи и за редица други наследявани характеристики: цвят на косата, на кожата и така нататък.

Въпреки това описанието „добър — доминантен, лош — рецесивен“ по своята същност си оставаше вярно. То обобщаваше механизма, с помощта на който расата е запазвала благоприятните мутации и се е избавяла (евентуално) от неблагоприятните. Съчетанието „лош — доминантен“ е почти противоречиво, тъй като наистина лошите мутации, които са доминантни, убиват себе си заедно със зиготата, която ги носи, за едно поколение; леталното й действие може да се прояви още в утробата или тя може така да повреди зиготата, че тя да не може да се възпроизведе.

Но обичайният процес на плевене се е извършвал с лошите — рецесивни. Те можели да останат в генетичния фонд, докато по случайност не се осъществи едно от двете събития: такъв ген можел да се слее с подобен на него, когато сперматозоидът се свърже с някоя яйцеклетка, и да елиминира себе си чрез елиминирането на зиготата. Което може да се превърне в трагедия, ако се случи след раждането. Или този лош рецесивен ген може да бъде отстранен чрез хромозомната редукция по време на мейозата, в резултат на което се ражда здраво дете, което не носи в себе си този ген — един щастлив изход.

Всеки от тези статистически процеси бавно отстранява лошите гени от генетичния фонд на расата.

За нещастие, първият от тях често е водел до раждането на деца, привидно нормални, но нуждаещи се от помощ, за да оцелеят. Понякога това са били нуждаещи се от икономическа помощ неудачници по рождение, неспособни да се издържат. Друг път са имали нужда от пластична хирургия, ендокринна терапия или всякакви други начини за лечение и поддръжка. Когато капитан Аарон Шефилд бе практикувал медицина (на Ормузд, под друго име), му се бе наложило да изпита редица разочарования в опитите си да помогне на такива нещастници.

Първоначално се бе опитал да спазва Хипократовата клетва или поне да се придържа близо до нея, въпреки че с неговия темперамент бе способен да следва на сляпо каквито и да било правила, създадени от хората.

После настъпи период на временно умопомрачение, през който той се опитваше да намери политическо решение на много опасния според него проблем: размножаването на хора с дефекти. Той се опита да убеди колегите си да отказват лечение на наследствено увредените хора, ако не са стерилни, стерилизирани или не желаят да бъдат стерилизирани в замяна на получаването на медицинска помощ. Още по-лошо — той се опита да включи в групата на „наследствено увредените“ и тези, които не показват други признаци на разстройство, освен неумението да се издържат. Всичко това се случваше на далеч не пренаселена планета, която самият той бе избрал за създаване на колония няколко века по-рано, като едва ли не идеално за човека място.

Не постигна нищо, срещна само злоба и ярост. Само няколко негови колеги в разговор на четири очи се съгласяваха с него, но публично и те изразяваха неодобрение. Що се отнася до неспециалистите, катрана и перушината бяха най-лекото лекарство, което те предписаха на „доктор Геноцид“.

Когато му отнеха разрешителното за практикуване, Лазарус се върна в нормалното си емоционално състояние. Млъкна, спомняйки си, че старата Майка Природа винаги се добира с окървавените си зъби или нокти до осмелилите се да Я игнорират или да се възпротивят на Нейните нареждания. Нямаше нужда да се намесва и той.

Така че се премести на друго място, отново промени името си и се готвеше да напусне планетата, когато Ормузд бе поразен от епидемия. Той сви рамене и се върна на работа — положението бе такова, че се радваха и на лекар с отнето разрешително. След две години, през които загинаха четвърт милиард души, му предложиха да върнат разрешителното му — за добро поведение.

Той им обясни какво да направят с въпросното разрешително и напусна Ормузд веднага когато това стана възможно — след единайсет години. Докато чакаше, стана професионален комарджия — според него това бе най-подходящият за момента начин да спечели необходимите пари.

Извинявай, Минерва, говорех ти за онези огледални близнаци. И така, малкото глупаче беше забременяло, което ме накара да се върна към навиците си на селски лекар, и аз цяла нощ размишлявах за нея, за брат й и за детето, което щяха да имат, освен ако не се намеся. За да открия какво трябва да направя, трябваше да възстановя случилите се събития и да предвидя какво би могло да стане по-нататък. Тъй като не разполагах със сигурна информация, се наложи да следвам старото правило за откриване на изгубеното муле.

Първо трябваше да се опитам да мисля като оня роботърговец. Човек, който продава роби, е мошеник, разбира се, но не е чак толкова глупав, че да се забърка в история, с която самият той може да се превърне в роб, а защо не и в покойник — какво друго може да очаква човек, който подкопава авторитета на някой епископ на Благословена? Следователно мошеникът сам е вярвал на думите си.

После пробвах да си изясня защо на търговеца му е било наредено да продаде тези двама роби, като се опитах да мисля като учен-свещеник, който се занимава с експерименти над хора. Отхвърлих мисълта, че децата могат да се окажат обикновени близнаци — няма смисъл да се подбира такава двойка дори за измама. Отхвърлих възможността и да не са свързани с никаква роднинска връзка — в такъв случай би се получило съвсем нормално размножаване. Разбира се, всяка жена би могла да роди чудовище — лоша мутация може да се появи и от най-генетично чистата връзка и в такъв случай не може да се направи нищо, освен акушерката да се откаже от онова първо, даващо живот пошляпване.

Така че аз се ограничих само с третата хипотеза: пред мен е диплоиден комплект, получен от едни и същи родители. Какво би направил експериментаторът? Ами аз?

Аз бих използвал само най-добрия материал, който успея да намеря, и не бих започнал експеримента, без да разполагам с генетично „чисти“ родители, които да изследвам най-грижливо — нещо напълно достижимо от техниката на Благословена по онова време.

При конкретно местоположение на гена и вероятност за успех 50 на 50 при разпределение на Мендел50 25-50-25, подобно предекспериментално изследване може да елиминира 25-процентната вероятност за усилване на лошия рецесивен белег и да остави разпределение една трета лош и две трети добър в родителското поколение — майката и бащата на потенциалните Джо и Лита.

А сега да разгледаме огледалните близнаци от позицията на свещеника експериментатор. Какво излиза? Ако определим минималния брой гамети, необходими за осъществяването на такова разпределение от една трета и две трети, ще получим по осемнайсет възможни „Джо“ и „Лита“, като и сред мъжките, и сред женските ще има по два „лоши“ екземпляра, в които лошите рецесивни белези ще се усилят и зиготата ще се окаже дефектна; експериментаторът ще ги отстрани, а може и да не се наложи — ако мутацията води до летален изход.

По този начин повишаваме с 8 ⅓ шансовете на Лита за здраво дете. Почувствах се по-добре. Като имаш предвид, че аз не съм от тези, които ще спрат майката да потупа уродливото си детенце по дупето, бих казал, че шансовете се увеличиха значително.

Всички тези разсъждения показват, че съществува тенденция лошите гени да се отстраняват във всяко поколение (като най-опасните със стопроцентова сигурност се елиминират още в утробата на майката), а благоприятните гени да се запазват. Въпреки че изводът е в сила както за нормалното размножаване, така и в още по-голяма степен за браковете между близки роднини (макар че последните не се възприемат положително от хората именно поради схващането, че при тях се повишава шансът за поява на увредено потомство), аз знаех, че съществува опасност, включително и в случая с Лита. Всеки иска генетичният фонд на човечеството да се прочиства, но никой не желае трагичните аспекти на това прочистване да имат нещо общо със собственото му семейство. Минерва, аз бях започнал да смятам тези деца за „свое семейство“.

Но аз все още не си бях изяснил нищо относно „огледалните близнаци“.

Реших да определя най-вероятната опасност от поява на лоши рецесивни белези на избраното място. За наистина лош ген шанс петдесет на петдесет е твърде много; отсяването се осъществява рязко, вероятността за появата на гена намалява с всяко следващо поколение, докато стане нищожна; например, ако даден лош ген носи един от сто хаплоида, той ще може да се усили в едно от десет хиляди оплождания. Говоря за общия генетичен фонд; в дадения случай той съдържа поне двеста възрастни зиготи, женски и мъжки; случайното размножаване в такава общност може да събере заедно тези лоши гени само по невероятна случайност — щастлива или нещастна в зависимост от това как гледате на нещата: от гледната точка на генетичния фонд или подхождате индивидуално, от позицията на човешката трагедия.

Аз подходих съвсем индивидуално — исках Лита да има здраво дете.

Минерва, сигурен съм, че вече си съобразила: разпределението 25-50-25 отразява най-драстичния случай на бракове между близки роднини, който може да се осъществи само в половината от случаите на линейни връзки и в четвърт от случаите на връзки между потомци и в двата варианта — поради редукцията на хромозомите при мейоза. Животновъдите редовно прибягват до тази крайна мярка, после отстраняват дефектните екземпляри и запазват здравите. Имам гадното подозрение, че подобна селекция след бракове между близки роднини се е извършвала и в кралските дворове на Старата Земя — но не толкова често, колкото трябва, и далеч не толкова радикално. Монархизмът би могъл да оцелее, ако към кралете и кралиците са се отнасяли като към расови коне… за съжаление не е било така. Напротив, смятали са ги за богоизбрани и са позволявали на принцовете, които трябвало да бъдат елиминирани, да се размножават като зайци… тези дебили, слабоумни — както искаш ги наречи! По времето на моето детство „кралският“ начин на размножаване вече се смяташе за неприемлив.

Капитан Шефилд продължи с изследването на долната граница на вероятността за появата на лош ген. Предположи, че в генетичния фонд, от който произлизат родителите на Джо и Лита, съществува летален ген. Тъй като е смъртоносен, в зряла зигота той може да съществува само ако е замаскиран от своя безопасен двойник. Да предположим, че в зиготата има 5 процента такива гени — което всъщност е прекалено много за летален ген. Каква тенденция се забелязва?

Родителско поколение: от 100 жени и 100 мъже, потенциални родители на Джо и Лита, по 5 ще носят замаскирания летален ген.

Родителски хаплоиден етап: 200 яйцеклетки, 5 от които носят летален ген, и 200 сперматозоиди, 5 от които също носят леталния ген.

Поколението на зиготите на синовете и дъщерите (възможните „Джо“ и „Лита“): 25 са загинали от действието на леталния ген; 1950 носят леталния ген; 38025 са „чисти“.

Шефилд забеляза, че в сметките се е промъкнал хипотетичен хермафродит, защото той не бе удвоил цифрите в примера си, за да избегне по този начин работата с нечетни числа. По дяволите, това нямаше да обърка статистическите данни! Не, реши все пак да повтори изчисленията, като вземе по 200 мъже и жени със същата вероятност за поява на летални гени. И получи следното:

По този начин получи за следващото поколение зиготи (възможните „Джо“ и „Лита“): 100 мъртви, 7800 носители, 152100 „чисти“ — процентите не се промениха, но той успя да се отърве от хипотетичния хермафродит. След кратък размисъл за любовния живот на хермафродитите Шефилд се върна към работата си. Числата нараснаха, в следващото поколение зиготи (към тях принадлежеше и малката Безименна, току-що появила се в търбуха на Лита) скочиха до милиарди: 1 5210 000 бракувани, 1 216 800 000 носители, 24 336 000 000 „чисти“. Той отново съжали, че не разполага с компютъра на някоя клиника, и с досада превърна неудобните числа в проценти: 0,059509; 4,759; и 95,18 процента.

Тези цифри показваха решително подобрение: приблизително един дефект в 1680 случая (вместо един от 1600), делът на носителите падна под 5 процента, а броят на „чистите“ нарасна до 95 процента за едно поколение.

Шефилд прегледа още няколко варианта, за да потвърди извода си. Детето на диплоиден комплект („огледални близнаци“) имаше поне същите шансове да се роди здраво, каквито имат и децата на родители, които не са роднини, при това шансовете на детето се увеличаваха от отбора, осъществен в един или повече от етапите на експеримента на свещеника-учен. В това не можеше да има съмнение, поради което Джо бе за своята „сестра“ по-скоро най-добрият възможен партньор, а не най-лошият.

Лита можеше да роди детето си.