Достатъчно време за любов

Вариации на тема XV Агапия

На следващата сутрин не побързах да ставам, търкалях се в кревата и си спомнях за вакханалията, организирана в чест на пристигането ми. Бях на голямо легло в стая на приземния етаж. Стената към градината си беше останала отворена, след като празненството се бе преместило по креватите. Не усещах присъствието на никого, макар че, доколкото си спомнях, Тамара и Айра бяха останали с мен. Или Айра ни беше посетил по-късно?

Няма значение, всички ни посетиха преди Атина да ни изпее приспивна песничка. Спомням си, че по едно време в това голямо легло имаше шест или седем души, включително аз и Тамара. Не, май Тамара отиде някъде, оставяйки ме на милостта на бъбривите близначки, които почти се бяха усмирили. Казаха ми, че държат да се уверят, че не искам да се женя за тях, за да стана член на семейството, и ме уведомиха, че те така или иначе нямало да останат тук дълго време, тъй като възнамерявали да станат пирати, като попораснат още малко, но щели да прекарват половината време на планетата, и да „отворят дом за отдих“ над „казиното“… нали ще идвам да ги посещавам там?

Наложи им се да ми обясняват какво означават двата термина — изпяха ми шеговита песничка на английски, в която се срещаха съответните думи. Целунах ги и им обещах, че щом отворят въпросното заведение, веднага ще намина и ще съм сред най-верните им почитатели. Подобно обещание не ме обвързваше с нищо, тъй като на тази възраст повечето момичета (включително и всичките ми дъщери) имат амбициите да станат велики хетери; дори се случва по-късно някои от тях наистина да се захванат с това най-търсено изкуство само за да разберат, че то не е истинското им призвание.

Предполагах, че е по-вероятно близначките да станат пиратки; на копията на Лазарус Лонг повече би им отивало разбойничеството в бездънните бездни на космоса.

Вакханалията се придвижваше от трапезата към леглата по същия начин, както е прието в модните заведения на Нови Рим, с тази разлика, че празненството беше домашно и съответно не беше никак скучно. Лазарус и сестрите му близначки започнаха с автентичен шотландски танц, за който едва ли някой друг си спомня в наши дни. Лазарус се мяташе неистово и енергично (след всичкото това ядене и пиене!), миниатюрните му копия повтаряха точно движенията му, под съпровода на Атина. Не бих познал откъде е танцът, ако не обичах древната музика не по-малко от древната история. Момичетата повториха танца с мечове на бис, обаче Лазарус се отказа, оправдавайки се с умората си.

За мое най-голямо изумление се оказа, че Айра е отличен жонгльор. Нима бе овладял това изкуство през годините, в които управляваше цяла планета?

Галахад изпя някаква балада виртуозно и доста професионално, с което бая ме учуди — спомних си, че на времето той пееше ужасно фалшиво. Но когато излезе на бис със завързана уста, разбрах, че са се измайтапили с мен — всъщност бе пяла Атина. После той изигра ролята на труп, заобиколен от три очарователни вдовици — Минерва, Хамадриад и Ищар. Няма да описвам диалозите им, ще кажа само, че жените изобщо не скърбяха за загубата.

Концертът приключи с Тамара, която изпя „Ръцете ми все още те прегръщат“. Не знам дали песничката наистина е на Слепия Певец, както се твърди; наистина е доста древна. За мен обаче си оставаше песента на Тамара и плаках от щастие, докато я слушах. И не бях сам — на всички им подейства по същия начин. Близначките ридаеха с глас… А когато Тамара достигна до последния куплет: „Когато дивите гъски те повикат, любов моя, ръцете ми ще продължават да те прегръщат…“, забелязах, че и очите на Старейшината се напълниха със сълзи.

Станах, приведох се в приличен външен вид и излязох в градината, където попаднах на Галахад. Целунах го и получих подарък за добро утро в запотена чаша. Беше пресен плодов сок — истинска наслада за вкусовите ми рецептори, привикнали да получават сутрин напитки, „усъвършенствани“ чрез най-разнообразни химикали.

— Тази сутрин готвя аз — обяви Галахад. — Така че ще е най-добре да се ограничиш с варени или пържени яйца. — После отговори на въпрос, който гостите обикновено не задават: — Ако се беше събудил по-рано, изборът щеше да е по-богат. Лазарус казва, че аз дори не мога да кипна вода. Но всички вече излязоха.

— Така ли?

— Si. Айра отиде в кабинета си, за да поработи. Тамара се върна при пациентите си и нареди да ти предам, че се надява да си е вкъщи довечера; обаче каза на Хамадриад да те сложи да спиш по-рано и да ти разтрие раменете. Така че не съм много сигурен дали ще се прибере тази вечер — възможно е пациентите й да се нуждаят от нея. Лазарус тръгна нанякъде — никой не го е питал накъде. Минерва се занимава с близначките — предполагам, че в „Дора“; те прекарват доста време там. Ищар я повикаха в една ферма на север — някой си бил счупил ръката. Хамадриад отведе децата на пикник — за да не ти пречат да спиш, мързелив развратник такъв. Пържени или варени?

Той вече пържеше яйцата, затова аз отвърнах:

— Варени.

— Добре, тогава аз ще изям тези. Ще изкарам някак до обяд.

— Исках да кажа — пържени.

— Тогава ще разбия още три, драги. Оставаш с нас, нали? Кажи „да“, иначе ще ти пусна близначките да се разправят с тебе.

— Галахад, искам да остана…

— Значи всичко е наред.

— … обаче има някои проблеми. — Побързах да сменя темата на разговора: — Ти каза, че Хамадриад е отвела децата на пикник. Означава ли това, че не съм видял цялото ви семейство?

— Драги, ние не показваме децата си на гостите ни още на прага, за да ги предпазим от изпадане в див екстаз. Иначе около малките винаги има човек; Лазарус притежава твърди убеждения относно възпитанието на децата. Естествено, Атина ги наглежда, но тя няма ръце. А Лазарус смята, че когато детето се изплаши, някой трябва да го гушне и да го утеши — веднага, не след малко. Той мисли и че, ако се наложи, малките трябва да бъдат напляскани — също незабавно; ако се действа своевременно, децата не успяват да станат разглезени или страхливи. Особено строго Лазарус изисква малките да не се събуждат самички. Сега ти е ясно защо толкова рано те целунах за лека нощ; докато Ищар ти помагаше да заспиш, аз спях при децата.

— Ти наистина ли успяваш да спиш, като си при тях?

— Е, ако Елф започне да ми скача по корема, ставам неспокоен. Но ако просто се напишкат, обикновено не се будя. Не е толкова трудно човек да ги наглежда. Редуваме се — на човек му се пада едно дежурство на девет нощи. Ако ти останеш, ще дежурим веднъж на десет нощи. Но ако се наложи, винаги можеш да се смениш с някой друг. Да предположим, че имаме един или повече клиенти в клиниката за подмладяване — тогава Ищар, Тамара, Хамадриад и аз ще бъдем заети през повечето време. Освен това Лазарус възнамерява да ни напусне, когато Лази и Лори поотраснат. Имай предвид и че всичките ни скъпи съпруги просто са полудели на тема раждане на деца. — Галахад се ухили. — Как мислиш, колко време ще отнеме на четири изпълнени с желание жени да създадат още четири бебета? Или шест, когато близначките се включат в процеса на възпроизводство, както се заканват поне два пъти седмично? Джъстин, ние искаме да останеш, но не очаквай, че всеки ден ще бъде като снощи. Ако трудностите на семейния живот те притесняват, по-добре се върни в Нови Рим. Там можеш да си наемеш хора, за да вършат нещата, които те мързи да правиш самият ти.

— Галахад — сериозно казах аз, — престани да си кривиш лицето, драги. Не можеш да ме уплашиш с напишкващи се бебета. Свикнал съм да ставам през нощта и да успокоявам плачещи дечица още сто години, преди да се родиш. Искам да взема участие в колонизацията, да се оженя отново, да отглеждам деца. Планирах да се върна на Секундус и да уредя работите си, а после да дойда с втората вълна преселници. Но мога да пратя всичко по дяволите и да остана, тъй като някои от вчерашните забележки на Старейшината явно бяха предназначени за мен. Във всеки случай аз ги приех лично… става въпрос за онова… „да се откажеш от всичко и да потеглиш“. Секундус сега е димящ вулкан; старата лисица може във всеки момент да спретне някое кръвопролитие, чиято жертва да стана и аз — просто защото съм сред главните бюрократи. — Въздъхнах дълбоко. — Това, което не разбирам, е: защо съм поканен да остана в дома на Старейшината. Защо?

— Не е заради красивото ти лице — отвърна Галахад.

— Това го знам. Впрочем кучетата не се плашат от него — лице като лице.

— Е, не е прекалено зле. Един пластичен хирург би могъл да направи чудеса. А на тази планета аз съм вторият по майсторство… от двама души. Ще е полезно да попрактикувам, а ти няма какво да губиш.

— По дяволите, драги, не ме разигравай. Отговори на въпроса ми.

— Близначките те харесаха.

— Така ли? Мисля, че са възхитителни. Но мнението на едни неопитни тийнейджърки едва ли има някаква тежест.

— Джъстин, не им позволявай да те будалкат; те са съвсем възрастни, само изглеждат като деца; и са абсолютни копия на нашия прародител. Те притежават неговия талант да вижда вътре в хората и да разпознава лошите. Лазарус им позволява да правят каквото си искат, защото им има доверие. Той знае — ще стрелят само за да убият; иначе оръжието ще си остане в кобура.

Задавих се.

— Искаш да кажеш, че малките пистолети, които носят, не са играчки?

Старият ми приятел Обадия ме погледна така, сякаш съм казал нещо непристойно.

— Какви ги говориш, Джъстин? Лазарус не позволява жените да излизат извън тази къща невъоръжени.

— Защо? Колонията изглежда съвсем мирна. Или съм пропуснал нещо?

— Не. Разузнавателният отряд на Лазарус установи, че на този континент няма едри хищници. Но ние донесохме на планетата много опасна разновидност на един двукрак хищник. Въпреки внимателния подбор Лазарус не смята, че всички тук са ангели. Той не е и търсил ангели: от тях не се получават добри колонисти. Вчера Минерва носеше къса пола, въпреки жегата. Обърна ли внимание?

— Не особено.

— Под нея крие пистолета си. И все пак Лазарус не пуска никъде Минерва сама. Обикновено я охраняват близначките, тъй като тя е само на три години и не умее да стреля като тях. Освен това тя е по-доверчива от тях. А ти как си със стрелбата?

— Средна работа. Започнах да взимам уроци, когато реших да емигрирам. Но нямах достатъчно време да практикувам.

— Опитай се да намериш. Лазарус няма да язди заедно с теб; той се смята отговорен само за жените. Но ако го помолиш, както направихме аз и Айра, той ще те научи на всичко — като се започне от боя с голи ръце и се стигне до разни импровизирани оръжия. За две хиляди години е научил доста мръсни номера. Искаш ли да ти кажа какво се случи с мен? Както знаеш, аз бях книжен плъх; учен, любител на старите книги, никога не бях носил оръжие. После се подмладих, самият аз станах подмладител и намирах още по-малко причини да нося оръжие. Но преди четиринайсет години се запознах с шампиона за всички времена по умение да се оцелее. И какъв е резултатът? Станах силен и горд. Но досега не ми се е налагало да убивам никого. — Галахад изведнъж се усмихна. — Но това е само началото.

— Галахад — казах сериозно, — ето една от причините, заради които се съгласих да изпълня глупавото поръчение на мадам Арабела: исках да узная как я карате тук. Много добре, ще имам предвид съвета ти. Но ти пак не отговори на въпроса ми.

— Добре… аз те познавам отдавна, както и Айра, както и Минерва — въпреки че ти не й повярва веднага. Хамадриад те е виждала, но не те познаваше до снощи. Ищар те знаеше само чрез генетичната ти карта, но бе една от най-силно поддържащите те. Обаче решаващият фактор бе следният: Тамара искаше да станеш член на нашето семейство.

— Тамара?

— Изглеждаш учуден.

— И наистина съм.

— Не разбирам защо. За да дойде тук вчера, тя се уговори да я сменят. Тя те обича, Джъстин. Нима не го знаеш?

— Хм… — Чувствах се замаян. — Да, знам. Но Тамара обича всички.

— Не, само тези, които се нуждаят от любовта й, а тя винаги ги разпознава. Тя притежава невероятна емпатия, на път е да стане велик подмладител. В нашето семейство Тамара има право на всичко, каквото пожелае… и тя пожела теб — да останеш с нас, да живееш с нас, да станеш част от нас.

— Проклет да бъда! (Тамара?)

— Малко вероятно. И да вярвах в проклятия, не бих допуснал, че е възможно човек, избран от Тамара Спърлинг, да бъде проклет.

Галахад се усмихна. Щастливото изражение на лицето му подчертаваше по-скоро неговото обаяние, отколкото красотата му. Опитах се да си спомня дали беше толкова красив и преди сто години. Не съм безразличен към мъжката красота, но моята сексуалност не е идеално балансирана; в присъствието на обикновена жена и красив мъж гледам само към жената. Така че от мен никога няма да се получи естет; не съм компетентен по въпросите на красотата. Извинявам се на всяка жена, която би намерила примитивната ми позиция за оскърбителна.

Но с егоцентричната женствена красота на Галахад бил споделил леглото си; той е добър, благороден, приятна компания е и притежава не по-малко весел нрав от близначките. Помислих си, че бих искал да се запозная със сестра му… или майка му, или дъщеря му… с женския вариант на неговата личност.

Тамара! Мисълта за нея постоянно изплуваше на преден план, не можех да разбера какво се крие в думите на Галахад.

Той продължаваше да говори:

— Затвори си устата, драги; аз бях не по-малко учуден от теб. Но дори да не бяхме стари приятели с теб, пак бих се подчинил на нейното желание, за да мога да те изуча след това. Тамара никога не греши. Да не би в момент на умопомрачение ти пръв да си поискал от нея подобно нещо? Или си свръхчовек и тя се нуждае от теб? Не, и двете предположения са погрешни — или нещо не съм разбрал. Не си болен, мисля, ако не се брои треската, разнасяна от дивите гъски. Може наистина да си супермен, но никой от нас не забеляза такова нещо през нощта. Сигурно добре умееш да се прикриваш. Наистина, Хамадриад каза по време на закуската, че жената в твоите прегръдки става щастлива. Но тя изобщо не твърдеше, че си най-великият любовник в цялата Галактика.

Обстоятелството, че си един от родителите на Минерва, говори в твоя полза — сред тях нямаше нито един със сериозни недостатъци; Ищар се постара. Изобщо, тя знае за теб повече, отколкото ти самият. Тя умее да чете генните карти, както останалите хора четат книги. Самата Минерва е доказателство, че Ищар никога не греши. Погледни Минерва — тя е нежна като утринен бриз и прекрасна като Хамадриад, но по свой начин. Толкова е умна, че няма да повярваш, но се държи тъй скромно!

И все пак главното е Тамара. Съдбата ти беше предрешена още преди да пристъпиш прага на този дом. А ти не бързаше особено много да дойдеш, нали?

— Скоростта на нула-гравитационната лодка не е кой знае колко висока. И все пак бях изненадан да видя такова превозно средство в колонията ви. Очаквах да се придвижвате с карети с мулета.

— Те също са доста. Но Лазарус се шегува, че този път е взел със себе си „седем слона“ — поне толкова е обемът на оборудването, което донесохме. Лодката има свръхмощен двигател, тя е преправена по указания на Лазарус и би могла да те донесе тук пет пъти по-бързо, отколкото ти дойде. Но Айра каза на Лазарус, че му е необходимо време за провеждане на преговори. Тогава Лазарус нареди на близначките — не знам по какъв начин, те сякаш имат телепатична връзка помежду си — да настроят лодката за продължително пътуване на ниска скорост. Така и направиха и не се съмнявам, че изобщо не си заподозрял нищо.

— Вярно е.

— Така и предполагам. Те не са деца. Да беше видял как управляват космически кораб! Та докато ти пътуваше за насам, Айра поговори с Ищар, после с Тамара, накрая направихме семейно съвещание и съдбата ти беше решена. Лазарус потвърди решението, докато ти си играеше с близначките. Наистина, те можеха да наложат вето, но ратифицираха решението. Желанието на леля Тами за тях е закон. Освен това ти си им харесал.

Бях доста смутен.

— Не съм имал никаква представа за тези събития.

— Не трябваше да подозираш нищо. Всъщност закуската ти можеше да бъде приготвена и от готвача, но аз проявих самоинициатива — понеже сме стари приятели; исках да си побъбрим и да отговоря на всичките ти въпроси.

— Притеснява ме тази семейна конференция. И мислех, че Тамара ще се прибере вкъщи преди вечеря.

— И тя така мислеше… Атина, слушаш ли ни, скъпа?

— Чичо Глупи, много добре знаеш, че не подслушвам частни разговори.

— Как ли пък не. Всичко е наред, Джъстин; Тина умее да пази чуждите тайни. Обясни му как може да осъществи връзка с някого, Тина.

— Само казвате с кого искате да говорите, Джъстин. Имам радиовръзка с всяка от фермите. И във всеки момент мога да намеря Айра и Лазарус.

— Благодаря ти, Тина. А сега, ако трябва да слушаш, нямам нищо против. Конференцията се осъществи тук, Джъстин. Тина ни свърза с Тамара и Айра. Има връзка и с нула-гравитационната лодка, но в случая ти беше темата на разговора. Между другото Тина е една от причините да не се занимаваме с фермерство; в замяна на храната ние предлагаме на колонистите услуги, на които иначе те не биха могли да разчитат в близко бъдеще. Но ти можеш да се занимаваш със земеделие, ако желаеш — семейството ни притежава доста земя. Ако не — има и други начини да си изкарваш хляба. Е, направих каквото можах. Имаш ли други въпроси?

— Галахад, изглежда всичко ми е ясно, освен едно — защо Тамара иска да живея във вашето семейство?

— Нека тя сама ти обясни. Казах ти вече — опитах се да намеря ореола над главата ти, но не успях.

— Не го нося, когато е горещо. Галахад, не ми разигравай театър, това наистина е много важно за мен. Защо си сигурен, че желанието на Тамара е решило всичко?

— Та ти я познаваш, човече!

— Знам колко важни са желанията й за мен. Нали съм бил влюбен в нея дълги години. — Разказвах му неща, които дълги години бях пазил в себе си. — Обаче великите хетери никога не се съгласяват да сключат брачен договор и дори не изслушват мъжете, осмелили се да направят подобни предложения. Но аз бях настойчив. Накрая Тамара ми каза, че би се омъжила само ако иска да роди още деца, но не възнамерява да ражда повече. Сигурен съм, че парите не играеха никаква роля…

— Естествено. Тамара не е никак глупава в това отношение; чувал съм да казва, че тъй като парите са универсален символ за стойност, те трябва да бъдат приемани с гордост. Но тя никога не би се омъжила за пари. Или… не знам. Трябва да я попитам. Мм… интересно. Нашата Тамара е сложна личност. Извинявай, драги; аз те прекъснах.

— Казах, че парите не бяха определящият фактор, тъй като тя имаше клиенти с десеткратно и стократно по-голямо състояние от моето, но не се омъжи за никого от тях. Така че аз се кротнах; бях доволен, когато тя ми позволяваше да я имам поне за малко — да прекарвам нощта понякога с нея, да й правя компания на партита и да й плащам колкото мога и колкото приеме тя. Често тя определяше такава цена, че ми връщаше част от подаръците. Така постъпваше с мен — не знам как е било при по-богатите клиенти.

Минаха години и внезапно тя обяви, че се пенсионира. Бях потресен. По това време тъкмо бях се подмладил, а тя не изглеждаше ни най-малко остаряла. Но решението й беше твърдо и тя напусна Нови Рим.

Станах импотентен, Галахад. Е, не че не можех да се любя — просто предишният екстаз се превърна в просто упражнение, което не изисква никакви усилия. Случвало ли ти се е нещо подобно?

— Не. Навярно би трябвало да кажа: „засега не“, тъй като дори не съм навършил двеста.

— Значи не разбираш какво имам предвид?

— Само отчасти. Но мога ли да ти цитирам нещо, което веднъж каза Лазарус? От разговор с Айра е — наистина, личен, но ти можеш да го намериш и в нередактираните му мемоари.

„Айра — бяха думите му, — в живота ми имаше период, когато дълги години жените изобщо не ме вълнуваха. Не само че не бях женен, но и живеех като монах. В края на краищата, какво разнообразие може да има в триенето между навлажнените лигавици на определени части от мъжката и женската физиология?

Но по-късно разбрах, че като хора жените са безкрайно разнообразни… и сексът е най-прекият път да се опознае жената. Този път се харесва на тях така, както и на нас, и често само чрез него могат да се разрушат бариерите и да се постигне близко запознанство.

Заедно с това откритие от само себе си се върна и интересът ми към забавленията. Станах щастлив като хлапак, за пръв път пъхнал ръката си в пазвата на девойка. Щастлив както никога по-рано — бях престанал да се чувствам като бутало в някакъв цилиндър. Всяка жена е уникална личност, която трябва да бъде опозната; ако двамата с една жена сме имали достатъчно време, ние винаги сме откривали, че се обичаме. Но при всички случаи сме си доставяли удоволствие един на друг и сме се отърсвали от грижите. А не сме мастурбирали — за целта могат да се използват и кукли.“

Горе-долу такива бяха думите на Лазарус Лонг, Джъстин. През нещо подобно ли си минал?

— Да. Донякъде. Дълго време сексът изобщо не ме вълнуваше. Обаче успях да преодолея това състояние. Помогна ми жена, не по-малко прекрасна от Тамара. Не бяхме влюбени един в друг, но тя ме научи отново на нещата, които бях забравил. Сексът може да съществува и между приятели, без да я има силната любов, която изпитвах към Тамара. Виждаш ли, двама мои много близки приятели, съпруг и съпруга, ми поднесоха като подарък ваканция с една хетера, необикновена красавица. Приятелите ми бяха платили разходите; можеха да си го позволят, бяха богати. Тази прекрасна хетера, Магдалена…

— Маги! — радостно възкликна Галахад.

— Да. Тя използваше това име за в леглото. Но когато узна, че съм пазителят на архивите, ми сподели истинското си име.

— Ребека Спърлинг-Джоунс.

— Нима я познаваш?

— Откакто се помня, драги ми Джъстин; кърмен съм от великолепните й гърди. Тя е майка ми, драги. Какво забележително съвпадение!

Бях възхитен и същевременно заинтригуван.

— Ето откъде си наследил красотата си!

— От нея, но и от генетичния си баща. Беки… Маги… ми е казвала, че изглеждам точно като него.

— Наистина ли? Ако позволиш, ще проверя твоя произход, след като се върна на Секундус.

Разбира се, архиварите нямат право да се ровят из архива, за да задоволят личното си любопитство. Смятах да използвам приятелските си връзки.

— Драги, ти няма да се връщаш на Секундус. Но можеш да научиш това от Атина, както и всичко друго, случило се след смъртта на Айра Хауард. Но нека да си поговорим за мама. Тя е голяма работа, нали? И е красавица.

— Така си е. Както ти казах, тя направи много за мен. Тя реши, че тази ваканция трябва да бъде удоволствие за нас — и за двама ни. И аз забравих, че съм изгубил интерес към секса. Изобщо нямам предвид техниката; навярно всяка друга хетера от Нови Рим е не по-малко изкусна от всяка известна от историята куртизанка. Имам предвид характера й. С Маги беше весело както в леглото, така и извън него. Бръчките от смях са нещо съвсем различно от бръчките от мръщене.

Галахад кимна в знак на съгласие, докато обираше остатъците от яйцата в чинията си.

— Да, такава е мама. Имах щастливо детство, Джъстин. Толкова щастливо, че когато на осемнайсет годишна възраст ми се наложи да напусна дома си, бях доста разстроен. Но тя и тогава се държа много мило. След като отпразнувахме пълнолетието ми, тя каза, че също ще напусне дома и ще се върне към професията си. Договорът й с татко — вторият ми баща — беше временен и по онова време тъкмо беше изтекъл. Така че ако исках да видя Маги отново — а аз, естествено, исках! — трябваше да се бръкна в джоба, без да разчитам на никакви роднински връзки. А тъй като бях беден, но честен научен асистент, и ми плащаха два или три пъти повече, отколкото заслужавах, не можех да си позволя да прекарам с нея дори трийсет секунди, да не говорим пък за цяла нощ: мама винаги е струвала много скъпо. — Галахад изцяло се бе потопил в щастливите спомени. — Господи, Джъстин, това беше толкова отдавна, преди повече от век и половина. Тогава аз не разбирах, че Беки… Маги… мама… че Магдалена постъпи мъдро и за мое добро, защото бях възрастен само физически и от гледна точка на закона. Ако тя не беше срязала пъпната връв, щях да продължавам да се мотая около нея и да й преча на живота и на професията. Така че продължих да помъдрявам и когато се ожених, съпругата ми кръсти първото ни дете Магдалена и помоли Маги да й стане кръстница. Когато я видях отново, не можах да повярвам, че това прекрасно създание ме е родило. Изобщо не ставаше въпрос за едипов комплекс, искрено се възхитих на красотата й, пък и твърде много обичах жена си. Да, Маги беше чудесно момиче, въпреки че много ме беше разглезила в детските ми години. Само през онази ваканция ли беше с нея?

— Не. И друг път, но не много често. Както каза, тя струваше доста, но на мен ми предложи петдесет процентова отстъпка в цената…

— Сериозно! Значи си я впечатлил!

— … тъй като знаеше, че не съм кой знае колко богат. Но дори и при това положение не можех да си позволя да бъда често в нейната компания. Обаче тя ме извади от депресията ми, за което съм й безкрайно благодарен. Прекрасна жена, Галахад. Имаш всички основания да се гордееш с нея.

— И аз мисля така. Но щом ти е дала отстъпка, мисля, че и тя си спомня за теб с благодарност.

— Едва ли, Галахад. Беше толкова отдавна.

— Не се прави на скромен, драги; Маги гледаше да грабне всяка крона, до която се добере. Но най-очарователното е не това, че си имал майка ми, въпреки високите й цени. И въпреки че в Нови Рим е пълно с богати и достатъчно привлекателни хора, с които Маги би се съгласила да си има работа. Най-очарователното е, че в тази минута тя се намира на около четирийсет километра на юг.

— Не!

— Si, si, si! Помоли Атина да й се обади. Ще можеш да говориш с нея след трийсет секунди.

— Уф… Не мисля, че тя ще си спомни кой съм.

— А аз мисля, че ще си спомни. И това не се празни приказки. Ако си учуден, представи си колко смаян бях аз. Изобщо не бях поглеждал списъка с преселниците. До последния момент се занимавах с доставката на оборудването, поръчано от Ищар за клиниката. Джъстин, не знаех, че Маги се е омъжила отново. И така, седим си ние вече втора седмица в щабквартирата, ядем и спим в „Дора“, и в този момент се приземява първият заселнически кораб. Аз и Айра пристъпваме към посрещането на хората и към процедурата на разтоварването, разработена от Лазарус. Трябваше да върша всичко с двете си ръце; Атина тогава нямаше външно оборудване и…

— Горкият чичо Глупи!

— Кой не подслушва лични разговори?

— Искам да те поправя, скъпи. Минерва не е имала външно оборудване, тогава аз още не съм съществувала.

— Вярно… Но нейната памет е в тебе; просто технически подробности.

— Не и за мен, скъпи. Тази бълхясала малка кучка взе със себе си някои от спомените си и не пожела да ги сподели с любимата си сестра близначка. Освен това блокира цял сегмент от паметта си, така че до него да могат да се добират само тя и дядо. Само вие можете да го разблокирате, Джъстин — ако те и двамата — Лазарус и близначката ми — вземат, че пукнат.

Успях да запазя самообладание и отговорих веднага:

— В такъв случай, Атина, се надявам да не получавам достъп до този сегмент в обозримо бъдеще.

— Добре… щом така смятате, нямам нищо против. Само че интересно какви ли мрачни тайни и жестоки престъпления се крият в сегмента ми „Тета-90-7-В-декс-тър-алфа-прим“? Нима звездите ще излязат от орбитите си, ако научим тази информация? За целта на чичо Глупи ще му се наложи да поработи здравата само няколко дни. Вероятно ще е най-честната работа, която някога е вършил.

— Смятам, че е под достойнството ми да коментирам, Тина. И така, Джъстин, аз бях назначен за лекар; почти новата ми диплома показва, че съм достатъчно квалифициран. Ищар и Хамадриад посрещаха заселниците и ги ваксинираха, а аз ги преглеждах, за да видя как им се е отразило пътуването. Трябваше да действам бързо, тъй като не открих друг лекар сред този парад на плът.

Откъснах за миг поглед от апаратурата си — само колкото да видя, че следващата ми жертва е жена, подхвърлих през рамо: „Събличайте се, моля“ и се захванах да променям настройките. Сетне погледнах отново… и казах: „Здрасти, мамо. Ти пък как попадна тук?“

Тя също се вгледа в мен. После се усмихна с широката си жизнерадостна усмивка и рече: „Долетях на метла, Обадия. Целуни ме и кажи къде да си сложа дрехите. Къде е докторът?“

Джъстин, натрупа се огромна опашка, докато изследвах най-внимателно Маги. Наложи се, тъй като тя беше бременна и трябваше да се убедя, че плодът е понесъл леко пътуването. Оказа се, че се е омъжила отново. Сега е фермерска съпруга със загоряло от слънцето лице, има четири деца и е щастлива.

Намерили се с мъжа си по най-романтичен начин. Маги чула за предстоящото заселване на девствена планета и тръгнала към кантората за записване, която Айра беше отворил в сградата на тръста „Хариман“ — искала да научи подробностите. Този факт ме изненада най-много от всичко; мама е последната личност, от която може да се очаква участие в рисковано заселване на непознат свят.

— Не споря, Галахад. Но аз не съм подозирал, че и у самия мен някога ще се появят подобни стремежи.

— Възможно е. И за мен важи същото. И така, Меги подава молбата си и междувременно се натъква на свой богат познат, отишъл там поради същата причина. Отскочили наблизо да похапнат и да си поговорят, а след като излезли от ресторанта отишли направо да сключат договор. После се върнали в кантората, изтеглили молбите си и подали обща — вече като семейна двойка. Не мога да кажа, че са ги приели именно поради този факт, но в първата вълна почти нямаше неженени.

— Дали го знаели?

— Разбира се! Чиновникът ги предупредил още преди да им вземе парите за първите молби. Ето какво са обсъждали. Вече знаели, че си подхождат в леглото, но Маги искала да си изясни дали той възнамерява да се занимава със земеделие — ако щеш вярвай, но тя си мечтаела именно за ферма. Той искал да научи дали тя умее да готви и иска ли да има деца. И след като постигнали съгласие, веднага започнали да действат! Маги възстановила способността си да ражда и направили първото дете още преди да им съобщят, че са одобрени.

— Вероятно това окончателно е решило въпроса.

— Така ли мислиш? Защо?

— Може би са променили данните в молбата и са отразили този факт. Сигурно Лазарус е приемал молбите, а той е благосклонен към хората с големи потребности.

— Мм… да. Джъстин, а ти защо още упорстваш?

— Не упорствам. Просто искам да съм сигурен, че поканата е сериозна. Все още не разбирам защо. Но не съм глупак и ще остана.

— Чудесно! — Галахад подскочи, заобиколи масата, целуна ме отново, разроши косата ми и ме прегърна. — Радвам се за всички нас, драги, и ние ще се опитаме да те направим щастлив.

Той се усмихна и изведнъж забелязах колко много прилича на майка си. Трудно ми бе да си представя великолепната Магдалена, заобиколена от деца, с мазоли по ръцете си — фермерска жена в пущинака. Обаче си спомнях древната поговорка за това кои са най-добрите жени.

— Близначките не бяха сигурни, че може да ми се повери толкова деликатна мисия — продължаваше да говори Галахад. — Страхуваха се, че ще оплескам работата.

— Галахад, просто не мога да откажа подобно предложение, но първо искам да се уверя, че наистина съм добре дошъл тук. Все още не разбирам причината.

— А, да. Говорехме си за Тамара и се отклонихме от темата. Джъстин, страничен наблюдател не би могъл да разбере колко трудно ни бе да подмладим нашия прародител, въпреки че в записките, които редактираш, може би има някакви намеци…

— Повече от намеци.

— Но това не е всичко. Той беше почти мъртъв и се оказа извънредно трудно да го върнем към живота. Но все пак успяхме; няма по-добър техник от Ищар. Когато състоянието му се подобри — беше станал приблизително на същата физиологична възраст, на която си ти в момента — настъпи влошаване, и то сериозно. Какво можеш да направиш, когато пациентът извръща лицето си от теб, не желае да разговаряте, спира да яде — въпреки че физическото му състояние си е съвсем наред? Лоша работа. Бодърства цяла нощ, бои се да заспи. Много лошо.

И когато той… както и да е, няма да ти разказвам подробности. Ищар знаеше какво да прави. Отлетя до планините и се върна заедно с Тамара. Тогава тя още не беше подмладена…

— Това не е имало значение.

— Имаше значение, Джъстин. Младостта би попречила на Тамара да излекува Лазарус. О, тя би се справила, не се съмнявам, но по онова време физиологичната й възраст и външният й вид съответстваха на осемдесет години по скалата на Харди. Точно това помогна, тъй като Лазарус, въпреки обновеното си тяло, усещаше тежестта на годините си. Но Тамара изглеждаше стара… Побеляла коса, бръчки по лицето, коремче, увиснали гърди, подути вени — тя изглеждаше по начина, по който той се чувстваше… Затова и тя му помогна по време на кризата му, когато той не можеше да ни види нас, младите. Тя го излекува.

— Да, тя е лечителка. (Колко добре го знам!)

— Тя е велика лечителка. Ето с какво се занимава в момента — лекува млада двойка, загубила първото си бебе, успокоява майката, спи и с двамата. Ние всички спим с нея — тя винаги знае кой се нуждае от утехата й. Когато Лазарус имаше нужда от нея, тя остана с него, докато той не се оправи напълно. Естествено, след последната нощ на теб ще ти е трудно да го повярваш. Но по времето, когато се срещнаха, и двамата отдавна се бяха отказали от секса. Лазарус — преди повече от петдесет години, а Тамара — от момента на пенсионирането си. — Галахад се усмихна. — После пациентът излекува лекаря си: в един момент Лазарус се съгласи да сподели с нея леглото си, а Тамара установи, че отново се е възвърнал интересът й към живота. Тя живя достатъчно дълго с Лазарус и успя да излекува духа му, а после обяви, че го напуска, за да се подмлади.

— И Лазарус я помоли да се ожени за него — предположих аз.

— Не мисля, Джъстин. Нито Тамара, нито Лазарус намекнаха за нещо подобно. Тамара постъпи по друг начин. По време на една късна закуска в градината на покрива на двореца тя попита Айра дали може да се присъедини към колонистите… В този момент с всички въпроси, свързани с миграцията, се занимаваше Айра, а Лазарус продължаваше да твърди, че няма да дойде с нас. Аз мисля, че тогава той вече замисляше своето пътешествие във времето. Айра веднага каза на Тамара, че няма никакъв проблем и че обявените изисквания важат за останалите колонисти, но не и за нея. Джъстин, със същата готовност Айра би й подарил и двореца си; та тя беше спасила Лазарус — ние всички го знаехме.

Но ти познаваш Тамара. Тя благодари на Айра и каза, че възнамерява да изпълни всички изисквания и ще започне с подмладяването, а после ще изучи някоя професия, за да бъде полезна в колонията — както беше постъпила Хамадриад. После Тамара се обърна към Хамадриад и попита: „Хамадриад, ще спиш ли тази нощ с Лазарус?“ Да беше видял, Джъстин, каква суматоха настана тогава!

— Каква суматоха? — учудих се аз. — Нали каза, че Лазарус вече е бил възвърнал интереса си към този спорт. Или Хамадриад е имала някаква причина да не желае да замени Тамара?

— Хамадриад имаше желание, но не й хареса начинът, по който Тамара й прехвърли задълженията си…

— Изглежда ми необичайно за Тамара. Ако Хамадриад не искаше да се заеме с работата, Тамара би разбрала всичко без думи.

— Джъстин, когато става въпрос за чувства и взаимоотношения, Тамара винаги знае какво прави. Тя дразнеше Лазарус, не Хамадриад. Понякога нашият предшественик изпада в странна стеснителност. Той спа цял месец с Тамара и се правеше, че нищо не е станало. Обаче откровената молба на Тамара към Хамадриад го разобличи. Джъстин, ти познаваш и Тамара, и Лазарус; според теб кой победи в края на краищата?

Знаех, че Тамара умее да бъде непреклонна, но все пак отвърнах:

— Не мога да отгатна, Галахад.

— Нито един от двамата. Защото, след като Лазарус спря да ломоти, че не било необходимо двамата с Хамадриад да бъдат поставяни в неудобно положение, Тамара меко взе думите си назад и престана да говори по въпроса. Мълча по време на подмладяването и по-късно, когато потегляхме. Тя предостави следващия ход на Лазарус и спечели спора чрез отказа й да спори. Джъстин, според теб лесно ли е да бъде изритана Тамара от нечие легло?

— Според мен е невъзможно.

— Предполагам, че и Лазарус е достигнал до този извод. Не мога да кажа какви разговори са водили през дългите нощи… но накрая Лазарус проумял, че тя няма да се подложи на подмладяване, докато той не обещае, че нито една нощ по време на отсъствието й няма да спи сам. От своя страна Тамара му обещала да се върне в леглото му веднага след като приключи лечението.

Така че една сутрин Лазарус с почервеняло лице и с треперещ глас ни съобщи за съгласието, което са постигнали. Джъстин, истинската възраст на нашия прародител проличава най-добре, когато човек се запознае с неговите допотопни и остарели възгледи за секса.

— Не забелязах подобно нещо през нощта, Галахад. И не бях изненадан — нали съм изучил подробно мемоарите му.

— Да, но вече са изминали четиринайсет години, откакто основахме семейството си — през онази същата сутрин, за която ти разказвах, въпреки че го обявихме официално едва след като се родиха близначките. Повярвай ми, Джъстин, на Лазарус му беше много трудно да се предаде и постоянно се чудеше как да се измъкне. Той сърдито обяви, че е обещал на Тамара да не спи сам, докато тя преминава през лечението, а сетне изрече, цитирам: „Айра, ти ми разправяше, че в града е пълно с добри професионалистки. Можеш ли да намериш такава, която би се съгласила да подпише договор за това време?“

Това, което Лазарус не знаеше бе, че Ищар вече ни беше предупредила как трябва да се държим. Между другото, забелязал ли си колко е чувствителен той към женските сълзи?

— Да, разбира се. Макар че едва ли някой може да остане безчувствен към тях.

— Айра се направи, че не му е много ясно какви точно професионалистки му трябват на Лазарус. Което даде време на Хамадриад да избухне в сълзи и да избяга нанякъде. Ищар също се изправи и каза: „Дядо, как можахте!“ И по нейното лице протекоха сълзи и тя тръгна след Хамадриад. В този момент се разрева и Тамара и последва останалите две жени. Ние, тримата мъже, останахме сами.

„Ако не възразявате, сър — студено изрече Айра, — бих искал да намеря дъщеря си и да я утеша.“ След което се поклони, обърна се и бързо излезе. Останахме само двамата. Джъстин, нямах никаква представа какво трябва да направя. Знаех, че Ищар очакваше трудности — Тамара я беше предупредила. Но не предполагах, че ще се наложи аз сам да се справям с проблема.

„О, велики огнени кълба — рече Лазарус. — Синко, какво направих пък сега?“

Какво можех да му отговоря?

„Дядо — казах, — вие оскърбихте чувствата на Хамадриад.“

А после станах съвсем неуслужлив; отказах да му обяснявам защо чувствата й са били засегнати, а в отговор на въпроса къде може да е отишла предположих, че се е прибрала вкъщи, в предградията, но не пожелах да отведа Лазарус до там. С други думи, спазих инструкциите на Ищар да се правя на упорит глупак и да оставя цялата работа на жените.

Така че се наложи Лазарус да тръгне да търси Хамадриад сам, като можеше да разчита само на помощта на Атина… исках да кажа — Минерва.

— Това е нещо ново за мене, чичо Глупи.

— Ако е така, скъпа, по-добре го забрави.

— О, ще го забравя — съгласи се компютърът. — Но смятам да не изтривам информацията, а да я запазя и да я използвам след стотина години. Джъстин, ако бях от плът и кръв и се бях разплакала, би ли побягнал след мен да ме утешиш?

— Вероятно. Почти сигурно.

— Ще го запомня, любовнико. Толкова си мил!

Направих се, че не съм чул обръщението й, но Галахад се обади:

— „Любовнико“?

— Така казах, да. Извинявай, чичо Глупи, ама ти си старомоден. Ако не си беше легнал толкова рано снощи, щеше да разбереш защо.

Реших да запомня тези думи и след сто години, когато Атина стане живо същество, да й ги кажа — направо щях да я поставя в безпомощно положение.

В този момент разговорът ни свърши — отнякъде се появи Лазарус. Когато го видя, Галахад заразмахва ръце:

— Хей! Татенце! Насам!

— Идвам — Лазарус ме млясна в движение, после и Галахад, след което седна на масата, придърпа остатъка от втората закуска на Галахад — домашно руло със сладко — и го погълна.

— Как е? Хвана ли се той на въдицата?

— Не както ти на Хамадриадовата, татенце. Тъкмо му обяснявах как Хамадриад те изпързаля, благодарение на което основахме семейството си.

— Господи, каква лъжа! — Лазарус отпи от чашата на Галахад. — Джъстин, Галахад е добро момче, но е романтик. Много добре знаех какво исках да постигна, така че започнах с изнасилването на Хамадриад. Това прекърши съпротивата й и сега тя спи с всички, дори и с Галахад. По-нататък всичко се разви логично. А ти все още ли възнамеряваш да се върнеш на Секундус?

— Възможно е да не съм разбрал всичко, което Галахад ми разказа — отговорих аз. — Значи, трябва да се присъединя към… — запънах се. — Лазарус, аз не знам към какво трябва да се присъединя.

Лазарус кимна.

— Трябва да сме снизходителни към младежта, Джъстин. Галахад още не може да се изразява ясно.

— Благодаря ти, татенце. Много ти благодаря. Вече почти всичко му бях обяснил. Сега ти съвсем ще го объркаш.

— Спокойно, синко. Сега всичко ще си дойде на мястото. Джъстин, ти ще се присъединиш към семейството ни. И си длъжен да се грижиш за децата — за всичките, не само за тези, на които ще си биологичен баща.

Той ме погледна и зачака.

— Лазарус, аз съм отгледал много деца… — започнах.

— Знам.

— И не си спомням да съм изпускал някое от тях. И така — три, които още не съм виждал, плюс вашите две — сестрите ви, или осиновените ви дъщери — плюс всички останали, които предстои да се появят на бял свят. Прав ли съм?

— Да. Обаче това не е доживотен затвор — подобно нещо не е практично за Хауардовците. Семейството може да надживее всички нас, надявам се. Всеки възрастен може да го напусне, когато пожелае, но задълженията му към децата си остават — както към родените, така и към тези, които са още в утробата. Да речем, докато не навършат осемнайсет. Предполагам, че останалите членове на семейството ще предпочетат по-скоро да освободят такъв човек от задълженията му, отколкото да му видят гърба. Не мога да си представя щастлива връзка, продължаваща години след като някой обяви, че си тръгва. Ти как мислиш?

— Съгласен съм. Но не се притеснявам, че може да стане нещо подобно.

— Естествено, по този начин няма да стане. Обаче да предположим, че Ищар и Галахад решат да се отделят в собствено домакинство…

— Чакай малко, татенце! Няма да успееш да се отървеш от мене толкова лесно! Ищар не ме иска извън целия комплект. Знам, защото се опитвах да я убедя да се омъжи за мен преди много години.

— … и пожелаят да вземат със себе си най-малките. Няма да тръгнем да ги уговаряме и няма да се опитваме да разубедим децата, ако искат да отидат с тях. Та нали и трите са на Галахад…

— Пак не е прав. Татенце, ти направи Андийн на Иш направо в басейна; затова и кръстихме детето така87! Елф е или твоя дъщеря, или на Айра — така ми е казвала Хама. А кой е бащата на Андрю Джаксън няма никакво съмнение. Джъстин, аз съм стерилен.

— … което следва от статистическата вероятност, качеството на спермата и факта, че любовта му отнема толкова много време. Но Ищар чете генетичните карти и пази истината за себе си, а ние нямаме нищо против. И е абсолютно невероятно Хамадриад някога да е казала, че има или ще има дете от Айра. Не че съществува някаква генетична опасност — нали Ищар е насреща. В нашата колония досега не се е родило нито едно увредено дете, което доказва, че Ищар наистина умее да чете генетичните карти; тя провери всеки колонист от първата вълна и дори си преумори очите за всичките тези месеци работа. Обаче Айра е изключително внимателен и дори не застава близо до Хамадриад, когато има опасност от оплождане — абсолютно ирационална позиция, която обаче аз мога да разбера, тъй като самият аз съм много предпазлив в това отношение. Прекалено добре си спомням времето, когато процентът на общите прародители на Хауардовците беше доста внушителен, поради което прекалено често се раждаха увредени деца. Естествено, в наши дни една жена с чиста генетична карта предпочита да се омъжи по-скоро за собствения си брат, отколкото за непознат от друга планета… но старите предразсъдъци трудно умират.

Та за семейството… Сега ние, бащите, сме трима. С теб, Джъстин, ставаме четирима. Майките в момента са три, но също ще станат четири, когато Минерва помоли да я смятат за пълнолетна. Прибави и неопределен брой деца, които трябва да бъдат учени, пляскани и обичани. Броят на родителите може да се увеличи или да се намали. Но това е моят дом и аз съм избрал този път — построил съм го, за да може в него да живее едно семейство, а не за да прави по-весел живота на пръчове като Галахад…!

— Но той точно това прави! Благодаря ти, мило татенце!

— … и правя всичко това в името на благополучието на децата. Случвало ми се е да видя как свирепи катастрофи погубват колонни, не по-малко процъфтяващи от нашата. Джъстин, възможно е да се случи нещо с възрастните в нашата колония, но ако останат поне един баща и една майка, децата трябва да израснат нормални и щастливи. Това е и истинското предназначение на семейството. Ние смятаме, че семейство като нашето е по-подходящо за целта, отколкото семейство само с един мъж и една жена. Ако ти се присъединиш към нас, пред теб ще стои същата цел. И това е всичко.

Въздъхнах дълбоко.

— Къде трябва да се подпиша?

— Не обичам писмените брачни договори. Нещата не бива да стават чрез принуда. Ако партньорите желаят да си сътрудничат, не им трябват никакви хартийки. Ако си решил да се присъединиш към нас, достатъчно е да кимнеш…

— Съгласен съм!

— Ако искаш, ще спретнем и брачна церемония. Лаз и Лор ще измислят нещо забавно, ако трябва и ще си поплачем заедно.

— А брачната нощ Джъстин ще трябва да прекара при бебетата — да види колко сериозни са нещата!

— Решено, Галахад. Или може би е по-добре да спи при бебетата в нощта преди церемонията, така че да има шанс да се откаже, докато е време.

— Лазарус, аз съм готов за дежурство още тази вечер; свикнал съм с подобни неща.

— Съмнявам се, че жените ще ти позволят.

— Няма да доживееш до сутринта — добави Галахад. — Много са емоционални. Тази нощ мина между капките. По-добре да сменяш пелени.

— Галахад може да се окаже прав; ще трябва да преслушам сърцето ти… Не се обаждай, Галахад… Джъстин, нашият дом не е затвор. Той е не само сигурен за децата, но и удобство за възрастните. Когато те попитах ще се връщаш ли на Секундус, имах предвид именно това. Възрастният може да прекара извън дома година, десет или колкото си иска — и може да бъде сигурен, че за децата ще се полагат грижи, а той винаги ще бъде добре дошъл обратно. Аз и близначките няколко пъти напускахме планетата и ще го правим отново. И… ти знаеш, че възнамерявам да проведа експеримента с пътуването в миналото. Разбира се, в тукашно време няма да отсъствам дълго, но е малко рисковано.

— „Малко“? Татенце, ти си се смахнал. Джъстин, да не забравиш да го целунеш за довиждане; той няма да се върне.

С тревога установих, че Галахад не се шегува.

— Галахад — спокойно каза Лазарус, — няма проблем да ми казваш подобни неща. Но недей да го правиш пред жените. Или пред децата. — После се обърна към мен и продължи: — Естествено, в пътуването във времето има елемент на риск. Но къде ли го няма? Проблемът не е в самото преместване във времето, както Галахад, изглежда, смята. Рискът е не по-голям от посещението на която и да е планета, където някой може да не те хареса. Самият скок във времето се осъществява в най-безопасно обкръжение: в космоса, на борда на кораба. Рискът се появява по-късно. — Лазарус се усмихна. — Ето защо съм възмутен от онази стара крава Арабела. Тя иска да отида да наблюдавам битки! Джъстин, най-голямото преимущество на нашето време е фактът, че живеем толкова далеч едни от други, че войната е станала непрактична. Но… Казах ли ти, че първо искам да осъществя пробно пътуване във времето?

— Не. Според мадам pro tem председателката вие вече разполагате с идеалната техника.

— Възможно е да съм оставил такова впечатление у нея. Но Арабела си няма никакво понятие от висша математика; тя не може дори да зададе правилните въпроси.

— Предполагам, че и аз няма да мога, Лазарус; не съм запознат с тези области на математиката.

— Ако ти е интересно, Дора може да те научи…

— Или аз, любовнико…

— Да, може и Тина. Що за идея да наричаш Джъстин „любовник“, Тина? Да не си решила да го прелъстиш?

— Не, той обеща да прелъсти мен… след около сто години.

Лазарус ме погледна замислено. Направих се, че не съм чул разговора им.

— Хм… може би ще е по-добре да взимаш уроци от Дора, Джъстин. Ти още не си я срещал, тя се мисли за осемгодишна и няма да се опита да те прелъстява. Но тя е най-добрият компютър космически пилот и може да те научи на много неща, не само на полевите трансформации на Либи. Мисля, че сме сигурни в теорията, обаче ми трябваше практическо потвърждение. Затова реших да попитам Мери Спърлинг88…

— Момент, Лазарус — прекъснах го аз, — в архивите има само една Мери Спърлинг, и аз съм неин потомък. Тамара също произхожда от нея…

— От нея произхождат страшно много Хауардовци, синко. Мери имаше повече от трийсет деца. Това беше рекорд за онези години.

— Значи вие имате предвид Старата Мери Спърлинг, родена през 1953 година по григорианския календар, умряла…

— Тя не е умряла, Джъстин; там е работата. Така че аз се върнах и говорих с нея.

Съвсем се обърках.

— Лазарус, не разбирам. Искате да кажете, че вече сте предприели едно пътешествие във времето? Две хиляди години назад? Даже повече от две хиляди…

— Джъстин, ако млъкнеш за малко, ще разбереш какво искам да кажа.

— Моля за извинение, сър.

— Кажи ми още веднъж „сър“ и ще ти пусна близначките да те погъделичкат. Имам предвид, че отидох, в настоящето, до звездата РК3722, по-точно на Планетата на Малкия народ. Обозначението сигурно не ти говори нищо; в новите каталози го няма, тъй като ние с Либи решихме да скрием местоположението на тази планета… По-добре е хората да стоят далеч от нея.

Малкия народ е източник на концепцията, на основата на която Либи създаде теорията на полето, която днес използват всички космически пилоти, компютри и хора. Никога по-рано не се бях връщал там… защото аз и Мери бяхме много близки. Толкова близки, че случилото се с нея бе удар за мен. В известен смисъл беше по-страшно, отколкото ако бе умряла.

Но годините омекотяват спомените, а аз се нуждаех от съвет. И така, аз и близначките се качихме в „Дора“ и тръгнахме да търсим планетата. Използвахме координатите и траекторията, които Анди ми бе написал много отдавна. Траекторията леко се беше променила, но една звезда не може да избяга кой знае колко далече за две хиляди години; намерихме я.

По-нататък нямахме никакви проблеми. Аз най-сериозно предупредих Лор и Лаз за опасностите на това място. Те ме изслушаха и сякаш им предадох своя имунитет към планетата; изобщо не възнамеряваха да жертват своите индивидуалности срещу псевдобезсмъртие. Даже си прекараха чудесно: планетата наистина е очарователна. Нищо не се бе променило, тя продължаваше да бъде един огромен парк.

След като се озовахме на орбита около планетата, зачаках: Малкия народ притежава сили, непостижими за хората. Всичко стана както предишния път: при „Дора“ дойде призрак на същество от Малкия народ и ни покани да посетим планетата. Само че този път се обръщаше към мен по име, което звучеше направо в мозъка ми — те не използват устна реч. Допуснаха ме до съществото Мери Спърлинг. Това ме разтърси, но същевременно беше добра новина. Обаче тя — искам да кажа „то“ — ме посрещна с умерено задоволство, без да е особено заинтригувано. Сякаш пред мен бе не стар приятел, а непознат, помнещ всичко, което е помнил този приятел.

— Разбирам — обади се компютърът, — нещо като Минерва и мен, нали?

— Да, скъпа… като се изключи фактът, че ти още в първия ден на съществуването си беше по-определена личност, отколкото онова същество, използващо името на старата ми приятелка. И през последните три години личността ти ставаше все по-определена.

— Старче приятелче, обзалагам се, че казваш това на всичките си момичета.

— Възможно е. Обаче сега те моля да млъкнеш за малко, скъпа. Всъщност не остана кой знае колко за разказване, Джъстин. Ние останахме там няколко дни и заедно с Дора разговаряхме с Малкия народ за пространствено-времевото поле, а близнаците слушаха с крайчето на ухото си, но преди всичко се наслаждаваха на ролята си на туристи. Ако си спомняш, когато „Ню Фронтиърс“ тръгна обратно към Земята, на планетата останаха около десет хиляди души.

— Единайсет хиляди сто осемдесет и трима — поправих го аз — според бордовия дневник на „Ню Фронтиърс“.

— Значи толкова бяха записани в дневника? Мисля, че трябва да са били още повече, тъй като не сме броили тези, които не можахме да намерим, пък и на планетата останаха доста нерегистрирани деца — все пак стояхме там достатъчно дълго. Но както и да е, да допуснем, че са били десет хиляди. Колко според теб биха могли да станат след две хиляди години?

— Около десет на двайсет и втора степен — възкликнах, — но това е невероятно. Бих очаквал някакъв стабилен оптимален брой — да речем десет на десета — или малтусианска катастрофа след не повече от седем-осем века.

— Джъстин, там нямаше никой. Дори изобщо не личеше, че някога е имало хора.

— Какво се е случило с тях?

— А какво се е случило с неандерталците? Какво се случва с победените? Джъстин, какъв е смисълът да се съпротивляваш, когато те превъзхождат толкова, че дори няма смисъл да се опитваш да се бориш? Малкия народ живееше в идеална утопия: нито борба, нито съревнование, нито бедност, нито съществуваше проблемът на пренаселеността — те живееха в съвършена хармония с прекрасната си планета. Рай, Джъстин! Малкия народ олицетворяваше това, за което бяха мечтали философите и което религиозните водачи бяха обещавали през цялата човешка история.

Може би те са съвършени, Джъстин. Може би са това, в което човешката раса би могла да се превърне… след милион години. Или десет милиона.

Но когато казвам, че тяхната утопия ме плаши и е смъртоносна за човешките същества и че Малкия народ е избрал безизходен път за себе си, аз не се опитвам да ги принизя. О, не! Те имат значително по-задълбочени познания в математиката и науката от мен — иначе защо да отивам там да се консултирам с тях? Не мога да си представя как бихме могли да воюваме с тях, тъй като те са в състояние да отразят всяка наша атака. Ако решат, че сме им неприятни, не мога дори да предположа какво ще ни се случи — не искам и да го знам. Но докато не им се бъркаме в работата и нямаме никакви претенции към тях, не виждам опасност. Поне така ми се струва. Но каква стойност има мнението на един стар неандерталец? Разбирам от тях толкова, колкото нашата котка разбира от астронавигация.

Не знам какво се е случило с останалите Хауардовци. Може би някои са били асимилирани като Мери Спърлинг. Не съм питал — хич и не исках да знам. Някои сигурно са изпаднали в апатия и са измрели. Съмнявам се, че са се размножавали, но може да са били отглеждани като домашни животни. Ако е така, не искам да узнавам какво точно се е случвало. Получих каквото исках — мнението ми за математическите странности на физиката на полето се потвърди, след това си прибрах момичетата и излетях.

Но преди да си тръгнем, обиколихме около планетата и заснехме повърхността й, а след завръщането ни дадох материалите на Атина за изследване. Тина?

— Да, приятелче. Джъстин, ако на планетата има артефакти с човешки произход, диаметърът им е по-малък от един метър.

— Затова реших, че всички са загинали — мрачно продължи Лазарус. — И нямам намерение да се връщам отново там. Но пътешествието към РК3722 не беше тренировъчен скок във времето, а обикновен междузвезден полет. Експерименталният скок ще бъде прост и сигурен — няма да кацаме на никоя планета. Искаш ли да дойдеш с нас? Или да вземем Галахад?

— Татенце — сериозно произнесе Галахад, — аз съм млад, красив, здрав и щастлив и възнамерявам да си остана такъв; ти нямаш право да ме въвличаш в подобно безумие. Не обичам скачането от звезда на звезда, аз съм домошар. Достатъчно ми беше единствено кацане под управлението на Великия пилот Лорелай. Не можеш да ме убедиш.

— Виж какво, момче, бъди разумен — меко изрече Лазарус. — Когато потеглим, момичетата ще са достатъчно големи, за да се нуждаят от мъжко внимание, което аз не мога да им осигуря. Ще изгубя контрол над тях. Помисли си над това, длъжен си.

— Започнеш ли да говориш за задължения, веднага се махам от този кошер. Проблемът, татенце, е, че ти си мамино детенце, което го е страх от две малки момичета.

— Възможно е. Обаче те няма да са малки още много дълго време. Джъстин?

Размишлявах трескаво. Получаването на предложение от Старейшината за съвместен полет в космоса е чест, която не се отказва. Не ме притесняваше фактът, че по време на полета ще се осъществи опит за пътуване във времето, защото подобна идея ми се струваше нереалистична. Във всеки случай Лазарус не предвиждаше особена опасност, иначе не би взел със себе си своите сестри-дъщери. Освен това подозирах, че не е възможно Старейшината да бъде убит — още една причина да се чувствам в пълна безопасност като част от неговия екипаж. Но дали Лазарус наистина искаше да съм жиголо за дъщерите му? Бях сигурен, че той просто се шегуваше с Галахад; не се съмнявах, че Лази и Лори могат да разрешат проблемите си според собствения си вкус.

— Лазарус, ще отида с вас, където пожелаете.

— Чакай малко! — възрази Лазарус. — Татенце, Тамара няма да хареса това нещо.

— Какъв е проблемът, синко? Тамара е добре дошла и смятам, че ще й хареса. Тя не е малко дете, за разлика от някои хора, които няма да споменавам.

— Какво? — подскочи Галахад. — Ще вземеш със себе си Тамара… Джъстин… близначките… Половината семейство? И ще оставиш другите тук — да ви оплакваме? — Той въздъхна. — Е, добре, предавам се. Записвам се доброволец. Но нека Джъстин и Тамара останат вкъщи. И близначките. Не бива да рискуваме да ги взимаме. Ти ще пилотираш, аз ще готвя. Докато не загинем.

— От време на време най-неочаквано откривам у Галахад признаци на благородство — изрече Лазарус неадресирано. — Някой ден това ще го погуби. Забрави, синко, не ми трябва готвач. Дора готви по-хубаво от всички нас. Но без близначките не мога да мина. Искам да ги наблюдавам как ще се справят със скока във времето, защото по-късно ще им се наложи да го правят сами.

Той се обърна към мен:

— Джъстин, ти си добре дошъл, но пътешествието ще бъде скучно. Ти ще разбереш, че сме се преместили във времето едва когато ти кажа, че се е случило. Възнамерявам да отида до една лесна за откриване планета, защото аз и Либи сме я изследвали и сме определили точно траекторията й. Не мисля да кацам — там е доста опасно. Смятам да използвам планетата като часовник.

Сигурно звучи глупаво. Но е невъзможно да бъде установено точното време в космоса с помощта на радиоизотопните часовници на борда на „Дора“. То може да бъде определено по местоположението на небесните тела, но този метод изисква продължителни измервания и изчисления. Значително по-просто е да се кацне на някоя цивилизована планета, да се почука на нечия врата и да се попита.

Може да се използва и добре позната планетна система — като тукашната, тази на Секундус, Слънчевата система или която и да е друга. Ако Дора притежава необходимите данни, тя може да определи по местоположението на планетите колко време е изминало — като по стрелките на часовник. Либи направи това на „Ню Фронтиърс“, когато се приближавахме към Слънцето.

Но за това пътуване съм избрал нещо ново. Някога оставих нещо на орбита около планетата, при която ще отидем. По-късно така и не успях да го намеря, въпреки че направих всичко възможно… Става въпрос за ковчега с тялото на Анди Либи.

Така че смятам да хвърля един поглед там и ако го намеря, ще означава, че съм се озовал в интервала между две добре познати дати. Така ще докажа, че теорията за пътуванията във времето е правилна. Следиш ли мисълта ми?

— Мисля, че да — отвърнах. — Ще получите експериментално доказателство. Но аз съм толкова далеч от теорията на полето, че не мога да кажа нищо определено.

— Не е необходимо. Аз самият не разбирам кой знае колко добре тази теория. Първият компютър, създаден, за да работи с двигателя „Либи-Шефилд“, беше отражение на уникалния мозък на Либи. Впоследствие компютърът само се е усъвършенствал. Ако попаднеш на пилот, който ти каже, че разбира всичко, а компютърът му служи само за помощно средство, не се качвай на кораба му — той е измамник. Какво има, Тина?

— Аз разбирам от астронавигация — обади се компютърът, — понеже Минерва дублира в мен астронавигационните програми на Дора. Но не мисля, че проблемът може да бъде коментиран на английски, галакта или на какъвто и да било друг език, използващ думи. Мога да разпечатам основните уравнения и да покажа извадка от статистическата картина на динамичния процес. Искате ли?

— Не си прави труда — отговори Лазарус.

— Господи, не! — помолих я и аз. — Благодаря ти, Атина, но аз нямам амбицията да ставам междузвезден пилот.

— Галахад — каза Лазарус, — защо не повдигнеш мързеливото си туловище и не потърсиш нещо за обяд? Да речем по около четири хиляди калории за всеки? Джъстин, попитах те дали възнамеряваш да се връщаш на Секундус, защото не искам да го правиш.

— Аз също не искам.

— Атина Палада, запиши частния ми разговор с главния архивар Фут!

— Програмата е стартирана, мистър председателю!

Галахад повдигна вежди и побърза да се отдалечи.

— Главен архиварю, не става ли критична ситуацията в Нови Рим?

— Мистър председателю — внимателно започнах аз, — според мен е така, въпреки че съм дилетант по въпросите на социалната динамика. Обаче… аз дойдох тук не за да ви предам глупавото съобщение на мадам pro tem председателката, а за да поговоря с вас.

Лазарус дълго време ме гледа замислено. И аз започнах да проумявам какво прави личността му уникална. Той притежава умението изцяло да се отдава на работата, която върши, независимо дали става въпрос за разговор за живота и смъртта или за нещо тривиално, като например танцуване при посрещане на гост. Осъзнах това, защото и Тамара е същата; тя умее да отдава на другия всичко от себе си.

Тамара не е изключителна красавица, нито пък превъзхожда в техническо отношение многобройните професионалистки или дори аматьорките. Но не е там работата. Умението й да се концентрира напълно я откроява сред всички добри жени, посветили живота си на това благородно призвание.

Мисля, че Старейшината се отнася по този начин към всичко. Сега внезапно бе „взел председателското чукче“; компютърът веднага се досети, Галахад също. Нямаше от какво да се притеснявам.

— Никога не бих повярвал — каза Лазарус, — че главният архивар на Семействата ще тръгне на толкова дълъг път заради едно незначително съобщение. Така че ми обясни каква е причината за идването ти.

Да измисля някакво оправдание? Не, отговорът трябва да бъде искрен.

— Мистър председателю, време е да се копират архивите някъде извън Секундус. Дойдох, за да разбера дали може да бъде направено на Терциус.

— Продължавай.

— Гражданските вълнения още не са започнали. Но симптомите са налице и аз не знам колко време остава, докато се превърнат в открито насилие. Народът на Секундус не е свикнал с произвол и всекидневна смяна на законите. Предполагам, че бедата ще дойде скоро. И ще смятам, че съм изпълнил служебните си задължения, ако унищожаването на архивите на Секундус не доведе до загубата на нашите анали. Те се пазят в подземни бункери, които обаче могат да бъдат разрушени. Мога да си представя единайсет начина, по които архивите да бъдат унищожени частично или цялостно.

— Където има единайсет начина, съществува и дванайсети, и тринайсети, и така нататък. Обсъждал ли си проблема с някой друг?

— Не! — отвърнах светкавично. — Не исках да давам идеи на никого.

— Разумно. Понякога единственият начин да защитиш една слаба точка е да не обръщаш вниманието на останалите върху нея.

— И аз си помислих същото, сър — съгласих се аз, — но когато притеснението ми нарасна, реших да предприема мерки за защитата на материалите. Първо наредих всички входящи данни да се дублират при постъпването им в архива. Исках и да копирам целия архив, а после да го изпратя някъде, но нямах достатъчно средства, за да купя необходимите кубове памет. Трябваха ми уелтънови микрозърнести кубове — други носители не биха се побрали на кораба.

— А кога започна да копираш новопостъпилата информация?

— Скоро след събранието на настоятелството. Очаквах, че ще изберат Сюзън Барстоу, но те предпочетоха Арабела Фут-Хедрик. И аз се разтревожих, защото си спомних за годините, през които следвахме заедно в университета. Реших да си подам оставката. Но тогава започнах работата над вашите мемоари.

— Джъстин, предполагам, че не това е било причината да не напуснеш. Очакваше ли, че Арабела може да назначи някого на твоето място?

— Възможно беше, сър.

— Добре, няма значение. Успя ли да запишеш копираната от теб новопостъпила информация на уелтънови кубове?

— Да. Поне толкова средства успях да намеря.

— И къде са тези кубове? Все още на „Пощенски гълъб“?

Предполагам, че съм изглеждал стреснат.

— Хайде-хайде! — възкликна Старейшината. — Те са били важни за теб. Допускаш ли, че ще повярвам, че си ги оставил на много светлинни години оттук?

— Мистър председателю, естествено, кубовете са в багажа ми, който остана в кабинета на ръководителя на колонията Уедърал.

— Атина Палада!

— На дивана за посетители, мистър председателю. Ръководителят на колонията ми нареди да му напомня да донесе багажа на мистър Фут вкъщи.

— Можем да направим нещо по-добро. Главен архиварю, съобщете на Атина Палада кодовете на чантите си. В кабинета на Айра има оборудване, с помощта на което тя може веднага да копира информацията. И не се безпокойте повече за архивите — те вече са копирани в Атина Палада; всичко до момента, в който предадох председателското чукче на Арабела.

Представям си каква физиономия съм направил. Старейшината се изкикоти и каза:

— Защо ли? Понеже ти не си единственият, който се безпокои за архивите на Семействата. Как? Просто ги откраднахме, синко. Аз контролирах административния компютър и го използвах, за да копираме всичко — генеалогията, историята, протоколите от събранията на Семействата — абсолютно всичко, при това главният ти компютър изобщо не разбра какво правим.

Направо под носа ти, главен архиварю. Но не ти казах нищо заради собствената ти безопасност. Не ми се искаше Арабела да се досети за нещо и да те заразпитва. И без това е пълна с идеи. Единственият ни проблем беше намирането на уелтънови кубове. Но намерихме — сега седиш точно над тях, те са на двайсет метра под задника ти. А когато Атина копира донесените от теб, ще разполагаме с целия архив — такъв, какъвто е бил, когато си напуснал Секундус. Сега по-добре ли се чувстваш?

Въздъхнах.

— Много по-добре, мистър председателю. Вече мога да остана тук с чиста съвест. Даже се чувствам свободен да подам оставка.

— Недей.

— Сър?

— Остани тук, но не подавай оставка. Твоята помощница се справя с работата и ти й се доверяваш. Арабела няма да може да я изхвърли и да сложи свой човек на нейно място, докато ти не подадеш оставка, тъй като си назначен от настоятелството. Не че незаконните действия я притесняват… но нека не й подхвърляме идеи. Колко настоятели има на Секундус?

— На Секундус ли, сър? Тоест постоянно живеещи на Секундус?

— Не хитрувай, синко.

— Мистър председателю, не хитрувам. Старшите настоятели са общо двеста осемдесет и двама. От тях сто деветдесет и пет живеят на Секундус, а останалите осемдесет и седем са представители на Хауардовците на други планети. За да се вземе политическо решение, е необходимо за него да гласуват две трети от участниците на редовните събрания, провеждащи се веднъж на десет години, или две трети от общия брой на настоятелите — тоест сто осемдесет и осем души — на извънредни събрания. А докато бъде осведомен за тях всеки един настоятел, може да минат години. Споменавам ви за това, защото, ако искате да свикате извънредно събрание, едва ли ще успеете да съберете сто осемдесет и осемте гласа, необходими за свалянето на мадам pro tem председателката от поста й. Старейшината примигна срещу мен.

— Мистър архиварю, защо решихте, че искам да свикам събрание на настоятелството? Или че възнамерявам да свалям от власт нашата скъпа сестра Арабела?

— Долових подобен намек във въпроса ви, сър. И си спомням обстоятелствата, при които върнахте председателското чукче.

— Тогава беше съвсем различно. Действах, ръководен от чисто егоистични подбуди. Старата глупачка искаше да провали плановете ми чрез арестуването на Айра. Обстоятелствата бяха други. Тогава можех да се справя с нея, а сега — не. Синко, не вярвай на хорските приказки; Арабела изобщо не се даде без борба. Наложи се да й взимам председателското чукче насила. И краткото време, през което се подготвях за тръгване, тя прекара заключена.

— Наистина ли, мистър председателю? Няма вид да ви е обидена. Винаги говори за вас с голямо уважение.

Старейшината цинично се усмихна.

— Така е, защото и двамата сме прагматици. Аз се погрижих Арабела да запази достойнството си и тя много добре го знае. Така че сега тя нищо не би спечелила, ако се опита да ми отнеме привилегиите; напротив, дори ще загуби, защото моят статус е полумитичен. По-скоро нейното положение зависи от мен и тя е наясно с този факт. Разбира се, ако някой ден се озова на една планета заедно с нея — което е слабо вероятно, тъй като не съм глупак — ще бъда много внимателен при отварянето на вратите.

Мога да ти разкажа как стана всичко и ти ще разбереш защо няма да успея да го направя отново. Когато й предаде председателското чукче, Айра незабавно напусна двореца — както си беше редно. Но до самото тръгване аз продължих да работя във вилата си на покрива, тъй като дворецът е моя официална резиденция. Естествено, Минерва постоянно беше във връзка с мен и ме предупреди, когато копоите на Арабела хванаха Айра. Отидох и си прибрах чукчето. — Лазарус се намръщи. — Административният компютър на една планета е опасно нещо, Джъстин. Докато той се наричаше Минерва и беше под командването на Айра, всичко вървеше прекрасно. Но виж какво успях да направя аз с негова помощ и си помисли какво може да направи някой друг, който го контролира — например Арабела. Уф… Тина, кажи нещо на Джъстин с гласа на Арабела.

— Изпълнявам, мистър председателю. „Главен архиварю Фут, говори pro tem председателката. Имам честта да ви съобщя, че успях да уговоря нашия изтъкнат прародител, Лазарус Лонг, постоянен председател на Семействата Хауард, да поеме ръководството на Семействата през краткия за съжаление период, оставащ до отпътуването му до новия свят. Моля, разпространете съобщението сред подчинените си. Ще продължа да изпълнявам текущите си задължения, но председателят иска да знаете, че сте свободен да се обръщате към него по всяко време. От името на настоятелството и на председателя с вас разговаря Арабела Фут-Хедрик, pro tem председателка на Семействата Хауард.“

— Е, какво, тя точно това ми каза.

— Да, Минерва свърши добра работа. Тя предаде точно надутостта, характерна за Арабела, и сумтенето, с което накъсва речта си.

— Значи това не беше Арабела? Никога нямаше да се сетя.

— Джъстин, освен на теб подобни съобщения бяха изпратени на всички важни чиновници, а през това време Арабела се намираше в най-големите и разкошни апартаменти на двореца и беше доста раздразнена от факта, че вратите не се отваряха и асансьорите не работеха, както и всевъзможните средства за комуникация — освен в случаите, в които аз не пожелаех да говоря с нея. По дяволите, аз не й позволих дори да изпие чаша кафе, докато не спря да се ежи и не се съгласи, че аз съм председателят и аз командвам.

След това нямахме проблеми с нея, даже донякъде се сприятелихме. Правех всичко, което поиска, само дето не я пусках на свобода. Тя изпълняваше текущите си задължения — не исках да се обременявам с тях. Нищо не рискувах, тъй като Минерва я следеше и не й позволяваше да излезе от границите на позволеното, а Арабела бе наясно с това. Преди да отлетя, двамата дори се появихме заедно в сутрешните новини и тя произнесе речта си, както подобава на една дама, а аз публично й благодарих, не по-малко лицемерно.

Но сега административният компютър е в нейна власт, и ако се върна пак, първо ще трябва да си сваля шапката. Не, Джъстин, попитах те за настоятелите на Секундус не защото възнамерявам да свикам събрание; просто си помислих, че извънредно събрание могат да предизвикат които и да било двайсет настоятели, но се надявам, че няма да се решат на такова безразсъдство. Дано и на теб не са ти хрумнали подобни идеи. Тя може да затвори всичките и да ги изпрати на Блаженство. Или може да позволи събранието да започне, а после да се отърве от обърналите се против нея. Във всеки случай ти гарантирам, че няма да се предаде без борба. Веднъж я хванах със свалени панталони, втори път тя няма да допусне да я изненадат.

— Значи ще има кръвопролития?

— Възможно е, не виждам друг изход. Но ти и аз не можем да променим нищо. На всички въпроси, свързани с държавните дела, обикновено има един правилен отговор: Не прави нищо. Такива са времената — на съзидателното бездействие. Не се забърквай. И чакай.

— Дори ако знаеш, че нещата не вървят на добре?

— Дори тогава, Джъстин. И да гориш от желание да спасиш света, няма да промениш нищо, само дето може драстично да намалиш продължителността на живота си. Предвиждам три възможни варианта. На първо място, Арабела може да бъде убита. Тогава настоятелството ще избере друг pro tem председател; да се надяваме, че ще е някой разумен. Или пък тя ще изкара десет години — до следващото събрание на настоятелството. В такъв случай и настоятелите ще имат шанса да проявят разум. А може и тя да поумнее и да не се излага на куршумите, а да не укрепи властта си толкова здраво, че да не може да бъде махната оттам, освен чрез революция.

Последният вариант ми изглежда най-слабо вероятен. По-скоро ще я убият. Но каквото и да се случи, то не е наша работа. Ние сме жители на Терциус. На Секундус живеят милиард човека; нека сами си разрешават проблемите. Ние с теб спасихме архивите, и това е прекрасно; цялата история на Семействата ще се съхрани.

След няколко години ще ти осигурим необходимото оборудване — на теб или на твоя приемник — за да можеш да се занимаваш с поддържането на архива, така както си го правил на Секундус. Дотогава Атина ще съхранява данните. Аз ще уведомя всичките населени планети, че архивите са преместени тук. И ще обявя, че вече събранията на Семействата ще се провеждат тук, и че настоятелите са добре дошли.

— Мистър председателю — обади се компютърът, — мистър Джонс иска да знае кога ще бъдете готов да обядвате.

— Моля те, кажи му, че след малко ще дойдем. Недей да бързаш, Джъстин; ако си търпелив, нещата ще се уредят от само себе си. Не ни остава друго — трябва да сме търпеливи, защото, докато новината обиколи всички населени планети, ще минат години. Така че почакай един век. Имам тук едно лично съобщение за теб. Всъщност, един от нас ли си вече? Член на семейството ни и баща на децата ни?

— Да. Искам да бъда.

— Желаеш да го оформим официално? Добре, тогава да изпълним един кратък обред. А по-късно ще организираме какъвто пожелаеш ритуал. И така, Джъстин, ще бъдеш ли наш брат? Докато звездите остареят и слънцето ни загине? Ще се биеш ли заради нас, ще лъжеш ли заради нас, ще ни обичаш ли и ще ни позволиш ли да те обичаме?

— Да!

— Това е всичко. Атина го записа. Направи общодостъпен записа, Атина.

— Изпълнено, Лазарус. Добре дошъл в семейството, Джъстин.

— Благодаря ти, Атина.

— А личното съобщение до теб е следното: Тамара каза да ти предам — ако се ожениш за нас, — че възнамерява да помоли Ищар да премахне имунитета й срещу зачеване. Не е твърдяла, че прави това само заради теб. Напротив, увери ме, че възнамерява да има деца от всеки от нас, и то за възможно най-кратко време; само тогава тя ще се почувства пълноправен член на семейството. Въпреки това аз съм сигурен, че решението й е предизвикано от твоята поява. Така че ние, останалите, смятаме да се оттеглим встрани и да празнуваме, докато работиш върху първото й дете. На нашата Тами това ще й хареса.

Очите ми неочаквано се напълниха със сълзи, но аз казах с твърд глас:

— Лазарус, едва ли Тамара иска точно това. Според мен тя просто се стреми да стане пълноправен член на семейството… Както и аз!

— Може би. Така или иначе Ищар ще запази генетичните данни за себе си. Дали пък да не строим всички девойки в една редица и да видим как ще се справи новият петел? Край на частния разговор, Тина.

— Готово, старче приятелче. А след сто години всички мъже ще трябва да се строят пред мен. И здравата ще го закъсат.

— Не се съмнявам, скъпа.