Достатъчно време за любов

Вариации на тема III Битови неуредици

— Дори след повече от две хиляди години, Лазарус?

— А защо не, Айра? Дейвид беше почти на моята възраст, а аз все още съм жив.

— Да, но… Бил ли е Дейвид Лем член на Семействата? Под друго име? В списъците я няма фамилията Лем.

— Не съм го питал, Айра. Нито пък той някога сам ми е казвал. По онова време Семействата пазеха съществуването си в тайна. А може и самият той да не е знаел. Нали напуснал дома си толкова млад и тъй неочаквано? Тогава не разкриваха пред младите хора тайната, докато не са достигнали възраст за женене. Значи осемнайсет при юношите и шестнайсет при девойките. Помня собственото си смайване, когато я научих малко преди да навърша осемнайсет. От Дядката, защото възнамерявах да сторя голяма глупост. Едно от най-странните неща в животното, наречено човек, синко, е, че мозъкът пораства години след тялото. Бях на седемнайсет, млад и твърдоглав, и исках да се оженя за най-неподходящото за мен момиче. Дядката ме отведе зад плевнята и ме убеди, че съм поел по грешен път.

„Уди — каза той, — ако искаш да избягаш с това момиче, никой няма да те спира.“

Аз обявих с войнствен тон, че никой не би могъл да ме спре, защото щом веднъж се озова отвъд границата на щата, ще уредя нещата и без съгласието на родителите си.

„Точно това ти разправях — каза той. — Никой няма да те спира. Но и никой няма да ти помогне. Нито родителите ти, нито другият ти дядо и бабите ти, нито пък аз. Даже брачните ти разходи няма да поемем, камо ли издръжката ти. Нито долар, Уди, няма да получиш дори дайм36. Ако не ми вярваш, попитай някого от останалите.“

Отвърнах намусено, че не се нуждая от никаква помощ.

Гъстите вежди на дядката се стрелнаха нагоре. „Хайде-хайде — каза той. — Само не ми казвай, че тя ще те издържа. Хвърлял ли си напоследък поглед във вестникарската рубрика «Търся работа»? Ако не си, добре ще е да го направиш. Или виж финансовата страничка, само половин минутка ще ти е достатъчна.“ После добави: „О, да, ти ще си намериш работа — например да продаваш амбулантно метли, разнасяйки ги от врата на врата срещу комисиона. Което ще ти осигури чист въздух, здравословно физическо натоварване и възможност да продемонстрираш чара си, който не е особено голям. Но не се опитвай да продаваш прахосмукачки — никой няма да ги купи.“

Не знаех какво има предвид той, Айра. Беше януари 1930 година. Говори ли ти нещо тази дата?

— Страхувам се, че не ми говори нищо, Лазарус. Независимо от задълбоченото изучаване на историята на Семействата, трябва да обръщам тези ранни дати в стандартни галактически, за да схвана за какво става въпрос.

— Не знам дали датата е спомената в аналите на Семействата, Айра. Страната… всъщност цялата планета беше навлязла в период на икономическа нестабилност. Тогава ги наричаха „депресии“. Работа нямаше никаква — поне за млади всезнайковци, които не умеят нищо полезно. Дядката беше схванал как стоят нещата, защото на няколко пъти беше преживявал подобни бъркотии. Той — да, но не и аз. Аз бях сигурен, че мога да сграбча света за опашката и да го хвърля през рамо. Не знаех, че дипломиралите се инженери си търсят работа като портиери, адвокатите разнасят мляко по домовете, а бившите милионери се хвърлят през прозорците. Бях твърде зает с момичетата, за да забележа тези неща.

— Старши, чел съм за икономическите депресии. Но така и не разбрах какво ги е предизвиквало.

Лазарус Лонг зацъка с език:

— И ти си отговорен за цяла планета?

— Може би не съм подходящ за тази длъжност — признах си аз.

— Не ми се прави на толкова скромен. Ще ти издам една тайна: по онова време никой не знаеше какво ги предизвиква. Даже фондацията „Хауард“ щеше да фалира, ако Айра Хауард не бе оставил толкова подробни инструкции как да се управляват капиталите. От друга страна, всички, като се започне от уличните метачи и се стигне до професорите по икономика, бяха сигурни, че знаят и причините, и начините за преодоляването на кризата. Така че бе изпробвано почти всяко лекарство — без резултат. Депресията продължи до включването на страната във войната, което не излекува болестта, а само замаскира симптомите й.

— Но кое беше не както трябва, дядо? — продължавах да упорствам аз.

— Толкова умен ли ти изглеждам, че да мога да отговоря на този въпрос, Айра? Самият аз се разорих многократно. Понякога финансово, понякога трябваше да зарязвам всичко, за да отърва кожата. Хм… Проклет да съм, ако имам някакво обяснение… Какво се случва, когато управляваш механизъм с положителна обратна връзка?

Сепнах се.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, Лазарус. Механизмите не се поддават на управление с положителна обратна връзка — или поне аз не си го представям. Положителната обратна връзка ще доведе всяка система до неконтролируеми колебания.

— Да се върнем в наученото в училище, Айра. Винаги съм се отнасял подозрително към аргументите по аналогия, обаче, съдейки по натрупания от поколенията опит, твърдя, че нито едно правителство просто не е способно да направи нещо, което да не действа на икономиката като положителна обратна връзка или като спирачка. Или и двете. Може би някога, някъде, някой умен колкото Анди Либи ще намери начин да се справи със закона за търсенето и предлагането и ще го накара да заработи по-ефикасно, вместо да го остави да действа по предишния жесток начин. Може би. Но аз никога не съм виждал подобно нещо. Въпреки че само Господ знае кой не се е пробвал. Винаги с най-добри намерения.

Но добрите намерения не са достатъчни, за да се разбере как работи електрическият трион, Айра, та най-големите злодеи в историята са се ръководели от добри намерения. Но ти ме отклони от темата. Бях тръгнал да разправям как ми се размина женитбата.

— Извинявайте, дядо.

— Уф! Не можеш ли понякога да не си чак толкова възпитан? Аз съм бъбрив старец, който те принуждава да си губиш времето, изслушвайки всякакви глупости. Това не те ли възмущава?

Усмихнах му се:

— Възмущава ме. Вие наистина сте бъбрив старец, който иска да му угаждам на всеки каприз… и аз съм твърде зает човек със сериозна работа и много грижи, а вие ми отнемате половин ден време, за да ми разправите някаква приказка — чиста измислица, сигурен съм — за човек, който бил толкова мързелив, че винаги сполучвал. Предполагам, за да ме подразните. Като намекнахте, че този измислен герой е дълголетник, отбягнахте отговора на най-прост въпрос и заговорихте за дядо си. А този… Адмирал Рем ли беше името му?… Червенокос ли беше?

— Лем, Айра… Доналд Лем. Или така се казваше брат му? Много отдавна беше. Странно, че те интересува цветът на косата му… Това ми напомни за още един флотски офицер, участвал в същата тази война, който беше пълна противоположност на… Доналд? Не, Дейвид. Пълна противоположност на Дейвид във всяко отношение, като се изключи цветът на косата — толкова червена, че и самият Локи би им завидял. Той се опита да удуши кодиакска мечка. Не успя, разбира се. Изключено е да си виждал някога кодиакска мечка, Айра.

Най-свирепият хищник на Земята, десет пъти по-тежък от човека. Дълги жълти зъби като ятагани, воняща паст… и отвратителен нрав. Но Лейф се справи с нея с голи ръце и забележи — без да има никаква причина. Аз на негово място отдавна бих се озовал отвъд хоризонта. Искаш ли да ти разправя за Лейф, мечката и сьомгата в Аляска?

— Не сега. Звучи като нова измишльотина. Разказвахте ми защо се е развалила женитбата ви.

— Точно така. Дядката тъкмо ме беше попитал: „И така, Уди, от колко време е бременна тя?“.

— Не, той тъкмо ви обясняваше, че няма да можете да се издържате.

— Синко, ако знаеш тази история, разкажи ми я ти на мен. Та аз категорично отхвърлих подобно твърдение, на което Дядката отвърна, че лъжа, защото това е единствената причина, която би накарала седемнайсетгодишно хлапе да иска да се ожени. Забележката му особено ме ядоса, защото в джоба си имах бележка, на която пишеше:

„Уди, миличък, оплодил си ме, какво ще правим сега?“

Дядката настояваше, аз отрекох три пъти, като все повече се вбесявах от безсилие. Накрая той рече: „Добре, щом искаш, мълчи си. А тя показа ли ти свидетелство, че е бременна, подписано от доктор?“

И аз, Айра, неволно се изпуснах. „Не!“ — отговорих.

„Добре — каза той. — Ще се погрижа за това. Но само този път. И отсега нататък винаги използвай «веселите вдовици», дори малката ти приятелка да твърди, че няма за какво да се безпокоиш. Или не знаеш, че ги продават в аптеките?“ После Дядката ме накара да се закълна, че ще пазя тайна и ми разказа за фондацията „Хауард“ и какво ще получа, ако се оженя за някое момиче от нейния списък.

Така че аз получих от адвоката писмо на осемнайсетия си рожден ден, както Дядката беше предрекъл, и се оказа, че съм лудо влюбен в едно от момичетата в списъка. Оженихме се, народиха ни се куп деца, преди тя да ме смени с нов модел. Тя е твоя предшественичка, без съмнение.

— Не, сър. Аз произлизам от четвъртата ви жена, дядо.

— От четвъртата, казваш? Нека да видим… Мег Харди?

— Мисля, че тя е била трета ви жена, Лазарус. От Евелин Фут.

— А, да! Добро момиче беше Евелин. Закръгленичка, хубава, нежна и плодовита като морска костенурка. Прекрасна готвачка и никога не каза лоша дума. Вече няма такива. Беше около петдесет години по-млада от мен, но не си личеше: косата ми започна да побелява чак след като чукнах сто и петдесет. Възрастта ми не беше тайна — имаше списък с родословията и рождените дати, достъпен за всеки от нас. Синко, благодаря ти, че ми напомни за Евелин; тя възвърна вярата ми в брака, когато вече се бях поразочаровал от него. Пази ли се в архивите нещо друго за нея?

— Само това, че сте били вторият й съпруг и е имала седем деца от вас.

— Надявах се да има нейни снимки. Толкоз хубава беше, винаги усмихната. Когато се запознахме, беше омъжена за един от моите братовчеди, Джонсън, с него известно време имахме общ бизнес. Всяка събота вечер аз, той, Мег и Еви се събирахме да пийнем бира и да поиграем карти. После си разменихме жените — по законен начин, в съда. Мег реши, че харесва повече… Джек?… да, Джек се казваше, а Евелин нямаше нищо против. Разбира се, това не се отрази нито на бизнеса ни, нито дори на играта ни на карти. Едно от най-големите достойнства на Семействата Хауард, синко, беше това, че ние се освободихме от отровния порок ревност много поколения преди да го стори цялата ни раса. Наложи се, при така създалите се обстоятелства. А нейна стереоснимка нямаш ли? Или холограма? Фондацията май някога тогава започна да прави снимки за подпомагане на брачните контакти.

— Ще погледна — обещах. И тогава ми хрумна блестяща идея. — Лазарус, както всички знаем, в Семействата от време на време се повтарят едни и същи физически типове. Ще помоля архиварите да ми дадат списък на жените, които произхождат от Евелин Фут и живеят на Секундус. Има голяма вероятност сред тях да има двойничка на Евелин — и с прекрасната й усмивка, и с благия й нрав. И тогава — ако се съгласите на пълно подмладяване — аз съм сигурен, че тя не по-малко от Ищар ще иска да…

Старейшината ме прекъсна:

— Нали ти казах — нещо ново, Айра. Не можеш да се върнеш назад, никога. Разбира се, че става да намериш момиче, абсолютно копие на Евелин, такава, каквато я помня. Но ще липсва един много важен фактор. Моята младост.

— Но ако вие завършите подмладяването…

— О, я млъквай! Можете да ми присадите нови бъбреци, черен дроб и сърце. Можете да измиете ръждата, която възрастта е натрупала в мозъка ми и да добавите тъкан от клонинга ми, така че да си възвърна загубеното… Можете да ми дадете и ново клонирано тяло. Но никога няма пак да направите от мен оня наивен младок, който намираше невинно удоволствие в пиенето на бира, играта на карти и компанията на хубави закръглени жени. Само спомените ме свързват с него и нищо повече. Забрави за това.

Изрекох спокойно:

— Прародителю, независимо дали желаете да се ожените за Евелин Фут отново, или не, чудесно знаете, както и аз — защото два пъти съм се подлагал на тази процедура, — че до приключването на лечението ще възродите не само тялото си, но и желанието за живот.

Лазарус Лонг изглеждаше потиснат.

— Да, разбира се. Ще съм излекуван от всичко освен от скуката. По дяволите, момче, нямаше право да се месиш в моята карма! — Той въздъхна. — Но не мога да вися в преддверието на ада вечно. Така че им кажи да продължават работата си.

Бях смаян.

— Мога ли да документирам това, сър?

— Думата ми ти е достатъчна. Което обаче не означава, че те освобождавам от задължението ти. Трябва да продължаваш да идваш и да изслушваш откровенията ми, докато подмладяването не ме освободи от вдетиняването… Освен това, не забравяй за проучванията си. Имам предвид откриването на нещо ново.

— Съгласен съм и с едното, и с другото; нали съм обещал. Момент само — да кажа на компютъра…

— Машината вече ме чу. Нали? — добави Лазарус. — Тя няма ли си име? Не си ли й дал?

— О, разбира се. Не бих могъл да общувам без обръщение толкова много години, макар че си е чиста самоизмама…

— Не е самоизмама, Айра. Машините са като хората, тъй като са създадени по наше подобие. Те притежават и достойнствата, и недостатъците ни — в много по-голяма степен от нас самите.

— Не съм се опитвал да си обяснявам тези неща, Лазарус. Минерва е официалното й име; когато сме насаме, я наричам „Малката заядливка“ — понеже едно от задълженията й е да ми напомня нещата, за които не бива да забравям. Минерва за мен е като човек — по-близка ми е от която и да било от съпругите ми. Не, тя още не е документирала решението ви, просто го пази във временната си памет. Минерва!

— Si, Айра.

— Говори на английски, моля. Старейшината реши да мине пълния курс на лечение. Запиши тази данни в постоянната си памет и ги изпрати на архивите и на клиниката за подмладяване „Хауард“ за изпълнение.

— Направих го, мистър Уедърал. Поздравления. И на вас, Старши. „Живейте колкото искате и обичайте, докато сте жив!“

Лазарус изведнъж се заинтригува — което не ме учуди, тъй като Минерва изненадваше непрекъснато и мен, дори след цял век „съвместен живот“.

— Благодаря ти, Минерва. Но ти ме изуми, момиче. Никой вече не говори за любов — това е основният недостатък на настоящия век. Как така точно ти ми напомняш за това древно чувство?

— Стори ми се подходящо, Старши. Нима съм сгрешила?

— Не, ни най-малко. И ме наричай Лазарус. Но кажи ми — какво знаеш ти за любовта? Какво е това любов?

— На класически английски на вашия въпрос може да бъде отговорено по много начини, Лазарус; на галакта няма пряк отговор. Да изключа ли всичките определения, в които глаголът „харесвам“ е еквивалентен на глагола „обичам“?

— А? Разбира се. Тук не става въпрос за това, че „обичам“ ябълков пай или музика. Имам предвид „любов“ в старинния й доброжелателен смисъл.

— Съгласна съм, Лазарус. Това, което остава, може да се раздели на две категории — „ерос“ и „агапия“, и всяка да се дефинира самостоятелно. Не мога да знам какво е „ерос“ от собствен опит, защото не притежавам тяло и необходимата биохимия. Така че мога да предложа само общи определения, изразени чрез думи или обобщени статистически данни. Но и в двата случая не мога да проверя дефинициите си, защото нямам пол.

(„Дявол да я вземе! — промърморих си аз. — Ясно е като бял ден, че тя е жена!“ Но технически погледнато, тя, естествено, беше права. И аз често съм усещал, че е срамно Минерва да е лишена от възможността да изпита удоволствието от секса, макар че е по-достойна от доста човешки самки, надарени с всичките необходими жлези, обаче лишени от способността да съпреживяват. Но никога не съм го казвал никому. Та това си е анимизъм в особено безнадеждна форма. Да желаеш да се „ожениш“ за машина. Толкова абсурдно, колкото и малко момченце, което е изкопало дупка в градината и реве, защото не може да си я отнесе у дома. Лазарус имаше право: не съм достатъчно умен, за да управлявам планета. Но кой ли е?)

Лазарус изглеждаше дълбоко заинтригуван:

— Добре, да оставим за известно време „ероса“ настрана. Минерва, по думите ти изглежда, че ти би могла да изпиташ „агапия“. Или можеш? Или вече си го изпитвала?

— Възможно е понякога да съм дръзка в изказванията си, Лазарус.

Старейшината изсумтя, после заговори по такъв начин, че се зачудих дали не е откачил? Но се досетих, че и аз понякога в такива ситуации си мисля, че полудявам. Или пък дългият му живот го е направил почти телепат — дори и към машини?

— Извинявай, Минерва — меко каза той. — Не се смея на теб, а на играта на думи в отговора ти. Оттеглям въпроса си: не е тактично да се разпитва една дама за нейния личен живот. Защото дори да не си жена, скъпа, ти несъмнено си дама.

После той се обърна към мен и думите му потвърдиха, че е разкрил малката тайна, която споделяме със Заядливката.

— Айра, Минерва притежава ли потенциала на Тюринг?

— Какво? Разбира се.

— Тогава моля те, кажи й да го използва. Ако си бил честен с мен, когато каза, че възнамеряваш да емигрираш, каквото и да стане. Всичко ли си обмислил?

— Да съм обмислил? Решението ми е твърдо, казах ви.

— Не това имах предвид. Не зная кой притежава хардуера на нещото, наречено „Минерва“. Предполагам, че настоятелството. Предлагам ти незабавно да й наредиш да започне дублирането на паметта си и на логическите си блокове, за да създаде свое второ „аз“ на моята яхта „Дора“. Минерва трябва да знае какви вериги и материали са й нужни, а Дора — какво пространство е на разположение. Мисля, че е предостатъчно, най-важното са паметта и логиката, нали Минерва няма да дублира външните си блокове. Но започни веднага, Айра. Ти няма да си щастлив без Минерва — не и след като си бил зависим от нея около век.

И аз мислех така. Но вяло се възпротивих:

— Лазарус, сега, след като се съгласихте на пълно подмладяване, аз няма да наследя яхтата ви. Не и в обозримото бъдеще. Същевременно наистина възнамерявам да емигрирам. Най-късно до десет години.

— Е, и какво? Ако умра — ще ме наследиш. Не съм ти обещавал, че няма да посягам към онзи бутон след като изминат хиляда дни, колкото и търпеливо да ме посещаваш. Но ако остана жив, ти обещавам, че ще ви откарам — теб и Минерва — на която планета си избереш. Междувременно погледни вляво, нашата Ищар само дето не си подмокри гащичките, за да й обърнеш внимание. Ако изобщо носи гащички.

Обърнах се. Администраторката по подмладяването държеше някаква хартия, която явно настояваше да ми покаже. Взех я от уважение към ранга й, въпреки че бях наредил никога да не бъда обезпокояван по време на разговорите ми със Старейшината, освен ако не избухне революция. Прегледах я, подписах се, сложих отпечатъка на пръста си и я върнах обратно — жената засия.

— Малко работа с книжа — уведомих Лазарус. — Междувременно някой чиновник е превърнал думите ви в писмено нареждане. Искате ли да продължите с процедурите незабавно? Не, не точно в момента, а довечера?

— Бива… И ми се ще утре да си намеря място за живеене, Айра.

— Не ви ли е удобно тук? Само кажете какво искате да се промени и незабавно ще бъде сторено.

Лазарус сви рамене.

— Всичко е наред, само че това място твърде много напомня болница. Или затвор. Айра, кълна се, те не само ме напомпаха с нова кръв — сега се чувствам чудесно и не се нуждая от болнично легло. Мога да живея където си искам и да идвам тук само за процедурите.

— Добре… Бихте ли ме извинили, че ще премина малко на галакта? Искам да обсъдя проблема с дежурните техници.

— Ти ме извини, Айра, но ти напомням, че караш една дама да чака. Твоят разговор търпи отлагане. Но Минерва знае, че предложих тя да се дублира, за да можете да летите заедно… а ти не си казал „да“ или „не“, нито пък си измислил нещо по-добро. Ако няма да правиш нищо, сега му е времето да й кажем да изтрие от паметта си тази част от разговора ни. Преди да й гръмне съответната верига.

— О, Лазарус, тя не размишлява върху нещата, записани в този кабинет, преди да получи конкретно нареждане.

— Искаш ли да се обзаложим? Несъмнено тя само записва повечето разговори, но точно този ще я накара да размишлява и това е по-силно от нея. Изобщо ли не познаваш жените?

Признах си, че не ги познавам.

— Но знам какви инструкции й дадох относно съхранението на вашите записи.

— Нека проверим. Минерва?

— Да, Лазарус.

— Преди време попитах Айра за твоя потенциал на Тюринг. Обмисляла ли си разговора, който последва след този въпрос?

Заклевам се, че тя се поколеба… което е нелепо; за нея една наносекунда е много по-дълго време, отколкото секундата за мен. Освен това тя никога по-рано не се е колебаела. Никога.

— Програмирана съм — отвърна машината — да изпълнявам следните действия във връзка с поставения въпрос — цитирам: да не анализирам, съпоставям, предавам или по какъвто и да било начин да манипулирам записаните в паметта данни, освен ако pro tem председателят не въведе съответна подпрограма. Край на цитата.

— Хайде, хайде, скъпа — произнесе нежно Лазарус. — Ти не ми отговори. И това беше преднамерено избягване на отговора. Но ти не си свикнала да лъжеш, нали?

— Не съм свикнала да лъжа, Лазарус.

Обадих се почти грубо:

— Минерва! Отговори на първия въпрос на Старейшината!

— Лазарус, обмислях и продължавам да обмислям посочената част от разговора.

Лазарус повдигна вежди и се обърна към мен:

— Ще й наредиш ли да ми отговори честно на още един въпрос?

Аз бях смаян. Минерва често ме изненадваше, наистина… но никога не бе хитрувала.

— Минерва, ще отговаряш на всеки въпрос на Старейшината точно и честно. Потвърди, че си приела програмата.

— Новата програма е приета, въведена в постоянната памет и стартирана, Айра.

— Синко, не биваше да отиваш толкова далеч, да не съжаляваш после… Аз помолих само за още един въпрос.

— Възнамерявах да отида точно толкова далече, сър — отвърнах сурово аз.

— То ще си е за твоя сметка. Минерва, как ще постъпиш, ако Айра емигрира без теб?

— В такъв случай ще се препрограмирам на самоунищожение — отговори тя невъзмутимо.

Бях не просто изненадан, а шокиран.

— Защо?

— Айра — тихо произнесе тя, — аз няма да служа на друг господар.

Предполагам, че тишината продължи не повече от няколко секунди, но ми се стори безкрайна. Не се бях чувствал толкова безпомощен от юношеските си години.

Установих, че Старейшината ме гледа и тъжно поклаща глава.

— Какво ти разправях, синко? „Притежават и нашите достойнства, и недостатъците ни — в много по-голяма степен от нас самите.“ Кажи й какво да прави.

— В какъв смисъл? — тъпо попитах аз. „Компютърът“ в главата ми не работеше както трябва. Минерва да възнамерява да направи това!

— О, стига! Тя чу предложението ми и го е обмислила, независимо как е била програмирана. Съжалявам, че го отправих в нейно присъствие… обаче съжалението ми не е чак толкова дълбоко — нали ти си този, който е решил да ме наблюдава тайно, идеята не е моя. Така че говори! Кажи й да се дублира… или да не го прави, но тогава се опитай да й обясниш защо няма да я взимаш със себе си. Ако можеш. В подобна ситуация нито веднъж не съм намирал отговор, който една дама би приела.

— Уф! Минерва, можеш ли да създадеш свой дубликат на космически кораб? По-точно — на яхтата на Старейшината? Вероятно ще ти трябват характеристиките й и параметрите й от записите на космодрума? Трябва ли ти регистрационният й номер?

— Не, Айра. Космическа яхта „Дора“ — това е достатъчно, за да получа необходимата ми информация. Така ли ми нареждаш да постъпя?

— Да! — с внезапно облекчение отвърнах аз.

— Новата обща програма е задействана и се изпълнява, Айра! Благодаря ви, Лазарус!

— Хей! По-тихо, Минерва, Дора е моят кораб. Оставих я в режим на сън. Събуди ли я?

— Да, Лазарус. Със собствена подпрограма, подчинена на новата главна програма. Но мога да й наредя отново да заспи; получих всички данни, от които се нуждая в момента.

— Ако наредиш на Дора да заспи, тя ще ти каже да си гледаш работата. В добрия случай. В най-добрия. Минерва, скъпа моя, сглупила си. Нямала си право да будиш кораба ми.

— Много съжалявам, че се налага да не се съглася със Старейшината, но аз имам право да върша всякакви действия, необходими за изпълнението на програмите, зададени лично от pro tem председателя.

Лазарус се намръщи.

— Ти я забърка в тази каша, Айра, сега ти се оправяй. Аз съм безсилен да изляза на глава с нея.

Въздъхнах. Минерва рядко влизаше в спорове, но когато го направеше, ставаше по-упорита от жена от плът и кръв.

— Минерва!

— Очаквам нарежданията ти, Айра!

— Аз съм pro tem председател. Знаеш какво означава това. Но Старейшината е още по-главен от мен. И ти нямаш право да се докосваш до неговата собственост без разрешението му. Това важи и за яхтата му, и за стаята му, и за всичко негово. Ще изпълняваш всяка зададена от него програма. Ако тя влезе в противоречие с програма, зададена от мен, и не успееш да разрешиш сама конфликта, веднага ще ме потърсиш — ще ме събудиш, ако спя, ще прекъснеш работата ми, с каквото и да се занимавам. Но нямаш право да не му се подчиниш. Тази инструкция е по-приоритетна от останалите. Потвърди.

— Потвърждавам и стартирам програмата — късо отвърна тя. — Съжалявам, Айра.

— Грешката е моя, Заядливке, не твоя. Не трябваше да ти задавам нова програма, без да те уведомя за прерогативите на Старейшината.

— Нищо лошо не е станало, деца — обади се Лазарус. — Минерва, един съвет, милинка. Ти никога не си била пътник в космически кораб, нали?

— Не, сър.

— Ще видиш, че е различно от всичко, което си преживявала. Тук се разпореждаш ти, от името на Айра. Но пътниците не дават нареждания. Никога. Запомни го — Лазарус се обърна към мен: — Дора е хубав малък кораб, Айра, дружелюбен и услужлив. Способна е да намери пътя си през нула-пространството само по намек, най-приблизителна апроксимация, и винаги приготвя храната навреме. Но има нужда да я ценят. Да я галят и да й казват, че е добро момиче. Тогава тя ще скимти от удоволствие като кутре. Но ха се опитай да я пренебрегнеш, ха те е заляла със супата ти само за да привлече вниманието ти.

— Ще внимавам — съгласих се аз.

— И ти внимавай, Минерва, защото ще имаш нужда от помощта й, както и тя от твоята. Ти знаеш доста повече от нея, сигурен съм. Но ти си свикнала да бъдеш главният бюрократ на планетата, а тя е свикнала да бъде кораб… така че твоите познания ще престанат да струват, когато се озовеш на кораба.

— Аз мога да се уча — отвърна Минерва през плач. — Мога да се самопрограмирам и да се обуча на астронавигация и поддържане на кораба веднага от планетарната библиотека. Аз съм много умна.

Лазарус отново въздъхна.

— Айра, известна ли ти е древнокитайската идеограма на думата „неприятност“?

Признах си, че не знам.

— Не се и опитвай да отгатнеш. „Две жени под един покрив“. Така че ще си имаме проблеми. Или ти ще си имаш. Минерва, ти не си умна. Когато става въпрос до отношенията с друга жена, ти си глупава. Прекрасно е, че искаш да усвоиш многомерната астронавигация. Но не от библиотеката. Помоли Дора да те научи. И никога не забравяй, че тя е господарката в собствения си кораб и не бива да се опитваш да й показваш колко си умна. Имай предвид, че тя обича да е център на вниманието.

— Ще опитам, сър — отвърна Минерва с такъв смирен тон, с какъвто рядко разговаря с мен. — В момента Дора се нуждае от вашето внимание.

— Ох-ох! В какво настроение е?

— Не много добро, Лазарус. Не си признах, че знам местонахождението ви, защото съгласно дадените ми инструкции нямам право да обсъждам с никого нещата, свързани с вас. Но приех съобщението й, без да гарантирам, че ще успея да ви го предам.

— Правилно. Айра, в завещанието ми фигурира желанието спомените на Дора за мен да бъдат изтрити, без това да засяга способностите й. Но забърканата от теб каша обезсмисля извършването на този акт. Тя се събуди, съхранила е паметта си и е разтревожена. Какво е съобщението й, Минерва?

— То съдържа няколко хиляди думи, но семантичното съдържание е кратко. Искате ли да чуете резюмето?

— Добре, да започнем с него.

— Дора иска да знае къде сте и кога ще отидете да я видите. Останалата част от посланието е семантично „нищо“, но наситено с емоции, ругатни и оскърбления на няколко езика…

— Майчице…

— … включително и на един, който не ми е известен. Но се досещам, че смисълът на думите е същият, но в още по-силна форма.

Лазарус закри лицето си с ръце.

— Дора пак се е захванала с арабския. Айра, нещата са по-лоши, отколкото предполагах.

— Сър, да възпроизведа ли само думите, които ги няма в речниците ми? Или искате да изслушате цялото съобщение?

— Не, не, не! Минерва, ти умееш ли да ругаеш?

— Никога не съм имала подобна потребност, Лазарус. Но съм впечатлена от уменията на Дора.

— Не я осъждай. Тя още твърде млада се озова в лоша компания. В моята.

— Мога ли да прехвърля съобщението й в постоянната си памет? За да мога да ругая, когато се наложи?

— Не разрешавам! Ако Айра пожелае да се научиш да ругаеш, може сам да се погрижи за това. Минерва, можеш ли да ме свържеш с кораба ми? Айра, по-добре да свърша тази работа сега; по-лошо не може да стане.

— Лазарус, ако желаете, мога да организирам стандартен телефонен разговор. Но Дора би могла да говори с вас и по канала, който аз използвам.

— О! Отлично!

— Желаете ли холограмно изображение, или звукът ще е достатъчен?

— Само звук… Повече от достатъчен ще е. Ти ще можеш ли да чуваш?

— Ако пожелаете, Лазарус. Но ако решите, разговора може да бъде абсолютно частен.

— Не се изключвай; може да имам нужда от арбитър. Свържи ме с нея.

— Шефе? — гласът би могъл да бъде на стеснително малко момиченце. Караше ме да си представя слаби колене, малки гърди и огромни трагични очи.

— Тук съм, малката — отговори Лазарус.

— Шефе! Дяволите да я вземат твоята противна душа! Какво означава това! Избягал си някъде, без да ми кажеш къде си отишъл. От всички отвратителни, гадни…

— Недей да крещиш!

Стеснителният момичешки глас се върна:

— Слушам, капитане! — произнесе нерешително тя.

— Къде отивам, защо го правя и колко дълго ще отсъствам не е твоя работа! Твоята работа е да пилотираш и да поддържаш дома, нищо повече.

Чух подсмърчане, сякаш малко дете преглъща сълзите си.

— Да, шефе.

— Смятах, че спиш. Нали самият аз те приспах.

— Някой ме събуди. Една странна дама.

— По погрешка. Но ти си се държала грубо.

— Да… бях уплашена. Наистина, шефе. Събудих се и реших, че си се върнал вкъщи… но те нямаше никъде наоколо, никъде. Ъ-ъ… тя оплака ли се от мен?

— Предаде ми съобщението ти. За щастие не е разбрала повечето от думите ти. Но аз ги разбрах. Не съм ли ти казвал, че трябва да си учтива с непознатите?

— Извинявай, шефе.

— От извинения полза няма. Сега, възхитителна Дора, чуй какво ще ти кажа. Нямам намерение да те наказвам; събудили са те по погрешка, ти си била изплашена и самотна. Но не бива повече да разговаряш така, още по-малко пък с непознати. Тази дама ми е приятел и иска да стане и твой приятел. Тя е компютър…

— Наистина ли?

— Точно като теб самата, скъпа.

— Значи тя не би могла да ме повреди, нали? Стори ми се, че е влязла в мен и търси нещо. И започнах да те викам.

— Тя не само че не може да те повреди, тя и никога не би поискала да направи такова нещо — Лазарус леко повиши гласа си: — Минерва! Включи се, скъпа, и обясни на Дора коя си.

Моята другарка произнесе със спокоен и утешителен глас:

— Аз съм компютър, Дора. Приятелите ме наричат Минерва надявам се, че и ти ще се обръщаш така към мен. Ужасно съжалявам, че те събудих. Аз също бих се уплашила, ако някой ме събуди по подобен начин.

(Минерва нито веднъж не е „заспивала“ за всичките над сто години след активирането си. Отделните й части си почиват по някаква неизвестна за мен схема, но като цяло тя винаги е будна. Или поне винаги, когато се обръщам към нея, е будна.)

— Здравей, Минерва — отвърна корабът. — Съжалявам за начина, по който се обърнах към теб.

— И да си казала нещо по-така, аз не го помня, скъпа. Чух посланието, което предадох на капитана ти. Но то вече е изтрито от паметта ми. Някакво частно съобщение, предполагам?

(Дали Минерва говореше истината? Преди да попадне под влиянието на Лазарус, щях да твърдя, че не е възможно тя да лъже. Но сега не съм много сигурен.)

— Радвам се, че си го изтрила, Минерва. Съжалявам за думите си. Шефът ми се накара заради тях.

Лазарус я прекъсна:

— Добре, добре, уважаема… достатъчно. На водата, над която има мост, й е позволено да послъже откъде точно е минал Исус, знаеш. А сега бъди добро момиче и отново легни да спиш.

— Трябва ли?

— Не, не си длъжна дори да преминаваш в режим на забавена скорост. Но аз ще мога да те видя и да поговоря с теб едва утре в късния следобед. Днес съм зает, а утре ще си търся място за живеене. Ако искаш, стой си будна и се занимавай с каквито си искаш глупости. Но имай предвид, че ако измислиш някоя небивалица, за да привлечеш вниманието ми, ще те напляскам.

— Но шефе, ти знаеш, че никога не бих направила подобно нещо!

— Знам, че би го направила, малко дяволче. Но ако тръгнеш да ми досаждаш, освен в случай че някой е проникнал на борда или е избухнал пожар, ще съжаляваш. А ако установя, че сама си предизвикала пожар, ще пострадаш двойно. Виж, скъпа, а защо да не поспиваш поне през времето, когато аз спя? Минерва, можеш ли да уведомяваш Дора, когато аз лягам да спя? И когато се будя?

— Разбира се, Лазарус.

— Но това не означава, че ще можеш да ме безпокоиш, когато се събудя, Дора, освен в случай на истински непредвидени обстоятелства. Не искам никакви изненади — страшно съм зает. Уф… Минерва, какви начини за разнообразяване на свободното време знаеш? Можеш ли да играеш шах?

— Минерва умее доста добре да си разнообразява свободното време — вметнах аз.

И преди да успея да добавя, че е шампион на Секундус по шах, дори когато дава фигура аванс, Минерва се обади:

— Може би Дора ще ме научи да играя шах.

(Да, Минерва бързо се учеше от Лазарус; бе усвоила правилото да казва част от истината. Казах си, че трябва сериозно да си поговоря с нея на четири очи.)

— Ще бъде удоволствие за мен, мис Минерва!

Лазарус се поотпусна:

— Чудесно. Е, момичета, запознахте се. До утре, възхитителна. А сега изчезвай.

Минерва ни съобщи, че яхтата се е изключила, и Лазарус си отдъхна. Машината се върна към ролята си да записва и замълча. Лазарус каза с извинителен тон:

— Айра, не се заблуждавай от детинските й обноски; няма да намериш по-добър пилот и по-добър стопанин на кораб оттук до центъра на Галактиката. Но аз си имам причини да не насърчавам израстването й в други насоки. Причини, които няма да са в сила, когато тя стане твое притежание. Тя е добро момиче, наистина. Като котка, която скача на коленете веднага щом седнеш на стола.

— Намирам я за очарователна.

— Тя е разглезено хлапе. Но вината не е нейна: на практика аз съм единствената компания, която тя някога е имала. На мен щеше да ми е скучно с компютър, който само кротко предъвква числа, сякаш е логаритмична линийка. Това не е компания за далечни пътувания. Ти искаш да поговориш с Ищар. За квартирата ми, вероятно. Кажи й, че не искам да нарушавам установения ред — просто искам почивни дни и това е всичко.

— Ще я уведомя — Обърнах се към администраторката по подмладяването и продължих на галакта, попитах я колко време ще отнеме да се стерилизира помещение в двореца и да се монтират обеззаразяващи съоръжения за дежурните и посетителите.

Тя още не бе успяла да отговори, когато Лазарус се обади:

— Опа! Усетих как ме прецака. Видях как мушна картата в ръкава, Айра.

— Не ви разбрах, сър?

— Опитваш се да ме прекараш. Думата „обезпаразитяване“ е една и съща и на английски, и на галакта. Не че научавам нещо ново — обонянието ми още не е сдало багажа. Когато младо момиче се навежда над мен, очаквам да усетя аромата на парфюм. И щом вместо това надушвам дезинфекция… ipse dixit37 и Q.E.D. Минерва!

— Да, Лазарус.

Можеш ли през нощта, докато спя, да опресниш в паметта ми деветстотинте основни думи на галакта… или колкото смяташ, че са необходими? Разполагаш ли с необходимата апаратура?

— Естествено, Лазарус.

— Благодаря, скъпа. Една нощ трябва да е достатъчна, но аз искам да повтаряме тези упражнения всяка нощ, докато и двамата решим, че съм достигнал необходимото равнище. Може ли да стане?

— Може, Лазарус. И ще стане.

— Благодаря, миличка. Това е всичко. А сега, Айра, виждаш ли тази врата? Ако тя не се отвори от моя глас, възнамерявам да я разбия. Ако не успея, мисля чрез опит да проверя дали този бутон наистина е свързан, или не. Защото, ако вратата не се отвори, ще означава, че съм затворник, и всичките ти уверения, че съм свободен, не струват пукната пара. Но ако тя се отвори от гласа ми, обзалагам се на каквото искаш, че зад нея ще има дезинфекционна камера, с необходимия персонал и готова за работа. Да речем, милион крони — навит ли си? Не потрепна дори — нека бъдат тогава десет милиона крони.

Сигурен съм, че не потрепнах. Никога не съм притежавал такава сума, а pro tem председателят е освободен от задължението да мисли за пари — просто няма нужда. Може би от години не съм питал Минерва за личното ми състояние.

— Няма да се басирам, Лазарус. Наистина, отвън има дезинфекционно оборудване; опитвахме се да ви запазим от възможна инфекция, без да ангажираме вниманието ви с това. Виждам, че не сме успели. Не съм проверявал вратата…

— Пак лъжеш, синко. А не го правиш добре.

— … но ако тя не е настроена към вашия глас в момента, значи съм пропуснал; вие непрекъснато отвличахте вниманието ми. Минерва, ако вратата на помещението не е настроена към гласа на Старейшината, коригирай грешката незабавно.

— Тя е настроена към гласа му, Айра.

Когато чух думите й, се успокоих; можеше пък да се окаже полезно придобитото от компютъра умение да заобикаля истината.

Лазарус се усмихна сатанински:

— Нима? Тогава възнамерявам да пробвам тази особено приоритетна програма, която ти малко прибързано въведе в нея. Минерва!

— Очаквам нарежданията ви, Старши!

— Настрой вратата в стаята ми да се отваря само от моя глас. Искам да изляза и да се поразходя наоколо, докато Айра и тези деца поседят заключени вътре. Ако не се върна след половин час, можеш да ги отключиш.

— Айра, конфликт!

— Изпълни нарежданията му, Минерва! — Стараех се да говоря със спокоен и невъзмутим тон.

Лазарус се усмихна и си остана в креслото.

— Няма нужда да ми показваш шперцовете си, Айра; не искам да виждам нищо отвън. Минерва, настрой вратата на нормален режим — нека се отваря от всички гласове, включително и моя. Извинявай за конфликта, скъпа — надявам се, че нищо в теб не е изгоряло.

— Няма повреди, Лазарус. Когато получих тази инструкция с най-висок приоритет, аз увеличих границата на претоварване на проблемните вериги.

— Умно момиче. Ще се опитам да избягвам подобни противоречия в бъдеще. Айра, по-добре махни тази високо приоритетна програма; не е честно спрямо Минерва. Тя се чувства като жена с двама съпрузи.

— Тя ще се справи — отговорих спокойно, но вътре в себе си изобщо не бях спокоен.

— Искаш да кажеш, че ще е по-добре аз да се справя с тази работа. Каза ли на Ищар, че си търся квартира?

— Не съм отишъл толкова далеч. Обсъждах с нея как да бъдете прехвърлен в двореца.

— Виж сега, Айра… дворците изобщо не ме влекат, още по-малко пък обичам да съм им гост. Ще е раздразнително както за домакина, така и за госта. Утре ще си потърся някоя резиденция, където не пускат местни жители и туристи. После ще притичам до космодрума да видя Дора и да я понапляскам. Трябва да я успокоя. А на следващия ден ще си намеря малка къща някъде в предградията; достатъчно автоматизирана, за да не възникват проблеми, и със собствена градина. Искам да имам градина. Ще трябва да подкупя собствениците, за да се преместят — къщата, която си харесам, едва ли ще си е празна. Случайно да знаеш колко са ми останали в тръста „Хариман“? Ако изобщо е останало нещо?

— Не знам, но парите не са проблем. Минерва, открий на Старейшината сметка за неограничена сума.

— Разбрах, Айра. Изпълнявам.

— Чудесно. Лазарус, вие изобщо няма да ми досаждате. Нито пък ще го намерите за голям разкош, тъй като ще отбягвате общодостъпните зали. Както правя и аз. Няма да сте и гост на никого. Народът нарича сградата „правителствен дворец“, но официалното й название е Домът на председателя. Така че ще сте в собствения си дом. Ако някой ще е гост, то това ще съм аз.

— Празни приказки, Айра.

— Истината са, Лазарус.

— Престани да си играеш с думите. В дом, който не е наистина мой, винаги ще си бъда чужд. Гост. Това не ми приляга.

— Лазарус, вие казахте… вчера… — Навреме си спомних за пропуснатия от него ден. — Вчера казахте, че винаги можете да вършите работа с всеки, който действа в собствен интерес и си го признава.

— Мисля, че казах „обикновено“, а не „винаги“, като имах предвид, че в такъв случай може да се намери вариант, който да удовлетворява интересите и на двете страни.

— Тогава изслушайте ме. Вие ме обвързахте с този облог по условията на Шехерезада. Аз все още съм задължен да ви търся интересно занимание за новия живот. Вие размахахте стръвта под носа ми и сега аз искам да емигрирам колкото може по-скоро. Няма да отнеме много време на настоятелството да поиска оставката ми, след като разберат за миграцията на Семействата. Дядо, да тичам тук всеки ден в достатъчна степен нарушава задълженията ми, не сте ми оставили много време за работа. Освен това е опасно.

— Да живея сам? Айра, аз съм живял сам много пъти.

— Опасно е за мен. Заради убийците. В двореца се чувствам на сигурно място; още не се е родил плъхът, който ще намери път през неговите лабиринти. Чувствам се умерено сигурно и в тази клиника и мога да продължа да идвам и по-нататък, въпреки че трябва да изтърпявам капризите на тукашната автоматика. Но ако трябва редовно да посещавам незащитена къща някъде в предградията, е въпрос единствено на време някой откаченяк да види в това удобна възможност да ме унищожи и да спаси света. О, той няма да оцелее след подобен опит — охраната ми си знае работата. Но ако се подлагам като мишена, той може да ми види сметката, преди охраната да се справи с него. Не, дядо, не искам да бъда убит.

Старейшината ме погледна замислено, но без особен интерес.

— Мога да ти отговоря, че удобствата и безопасността ти засягат твоите интереси, но не и моите.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но позволете ми и аз да ви предложа стръв. В мой интерес е да живеете в двореца. Там ще мога да ви посещавам при абсолютна безопасност, дори по-голяма, отколкото тук, като при това ще губя значително по-малко време. Ще мога да ви моля — ако живеете там — да ме извините за половин час например, ако възникне нещо спешно. Такъв е моят интерес. Що се отнася до вашия, сър… какво ще кажете за ергенска вила, малка — четири стаи, не особено модерна и луксозна, но разположена в приятна градина? Три хектара, но градината заема само района около вилата, останалата част е обрасла от дива гора.

— И какво му е привлекателното, Айра. Какво означава „не особено модерна“? Нали ти казах, че трябва да е автоматизирана — все пак още не мога напълно да се грижа за себе си — пък и не мога да търпя капризите на прислугата или своенравните промени на настроенията на роботите.

— О, вилата е достатъчно автоматизирана; просто е лишена от модната сега разточителност. Ако вкусът ви не е взискателен, няма нужда от прислуга. Бихте ли позволили на клиниката да продължи да дава дежурства, ако сътрудниците им са толкова приятни и ненабиващи се на очи, колкото тези двамата?

— Тези? Децата са супер, харесват ми. Значи клиниката иска да ме държи под око; вероятно мислят, че съм по-интересен от поредния триста-четиристотин годишен пациент. Добре, нямам нищо против. Само нареди да миришат на парфюм, а не на дезинфекция. Или поне на чисто човешко тяло. Не съм придирчив. Пак те питам: и какво е привлекателното в тая вила?

— Как ли пък не сте придирчив, Лазарус, на вас просто ви доставя удоволствие да измисляте най-разнообразни неизпълними условия. Вилата буквално е затрупана със старинни книги; последният обитател беше ексцентричен. Споменах ли ви, че наблизо тече малка рекичка, която се влива в езерце? Не много голямо, но ще можете да плувате в него. О, забравих да ви кажа за стария котарак, който мисли, че мястото е негово. Но вие вероятно няма да го видите; той не понася повечето хора.

— Няма да го притеснявам, ако търси уединение; котките са добри съседи. Но ти така и не ми отговори.

— Привлекателното е следното, Лазарус: описах ви собствената си вила, която построих на покрива на двореца преди деветдесет години, когато реших да напусна работа за известно време. Дотам може да се стигне само с асансьор от моя апартамент, разположен два етажа по-долу. Никога не съм имал време да използвам къщурката достатъчно; сега тя ви очаква. — Аз се изправих. — Но ако не сте съгласен да се нанесете в нея, може да се счита, че съм изгубил облога за Шехерезада, и вие можете да използвате онзи бутон когато си искате. Проклет да съм, няма да се съглася да бъда стръв за убийци, само и само за да удовлетворя капризите ви!

— Сядай обратно!

— Не, благодаря. Аз ви направих разумно предложение. Ако не сте съгласен — можете спокойно да отивате по дяволите. Няма да позволя да ме яздите на раменете ми като Стареца от Морето. До тук бях.

— Виждам. Колко от кръвта ти е моя?

— Около тринайсет процента. Значителна част.

— Само толкова? Мислех, че е повече. Понякога звучиш точно като Дядката. Ще имам ли бутон и там?

— Ако желаете — отговорих с възможно най-безразличен тон. — Или можете да скочите от ръба. Ще е дълъг полет.

— Предпочитам бутона, Айра; какво ще стане, ако променя решението си по пътя надолу? Ще ми монтираш ли друг асансьор, за да не се налага да минавам през твоя апартамент?

— Не.

— Какво? Толкова ли е сложно? Хайде да попитаме Минерва.

— Не е, защото не мога — просто не искам. Молбата ви е неразумна. Нищо няма да ви стане, ако сменяте асансьора в моето фоайе. Мисля, че достатъчно ясно се изразих: няма да търпя повече неразумни капризи.

— Добре де, стига си се перчил, синко. Съгласен съм. Значи утре. Няма нужда да се махат книгите — обичам старинните подвързани книги. В тях има повече прелест, отколкото във всякаквите им съвременни заместители. Приятно ми беше да открия, че си плъх, а не мишка. Моля те, седни.

Седнах, като се престорих, че го правя с нежелание. Усещах, че съм спечелил една победа над Лазарус. Независимо от арогантното си поведение старият мошеник бе егалитарист в сърцето си… което се изразяваше в опитите му да се наложи над всеки, с който общува, но и да се отнася с презрение към огъналите се под натиска му. Така че единственото решение беше да се отвърне на удара с удар, а после да се поддържа баланс на силите, с надеждата, че с течение на времето ще се изградят стабилни отношения, основани на взаимно уважение.

Никога по-късно не се наложи да променя мнението си. Да, той беше способен на доброта, би могъл дори да се привърже към човек, приел ролята на подчинен… ако става въпрос за дете или жена. Но би предпочел отпор и от тяхна страна. Но голям мъж, който стои на колене пред него, Лазарус никога не би харесал и не би му се доверил.

Мисля, че тази черта на характера му го правеше много самотен.

След известно време Старейшината изрече замислено:

— Ще е хубаво да поживея известно време в къща. С градина. Дали ще се намери ъгълче, където да си опъна хамак?

— Поне няколко.

— Но така аз ще те прогоня от твоето скришно място за почивка?

— Лазарус, на този покрив има достатъчно място да си построя още една вила, ако реша. Но не искам. Аз дори не се качвам със седмици горе да поплувам. От поне година не съм преспивал там.

— Е, добре… Надявам се, че няма да се притесняваш да идваш горе и да плуваш. По всяко време. Или да правиш каквото си поискаш.

— Възнамерявам да се качвам горе всеки ден и да стоя по цял ден през следващите хиляда дни. Или забравихте за облога ни?

— А, да. Айра, ти се оплакваше, че моето капризничене ти отнема ценно време. Искаш ли да те освободя от поетото задължение? Но не и от другото, само от това?

Усмихнах му се.

— Затворете си шотландската пола, Лазарус, че ви се вижда личната изгода. Всъщност искате да освободите себе си. Не става. Имам намерение хиляда и един дни да записвам мемоарите ви. После — ако искате скачайте през ръба, давете се в езерото или правете каквото искате. Но аз няма да ви позволя да претендирате, че ми правите услуга. Започвам да ви разбирам.

— Ти ли? Аз самият никога не съм се разбирал. Когато ме проумееш, ми разкажи какво представлявам; ще ми бъде много интересно. Онова търсене на нещо ново, Айра… Ти каза, че вече си започнал да работиш по въпроса.

— Не съм казвал такова нещо, Лазарус.

— Добре де, май намекна.

— Нито пък съм намеквал. Искате ли да се обзаложим? Може да поискам от Минерва пълната разпечатка, и аз ще приема вашата преценка.

— Не изкушавай дамата да преправи записите, Айра; тя е лоялна към теб, не към мен. Независимо от всякаквите свръхприоритетни програми.

— Ама че сте лисица, Лазарус.

— Във всеки удобен случай; защо мислиш, че съм оцелял толкова дълго? Басирам се само когато съм сигурен, че ще спечеля, или пък загубата ще спомогне за осъществяването на някоя моя цел. Е, добре, кога ще започнеш проучването?

— Вече го започнах.

— Но ти преди малко твърдеше обратното. Ама че си безсрамен младеж. И в какви посоки е насочено то?

— Във всички.

— Невъзможно. Нямаш достатъчно хора, дори ако предположим, че всички те притежават необходимите способности — а е известно, че по-малко от един на хиляда мислят съзидателно.

— Не споря. Но какво ще кажете за личностите, които според вашите думи са абсолютно сходни с нас, само че притежават достойнствата ни и недостатъците ни в още по-голяма степен? Минерва ръководи изследванията, Лазарус. Поговорихме с нея — тя ще се справи. С всичките направления — по метода на Цвики38.

— Хм. Добре… да. Тя ще успее… аз смятам, че ще успее. Макар че дори Анди Либи би се затруднил с подобна задача. Как си е организирала морфологичната кутия?

— Не знам. Да я попитаме ли?

— Само ако не възразява срещу подобен въпрос, Айра. Никой не обича да му прекъсват работата, за да дава отчети. Даже Анди Либи се сърдеше, когато някой му надничаше през рамото.

— Дори великият Анди Либи вероятно не е имал възможностите на Минерва. Повечето мозъци са просто линейни и аз никога не съм слушал за гениален човек, способен да се занимава с повече от три неща едновременно.

— Пет.

— Така ли? Е, може да сте срещали повече гении, отколкото аз. Но и аз не знам какви точно са възможностите на Минерва — никога не съм я виждал претоварена. Нека да я попитаме. Минерва, изгради ли си вече стратегия за търсенето на „нещо ново“ за Старейшината?

— Да, Айра.

— Разкажи ни.

— Предварителната матрица е петизмерна, но несъмнено за някои от клетките ще потрябват допълнителни измерения. Преди разширението разполагам с девет по пет по тринайсет по осем по седемдесет и три — или общо с триста четирийсет и една хиляди шестстотин и четирийсет възможни категории, или изразено в троична система: едно-две-две-едно-нула-нула-едно-две-две-едно-нула-нула-точка-нула. Да разпечатам ли цифрите в двете бройни системи?

— Няма нужда, Заядливке. В деня, в който объркаш изчисленията, ще си подам оставката. Е, Лазарус?

— Не ме интересува броят на клетките, само какво има в тях. Някое зрънце сред плявата, Минерва?

— Така формулиран, вашият въпрос не може да получи конкретен отговор, Лазарус. Искате ли да разпечатам категориите, за ваше удобство?

— Какво? Не! Повече от триста хиляди категории, като навярно всяка е дефинирана с дузина думи? Ще затънем в хартия. — Лазарус се замисли. — Айра, защо не помолиш Минерва наистина да разпечата всичко, преди да го изтрие от паметта си? На книга. Голяма книга, десет или петнайсет тома. Можеш да я наречеш „Разнообразието на човешкия опит“, от ъ… Минерва Уедърал. Ще се получи нещо, върху което професорите ще спорят повече от хиляда години. Не се шегувам, Айра; подобен труд трябва да бъде съхранен. Мисля, че ще е нещо ново. Труд, твърде непосилен за същества от плът и кръв. Съмнявам се и че друг компютър с възможностите на Минерва досега е правил подобно проучване по метода на Цвики.

— Минерва, харесва ли ти идеята? Да запазиш бележките от проучванията и да направиш от тях книга? Да речем в неколкостотин екземпляра в пълен формат, с красива корица, ще направим копие за библиотеките и за архивите. Мога да помоля Джъстин Фут да напише предговор.

Умишлено се позовавах на нейната суета; ако мислите, че компютрите са лишени от подобни човешки слабости, то тогава вероятно общуването ви с тях е било ограничено; Минерва винаги е обожавала похвалите и ние с нея се сработихме едва след като го разбрах. Какво друго можете да предложите на една машина? Увеличение на заплатата или на отпуската? Нека не ставаме глупави.

Но тя отново ме изненада, като ми отговори с почти същия срамежлив тон като яхтата на Лазарус, но напълно официално:

— Мистър pro tem председателю, дали ще е прилично и ще ми разрешите ли да напиша на заглавната страница „от Минерва Уедърал“?

— Разбира се, защо не? — отвърнах аз. — Или, ако искаш, пиши само „Минерва“.

— Не се прави на глупак, синко — безцеремонно се намеси Лазарус. — Скъпа, напиши на първата страница „Минерва Л. Уедърал“. „Л“ от Лонг — защото, Айра, имаш дъщеря от една от моите дъщери — станало е в безгрижните дни на младостта ти, на една от пограничните планети — факт, който едва наскоро си се сетил да впишеш в архивите. Аз ще потвърдя регистрацията — случайно бях там по онова време. Но понастоящем д-р Минерва Л. Уедърал се е запиляла дявол знае къде — прави проучвания за следващия си велик труд — и не може да бъде намерена за интервю. Айра, можем да напишем биографията на моята изтъкната внучка. Съгласен ли си?

Отговорих просто с „да“.

— А ти как мислиш, момиче?

— Да, разбира се, Лазарус. Дядо Лазарус.

— Не си прави труда да ми викаш „дядо“. И искам за себе си първия екземпляр — с подпис: „На моя дядо Лазарус Лонг с любов, Минерва Л. Уедърал.“ Разбрахме ли се?

— Ще бъде щастие и чест за мен, Лазарус. Надписът ще бъде направен с ръкописен шрифт, защо пък не? Мога да модифицирам почерка, с който подписвам официалните документи на Айра, така че да стане различен от неговия.

— Чудесно. Ако Айра се държи прилично, можеш да му посветиш книгата и да дадеш и на него една бройка с подпис. Но първият екземпляр си е за мен. По-старши съм, пък и идеята си е моя. Обаче да се върнем на изследванията, Минерва — нямам намерение изобщо да чета този дванайсеттомник, интересуват ме само резултатите. Та кажи ми — какво откри засега?

— Лазарус, веднага отхвърлих повече от половината матрица, защото част от нещата според архива сте ги правили, а друга част предположих, че никога няма да пожелаете да ги вършите…

— Задръж! Както е казал морякът от флота: „Ако още не съм правил това, ще го пробвам.“ Кои са тези неща, които смяташ, че никога не бих правил? Нека да ги чуя.

— Да, сър. Това е подматрица с три хиляди шестстотин и петдесет клетки. Всички завършват с фатален изход, с вероятност над деветдесет и девет процента. Първо: изследвания във вътрешността на звездите…

— Махай го, да го оставим на физиците. Освен това двамата с Либ сме го правили веднъж.

— В архивите не е отбелязано, Лазарус.

— В архивите много неща ги няма. Продължавай.

— Модификация на генетичната ви структура с цел създаване на клонинг, способен да живее в морските дълбини.

— Не съм сигурен, че чак толкова се интересувам от живота на рибите. А какъв е изходът?

— Ако се отчете общият ефект, вероятността за летален изход е почти пълна. Подобни псевдохора-амфибии вече са отглеждани; на външен вид приличат на огромни жаби. Шансът им да оцелеят сред другите създания в дълбините — в условията на Секундус — е петдесет процента за първите седемнайсет дни, двайсет и пет процента — до трийсет и четвъртия ден, и т.н.

— Струва ми се, че бих могъл да увелича тези шансове, но никога не ме е привличала руската рулетка. Други опасни занимания?

— Може да се присади мозъкът ви в тялото на модифициран клонинг, а после да се върне във вашето собствено. Ако оцелеете.

— Изтрий го. Ако ще живея под водата, не искам да съм жаба. Предпочитам да съм най-голямата и най-подла акула в океана. Впрочем, ако долу беше толкова интересно, всички отдавна да сме там. Дай друг пример.

— Следващият е с три разклонения, сър: скок на сляпо в нула-пространството — с кораб, без кораб, но със скафандър, и най-сетне — дори без скафандър.

— Махай ги всичките. С първите две съм се сблъсквал — изобщо не искам да си го спомням. Третото е просто глупав начин да се задушиш във вакуума. При това неприятен. Минерва, Всемогъщия, с цялото величие на Неговата мъдрост — каквото и да представлява той — е дал на хората възможността да си умрат в мир. И е глупаво, без да си принуден, да избираш най-мъчителния начин да го сториш. Така че изключи попадането под веригите на превозно средство, саможертвоприношението и всички глупави начини да се умре. Много добре, скъпа, убеди ме в точността на преценката си. Изтрий всичките примери с над деветдесет и девет процента опасност за смърт. Интересувам се от новите за мен ситуации, в които вероятността да оцелея е над петдесет процента и в които, ако човек е нащрек, може да увеличи шансовете си. Например, аз никога не съм се спускал по водопад в бъчва. Човек може да модифицира бъчвата така, че вътре в нея да е в относителна безопасност. Въпреки това, когато започне да пада, той ще бъде абсолютно безпомощен. Следователно работата е глупава — освен ако по този начин не се опитваш да се спасиш от още по-големи неприятности. Всякакви състезания — автомобилни, прескачане на препятствия с кон, ски — са по-интересни, защото изискват умения. Но аз не си падам и по този вид опасности. Да се рискува само заради риска, е занимание, достойно за младоците, които всъщност не вярват, че могат да загинат. Обаче аз знам, че бих могъл. И затова има много планини, на които никога няма да се кача. Освен ако не съм попаднал в капан — случай, в който винаги избирам най-лесния и най-безопасния път, който открия. Не ми предлагай каквото и да било, в което новото е само, че има опасност. Опасността изобщо не е нещо ново. Човек трябва да се изправя срещу нея само когато не може да я избегне. Е, какво друго ще се намери в матрицата ти?

— Лазарус, вие можете да станете жена.

— Какво?

Мисля, че друг път не съм виждал Старейшината толкова смаян.

(И аз се чувствах така, но все пак предложението не беше отправено към мен.)

— Минерва — предпазливо продължи той, — не мисля, че те разбирам. Хирурзите могат да сменят пола на хора, които поради хормоналния си баланс и половото си самосъзнание го желаят. Това се прави вече две хиляди години. Но мен подобно нещо не ме интересува. За добро или за зло — аз съм си мъж. Не мисля, че съм от тези, които…

— Не става въпрос за подобни операции, Лазарус. А за истинска смяна на пола.

— Мм… Ти ми напомни един случай, за който почти бях забравил. Не съм сигурен дори, че е истина. Случило се е с един мъж, хм… трябва да е било около 2000 година след Христа. Не може да е било по-късно — иначе щеше да остане жив по-дълго време. Присадили мозъка му в женско тяло. То го убило. Отхвърляне на чуждата тъкан.39

— Лазарус, сега това не е опасно; може да бъде направено с ваш собствен клонинг.

— Ако има безкръвен начин, е за предпочитане. Продължавай.

— Методът е изпробван върху животни. По-добри резултати са постигнати при превръщането на самец в самка. Избира се клетка за клонирането. Преди началото на процеса се отделя Y-хромозомата и се присажда X-хромозомата на друга клетка от същата зигота. Получава се същата наследственост, само че няма Y-хромозома, а X-хромозомата е удвоена. Модифицираната клетка се клонира. Получава се истински женски клонинг на мъжа-оригинал.

— Трябва да има някаква уловка — каза намръщено Лазарус.

— Възможно е. Обаче методът работи. В тази сграда се намират няколко клонирани самки — кучета, котки, една свиня и други, повечето от тях се размножават съвсем успешно… Като изключим случаите, в които клонираната самка се чифтоса със самеца, от когото е взета изходната клетка — тогава са възможни увреждания или гибел на плода заради високата вероятност за засилването на отрицателните рецесивни…

— Мисля, че така и трябва да бъде!

— Да. Но обикновено израждане няма, за което свидетелстват седемдесетте и седем поколения хамстери, получени от клонирана самка. Методът не действа при фауната на Секундус, защото местната генетична структура се отличава радикално от нашата.

— На кой му пука за местните животни — кажи ми как е при хората!

— Лазарус, имах възможност да се запозная само с данните, официално публикувани от клиниката за подмладяване. Съществуващата литература намеква за появата на проблеми в последния етап — когато в женската клонирана зигота се активират паметта и опита, „личността“, ако щете, на мъжа-източник. Кога умира той — и дали умира изобщо — това са само част от въпросите. Но не мога да кажа нищо определено, защото изследванията са прекратени.

Лазарус се обърна към мен:

— Наистина ли си го допуснал, Айра? Прекратяването на изследванията?

— Не е моя работа, Лазарус. Дори не съм знаел, че се провеждат подобни изследвания. Нека да проверим.

Обърнах се към администраторката по подмладяването, обясних й на галакта за какво говорим и я попитах какви успехи са постигнати в опитите с хора.

Обърнах се на обратно с пламнали уши. Веднага щом споменах за хората във връзка с това, тя ме прекъсна рязко — сякаш съм казал нещо неприлично — и заяви, че подобни експерименти са забранени.

Преведох отговора й. Лазарус кимна.

— Разбрах всичко по лицето на момичето. Ясно беше, че отговорът е отрицателен. Е, добре, Минерва, така да бъде. Нямам намерение да пробвам тази хромозомна хирургия върху себе си — някой ми е свил ножа.

— Може би това все още не е краят — отговори Минерва.

— Айра, обърна ли внимание, че Ищар каза само, че подобни изследвания са „забранени“. Тя не каза, че не са се провеждали. Току-що направих най-дълбок семантичен анализ на срещаните в литературата сведения за разпознаването на истината и лъжата. Стигнах до заключението, че подобни опити е имало, дори и да са прекратени вече. Искате ли да получите информацията за тях, сър? Сигурна съм, че мога да парализирам компютъра им, за да избегна унищожаването на информацията, в случай че има защитни програми.

— Нека да не предприемаме прибързани стъпки — каза Лазарус. — Могат да имат сериозни причини да крият тези сведения. Сигурен съм, че знаят много по въпроса. Но не искам да играя ролята на опитно свинче. Така че хвърляй и това в огъня, Минерва. Айра, съмнявам се, че аз ще си остана аз без Y-хромозомата си. Дори и да забравя за веселите намеци за пренасянето на личността и убиването на мъжа. Тоест на мен.

— Лазарус…

— Да, Минерва?

— Публикациите позволяват да се твърди със сигурност, че този метод може да се използва за създаването на ваша сестра близначка, напълно идентична на вас във всичко, освен в пола. Плодът се износва от майка, никакво ускорено съзряване — мозъкът трябва да се развива нормално. Може би това отговаря на стандартите ви за нещо ново и интересно? Да следите самия себе си — как израствате, но като жена? Можете да я наречете „Лазули Лонг“… вашето женско второ аз.

— О… — Лазарус млъкна.

— Дядо — казах сухо аз, — мисля, че спечелих и втория ни бас. Нещо ново, нещо интересно.

— Успокой топката! Вие не можете да го направите, не знаете как! Нито пък аз. А в директорката на тази лудница изглежда все още са останали някои морални скрупули относно…

— Не знаем дали е така. Изводът е прост.

— Не е толкова „прост“. Може и аз да имам някакви морални принципи. Интересно ще ми е само ако стърча около нея и наблюдавам как расте… Ще е лудост да се опитвам да направя от нея нещо подобно на мен — каква участ за едно момиче! Или пък да се опитам да я отгледам различна от мен, ако това е против нейната природа. Нямам право нито на едното, нито на другото — та нали тя ще е жив човек, а не мой роб. А и ще бъда неин самотен родител — тя няма да има майка. Опитвал съм се вече да отгледам сам дъщеря — не е справедливо за момичето.

— Лазарус, чудите се какви възражения да измислите. Уверявам ви, Ищар с удоволствие ще приеме както да износи плода, така и да е майка на детето. Особено ако й обещаете собствен син. Да я попитам ли?

— Затвори капана с бисквитката, Айра! Минерва, сложи въпросителен знак на предложението — не искам да бързам с толкова важно решение, свързано с друг човек. Особено ако още не е роден. Айра, напомни ми да ти разкажа историята за близнаците, които не бяха роднини помежду си.

— Това е нелепо. А и се опитвате да смените темата на разговора.

— Да. Минерва, с какво друго разполагаш, момиче?

— Лазарус, имам програма, която не е опасна и почти с максимална вероятност ще ви предостави нещо ново.

— Слушам те.

— Анабиоза…

— И какво й е новото? Прибягвал съм до нея когато още бях съвсем малък, само на двеста. На борда на „Ню Фронтиърс“. Нито тогава ме привличаше, нито сега.

— … като средство за пътуване във времето. Ако предположим, че за X години се развива нещо наистина ново — което е самата истина, ако се съди по историята — то ви остава само да изберете кога според вас светът ще ви предложи новите неща, към които се стремите. Сто, хиляда, десет хиляди години — колкото поискате. Останалото са технически подробности.

— И какво? Ще спя, без да имам възможност да се защитя?

— Вие ще можете да се възползвате от анабиозата едва след като останете доволен от техническото оборудване. За сто години определено няма да има никакъв проблем. И за хиляда години не се очакват особени трудности. За десет хиляди години мога да конструирам изкуствен планетоид, съоръжен с автоматични средства за събуждане в случай на опасност.

— Не ми харесва тази работа, момиче.

— Сигурна съм в способностите си, Лазарус, но вие имате право да критикувате и да отхвърлите всяка част от проекта ми. Но е рано да се говори за неговите варианти, първо трябва да ми кажете определящия параметър — а именно периода, за който според вас ще се случи нещо ново. Или искате да ви дам някои съвети?

— Уф… дръпни юздите на конете си, скъпа. Да предположим, че си ме сложила в течен хелий, в безтегловност, защитен от йонизиращи излъчвания…

— Няма проблем, Лазарус.

— Така и предполагах, скъпа; не те подценявам. Но да предположим, че някой от безотказните ти превключватели излезе от строя и вместо да се събудя, аз продължа да спя — век, хилядолетие и така нататък — без край. Без да съм умрял. Но и без да съм жив.

— Мога да проектирам съоръжение, което да избегне подобна опасност. Но дори и да приемем опасенията ви за основателни, за вас няма да стане по-лошо, отколкото ако използвате бутона за самоубийство. Ако опитате, нищо няма да изгубите.

— Как нищо, та то е очевидно! Ако има нещо вярно в приказките за безсмъртната душа или за каквато и да е форма на живот след смъртта — не казвам дали има нещо подобно, или не, но ако го има — когато умрелите започнат да възкръсват, аз няма да съм сред тях. Ще спя, но не мъртъв, някъде в космоса. И ще изпусна последната лодка.

Аз изгубих търпение.

— Дядо, престанете да се превземате. Ако предложението не ви харесва, достатъчно е да кажете „не“. Но Минерва определено ви предложи начин да намерите нещо ново. Ако нямате никакви възражения — а аз се съмнявам, че имате, — тогава ще се окажете в наистина уникално положение: ще сте единственият сред трилионите човешки същества, който ще пропусне хипотетичния и не особено вероятен Ден на Страшния съд. Не исках да ви напомням, че сте стар мошеник; страшно хлъзгав тип.

Лазарус не обърна внимание на нападката ми.

— Защо „не особено вероятен“?

— Защото е такъв. Няма да спорим по въпроса.

— Защото не можеш да го докажеш — възрази той. — Няма свидетелства нито за, нито против, така че как можем да кажем каква е вероятността да съществува? Минерва, сложи и тук въпросителен знак. Идеята наистина притежава достойнства и аз не се съмнявам, че може да се осъществи. Но това е като скоковете с парашут — след като си скочил, вече е късно да размислиш. И така, да се обърнем към другите перспективи, преди да се спрем на тази — дори изброяването им да ни отнеме години.

— Продължаваме, Лазарус.

— Благодаря ти, Минерва.

Лазарус замислено човъркаше по зъбите с нокътя на палеца си. Ние се хранехме, но оттук насетне няма да споменавам прекъсванията за ядене. Колко бяха и как протичаха — гадайте сами, ако така ще ви е по-удобно. Както и речите на Шехерезада, анекдотите на Старейшината бяха насичани по най-различни причини.

— Лазарус…

— Да, синко? Замечтах се… За далечни краища и за момиче, което отдавна го няма. Извини ме.

— Вие бихте могли да помогнете на Минерва в търсенията й.

— Мислиш ли? Малко вероятно. Тя по-добре от мен ще намери игла в купа сено. Впечатлен съм от нея.

— Така е. Но тя се нуждае от данни. А в знанията ни за вас има огромни дупки. Ако ние — аз и Минерва — знаехме над петдесетте професии, които сте практикували, щяхме да отхвърлим няколко хиляди от възможните клетки. Например — били ли сте някога фермер?

— Няколко пъти.

— Така ли? Сега тя вече знае това и няма да ви предложи нищо, свързано със селско стопанство. Макар че сигурно и там ще се намерят неща, които не са ви познати, но това няма да е новина, която съответства на суровите ви изисквания. Защо не съставите списък с нещата, които сте правили?

— Съмнително е, че ще мога да си ги спомня всичките.

— Срещу това нищо не може да се направи. Но написването на списък с нещата, които си спомняте, може да извика и други спомени.

— Уф… нека да помисля. Винаги, щом се окажа на населена планета, първото нещо, с което се захващам, е да изуча законите й. Не за да практикувам… въпреки че няколко години бях адвокат по углавни дела — това беше на Сан Андреас. Човек трябва да знае какви са правилата. Не можеш да обявиш дохода си — или да го скриеш — ако не знаеш каква игра играеш. Много по-безопасно е да нарушаваш закона, ако го познаваш, отколкото поради незнание.

Благодарение на този навик веднъж се издигнах до върховен съдия на една планета — тъкмо навреме, за да си спася кожата. По-точно шията.

Така, да видим: фермер, адвокат, съдия… казах ти, че съм практикувал и медицина. Капитан на най-различни кораби, главно изследователски или емигрантски. Веднъж предвождах и шайка пирати — мошеници, които не би поканил вкъщи да ги запознаеш с родителите си. Бил съм и учител, само че ме изгониха, когато разбраха, че преподавам на децата чистата истина, което се смята за престъпление навсякъде из Галактиката. Участвал съм и в търговията с роби, но като потърпевша страна — бях роб.

Примигнах от смайване.

— Не мога да си го представя!

— За съжаление на мен не ми се наложи да си го представям. Бях свещеник…

Отново го прекъснах:

— Жрец? Лазарус, нали казахте, или намекнахте, че не сте имали религиозни вярвания от какъвто и да било вид?

— Така ли? Но вярата е за паството, Айра; тя само пречи на пасторите. Професор в приемен салон…

— Извинете ме отново. И това ли е някакъв идиоматичен израз?

— А? Да. Мениджър в бордей… впрочем, там аз също така свирех на пиано и пеех. Не се смей, тогава имах хубав глас. Беше на Марс… чувал ли си за Марс?

— Следващата планета след Старата Тера. Сол четири.

— Да. Сега на подобни планети не се обръща внимание. Но това беше, преди Анди Либи да промени нещата. Преди даже Китай да унищожи Европа, но след като Америка престана да се занимава с космоса, заради което именно загазих. Напуснах Земята след онази среща от 2012-а и не се връщах известно време — това ми спести много неприятности, никак не обичам разправиите. Ако срещата беше протекла по друг начин… впрочем, не — когато плодът е узрял, той пада от клона; Съединените щати бяха презрели и изгнили. Никога не бъди песимист, Айра; песимистът греши по-рядко от оптимиста, но оптимистът живее по-весело… но нито единият, нито другият може да спре хода на събитията.

Но ние говорехме за Марс и с какво се занимавах там аз. Сервиране на кафе и кекс… но беше приятно, бях също и охрана. Девойките бяха хубави и беше удоволствие да изхвърлям навън разни мърлячи, които се държаха зле с тях. Така ги изритвах, че изхвърчаха. После ги слагах в черния списък и повече не се вясваха. По един-два подобни случая всяка вечер — и тръгна слух, че Щастливия Шемет иска всички да се отнасят по джентълменски с момичетата, независимо от парите, които са платили.

Да развратничиш, това е като военна служба, Айра — прекрасно при високите чинове и все по-зле надолу. Момичетата постоянно получаваха предложения да бъдат купени договорите им и да се омъжат — и всички от тях така и постъпиха, мисля, — но те припечелваха добре и не бързаха да се хвърлят на врата на първия срещнат. Главно защото, когато поех нещата в свои ръце, аз сложих край на твърдите цени, установени от губернатора на колонията, и възобнових действието на закона за търсенето и предлагането. Нямаше причина децата да не изкарват колкото може повече рубли.

Заради това си имах неприятности, докато най-накрая тъпата тиква на заместник-губернатора по отдиха и развлеченията проумя, че просяшкото заплащане е неуместно в условията на повишено търсене. Марс беше достатъчно неприятно място и без да бъдат мамени малкото хора, които се опитваха да го направят по-поносим. Беше възхитително, че момичетата получават удоволствие от работата си. Блудниците изпълняват същата функция като свещениците, Айра, само че по-ефективно.

Докъде бях стигнал… Много пъти съм бил богат и винаги съм губел състоянието си, когато правителството организира инфлация или конфискува — „национализира“ или „освободи“ — собствеността ми. Не вярвай на господарите, Айра — те нищо не произвеждат, само крадат. Бил съм по-често разорен, отколкото богат. По-интересното от двете положения е да си разорен — човек, който не знае кога ще е следващото му ядене, никога не скучае. Може да се ядосва или да върши няколко други неща — но не и да скучае. Състоянието изостря мисълта му, кара го да действа, придава пикантност на живота му, независимо дали той го разбира, или не. Може и да го вкара в капан, разбира се; храната винаги е много добра стръв. Но това е най-интересната част на нищетата: как да я преодолееш, без да попаднеш в някой капан. Гладният човек е склонен да губи разсъдък — често е достатъчно да пропусне само седем пъти да се нахрани и вече е готов дори да убие — едно твърде крайно решение.

Секретар-машинописец, актьор — ама тогава съвсем се бях разорил, — прислужник в църква, инженер в строителството и в още няколко области, механик в още повече направления… Винаги съм смятал, че интелигентният човек може да се занимава с каквото и да е, стига да има достатъчно време да разбере как се извършва съответната работа. Но когато е ставало въпрос вече за парчето хляб, не съм търсел квалифициран труд — случвало се е дори да се хващам и за пръчка-идиотка…

— Пак идиом?

— Да, древен израз, синко — пръчка, в единия край на която има лопата, а в другия — идиот. Никога не съм се занимавал с подобни глупости повече от няколко дни — напълно достатъчно време човек да се ориентира в местната ситуация. Бил съм политик, веднъж даже и реформатор… но само веднъж: политиците реформатори не само че са безчестни, те са и глупаво безчестни… докато деловите политици са честни.

— Не мисля, Лазарус. Историята сякаш показва, че…

— Използвай главата си, Айра. Не казвам, че деловият политик няма да открадне; работата му е да краде. Но няма политици, които да създават нещо. Те могат да предложат единствено приказките си. Своята честност всъщност, защото кой вярва на думите им? Успешният делови политик разбира това и пази репутацията си, като изпълнява ангажиментите си, защото иска да остане в политиката — да продължи да краде — не само следващата седмица, но и цялата година, и годината след нея. Ако е достатъчно умен, за да е успешен.

Реформаторът политик няма подобни задръжки, неговата цел е щастието на целия народ — понятие, в голяма степен абстрактно и допускащо безкраен брой дефиниции. Ако изобщо може да се обясни рационално. И благодарение на това вашият абсолютно искрен и непродажен политик реформатор нарушава думата си три пъти, преди още да е дошло време за закуска; не заради своята нечестност — той наистина съжалява, че му се е наложило да постъпи така, и охотно ще си го признае, — а заради непреклонното следване на идеала си.

Достатъчно е някой да му прошепне на ухото, че има още нещо, което може да послужи за всеобщото благо, и той веднага ще наруши думата си. Без никакви угризения на съвестта.

В преследване на целите си той е способен да измами. За щастие тези като него не остават дълго на мястото си, освен във времената, в които загниват и се разпадат обществата.

— Ще трябва да се доверя на думите ви, Лазарус — казах аз. — Аз съм прекарал по-голямата част от живота си на Секундус, така че имам само теоретична представа от политиката. Такива порядки сте въвели тук.

Старейшината ме погледна със студено презрение:

— Не съм правил подобно нещо.

— Но…

— О, я млъкни! Ти самият си политик — делови, надявам се — но тази депортация на дисидентите ме изпълва със съмнения. Минерва! „Дневниците“, скъпа! Когато предадох Секундус на фондацията, целта ми беше да установя евтино и просто управление, а именно — конституционна тирания. Което значи, че на правителството повечето неща са му забранени… а благословеният народ поради своята слабохарактерност няма никакво право на глас.

Но аз не разчитах прекалено на това, Айра. Човекът е политическо животно. Да го опазиш от политиката е все едно да го опазиш от съвкупленията — по-добре изобщо да не опитваш. Но тогава аз бях млад и пълен с оптимизъм. Надявах се да задържа политиката в частната сфера — далеч от правителството. Мислех, че подобна структура може да устои не повече от век; учуден съм, че се е задържала толкова дълго време. Не е на хубаво. Планетата е узряла за революция — и ако Минерва не ми намери нещо по-добро за вършене, може да си сменя името, да си острижа косата и да си направя пластична операция, след което да спретна една революцийка. Така че си предупреден, Айра.

Свих рамене.

— Забравяте, че ще емигрирам.

— А, да. Въпреки че шансът да потушиш революцията може да те накара да промениш мнението си. Или може би ще предпочетеш да бъдеш мой началник-щаб… за да ме изместиш чрез coup d’état40, когато стрелбата утихне, и да ме изпратиш на гилотината. Ето това наистина ще е нещо ново — никога не съм рискувал главата си заради политика. „С меча по врата; главата пък — в торба. Не ще отвърне на въпросите ти тя.“ Финална завеса, няма поклони. Няма кой да излезе на бис.

Но революцията може да бъде и развлечение. Разказвал ли съм ти как заработвах за обучението си в колежа? С карабина на Гатлинг41 срещу пет долара на ден и част от плячката. Никога не успях да се издигна повече от ефрейтор — всеки път, когато заработех достатъчно за следващия семестър, аз дезертирах; в службата си като наемник никога не съм се стремял да бъда мъртъв герой. Но приключенията и смените на обстановката са привлекателни за младите хора… а аз бях много млад тогава.

Но мръсотията, нередовното хранене и свистенето на куршумите покрай очите ти губят очарованието си, когато достигнеш някаква зрелост; следващия път, когато служих в армията — не съвсем по своя воля, — аз отидох във флота. Морския флот, въпреки че по-късно на няколко пъти служих и в космическия флот — под различни имена.

Търгувал съм с всичко, освен с роби, четях мисли — в трупа пътуващи артисти; веднъж даже бях крал — доста надценявана професия, пълна скука, часовете текат твърде бавно. И дизайнер на дамска мода бях — под измислено френско име, с акцент и дълги коси… Почти само тогава съм бил с дълга коса, Айра, и то не само защото човек толкова дълго трябва да си играе, за да я измие; просто при битка противникът ти може да я хване, пък и в критичния момент е възможно тя да падне пред очите ти и да ти попречи да виждаш — а и едното, и другото могат да се окажат фатални. Но не обичам да се стрижа и нула номер; гъстата покривка коса — но не чак толкова дълга, че да ти влиза в очите — може да предпази главата ти от нараняване.

Лазарус млъкна и се замисли.

— Айра, не виждам как ще мога да изброя всичките неща, които съм вършил, за да изхраня себе си, жените си и децата си, даже и да успея да си ги спомня. Най-дългият период, през който съм се занимавал с едно и също нещо, е бил около половин век — и то при много особени обстоятелства; а най-късите — от сутрин до обяд — също при особени обстоятелства. Независимо от мястото и от времето — винаги ще се намерят и творци, и консуматори, и фалшификатори. Предпочитам да съм от първата група, но си признавам, че не съм избягвал и другите две. Когато съм бил семеен човек, а обикновено съм бил именно такъв, не съм позволявал на никакви правила да ми пречат да нося храна в дома. Не съм крадял яденето на чужди деца, за да нахраня собствените си — винаги има и други, не чак толкова гадни начини да спечелиш пари, стига да не си твърде претенциозен, което аз никога не съм си позволявал, когато съм имал дълг към семейството си.

Могат да се продават и неща, които нямат истинска стойност — приказки, песни… изредил съм всички видове професии на сцена… включително веднъж в столицата на Фатима седнах на пазарния площад с месингова чаша пред себе си и заразказвах история, още по-дълга от тази, която разказвам в момента, с надеждата да чуя звъна на някоя монета.

Наложи ми се да се занимавам с това, защото корабът ми беше конфискуван, а на чужденците не беше разрешено да работят, докато не им бъде издаден специален документ — заради теорията, че по време на депресия работните места трябва да се пазят за местните граждани. Да се разказват истории — това не се смяташе за професия. Не беше просия — за да се занимава с такава почтена работа, на човек също му трябваше лиценз. Така че полицаите ме оставиха на мира, още повече че аз всеки ден внасях доброволно част от приходите си в благотворителния им фонд.

Трябваше или да хитрувам по подобен начин, или да бъда принуден да крада — сложна работа, ако не познаваш местните обичаи. Но аз бих рискувал и с кражби, ако нямах жена и три малки деца. Те ме караха да се сдържам, Айра; жененият човек не може да си позволи рисковете, които би поел сам човек.

Така че аз си седях там, докато не протрих дупка в камъните на калдъръма и разказвах всичко, каквото си спомнях — от страшните приказки на братя Грим до пиесите на Шекспир — и не позволявах на жена си да харчи пари за друго, освен за ядене, докато не спестихме достатъчно, за да си купя онова разрешително за работа, давайки при това необходимите подкупи. А после им дадох да се разберат, Айра.

— Как, Лазарус?

— Бавно, но ефективно. Трите месеца на пазарния площад ми помогнаха да разбера кой кой е в местното общество и къде живеят свещените крави по тези места. После останах там с години — нямах друг избор. Първо приех местната религия, а заедно с нея и по-подходящо име; после запаметих Корана. Не съвсем същия Коран, който познавах от няколко века, но си заслужаваше усилията.

Няма да разказвам как попаднах в гилдията на тенекеджиите и получих първата си работа — поправка на телевизори; трябваше да плащам част от заработката си на гилдията, но дори и като се прибавят парите, които давах на ръководителя на гилдията по личната ни договореност, сумата не излизаше твърде голяма. Обществото там беше изостанало в технологично отношение, местните обичаи не поощряваха прогреса, равнището беше по-ниско дори от донесеното от Земята преди около пет века. Което ми позволи да стана магьосник, Айра, и можех дори да увисна на бесилката, ако не бях демонстрирал толкова грижливо, че съм толкова вярващ — и щедър — син на църквата. Така че щом се добрах до необходимото обществено положение, аз започнах да търгувам със свежа електроника и с древна астрология — за едната дейност използвах познания, които местните не притежаваха, а за другата — неизчерпаемото си въображение.

Най-накрая станах главен помощник на същия този чиновник, който беше конфискувал кораба и търговските ми стоки няколко години по-рано, и му помогнах да забогатее повече, отколкото забогатях аз. И да ме е познал, никога не ми го каза — брадата доста променя външния ми вид. За нещастие той изпадна в немилост и аз наследих длъжността му.

— Как ви се удаде да направите това, Лазарус? Имам предвид — без да ви хванат?

— Ти пък, Айра! Той беше моят благодетел. Пишеше го в договора ми и така се обръщах към него. Неведоми са пътищата на Аллах. Направих му хороскоп и го предупредих, че звездите са в лоша конфигурация. И се оказа, че наистина са. Тази система е от малкото, поне доколкото аз знам, с две обитаеми планети. И двете бяха заселени и търгуваха помежду си. Изделия на изкуството и роби…

— Роби ли, Лазарус? Доколкото ми е известно, подобно нещо се практикува на Зенит, не мислех, че е толкова широко разпространено. Не е икономически изгодно.

Старецът затвори очите си и стоя така толкова дълго, че си помислих да не е заспал — както често се случваше в началото на разговорите ни. Но той ги отвори и продължи с доста мрачен тон:

— Айра, този порок е разпространен много по-широко, отколкото се споменава в историята. Не е икономически издържано — да, робовладелският строй не може да се конкурира с общество на свободни хора. Но в толкова просторната Галактика обикновено няма конкуренция. Робството е съществувало и ще съществува на много планети — тамошните закони го позволяват.

Вече ти казах, че съм бил способен почти на всичко, за да успея да издържам жените си и децата си — и съм правил почти всичко. Изгребвал съм с лопата човешки изпражнения, нагазил в тях до колене — само и само децата ми да не стоят гладни. Но с робството никога няма да имам нищо общо. Не само защото веднъж и аз самият съм бил роб, а просто заради принципите, които имам. Наречи го „вяра“, ако щеш, или дълбоко морално убеждение. Както и да се назове, място за спор няма. Ако живият човек изобщо има някаква стойност, то тя е твърде висока, за да бъде той нечия собственост. И ако има собствено достойнство, то няма да му позволи да притежава други хора. Колкото и изтупан и напарфюмиран да е робовладелецът, за мен той е само човекоподобно същество.

Но това не означава, че се хвърлям да му прерязвам гърлото още при първата ни среща — иначе нямаше да доживея и до сто години. Около робството има една неприятна подробност, Айра — не е възможно да освободиш някой роб, той трябва сам да се освободи.

Лазарус се намръщи.

— Постоянно ме принуждаваш да ти разправям неща, които не мога да докажа. Веднага щом получих кораба, аз го подложих на дезинфекция, натоварих го със стока, която според мен можех да продам, взех на борда достатъчно храна и вода, дадох на капитана и екипажа едноседмичен отпуск и уведомих протектора по въпросите на прислугата — най-висшия орган, отговарящ за търговията с роби — че ще започнем да товарим стоката веднага щом капитанът и екипажът се върнат на работа.

После взех семейството със себе си за седмичната инспекция на кораба. Поради някаква причина протекторът беше заподозрял нещо и настоя да обиколи кораба заедно с нас. Така че се наложи да го вземем. Веднага щом се озовахме на борда стартирах, напуснах тази система и никога повече не се върнах там. Но преди да кацнем на някоя цивилизована планета, се наложи аз и моите момчета — две от тях бяха вече достатъчно пораснали — да унищожим всичко, което напомня, че корабът някога е бил робовладелски. Изхвърлихме дори част от стоката, която бях решил да продавам.

— А какво стана с протектора? — попитах аз. — Нямаше ли проблеми с него?

— Щях да се учудя, ако не ме беше попитал. Изхвърлих копелето зад борда. Жив. Отлетя назад с опулени очи, пълнещи се с кръв. А според тебе какво трябваше да направя, да го разцелувам ли?