Достатъчно време за любов

Da capo V

Датата на обявяване на войната с Германия развълнува Лазарус Лонг, макар че самият факт, че започват военни действия, изобщо не го учуди. Толкова беше смаян, че дори не съобрази веднага защо „предвиждането“ на миналото се оказа по-късогледо от предвиждането на бъдещето.

Обявяването на неограничена подводна война в началото на 1917 година не го изненада: той помнеше за това от уроците по история. Телеграмата на Цимерман не го разтревожи, макар че нея не я помнеше. Тя сякаш се вместваше в схемата, затвърдена по време на същите уроци. Поради твърде крехката си възраст през трите години след 1914 година, когато Съединените щати лека-полека от неутралитет се насочваха към война, Лазарус нямаше собствени спомени за случващото се. Уди Смит не беше навършил две години, когато тя беше започнала, но неговата страна се включи в бойните действия, преди той да стане на пет.

Лазарус продължаваше да се придържа към онази времева последователност, която бе набелязал, преди да открие, че е подранил с три години. Схемата работеше толкова добре, че той осъзна грешката си едва когато войната буквално се стовари на главата му. Анализира причината и установи, че грубо е нарушил правилата на оцеляването: беше се поддал на собствените си страсти, без да пожелае дори да се усъмни в чувството си за време.

Всичко беше просто: не му се искаше толкова бързо да се разделя със своето отново намерено родно семейство — и особено с Морийн.

Морийн… Когато реши да остане до първи юли, както бе набелязал първоначално, след онази нощ на борба с разбунената си душа, след нощта, изпълнена с тревога и решителност, когато пишеше и късаше писмо след писмо, Лазарус внезапно откри, че може да се среща и да общува с мисис Брайън Смит, проявявайки дружелюбна, но формална учтивост, че е способен да не проявява към личността й прекомерен интерес, надхвърлящ границите на допустимото според местните нрави. Продължаваше да живее целомъдрено, радвайки се, че има възможност поне от време на време да се вижда с нея, без това да буди безпокойството на подозрителния му дядо.

Лазарус бе истински щастлив. Както с Тамара или с близначките, или с всяка от своите скъпи приятелки. Съвкуплението няма нищо общо с любовта. Той винаги умееше, когато трябва, да поугаси своя плам и да позабрави за тръпката. Без да забравя нито миг за огромното физическо очарование на жената, била негова майка преди повече от две хилядолетия — ама че странен времеви вектор — той въпреки всичко се овладя и това по никакъв начин не повлия на поведението му и не намали радостта от споделянето на нейната компания. Предполагаше, че Морийн се досеща за всичко, което той чувства, а по-точно — от какво се въздържа и защо, но тя явно одобряваше подобно самоограничаване.

Посвети целия месец март на търсенето на ключове към сърцето й. Брайън-младши копнееше да се научи да шофира и според Дядката беше достатъчно пораснал за това, така че Лазарус се зае с обучението на брат си. Вземаше го от къщи и го прибираше с колата — и често биваше удостоен с поглед от Морийн. Лазарус успя да се сближи и с Уди. Заведе детето в цирка, за да гледат магьосника Торнстън Велики, и му обеща през лятото да отидат до лунапарка. Сиреч да сбъдне най-голямата мечта на Уди. Обещанието затвърди очертаващия се съюз между двамата. Що се отнася до цирка, оттам детето беше докарано спящо, но здраво и читаво, за което Лазарус бе възнаграден с чаша кафе в компанията на Дядката и на Морийн.

Зае се също така да помага на групата бойскаути към църквата. Джордж беше нов в отряда, а на Брайън скоро му предстоеше да го удостоят със званието „орел“. Лазарус откри, че получава удоволствие от това занимание — и всеки път, когато връщаше децата у дома, Дядката го канеше в къщата.

Не се интересуваше особено от външна политика. Продължаваше да купува „Канзас Сити Поуст“ и вестникарчето на ъгъла на 31-ва и „Тръст“ го смяташе за постоянен клиент — Лазарус никога не си искаше рестото. Но след като ликвидира бизнеса си, Лазарус започна рядко да чете вестници, включително и „Борсови новини“.

През онази неделя, на първи април, Лазарус нямаше намерение да се отбива при семейството си по две причини: Дядката го нямаше у дома, обаче за сметка на това се беше върнал баща му. Лазарус не искаше да се среща с новодошлия, докато не научи нещо повече за него от стареца. Така че си стоеше вкъщи и си запълваше времето с готвене и домакинстване, лъскане на колата и писане на поредното послание до семейството, което бе оставил на Терциус.

На сутринта във вторник Лазарус взе писмото, за да го подготви за изпращане. Както обикновено купи вестник на ъгъла на 31-ва улица и „Тръст“ и се качи в автобуса, където прегледа първата страница. И моментално изневери на навика си да зяпа през прозореца — наложи му се да изчете целия вестник. След което не отиде във фотолабораторията на Канзас Сити, а се запъти към читалнята на главната обществена библиотека, където изгуби два часа, опитвайки се да догони събитията по света. Прочете всички местни вестници, последния брой на „Ню Йорк Таймс“ — там бе публикуван текстът на посланието на президента до конгреса: „Боже, помогни на Америка, тя не може да постъпи другояче!“ — и вчерашния брой на „Чикаго трибюн“. Лазарус отбеляза, че „Трибюн“, най-заклетият враг на Англия отвъд границите на немскоезичната преса, прибързано се отричаше от предишните обети. После отиде в тоалетната, където скъса писмото си на малки парченца и го хвърли в тоалетната чиния.

Сетне отиде до банка „Мисури“, изтегли пари и се отби в касата на железницата на Санта Фе, където закупи билет до Лос Анджелис с трийсетдневен транзит до Флагстаф, щат Аризона, после се разходи до гарата, сетне се отправи в банка „Сдружение“, където получи сейфа си и извади от него малко, но тежко ковчеже със злато. Помоли за разрешение да се възползва от тоалетната на банката (положението на постоянен клиент му позволи да бъде удостоен с тази чест). След като наслага златните монети по джобовете на сакото, жилетката и панталона си, Лазарус вече не изглеждаше фин и изящен. Дрехите му образуваха гънки тук и там, той внимаваше как стъпва, за да не звънти като камбана, и предварително си беше приготвил монета от един никел за автобуса, където прекара цялото време на задната площадка, понеже се страхуваше да седне. Чувстваше се доста неуютно, докато не влезе най-после в апартамента си и се заключи.

Бързо направи сандвич, утоли глада си и се зае да зашива златните монети в предназначените за тях джобове на жилетката. Вършеше всичко бавно и внимателно, за да не заподозре никой какво е скрито под плата. Около полунощ пак си спретна сандвич и продължи да шие. Когато остана напълно удовлетворен от начина, по който му стои костюмът, остави настрана жилетката с парите, постла върху бюрото одеяло, сложи отгоре му тежката пишеща машина „Оливър“ и се зае да трака на нея с два пръста:

Той натрака още два екземпляра на посланието, подписа два комплекта пликове, като се възползва от два адреса: единия на неговия местен агент, а другия — в Чикаго. А после състави акт за продажба:

Сложи документа в плик, изпи чаша мляко и си легна.

Спа десет часа. Не го събудиха дори виковете на булеварда: „Извънредно съобщение! Извънредно съобщение!“ Той отдавна ги бе очаквал и подсъзнанието му, изглежда, просто не им беше обърнало внимание, за да му помогне да си почине — през идните няколко дни го чакаше доста тичане. Когато вътрешният му часовник го събуди, Лазарус стана, бързо взе вана, избръсна се, приготви си богата закуска и я изяде, почисти в кухнята, извади от хладилника нетрайните продукти, хвърли ги в кофата за боклук до изхода, премести стрелката така, че да сочи надписа „днес няма нужда от лед“, остави върху хладилника петнайсет цента и изля насъбралата се вода.

При вратата бе оставена бутилка прясно мляко. Лазарус не я беше поръчвал, но запази спокойствие и пусна шест цента в една празна бутилка, като написа бележка на млекаря да не носи повече мляко, докато не му бъдат оставени пари. После опакова дреболиите, тоалетните си принадлежности, чорапите и ризите, якичките (тези колосани примки символизираха за Лазарус всички табута, плод на тромавата мисъл през този инак приятен век), после набързо огледа апартамента, за да провери дали не е забравил нещо. Платил беше наема до края на април и се надяваше да има късмет и да се озове на „Дора“ доста преди този срок. Ако не му провървеше, щеше да се наложи да се прехвърли в Южна Америка, обаче при пълен провал би било трудно дори да се предположи къде щеше да се озове. Където и да попаднеше, наложително бе да смени името си — Тед Бронсън трябваше да се изпари безследно.

Накрая всичко беше готово. Лазарус взе пътната чанта, балтона, шаха от слонова кост и абанос и пишещата машина. След като се облече, сложи и трите плика във вътрешния джоб на сакото. Жилетката, подплатена с монети, страшно запарваше, но пък му беше достатъчно удобна.

Той натовари багажа си в колата и потегли към южната пощенска станция.

Там изпрати две от писмата, сетне пое към заложната къща до билярдната зала „Почини си за час“. На минаване покрай „Швейцарската градина“ Лазарус обърна внимание, че заведението е затворено и щорите са спуснати, и сухо се усмихна.

Господин Дателбаум се съгласи да смени пишещата машина за пистолет, но поиска и пет долара отгоре за малкия колт. Лазарус бе принуден да се съгласи.

Лазарус продаде пишещата машина и костюма, заложи балтона и получи пистолета с кутия патрони. Всъщност бе подарил балтона на мистър Дателбаум, защото не възнамеряваше да го откупува. Ала като получи всичко, от което се нуждаеше, плюс три долара в брой, той хем се отърва от излишното имущество, хем достави на един приятел удоволствието да сключи изгодна сделка.

Пистолетът се побра в левия джоб на жилетката, превърнат от Лазарус в нещо като кобур. Ако го обискират — нещо малко вероятно поради твърде представителната му външност — никой няма да забележи оръжието. Шотландската поличка би била по-удобна, защото по-лесно би скрил или извадил оръжието, но при дрехите, които се носят тук, все пак беше намерил най-добрия вариант. Пък и някой от практичните бивши притежатели на пистолета беше скъсил цевта, което също беше добре дошло.

Обаче Лазарус не можеше да напусне Канзас Сити без да се сбогува с родното си семейство. Веднага след това възнамеряваше да се качи на първия влак за Санта Фе. Жалко, че Дядката беше заминал за Сент Луис, но какво да се прави. Можеше да оправдае посещението си с желанието да подари на Уди шаха. А пък актът за продажба на автомобила ще стане претекст да разговаря с баща си: не, сър, това не е подарък, нали все някой трябва да наглежда колата, докато войната свърши. И ако аз случайно не се върна, всичко ще стане по-просто — нали ме разбирате, сър? Тъстът ви е най-добрият ми приятел. Той ми е нещо като роднина, та нали аз нямам никакви близки.

Да, точно така — ще се сбогува с всички, включително и с Морийн. (Най-вече с Морийн!) По-добре би било, разбира се, да не лъже. Но… ако баща му реши да го зачисли в своето поделение, лъжата ще е наложителна: желанието ми е да постъпя във флота. Не се засягайте, сър, знам, че току-що пристигате от Платсбърг, но на флота му трябват хора.

Впрочем, щеше да каже това само при необходимост.

Лазарус остави колата зад заложната къща, пресече улицата и телефонира от аптеката.

— Домът на Брайън Смит ли е?

— Да.

— Мисис Смит, обажда се мистър Бронсън. Мога ли да разговарям с мистър Смит?

— Вие не разговаряте с мама, мистър Бронсън, аз съм Нанси. О, това е ужасно!

— Така ли, мис Нанси?

— Вие искате да разговаряте с татко, нали така, мистър Бронсън? Но него го няма — той замина във форт Ливънуърт с рапорт. И ние не знаем кога ще го видим отново!

— Моля ви не плачете. Недейте да плачете.

— Аз не плача. Само малко съм разстроена. С мама ли искате да разговаряте? Тя е вкъщи… но е на легло.

Лазарус трескаво размишляваше. Разбира се, той искаше да си поговори с Морийн. Обаче… не, май не бива, излишно е.

— Моля ви не я притеснявайте. А имате ли представа кога ще се върне дядо ви?

(Дано да се позабави… Ах, по дяволите!)

— Какво говорите, дядо се върна още вчера.

— А с него бих ли могъл да се чуя?

— И него го няма у дома. Отиде в града преди няколко часа. Сигурно в шах клуба. Желаете ли да му предам нещо?

— Не. Просто му кажете, че съм се обаждал. Ще телефонирам по-късно. И още нещо, мис Нанси — не се притеснявайте.

— Как бих могла да не се притеснявам?

— Аз умея да предричам бъдещето. Не казвайте това никому, но ми повярвайте. Една стара циганка забеляза дарбата ми и на всичко ме научи. Баща ви ще се върне. Дори няма да го ранят в тази война. Аз знам.

— Ах, чудя се дали да вярвам на думите ви… Но май ми поолекна.

— Помнете, че точно така ще стане.

Лазарус учтиво се сбогува и затвори.

Шахматният клуб… Разбира се, днес старецът няма да клечи в игралната къща. Но заведението е наблизо, така че Лазарус може да се отбие там, да погледа, а после да се върне и да го изчака при входа. Дядката седеше на масата за шах, но дори не се опитваше да се преструва, че обмисля някоя партия. Изглеждаше недоволен от нещо.

— Добър вечер, мистър Джонсън.

Той вдигна глава.

— Кое му е доброто, а? Сядай, Тед.

— Благодаря ви, сър — Лазарус се настани в креслото. — Попитахте кое му е доброто, нали така?

— Какво? — Старецът го погледна сякаш го е забелязал току-що. — Как мислиш, Тед, аз в добра физическа форма ли съм?

— Разбира се.

— Способен съм с пушка на рамо да измина двайсет мили на ден.

— Със сигурност.

(Не се съмнявам в това, Дядка.)

— Същото го казах на оня умник на повиквателния пункт. А той ми отвърна, че според него съм твърде стар! — Айра Джонсън май бе на път да ревне. — Попитах го откога четирийсет и пет години се смятат за старост. А той ми каза да се разкарам и да не бавя опашката. Когато му казах, че като нищо ще го набия барабар с още трима юнаци, ме изхвърлиха! — Той закри лицето си с длани. После отпусна ръце и измърмори: — А аз съм носил синята униформа още преди това нагло парвеню да се роди!

— Много съжалявам, сър.

— Аз съм си виновен: взех си свидетелство за уволнение… и забравих, че в него е вписана датата ми на раждане. Как мислиш, Тед, ще ме вземат ли, ако си боядисам косата и отида в Сент Луис или Джоплин?

— Може би.

(Знам, че номерът ти не е минал, Дядка. Но според мен си успял да се намърдаш във вътрешните войски. Обаче няма как да ти го кажа.)

— Така и ще направя! Обаче свидетелството ще го оставя вкъщи.

— Значи мога да ви закарам у дома? Спрял съм колата пред клуба.

— Да, мисля, че ще се върна у дома… за известно време.

— Дали да не надникнем в „Пасео“ за по чаша?

— Добра идея. А това няма ли да те разори?

— Ни най-малко.

Лазарус шофираше и си мълчеше. Когато забеляза, че старецът се е успокоил, той направи завой, подмина 31-ва улица в посока изток и спря.

— Ще ми позволите ли да ви кажа нещо, мистър Джонсън?

— Какво? Казвай.

— Дори да не ви вземат, след като си боядисате косата, не се разстройвайте. Защото цялата тази война е ужасна грешка.

— Какво имаш предвид?

— Само онова, което чухте.

(Какво мога да му кажа? Дали би ми повярвал? Не мога съвсем да си трая — та това е дядо ми, който ме е научил да стрелям и на още хиляди други неща. Но на какво ще повярва?)

— Тази война няма да донесе полза на никого — след нея ще стане още по-зле.

Дядката го погледна, сключвайки рунтавите си вежди.

— Ти да не симпатизираш на Германия, Тед?

— Не.

— Да не си пацифист, а? Какво пък — възможно е, та ти никога дума не си обелвал за войната.

— Не, не съм пацифист. И не симпатизирам на Германия. Но ако ние спечелим тази война…

— Искаш да кажеш, когато спечелим тази война!

— Добре: когато спечелим, ще излезе, че всъщност сме загубили. Ние ще изгубим всичко, за което сме смятали, че се борим.

Мистър Джонсън рязко промени тактиката.

— Ти кога отиваш в армията?

Лазарус се позабави с отговора.

— Имам да свърша още някоя и друга работа.

— Знаех си, че ще ми отговорите точно така, мистър Бронсън. Довиждане.

Старецът, макар и трудно, успя да отвори вратата, изруга и слезе от колата.

— Дядка! Тоест, мистър Джонсън, имах предвид. Разрешете все пак да ви закарам у дома. Моля ви!

След като му хвърли кос поглед през рамо старецът рече:

— Не на твоята бричка, страхлив посерко! — И бързо закрачи по улицата към близката спирка.

Лазарус изчака, докато мистър Джонсън се качи на автобуса и пое след него, като не искаше да си признае, че отношенията с дядо му са безнадеждно съсипани. Видя как Дядката слезе и се канеше да го настигне, за да направи поредния опит да го заговори.

Но какво ще му каже? Той разбираше чувствата на стареца, ясно бе защо оня е на това мнение. Пък и Лазарус бе надрънкал толкова излишни приказки, че никакъв разговор не би оправил положението. И той бавно подкара колата по 31-ва улица. На „Индиана авеню“ спря, купи от вестникаря новия брой на „Звезда“, влезе в аптеката, седна, поръча си вишнев сок и разгърна вестника.

Но не се зачете, а просто се умисли, загледан във вестника. Продавачът избърса мраморния плот на масата пред него и замря в очакване. Лазарус поръча още веднъж същото питие. Когато същата сценка се повтори още веднъж, Лазарус помоли за разрешение да се възползва от телефона.

— Хоум или Бел?

— Хоум.

— Ей там е, където са изложени цигарите. Плащането става при мен.

— Брайън? Обажда се мистър Бронсън. Мога ли да поговоря с майка ти?

— Сега ще видя.

В слушалката прозвуча гласът на дядо му:

— Учуден съм от нахалството ви, мистър Бронсън. Какво желаете?

— Искам да поговоря с мисис Смит, мистър Джонсън.

— Не мога да ви разреша това.

— Тя беше много добра с мен, искам да й благодаря и да се сбогувам.

— Момент… — Лазарус чу как старецът каза: — Махни се оттук, Джордж. Брайън, вземи Уди, затвори вратата и пази никой да не я отваря. — Сетне гласът му прозвуча по-ясно: — Чувате ли ме?

— Да, сър.

— Тогава ме слушайте внимателно и не ме прекъсвайте: нищо няма да повтарям.

— Да, сър.

— Дъщеря ми няма да разговаря с вас нито сега, нито после…

— Тя знае ли, че се обаждам? — побърза да попита Лазарус.

— Млъквайте! Разбира се, че знае, и сама ме помоли да ви предам чутото от вас току-що. Но аз искам да допълня нещичко от мен — и не ме прекъсвайте! Дъщеря ми е почтена жена, мъжът й е откликнал на зова на своята страна. Затова не се навъртайте около нея. Не идвайте тук, инак ще ви посрещна с пистолет в ръка. Не се обаждайте. Не ходете в нейната църква. Може би смятате, че нямам право на подобни забрани. Разрешете ми да ви напомня, че вие се намирате в Канзас Сити. Тук за две счупени ръце плащат двайсет и пет долара, а за петдесет без колебания ще ви светят маслото. Но за пълния комплект — когато първо ви чупят ръцете, а после ви убиват — се полага намаление. Ако продължите да настоявате, имайте предвид, че аз мога да си позволя да изхарча шестдесет и два долара и петдесет цента. Разбрахте ли ме?

— Да.

— А сега изчезвай — и то час по-скоро!

— Почакайте, мистър Джонсън: не ми се вярва, че ще прибегнете до услугите на наемен убиец…

— Не ви съветвам да изчаквате това да се случи.

— … предполагам, че сте напълно способен да свършите сам тази работа.

Настъпи пауза. После старецът изхъмка.

— Може и да сте прав — рече той и затръшна телефона.

Лазарус се качи на колата и потегли. Когато подмина църквата, посещавана от семейството му, установи, че е поел в посока на запад от булевард „Линууд“. Там бе видял за първи път Морийн…

И никога повече нямаше да я зърне.

Никога. Дори да се върне и да направи опит да поправи сторената грешка — парадоксите не съществуват. Грешките му сигурно са се вплели вече в неподлежащата на промяна тъкан на пространство-времето и всички тънкости на математиката на Анди, цялата мощ на „Дора“ не можеха да поправят нищо. На площад „Линууд“ той спря при „Бруклин Авеню“ и се зачуди какво да направи.

Да отиде до гарата и да се метне на първия влак за Санта Фе? Ако поне една от молбите му за помощ е достигнала през вековете, ще го вземат в понеделник сутринта и войната с всичките й тревоги ще се превърне в нещо далечно, а семейството му ще забрави за Тед Бронсън, за краткото си познанство с него.

Жалко, че не му достигна време да гравира последните послания, но въпреки това поне едно би трябвало да пристигне по предназначение. В противен случай ще го очакват едва през 1926 година. Но ако нито едно от тях все пак не е получено (а с тази вероятност би следвало да се съобрази, защото се опитваше да използва забавена кореспонденция по време, в което методът още не е влязъл в употреба), тогава ще му се наложи да чака до 1929 година и да се яви на срещата в съответствие с уговорката. Няма да има проблеми, защото на Дора и близнаците може да се разчита напълно. Но защо тогава се чувства толкова зле?

Защото тази война не е негова.

Ще мине достатъчно време и старецът ще разбере, че отхвърленото от него с презрение предсказание е било чиста истина. Когато настъпи моментът, той ще научи, че френската благодарност, на която са разчитали след лозунга „Ние сме тук, Лафайет!“, е била забравена и заменена от припева „Pas un sou à l’Amérique!“93. Британската благодарност ще е същата. Между нациите няма и не може да има такова нещо като благодарност. Аз ли съчувствам на германците? За чий дявол са ми изтрябвали, Дядка? Не! Самото сърце на германското общество се разяжда от гнилоч; тази война ще роди другата, в която германците хилядократно ще надминат себе си, каквито са сега: ще построят газови камери, над Европа ще плъзне миризмата на опърлена човешка плът, която ще се стеле векове наред…

Но нито Дядката, нито Морийн има защо да узнават за това. Няма никакъв смисъл дори да се опитвам да им обяснявам нещата. Най-хубавото на бъдещето е, че то е винаги неизвестно. Добре, че никога не са вярвали на Касандра. Нима е важно тези двамината, нямащи никаква представа за онова, което е известно на Лазарус, да разберат защо той смята тази война за безполезна?

Да, точно така. Именно тяхното мнение е важно за него. Лазарус усети как вляво под сакото понатежава пистолетът. Защитникът на златото му — металът, за който той не даваше и пукната пара. Но златото можеше да бъде и средство, чрез което той бе в състояние да сложи точка…

Стига глупости. Ти не искаш да умираш, глупако, просто имаш желание да се оправдаеш пред Дядката и Морийн… най-вече пред Морийн.

Оказа се, че повиквателният пункт се намира в главната поща. Въпреки късния час, той работеше и отвън се виеше опашка. Лазарус плати един долар на стария негър, за да постои в колата му, предупреди го, че отзад се намира пътна чанта, обеща да му даде още един долар, когато се върне, но без да го уведомява за жилетката с парите и пистолета в поверения му багаж. Лазарус не се притесняваше вече нито за парите, нито за колата — много важно, нека ги откраднат. Той се нареди на опашката.

— Име?

— Бронсън, Тиъдър.

— Опит при участие в бойни действия?

— Не.

— Възраст? Не, дата на раждане. И гледай да не е след 5 април 1899 година.

— 11 ноември 1890 година.

— Нещо ме съмнява — ама карай. Вземи тая хартия и излез през оная врата, там ще намериш мешка. В нея ще носиш цивилните си дрехи. А хартийката я дай на някой от докторите и направи всичко, което ти заповядат.

— Благодаря ви, сержант.

— Свободен си. Следващият.

Докторът във военна униформа имаше шестима цивилни помощници. Лазарус правилно разчете теста на Снелън, но докторът като че ли не го слушаше — тук май никой на никого не обръщаше особено внимание. Отказаха само на един мъж, който според Лазарус имаше последен стадий на туберкулоза.

Само един от лекарите честно се опитваше да намира някакви дефекти.

Той накара Лазарус да се наведе, раздалечи бутовете му, прегледа го за херния, накара го да се изкашля, а после опипа корема му.

— А това уплътнение вдясно какво е?

— Не знам, сър.

— Опериран си от апандисит, така ли? Аха, ето го белега. Почти не се вижда, по-скоро го усещам. Хирургът ти е бил добър, дано аз да попадна при такъв, ако ми се наложи. А това… сигурно е просто фекална маса. Вземи един каломел и всичко ще е наред.

— Благодаря ви, докторе.

— Няма за какво, синко. Следващият.

— Вдигнете дясната си ръка и повтаряйте след мен…

— Ето ви повиквателните. Всички да са на гарата утре в седем. Ще представите повиквателните на сержанта. Той ще ви каже къде да отидете. Ако някой изгуби повиквателната, все едно елате… Инак чичо Сам ще започне да ви издирва. Ами това е, момчета, сега сте войници. Излизайте през онази врата.

Колата стоеше там, където я беше оставил. Старият негър слезе от нея.

— На’ед ли е всичко, капитане?

— Абсолютно — радостно потвърди Лазарус и извади банкнотата от един долар. — Само че не съм капитан, а редник.

— Значи са ви взели. Тогаз не моа да зема дола’а.

— Защо? Той не ми трябва — сега за мен ще се грижи чичо Сам, той ми обеща по двайсет и един долара месечно. Ето ти още един, купи си джин и пий за здравето на редник Тед Бронсън.

— Тъй и ще сто’я, капитане… со’и, ’едник Тед Б’онсън. Аз съм освободен от каза’мата, още преди да се ’одите. Я по-доб’е си земете па’ите и да земете да обесите кайзе’а.

— Ще се опитам, чичо. Хубаво, вземи пет долара и ги занеси в църквата, нека се помолят за мен както трябва.

— Ами… хубаво тогава, капитане-’едник.

Лазарус се движеше на юг от Мак Джи и ликуваше. Не обръщай внимание на досадните дреболии, наслаждавай се на живота. „Кети, прекрасна Кети…“

Той спря при аптеката, влезе и се насочи към тезгяха с тютюневите изделия, забеляза наполовина празната кутия с бялата сова и купи останалите пури заедно с кутията. После взе опаковка памук, лейкопласт и — неясно защо — най-голямата и красива кутия с цигари.

Колата бе спряна под фенера. Лазарус не я подкара, а седна на задната седалка, извади от пътната чанта жилетката и започна да я разпаря с джобно ножче, без да се опасява, че ще го види някой. За унищожаването на плода на многочасовите му усилия бяха достатъчни пет минути: тежките монети със звън падаха в кутията от пурите. Той ги покри с пласт памук, затвори кутията и я омота с лейкопласт. Разпарчетосаната жилетка, пистолетът и билетът за пътуването на запад заминаха в канализационната шахта, а с тях потъна и последната тревога на Лазарус. Той се усмихна, стана и отупа прахта от коленете си. Ти остаряваш, синко — и в това няма нищо чудно, когато човек живее толкова предпазливо!

И той с леко сърце потегли към булевард „Бентън“, нехаейки за това, че в града скоростта беше ограничена до седемнайсет мили в час. Когато видя, че на първия етаж в дома на Брайън Смит още свети, той се зарадва: не би искал да буди никого. Взе кутията за пури, шаха и кутията с бонбони и се изкачи по стъпалата. Още щом застана пред входната врата, лампата под портала светна. Брайън-младши отвори вратата и надникна навън.

— Дядо, това е мистър Бронсън!

— С една поправка — решително каза Лазарус. — Моля те, кажи на дядо си, че е дошъл редник Бронсън.

Старецът незабавно цъфна на вратата и подозрително втренчи поглед в Лазарус.

— Какво има? Какво си казал на хлапето?

— Помолих го да ви предаде, че е пристигнал редник Бронсън. Тоест аз.

Лазарус по някакъв начин успя да пъхне и трите кутии под мишница, бръкна в джоба си и извади повиквателната, която му бяха връчили военните.

— Ето, вижте.

Мистър Джонсън прочете хартийката.

— Виждам. Но защо? При твоите възгледи…

— Но аз не съм твърдял, че не смятам да постъпвам в армията — просто споменах, че имам да уредя някои работи. Тоест имах за уреждане сутринта. Аз наистина се съмнявам в резултатите от войната. Но въпреки мнението ми — което трябваше да запазя за себе си — настана времето, така да се каже, да се сгъстят редиците и дружно да поемем напред. Затова отскочих до пункта, където предложих услугите си и ме приеха.

Мистър Джонсън му върна повиквателната и широко отвори вратата.

— Влизай, Тед.

Когато Лазарус влезе в къщата, надничащите зад вратата на гостната глави изчезнаха: в къщата още бяха будни. Дядката го пусна да влезе в гостната.

— Заповядай, седни. Ще отида да кажа на дъщерята.

— Ако мисис Смит вече спи, не бих искал да я притеснявате — излъга Лазарус.

(По дяволите, Дядка! С удоволствие бих си легнал при нея. Но за това нито дума, вовеки веков.)

— Нищо. Тя само искаше да се убеди в едно-друго. Да, къде е тази хартийка, между другото? Може ли да й я покажа?

— Разбира се, сър.

Айра Джонсън се върна след няколко минути и върна на Лазарус доказателството му.

— Тя ей сегичка ще слезе — старецът въздъхна. — Аз се гордея с теб, Тед. Сутринта ме разстрои и не бях прав. Много съжалявам и ти поднасям извиненията си.

— Не мога да ги приема: вие няма за какво да се разкайвате, сър. Аз бях този, който избърза и надрънка някакви щуротии. Хайде да забравим за всичко. Да си стиснем ръцете.

— Ъ? Ама да, разбира се. Последва тържествено ръкостискане.

(А Дядката май и досега е способен да вдигне с една ръка наковалнята във въздуха. Направо ми смачка пръстите.)

— Мистър Джонсън, мога ли да ви помоля да направите нещо за мен? Останаха разни недовършени работи, за които нямам време.

— Какво? Разбира се!

— На първо място това — Лазарус протегна на дядо си омотаната кутия за пури.

Мистър Джонсън я взе и учудено повдигна вежди.

— Тежичка е.

— Поразчистих сейфа си. Това са жълтици. Ще си ги взема след края на войната. В противен случай ще ги дадете на Уди, когато навърши двайсет и една години.

— Какво? Хайде стига, синко, всичко ще е наред.

— Надявам се да сте прав. Но ако падна от трапа и си счупя идиотския врат? Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се.

— Благодаря ви, сър. А това бих искал да дам на Уди още сега. Моят шах. Не мога да го взема с мен. Наистина, бих могъл да го подаря на вас, но не се и съмнявам, че вие веднага ще измислите причина да ми откажете. А Уди няма да го направи.

— Хм! Много добре, сър.

— А това е за вас… Но изобщо не е същото, което ще ви се стори на пръв поглед — и Лазарус му подаде разписката за продажба на автомобила.

Мистър Джонсън я прочете.

— Ако искаш да ми подариш колата си, първо хубавичко си помисли.

— Покупката, сър, се осъществява номинално. Просто исках да оставя автомобила си тъкмо на вас. Брайън ще може да го кара — той още сега шофира неловко. Пък и вие може да се возите с него. Дори мисис Смит може да се научи, а когато лейтенант Смит се върне у дома, нищо чудно и той да открие, че колата е удобство. Но ако ме изпратят да се обучавам някъде наблизо и ми се отвори време да ви посещавам — докато не отпътувам по море, — бих искал да имам възможност да ползвам автомобила.

— Тогава защо ми навираш под носа този акт? То се знае, че автомобилът може да стои в нашия хамбар. То се знае, че Брайън — и двамата Брайъновци — с охота ще го карат, може би и аз ще се пробвам. Но нямам нужда от никакви хартийки.

— Сигурно трябва да ви обясня мотивите си. Да предположим, че аз се озова… да речем, в Ню Джърси — и поискам да продам колата. Тогава аз купувам за едно пени пощенска картичка — и вие ще можете лесно да направите всичко, защото имате ето тази хартийка. — Лазарус помълча и допълни: — Разбира се, ако все пак падна от онази стълба, колата ще остане изцяло на ваше разположение. И ако тя не ви трябва, дайте я на Брайън-младши или на когото искате. Нали знаете, че нямам роднини, мистър Джонсън, затова хич не ми възразявайте.

Старецът тъкмо се канеше да отговори, когато влезе мисис Смит, облечена с най-хубавата си рокля. Тя радостно се усмихна, но Лазарус забеляза, че е плакала. После му протегна ръка.

— Ние се гордеем с вас, мистър Бронсън!

На Лазарус му прималя от всичко: от гласа, аромата на тялото, докосването, гордото достойнство. И самообладанието му се изпари. (Морийн, любима, хубаво е, че заминавам. Ще е по-добре за теб, за мен и за всички ни. Постъпих така, за да се гордееш с мен. Но сега чашата ми преля… Моля те, предложи ми да седна, преди Дядката да забележи, че с панталона ми става нещо нередно.)

— Благодаря ви, мисис Смит. Отбих се за малко да ви благодаря и да се сбогувам. Да ви пожелая лека нощ, защото ни изпращат утре сутринта.

— Недейте така! Моля, седнете! Пийнете едно кафе, децата също ще поискат да се сбогуват с вас.

След един час той все още седеше в гостната на семейство Смит и беше щастлив. Може да се каже, че щастието му беше пълно. Кутията с бонбони беше поднесена на Керъл — отвориха я веднага. Лазарус изпи чаша кафе с гъста сметана и захар и изяде огромно парче домашен шоколадов пай. Предложиха му още едно парче и той прие, като си призна, че не е ял от сутринта — и се принуди да моли Морийн да не се притеснява, защото тя веднага се накани да сготви нещо по-съществено. Постигнато бе компромисно решение — и Керъл отиде в кухнята да прави сандвичи.

— Днес падна голямо тичане — обясни Лазарус. — Дори нямах време да хапна. Накарахте ме да променя плановете си, мистър Джонсън.

— Нима, Тед? Как?

— Май ви бях казвал, че на първи юли смятах да замина по работа в Сан Франциско. Но конгресът обяви войната и аз реших незабавно да пътувам, за да уредя нещата, а после да постъпя във войската. Когато се срещнахме, тъкмо се канех да тръгвам и си бях събрал багажа. Но вие ми дадохте да разбера, че кайзерът няма да ме чака да уредя личните си работи. Затова веднага отидох на повиквателния пункт. — Лазарус грижливо се правеше на балама. — Пътната чанта с багажа ми е в колата ми, но явно няма да ми потрябва.

Айра Джонсън се притесни.

— Не съм искал да ти давам зор, Тед. Нищо нямаше да се случи, ако беше изгубил няколко дни да уредиш работите си: армия не се събира за два дни. Аз си спомням какви ги вършеха през деветдесет и осма. Хм! Дали пък да не отида аз? Като твой агент. Да видя какво и как. Не съм чак толкова зает.

— Не, не! Хиляди благодарности, сър! Просто не се ориентирах навреме. Разсъждавах като в мирно време и съвсем забравих за войната. Но вие ми посочихте верния път. И аз писах нощес на брокера си във Фриско, уведомих го за намеренията си, после писмено го направих свой пълномощник, заверих документа при нотариуса и го пратих по пощата. Всичко е направено, успях за всичко да се погрижа. — Лазарус с такава наслада импровизираше, че почти си вярваше сам. — А после отидох в града и се записах в армията. Но пътната чанта… Нали ще я занесете на тавана? Не мога да я взема със себе си — нали съм войник, не ми се полага. Там има само тоалетни принадлежности.

— Ще се погрижа за багажа ви, мистър Бронсън! — каза Брайън-младши. — Нека стои в моята стая!

— В нашата стая — поправи го Джордж. — Ние ще се погрижим за него.

— Добре, момчета. Тед! Загубата на пътната чанта ще нарани ли сърцето ти?

— Разбира се, не, мистър Джонсън. Но защо?

— Вземи я със себе си. А вкъщи пак си събери багажа. Извади белите ризи, колосаните якички… Всичко това е излишно. Вземи обикновени ризи, чифт носени обувки, с които ще ти е удобно да маршируваш, и чорапи — всички чифтове, които имаш. И бельо. От собствения си горчив опит знам, че едва ли веднага ще намерят мундири за всички. Суета, нали разбираш, и така нататък. И може би ще ти се наложи най-малко месец да служиш облечен с онова, което вземеш със себе си.

— Според мен баща ми е прав, мистър Бронсън — каза мисис Смит. — Съпругът ми, мистър Смит — лейтенант Смит — също казваше нещо подобно преди заминаването си. Той не изчака да пристигне телеграмата — а тя пристигна няколко часа след отпътуването му, — защото реши, че по принцип всичко ще бъде нагоре с краката. — Устните й трепнаха. — Впрочем той се изрази още по-рязко.

— Дъще, не знам какво е казал Брайън, но човек наистина може да се изрази и по-цветисто. На Тед ще му провърви, ако поне получи навреме партакешите си. Всеки, който е способен да отличи десния от левия си крак, моментално ще получи чин ефрейтор. И на никой няма да му дреме как е облечен. Ще ти се наложи сам да се грижиш за себе си, Тед, затова си вземи дрехи, с които би могъл да работиш на ферма. И обувките трябва да са удобни, за да не ти се набият краката още след първата миля. Мм… Тед, знаеш ли номера с крема? Така се прави, ако ти предстои да не се събуваш седмица, че и повече.

— Не, сър — отвърна Лазарус.

(Дядо, ти ме научи на този номер — по-точно тепърва ще ме научиш. Много е добър, завинаги съм го запомнил.)

— Краката трябва да са чисти и сухи. Намазваш цялото стъпало и между пръстите с крем. Или с вазелин, най-добре с карболов. Не пести, напластявай. А после обуй чорапи: ако има — чисти, но и мръсни става. Само да не забравиш за чорапите! Дори не си помисляй да се обуваш на бос крак! Когато се изправиш, отначало ще имаш чувството, че си влязъл в бъчва с течен сапун. Но стъпалата ще ти се отблагодарят за грижата и няма да хванеш гъбички. Грижи се за стъпалата си, Тед, и не забравяй навреме да ходиш по нужда.

— Татко!

— Аз разговарям с един войник, дъще — разказвам му за неща, които могат да му спасят живота. Ако ти се струва, че разговорът не е за детски уши, прати хлапетата да си лягат.

— Да, време им е — съгласи се Морийн. — Трябва да сложа поне най-малките да си легнат.

— Пък аз няма да си легна!

— Прави каквото ти казва майка ти, Уди, и недей да спориш — или ще ядеш бой по дупето с машата. И ще ме слушаш, докато не се върне татко ти.

— Няма да си отида, докато не си тръгне редник Бронсън. Татко ми разреши.

— Мм! Ще се научиш да говориш по-логично само с помощта на пръчката; явно не разбираш от друг език. Морийн, започвай от най-малките — нека се сбогуват и да си лягат. А докато те се готвят за сън, аз ще изпратя Тед до спирката.

— Но аз исках да закарам чичо Тед вкъщи!

Лазарус реши, че е настъпил моментът да се намеси в разговора.

— Благодаря ти, Брайън, но не си струва излишно да притесняваш майка си. Автобусът ще ме закара почти до нас. А утре ще трябва да забравя за градския транспорт — ще ми се наложи да се придвижвам пеша.

— Правилно — съгласи се старецът. — Ще марширува. Сено-слама! Горе главата, гледай по-ведро! Тед, бащата на Брайън го е назначил за сержант на гвардията до завръщането си. Брайън отговаря за вътрешната сигурност на дома.

— Значи той няма право да остави поста си, за да закара вкъщи един редник. Нали така?

— Още повече в присъствието на гвардейски офицер, тоест моето, и на дежурния офицер — дъщерята. Между другото, докато малките те целуват за довиждане, ще отида да потърся чифт от армейските ми ризи; предполагам, че ще са ти таман. Ако не се гнусиш от носени дрехи.

— Какво говорите, сър, аз ще ги нося с радост и гордост!

Мисис Смит стана от мястото си.

— И аз имам нещичко за мистър… за редник Бронсън. Нанси, няма ли да донесеш тук Етел? А ти, Керъл, доведи Ричард.

— Но редник Бронсън още не е изял сандвича си!

— Моля да ме извините, мис Керъл — каза Лазарус. — Така се развълнувах, че не мога да ям. Ще ми увиете ли сандвича? Ще го изям веднага като се прибера у нас, за да заспя по-непробудно.

— Нека направим точно това, Керъл — реши мисис Смит. — Брайън, доведи тук Ричард.

Лазарус се сбогува с всички по обратен ред, като започна от най-малките. Той подържа на ръце Етел, тя го дари с бебешката си усмивка, а той я целуна по темето и я подаде на Нанси, която занесе момиченцето горе и бързо се върна. За да целуне Ричард, му се наложи да коленичи на едно коляно. Детето явно не разбираше какво става, но осъзнаваше важността на момента: то силно прегърна Лазарус и го целуна, като олигави бузата му.

После го целуна Уди — за пръв и последен път, — но Лазарус вече не се притесняваше от докосването до самия себе си. Това хлапе не беше той; то беше просто едно малко човече, за което Лазарус бе запазил смътни спомени. Той вече не изпитваше желание да извие врата на хлапака — или поне не много често.

— А тези шахматни фигури наистина ли са от слонова кост? — шепнешком попита Уди.

— От най-истинска. Слонова кост и абаносово дърво, като клавишите на маминото пиано.

— Хм, това е супер! Когато се върнеш, чичо редник Бронсън, ще ти разрешавам да играеш с тях по всяко време.

— И аз ще те бия. Разбрахме ли се?

— Как пък не! Е, довиждане. Внимавай с фалшивите парички.

Малката Мери го целуна със сълзи на очи и избяга от стаята.

Джордж целуна Лазарус по бузата и излезе, казвайки на прощаване:

— Внимавайте, пазете се, чичо Тед.

Брайън-младши рече:

— Аз ще се грижа за автомобила ви… Той ще блести също като сега.

След тези думи Брайън направи кратка пауза и млясна Лазарус по бузата, после също си тръгна, отвеждайки Ричард. Керъл донесе сандвича, грижливо опакован във восъчна хартия и завързан с панделка. Лазарус й благодари и пъхна пакета в джоба на палтото си. Тя постави ръце върху раменете му, приповдигна се на пръсти и му пошушна:

— Там вътре има бележка за вас! — После го целуна по бузата и бързо си тръгна.

Смени я Нанси.

— Бележката е от нас двете — каза тя. — Ние всяка вечер ще се молим за вас и за татко. — Тя погледна към майка си, после прегърна Лазарус и го целуна по устните. — Не казвам „сбогом“. До скоро. — И тя изскочи от стаята по-бързо от сестра си, с вдигната глава, напомняйки с всяко свое движение майка си.

Мисис Смит се надигна от мястото си.

— Татко? — попита тя и замълча.

— Не.

— Тогава се извърни.

— Уф! Добре! — И мистър Джонсън впери поглед в картинките на стената.

Шумолейки с фусти, мисис Смит се доближи до Лазарус и му подаде една малка книжка.

— Това е за вас.

Беше джобното издание на Новия завет; тя държеше книгата отворена в самото начало. Лазарус я взе и прочете леко избелелия надпис:

По-долу с ясен и четлив почерк пишеше:

„На редник Тиъдър Бронсън.

Бъди верен на себе си и на страната.

Морийн Дж. Смит.

6 април 1917 година“.

Лазарус преглътна.

— Винаги ще нося със себе си това съкровище, мисис Смит.

— Не мисис Смит, Тиъдър, а Морийн — и тя му протегна ръце.

Лазарус сложи малката книга в нагръдния джоб, прегърна Морийн и се докосна до устните й.

Отначало целувката й беше целомъдрена. Но изведнъж тя едва чуто простена, притисна се към Лазарус с цялото си тяло, отвори устни и страстно се впи в неговите. За миг Лазарус изгуби ума и дума: тази целувка обещаваше всичко, което Морийн можеше да му даде.

Измина цяла вечност. Най-сетне тя прошепна:

— Тиъдър… пази се. И се върни.